Хедър Греъм
Постеля от рози (10)

Девета глава

Искаше й се да умре. Или поне да припадне. За съжаление съзнаваше твърде ясно какво става с нея, докато Тристан я носеше по коридорите на Уиндзор. Следваха ги подигравателен смях, любопитни погледи или неловко мълчание. Женевиев не издържа и прошепна умолително:

— Пуснете ме, моля ви! Вече няма да се противя!

Учудването й беше безкрайно, когато Тристан веднага я свали от рамото си.

— Къде ме водите? — попита с треперещ глас тя.

— Нищо друго ли няма да ми кажете, милейди? Поне една-едничка мила дума за поздрав? Защо не направите опит да ме уверите, че сте възхитена да ме видите отново между живите?

— Защото това изобщо не ме възхищава! — изсъска гневно тя.

Мъжът се изсмя горчиво, улови ръката й и я повлече след себе си. След малко завиха по един коридор, където нямаше много хора. Изглежда, тук бяха стаите за гости. Само от време на време срещаха по някой лорд или дама. Прислужници бързаха по работата си.

„Никой няма да ми помогне, помисли си с натежало сърце Женевиев. Никой няма да посмее да се противопостави на кралската воля, особено когато става въпрос за такава дреболия като една непокорна наследница, която не желае да приеме новия си «собственик».“

Тристан крачеше все по-бързо и тя трябваше почти да тича, за да върви в крак с него.

— Къде ме водите? — попита отново тя.

— В моята стая — отговори кратко той.

— И… какво ще правите с мен?

На лицето му се изписа усмивка.

— Още не съм решил. В началото си представях как лично ще ви потопя в гърне с вряща смола, но после реших, че това е твърде меко наказание. По същата причина се отказах и от намерението си да ви разчекна между четири коня.

— Няма да посмеете! — отвърна предизвикателно тя. — Кралят не ви е позволил да ме убиете.

— Всъщност, това няма да бъде убийство, по-скоро екзекуция. Вярно е, че и за нея се изисква кралски подпис, но в този случай едва ли ще ни бъде необходим. Засега ще се задоволя с мъченията. Я да видим… Може би ще жигосам бузата ви с нажежено желязо, за да предпазя лековерните хора от коварството ви. Или ще ви изтръгна ноктите един по един…

— Престанете! — изсъска Женевиев. — „Дали говореше сериозно?“ — студеното му изражение не издаваше нищо. — Моите хора няма да ви го простят. Най-малкото ще тръгнат да ме търсят и…

— И ще ви намерят много лесно, защото се връщаме в Едънби. Впрочем, никой от поданиците ви няма да се изправи срещу мен. В момента повечето дори не смеят да си отворят устата.

— Какво… какво искате да кажете? — прошепна стъписано Женевиев.

— Искам да кажа, че Едънби е в моя власт. Завзехме крепостта в нощта след заминаването ви.

Велики Боже! Колко ли кръв се беше проляла? Нещастната й леля, която нямаше никаква вина за коварния капан! Ами Ан? А верният Тамкин… Женевиев събра всичките си сили и издърпа ръката си от желязната хватка на мъчителя си. Трепереше с цялото си тяло и трябваше да напрегне цялата си воля, за да скрие страха си.

— Какво извършихте в Едънби? Колко невинни хора изклахте? Не разбирате ли, че те не са виновни за нищо?

— Виновните вече се люлеят на бесилката, други хвърлихме в подземието. Никой не бе пощаден, милейди.

Женевиев се отдръпна ужасено. И сега не можа да разбере дали Тристан казва истината. Той улови ръката й и я издърпа към един от високите прозорци.

— Погледнете към двора, лейди Женевиев! — бяха застанали точно срещу един позорен стълб. Палачът тъкмо влачеше към него окован човек. Сигурно щяха да го бичуват, защото по някакъв начин беше събудил недоволството на новия крал. Женевиев понечи да се отдръпне, но Тристан я задържа. — Трябва да разберете едно, милейди: Хенри е справедлив, но строг. Ако още малко си поиграете с търпението ми, сигурно ще се изкуша да ви предам в ръцете на онзи силен момък, който с такова умение размахва камшика.

— Това е за предпочитане пред компанията ви.

— Така ли? Нима предпочитате да ви затворят в Тауър, вместо да останете под мое покровителство?

— Точно така!

— В Тауър се умира лесно.

— Щом и без това трябва да умра — защо не сега, веднага?

— О, аз не съм казал, че смятам да ви пратя в отвъдното. Поне засега. Ако все пак реша да ви подложа на бичуване, ще го направя сам. За нищо на света не бих се лишил от това удоволствие. Да вървим сега, времето напира! — и той отново я повлече по коридора.

„Дали възнамеряваше да я изнасили в стаята си, а после да я предаде на палача? Не, нали бе казал, че ще я отведе в Едънби. Може би планът му беше да й покаже как безмилостно е избил верните й хора и каква страшна картина представлява родният й дом.“

След малко Тристан спря и я пусна, за да отвори една врата. Женевиев веднага се възползва от случая и хукна като подгонена сърна. Тристан обаче я настигна без усилия и я завлече за косата в стаята си. Този опит за бягство сякаш повече го развесели, отколкото да го ядоса.

— Милейди, аз загубих окончателно доверието си във вас и постоянно ви държа под око. Трябва най-сетне да проумеете, че усилията ви да ми избягате са напълно безсмислени.

След като заключи след себе си вратата, той я пусна и се зае да събира вещите си.

Помещението беше разкошно обзаведено. Очевидно Тристан се ползваше с особеното благоволение на Тюдор. На леглото беше оставен коланът с меча. Когато Тристан посегна към него, Женевиев се сгърчи в очакване на най-страшното и мъжът избухна в луд смях.

— Защо сте толкова нервна, милейди? — попита подигравателно той и закопча колана с оръжието си.

— Кажете ми най-после какво ще правите с мен! — изсъска в отговор тя.

— Още не съм съвсем сигурен — Тристан вдигна кожената си раница, поклони се и отвори вратата. — Да тръгваме, лейди Женевиев.

Е, първото изпитание премина. Не беше очаквала да излезе здрава и читава от стаята му.

— Багажът ми… — започна тя, но Тристан я прекъсна нетърпеливо:

— Мери ще ни последва по-късно. Тя ще вземе всичките ви вещи.

— Мери ли?

— О, аз вече бях при нея и й дадох съответните нареждания. Тя е мило, услужливо момиче и никога не би си позволила да разгневи новия господар на Едънби.

— А сър Хъмфри? — изпищя изведнъж Женевиев, докато Тристан я водеше с уверена крачка по дългите коридори. — Нали не сте го…

— Искате да попитате дали не съм го нарязал на парчета в стаята за аудиенции? Не. Той е истински рицар и знае що е лоялност. Макар че е играл известна роля в коварната ви уловка, поведението му трогна сърцето ми. Да, милейди, макар че в гърдите ми има само ледено парче, понякога дори то е способно на човешки вълнения. Заявих му, че ако посмее да ви последва в Едънби, ще се озове в затвора. Ако реши обаче да остане в Лондон, никой няма да го закача.

Значи старият й приятел беше вън от опасност. Слава Богу, една грижа по-малко.

Женевиев въздъхна облекчено. Двамата излязоха в обляния от слънце двор, където свитата на Тристан вече ги очакваше. Всички бяха на коне, наметките им бяха украсени с герба на господаря им.

При вида на конете, Женевиев се изпълни с нова надежда. Тя беше отлична ездачка и щом стигнеха земите на Едънби, които познаваше много по-добре от лорд Тристан и хората му, веднага щеше да намери възможност да избяга.

— Къде е конят ми? — попита колкото се може по-небрежно тя.

Тристан се изсмя снизходително.

— О, милейди, нима продължавате да ме смятате за глупак след всичко, което се случи? Конят ви ще бъде доведен в Едънби заедно с багажа. Този път ще пътувате като истинска дама.

Преди да проумее смисъла на думите му, Женевиев бе вдигната високо във въздуха. Тристан я пренесе през разкаляната земя и я настани в една доста вехта карета. Вратичката се затвори с трясък.

Женевиев подскочи възмутено.

— Почакайте! Не мога да пътувам в тази неудобна бричка! Ще ми стане лошо! — тя затропа с юмруци по вратичката и задърпа отчаяно бравата. Изплющя камшик и каретата се раздруса с всичка сила. Женевиев полетя към ъгъла и удари главата си в рамката на прозорчето.

След като се намести що-годе удобно на изтърканата седалка, Женевиев разбра, че засега не й остава нищо друго, освен да се примири със съдбата си. „Каквото и да е намислил лорд Тристан, аз няма да му позволя да разбере, че умирам от страх, каза си решително тя. Няма да му доставя това удоволствие, никога. Няма да му позволя да пречупи гордостта ми.“ Тази мисъл успя да я утеши.

Предстоеше й дълъг път. Каретата се друсаше застрашително по каменната настилка. Скоро се смрачи, но Тристан явно не възнамеряваше да спре за почивка. Накрая Женевиев се отпусна изтощено върху твърдата седалка и потъна в неспокоен сън.

Събуди се объркана, със сковани крайници и мина доста време, преди да осъзнае къде се намира. Лежеше свита на кълбо в каретата, която междувременно беше спряла. През прозорчето проникваше дневна светлина. Вратата се отвори и Тристан я поздрави с дълбок поклон.

— Добро утро, милейди. Надявам се, че си починахте добре.

Вместо да отговори на поздрава, тя прошепна едва чуто:

— Имам нужда от… утринен тоалет.

— Разбира се, милейди — той й подаде ръка, за да слезе от каретата. Женевиев се огледа. Войниците бяха устроили лагера си сред дъбова гора, на малка полянка. Всички бяха насядали около огъня и се хранеха с апетит. Миришеше на нещо много вкусно и Женевиев неволно се запита дали ще й предложат закуска. Или Тристан възнамеряваше да я умори от глад?

— Ще ви отведа до потока — проговори безизразно мъжът. — Брегът е обрасъл с храсти и спокойно можете да се измиете. Но ви предупреждавам, че ако посмеете да предприемете опит за бягство, за в бъдеще ще правите утринния си тоалет под мое наблюдение.

Той стисна ръката й и двамата се скриха в утринната мъгла. Тристан пусна пленницата си, едва когато стигнаха бистрото планинско поточе.

— Ще чакам тук. Побързайте. Свършете си работата и се върнете веднага при мен, иначе горчиво ще съжалявате.

Без да каже дума, Женевиев изчезна между ниските дървета. Потопи ръце в хладната вода и се загледа с копнеж в отсрещната гора. Само да можеше да се скрие там… Но нямаше да стигне далеч. Изми се и неохотно се върна при Тристан. Той я очакваше, облегнат небрежно на едно дърво.

Когато минаха през лагера, мирисът на ядене я удари право в носа. Стомахът й се свиваше от глад, а перспективата да седне отново в раздрънканата бричка я потискаше още повече.

— Ще ми позволите ли да остана още малко на чист въздух?

Тристан поклати глава.

— Ще ви донеса нещо за ядене — той я бутна в каретата и затвори вратата. Когато след малко отново я отвори, носеше дървена табла с печено месо. Остави го на седалката и изчезна.

Месото беше от дивеч и доста жилаво, но Женевиев беше толкова гладна, че не обърна внимание на тези подробности. Още докато ядеше, каретата отново потегли на път. Късно следобед й поднесоха чаша ейл, но не от Тристан, а от един млад рицар, учтив, приятен на вид момък, който се представи под името Роджър дьо Трейн. Малкото думи, които двамата размениха, й вдъхнаха смелост, защото младежът очевидно изпитваше съжаление към нещастната пленница.

За нейна радост на следващата сутрин вратата й отвори отново Роджър. Той я придружи и до потока. Тя се усмихна умолително и му обясни, че непременно трябва да се окъпе. Дали не би могъл да се отдалечи малко повече? Погледна го със сребърните си очи и момъкът се разтопи като сняг на слънце.

Веднага щом Роджър изчезна между дърветата, Женевиев се съблече по риза и се плъзна в освежаващите вълни на потока. Огледа внимателно отсрещния бряг. За нея беше детска игра да доплува дотам — а после да изчезне в гъстата гора.

Тъй като Роджър не биваше да чува плясъка, тя се гмурна под водата. Излезе на повърхността, едва когато удари главата си в една скала. Пое си дълбоко дъх, изправи се и премина бежешком последния метър до спасителния бряг. Стъпи на сухо, вдигна поглед и едва не изпищя. Тристан се беше облегнал на един дъб и мълчаливо оглеждаше тялото й. Мократа риза я обгръщаше като втора кожа и очертаваше примамливо гърдите и бедрата й. От косата й се стичаше вода. Мъжът въздъхна, загърна с наметката си треперещите й рамене и отбеляза хладно:

— Нима повярвахте, че хората ми ще ви помогнат да избягате, Женевиев? Свитата ми е подбрана много грижливо. Всички бяха затворници в подземията на Едънби — по ваша заповед.

— Но вие… вие сте сух — прошепна с тракащи зъби тя.

Той посочи с усмивка малката лодка, изтеглена на брега.

— Връщаме ли се?

Само с няколко мощни удара на веслата достигнаха отсрещния бряг. Тристан свали наметката си от раменете й и й хвърли роклята, оставена в тревата. Женевиев я навлече върху мократа риза и се запъти към каретата. Ръката му се протегна и стисна пръстите й като в железни клещи. Панически страх прогони разочарованието от неуспелия опит за бягство. „Господи, той е като ястреб, който си играе с безпомощната плячка, помисли си отчаяно тя и не можа да удържи острия си език:“

— Убийте ме най-после — или ме удушете! Така искам всичко да свърши!

— И да ме лишите от сладката радост на отмъщението? Не, милейди, ще изчакаме да пристигнем в Едънби. Там, където едва не ме убихте, ще получите заслуженото наказание — и той я бутна грубо в каретата.

— Нямате ли друга работа, освен да мъчите една беззащитна жена? — изкрещя разярено тя.

— В момента не — отговори невъзмутимо той. И затръшна вратата, без да обръща внимание на яростния й протест.

На следващото утро Тристан я придружи лично до потока, а късно следобед вече бяха в Едънби. Слънцето хвърляше дълги сенки върху крепостните стени. Женевиев чу как Тристан разговаря с портиера и сърцето й натежа от болка. Не позна гласа, следователно новият вратар беше от хората на дьо Ла Тиер и замъкът наистина беше в негова власт. Не виждаше почти нищо през прозорчето, но фантазията й рисуваше картини, една от друга по-ужасяващи. Стражи, селяни и занаятчии висяха на бесилките — и пръв сред тях Тамкин… А какво ли беше станало с Едуина и малката й дъщеря? Дори звяр като Тристан не би посмял да убие дете — или все пак…

Каретата спря в двора и Тристан с усмивка й отвори вратата.

— Пристигнахме, милейди — обяви тържествено той и я издърпа да слезе. — Моментът на отмъщението наближава — Женевиев отстъпи назад и ръката му веднага се стрелна към китката й. — Няма ли да се помолите за милост, както тогава?

— Никога! — изсъска тя.

— Но ще ме последвате в залата, нали? Или пак ще се наложи да ви нося на рамо? Трябва да знаете, че много бързам. Личните ни дела ще почакат още малко, защото задълженията ме зоват.

Той я поведе към широката стълба и тя попита предизвикателно:

— Не сбъркахте ли пътя? Защо не ме водите в затвора?

— Може би по-късно… — и той прибави с цинична усмивка: — Дълго чаках тази нощ, милейди.

— Тристан! — прозвуча радостен вик. Женевиев се обърна изненадано и се озова лице в лице с красивия млад Ланкастър, който й беше направил впечатление още първия ден. — Тук всичко е наред. Добър вечер, милейди…

Вместо да отговори на поздрава, тя попита с треперещ глас:

— Какво сторихте с леля ми?

Тристан не позволи на Джон да отговори.

— Добър вечер, стари момко. Първо ще отведа дамата горе. Ти ме чакай в работната стая.

Женевиев направи отчаян опит да се изтръгне от силната ръка, която я теглеше през прага.

— Почакайте! — измамата й за малко не коства живота и на Джон Плезънс, но дано поне в неговите гърди биеше човешко сърце. — Моля ви! Как е леля ми?

— Едуина седи пред камината както обикновено в този час на деня — отговори любезно той и Женевиев побърза да влезе в залата. Наистина, леля й беше там, бледа и потисната, но красива и елегантно облечена както винаги.

— О, Едуина! — изплака Женевиев.

Лелята скочи и се затича към нея, но младият приятел на Тристан я задържа за ръкава.

— Не се меси! — проговори предупредително той.

Женевиев гледаше смаяно през рамо, докато Тристан я влачеше нагоре по стълбата.

— Тя е жива…

— Разбира се, че е жива! — потвърди ядосано Тристан. — И има позволението ми да се движи свободно из замъка. Но тя не е някоя коварна змия, с която човек винаги трябва да е нащрек!

Дали това означаваше, че животът на Едуина ще бъде пощаден, но не и нейния? Мъжът я пренесе през прага на спалнята й и тя изхълца отчаяно, като видя новото, масивно резе, което очевидно беше поставено по негова заповед.

Тристан я пусна на земята, блъсна я доста грубо и тя политна към леглото.

— Съжалявам, но се налага да ви оставя сама, милейди. Починете си, защото усамотението ви няма да трае много дълго — той се поклони с усмивка, излезе в коридора и грижливо спусна резето.

 

 

Джон и Тибалд го очакваха в работната стая. Двамата изглеждаха спокойни и в добро настроение и това го зарадва, защото означаваше, че настаняването в Едънби е минало без произшествия.

След като се настани в големия стол зад писалището, Тристан изслуша доклада на приятелите си. Тибалд обясни, че повечето стражници все още са затворени в подземието. Не рискували да ги освободят. Селяните и занаятчиите отново се захванали с работата си. Слугите мърморели, но никой не се опълчил открито срещу новите господари.

— Преди два дни извадих Тамкин от затвора и го настаних в една от отбранителните кули — разказа Джон. — Той знае всичко за арендаторите, за разпределението на земите, за добивите и така нататък. Знам, че през онази ужасна нощ те е нападнал, но не посмях да го накажа. Оставих го да чака завръщането ти и да трепери.

— Хм… — Тристан отпи голяма глътка ейл и въздъхна доволно.

— Какво ще правиш?

— Още не знам — отговори замислено лордът. — Трябва по някакъв начин да им покажем, че няма да търпим своеволия. Какво ще кажете да бичуваме публично един или двама от затворниците… На първо място Тамкин, тъй като той е един от най-видните хора тук. Наказанието не е толкова страшно, но хората ще разберат, че здраво държим юздите — едва сега започваше да усеща умората от дългото пътуване. — Мисля, че всичко останало може да почака до утре. Има ли стая, където мога да спя, Джон?

Приятелят му го изгледа смаяно.

— Помислих си…

— О, аз разбира се ще посетя лейди Женевиев, но няма да спя в леглото й. Животът още не ми е омръзнал.

Джон кимна и се ухили.

— Добре, тогава ще наредя да ти постелят в стаята на лорда. Тя се намира малко по-нататък в коридора.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и в стаята влетя лейди Едуина. Тя коленичи пред Тристан и разплаканите й очи се впиха умолително в неговите.

— О, милорд, не я убивайте, умолявам ви! Тя е още толкова млада, а и нямаше друг избор. Не разбирате ли? Даде обещание пред баща си да не допусне врага в Едънби и трябваше да ви примами тук, колкото и да се противеше сърцето й. Знам какво ви е сполетяло. Джон ми разказа за жена ви. Но вие, лорд Тристан, не сте способен на такава жестокост. Имайте милост…

— Едуина! — Тристан се наведе и улови брадичката й. Погледна дълбоко в блестящите сини очи и разбра с какво тази жена беше омагьосала младия му приятел. Изпитваше съчувствие към нея, но се разгневи ужасно, че Джон е разказал на любовницата си за трагичната смърт на Лизет. — Нямам намерение да убия никого, лейди Едуина — продължи с предрезгавял глас той и хвърли бърз поглед към Джон, който с неудобство сведе глава. — Но искам да ви предупредя, че миналото ми не е тема за разговор. Не се тревожете, Женевиев няма да умре. Тя ще остане завинаги пленница в този замък. Не можете да промените това, колкото и сълзи да изплачете.

Макар че устните й трепереха, Едуина се опита да се усмихне.

— Благодаря ви!

— Едуина! — изсъска сърдито Джон.

Тя се надигна, отиде при него и отново се обърна към Тристан:

— Аз не съм пленница, милорд. Защо да не…

— Пленничеството ви беше спестено, защото приехте без съпротива положението си и заслужихте доверието на Джон. Ако обаче посмеете да ме разгневите, горчиво ще съжалявате. Така че от днес нататък внимавайте!

— Но, милорд… — започна отново Едуина.

— Джон, Тибалд, лейди Едуина, лека нощ.

Пронизващият поглед на Тристан накара Джон да улови Едуина през кръста и да я изведе от стаята. Тибалд се ухили, кимна с глава и ги последва.

Тристан поседя още малко зад писалището, изпразни чашата си и реши, че е чакал достатъчно дълго.

Затвори очи и в съзнанието му изникна образът на Женевиев. Тя бе паднала на колене пред него — а в следващия момент вече вдигаше тежката маша, от която капеше кръв. Дойде мигът да напомни на младата дама, какво му е обещала. Нали я бе уверил с цялата си настойчивост, че ще я принуди да сдържи думата си. И сега щеше да направи точно това.