Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (23)

XXI

Мислих, че денят на моята сватба ще бъде необикновен, чудесен. Всъщност той приличаше на другите — един безоблачен и светъл пролетен ден, тържествен дотолкова, доколкото беше неделя.

От ранна утрин бях готов, облечен в празнично, обшито със сърма и видрови кожи, болярско рухо и с нервни крачки се разхождах в престолната зала на двореца, където щяхме да се съберем с Калина и гостите, за да тръгнем към Патриаршеската църква. Непрекъснато поглеждах през прозореца, да видя идването на приятелите си, но никой не бе имал желание да става посред нощ като мене, за да чака сватбарите.

Аз не вярвах в предзнаменования, но все пак изтръпнах от една лоша поличба — първото лице, което влезе при мене, беше боляринът Докс. Не бях го канил, както изобщо никого от болярите не поканих нарочно. Само им казах общо, че който от тях иска да присъствува на сватбата ми, може да заповяда. И ето Докс, единственият, към когото питаех лична омраза, беше се отзовал пръв. Той влезе спокойно, огледа се за други гости, спря очите си на мене и в тях аз прочетох не страдание на отхвърлен влюбен, а ирония, надменност и злоба. Не разменихме нито дума, все едно че не се познавахме.

След него пристигнаха Куман и Георги. Съобщиха ми, че Калина и Собеслава се приготвяли и щели в уречения час да дойдат. Един по един след тях се занизаха съчувствуващият на всекиго Кънчо, голямото дете Стан, Дамян, ненарушимо спокойният Касим бег, шумният Момчил, Радко, група боляри, между които се забелязваха логотетът и Георги Тертер. Влязоха при нас също царят и царицата в пищни одежди, като Ивайло бе сменил шлема със самурен калпак. Образува се внушителна група сватбари. Някои — главно приятелите ми — бяха дошли поради искрено желание да вземат участие в радостта ми, други — да не изпуснат зрелището, трети — от страх да не обидят онзи, когото смятаха дясна ръка на Ивайло.

Настъпи времето за церемонията, а младоженката не идваше. Нетърпението ми взе да се превръща в нервност, дружелюбните закачки започнаха да ме засягат.

— Става късно, а жените не идват — казах на Куман, като го дръпнах настрана. — Иди, моля те, да ги доведеш, без повече бавене.

— Разбирам те — кимна той и след миг се измъкна незабелязано.

Навярно беше препуснал на кон, защото се върна много бързо. Вмъкна се в залата, огледа се и очите му се изпълниха отначало с неразбиране, после — с ужас.

— Не… не са ли… дошли?… — едва пробъбра той.

— Ти не ги ли водиш със себе си?

Гостите ни наобиколиха. Куман изглеждаше объркан и отчаян. Аз все още не разбирах нищо и гледах глупаво приятеля си.

— Какво има? — запита Ивайло. — Тревожна вест ли получихте?

Куман с мъка раздвижи бледите си устни:

— Отидох у дома, за да доведа булката. Казаха ми, че излязла със Собеслава малко след като сме тръгнали с Георги. А оттогава мина много време. Ако не са дошли, то…

Положението ставаше толкова невероятно, че аз не знаех какво да мисля и безпомощно се огледах. У всички срещнах вълнение и съчувствие, само на лицето на Докс се четеше ехидно задоволство.

— И костенурки да бяха яздили — обади се Момчил, — пак щяха да дойдат досега.

— Да отидем всички у вас, Кумане. Там ще разберем какво е станало. — Радко! — Повиканият застана пред царя. — Нареди да се затворят всички врати на Царевец и Трапезица.

Тръгнахме надолу по Царев друм. Не можех да сбера мислите си и вървях като насън. Всичко се въртеше около мене.

Влязохме в дома на Куман и Георги. Слугите се събраха пред нас и заговориха един през друг. С голяма мъка и с помощта на гръмовния глас на Момчил Ивайло успя да въдвори малко ред и да ги разпита последователно. Всички говореха едно и също:

След излизането на двамата братя, Калина продължила да облича сватбената си премяна. Собеслава се въртяла около нея и й помагала. Не минало много време и пред къщата спряла затворена колесница. Непознати слуги в скъпи дрехи казали, че са пратени от мене да заведат годеницата ми в двореца. Били припрени и нетърпеливи, постоянно повтаряли, че не могат да се бавят. Калина се съгласила да тръгне веднага. Когато Собеслава се присъединила към нея, слугите-колари се изненадали, измънкали, че им било казано само за Калина, но накрая се съгласили. Подкарали и… никой повече не видял нито колесницата, нито двете жени.

Случило се бе немислимото — в Търновград посред бял ден Калина и Собеслава бяха отвлечени. За Собеслава не се тревожех. Давах си сметка — а с мене и всички останали, дори и Куман, — че не тя беше целта на разбойниците. Истинската жертва беше Калина и чрез нея — Ивайло и аз.

— Господарю — обърнах се към Ивайло, — няма време за губене. Трябва да се действува, да се прерови града, преди Калина и Собеслава да са укрити. Моля, назначи ме дук на Търновград, докато ги открием, и предостави изцяло търсенето на мене.

— Да бъде, Тодоре. Не ще те закачам за нищо, докато трае издирването. Разполагай с всички люде, с цялата войска, с цялото съкровище. Прави каквото намериш за добре.

— Радко! — повиках аз начелника на стражите и той излезе напред. — От този час ставаш кастрофилакс. Затворени ли са вратите?

— Всичките.

— Нареди да ни донесат колко колесници са излезли и влезли през тях. По десет конника да се пуснат по всички друмища и да проследят всички колесници, които са напуснали днес града. — Той понечи да тръгне, но аз го спрях и допълних: — Тръбачите да свирят тревога. Глашатаи да известят, че забранявам всяко движение по улиците и стъгдите. Всички нарушители да се затварят в тъмница. Никой не може да излезе от града без разрешение лично от мене. За изпълнението на тази заповед стражите ще отговарят с живота си. Десет групи по петдесет воини с по един стотник начело да бъдат готови за претърсване на Царевец, още толкова — за Трапезица. Върви и действувай! Ще ме намериш в двореца.

Радко излезе. Аз се обърнах към приятелите си:

— Кой от вас иска да ми помогне?

— Аз! — извикаха всички едновременно, като изтеглиха мечовете си.

Мен ми трябваха хитри помощници. Куман отговаряше на условието, ала беше прекалено разстроен. Спрях се на Дамян и Касим бег. Но с това изборът не свърши. Момчил се тупна по бедрото и отсече:

— Не можеш ме откачи от тази работа, Тодоре. Ще дойда с тебе, пък каквото ще да става. Мечът ми не ще ти бъде излишен.

Другите също настояха за себе си, но им отказах под благовидни предлози. После тръгнахме към двореца.

По пътя чухме ек на тръби, често биене на камбани и провиквания на глашатаи. Технитари и купци спущаха дървените капаци на дюкяните. Хлапаците се прибираха по домовете. Любопитни очи надничаха от дворовете. Градът изтръпна и замря, като че ли беше обсаден.

В престолната зала болярите ни очакваха. Ивайло им предаде моите разпоредби като произлизащи от самия него и обясни, че търсенето ще се извърши навред в града, без да се изключат царския дворец и техните домове. Те поръмжаха срещу недоверието, но не възроптаха открито. Накрая царят ги прикани до приключването на търсенето да не напущат домовете си и да ни окажат съдействие. Когато си тръгнаха, Докс ме възнагради с един изпълнен с омраза и тържество поглед. „Калина не е моя, но не ще бъде и твоя“ — така го изтълкувах аз.

Пладне мина, но никой не помисли за обед. Аз исках веднага да започна диренията, да преровя и земята под Търновград, но Ивайло не сподели разгорещеността ми.

— Бързането води до грешки — каза той. — Състави си добър план, изчакай вестите, които ще ти събере Радко, и едва тогава действувай. Време има. Започни утре с Царевец, а вдругиден — на Трапезица.

Радко дойде, но не донесе особени вести. Противниците ни се бяха подготвили добре. За заблуда през този ден може би една-две, може би десетина колесници бяха кръстосвали от ранна утрин по всички пътища на Царевец и Трапезица. И всички приличали на търсената.

Планът ми за диренето беше прост. Разделихме Царевец на три и във всяка от тези третини Дамян, Касим бег и аз, придружени от по един севаст^[1] и внушителна група воини, щяхме да преравяме къща по къща. Ако там не откриехме двете пленници или поне следа от тях, по същия начин щяхме да претърсим и Трапезица. Момчил настоя да дойде с мене. Радко натоварих да стои в двореца и да поддържа връзката помежду ни.

Нощта прекарахме на крак. Късно вечерта се завърнаха групите ездачи, които бяхме изпратили по друмищата, излизащи от Търновград. Както предполагах, никаква колесница, нито обикновена талига не беше се движила през деня из този край. Калина беше в града!

След полунощ стана едно важно събитие. Засилената стража на Трапезица бе открила край крепостната стена Собеслава — завързана, с една кърпа в устата — и я отнесли в дома й. Изтичахме нататък. Намерихме я разплакана в прегръдките на Куман, който също едва удържаше сълзите си. Наложи се да нарушим трогателната им среща, за да разпитаме Собеслава. Ето какво ни разправи тя.

Колесницата съвсем нямала празничен вид, но това отначало не им направило впечатление. Влезли вътре и конете в миг полетели. Железни ръце стиснали гърлата на двете жени — двама скрити вътре нападатели им запушили устата, вързали ръцете им на гърба и черни превръзки на очите и ги заплашили, че при най-малък опит за съпротива или за даване знак ще ги убият. Къде са ги возили, Собеслава не могла да разбере. Обикаляли много и тя загубила представа къде се намира. По едно време спрели и свалили Калина. После пак шибнали конете, поскитали и накрая отнесли Собеслава в някакво помещение, което — както личало от миризмата — било конюшня. Захвърлили я на купа сено и я оставили така, вързана, гладна, жадна, едва дишаща — до вечерта. След това я вдигнали пак на ръце и с безкрайна предпазливост я оставили край стената, където я открили стражите.

Намирането на Собеслава свали голяма грижа от нас — както и да е, едната от жертвите беше вън от опасност. Но по отношение на Калина не напреднахме нито педя в издирванията си.

Денят ни завари на работа. Постъпвахме така: влизахме в дома, който беше наред, изкарвахме всички обитатели, разпитвахме ги и след това преравяхме къщата — стаите, избите, водохранилищата, навред. Изобщо не оставяхме нито едно кътче непобутнато. Воините, които ни придружаваха, се блазнеха от обещаната от мене награда и понякога проявяваха по-голямо старание и от нас, ако това изобщо беше възможно.

Вечерта се прибрахме капнали от непосилната умора и с празни ръце. Другите не бяха по-щастливи от нас. Единствен Касим бег бе открил нещо, но то в момента не ме интересуваше — изцапаните хлебарски дрехи не бяха скрили от острото му око човека, който донесе на Ивайло отровното вино. Татаринът пожела да се занимае сам с отровителя. Заместих го с вече дошлия на себе си Куман.

Със същия успех премина и търсенето на Трапезица. Реших да започна отначало и отново разровихме двата престолни хълма, като този път не пощадихме нито църквите, нито мраморните гробници. Уви, Калина сякаш беше потънала в земята. Така в безплодно търсене измина седмицата. Новата неделя ме завари сам и в пълно отчаяние.

— Тя е в Търновград — настояваше Куман. — Тук всяка болярска къща има тайни ходници и скривалища, които никой не може да открие.

И в потвърждение ми показваше скривалището в техния дом. Там големият камък зад камината представляваше скрита врата, която се въртеше около оста си и разкриваше една стаичка четири крачки на две, запасена с храна, вино и завивки, където човек би могъл да преживее седмици, без никой да го открие. Особено ако се запалеше огън в камината и дяволът не би се досетил да дири зад него.

— При това — добавяше той — баща ми изгради тази къща само за времето, когато идваше от владенията си в Търновград. А как ли са се приготвили болярите, които не мърдат оттука?…

Ивайло от своя страна настояваше да прекратим реда в престолния град, наложен от мене. Той казваше — и не без основание — че хората, незапасени за по-дълго, гладуват, че с право са започнали да негодуват. Нямаше как, разреших свободното движение из престолнината, купците и технитарите можеха отново да подхванат работата си, опразних тъмниците от невинно задържаните. Оставих в сила само заповедта да не се допуща никакво излизане от града без мое разрешение, като засилих охраната на крепостните врати и стени.

Тук трябва да кажа какво стана с човека, заловен от Касим бег.

Разбрахме, че е куманин, дошъл неизвестно кога в Търновград. Никой не знаеше с какво се е занимавал, къде е живял, с кого се е срещал. Той не отричаше участието си в престъплението, но същевременно не казваше нито една дума за онзи, който го е изпратил, не разкриваше съучастниците си. Двама евреи-джелати, ръководени умело от Касим бег, го измъчваха дни наред, но не изтръгнаха от него нищо, даже охкане. Една нощ по заповед на Ивайло джелатите го удушиха и заровиха някъде извън крепостта.

И пак се затъркаляха дните в безнадеждна скръб и отчаяние.