Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (22)

XX

Царевец прилича на огромен шлем, заострен на върха и обграден почти отвсякъде с вода и пръстен от непристъпни скали. На най-извисената му точка, която раздира облаците и се надсмива над бурите, е издигната прекрасна църква, най-хубавата в цялото царство. Нарича се „Свето Възнесение“. Разправят, че сам цар Иван Асен е чертал плановете й пред строителите. Долепена до нея, стои шеметно висока камбанария, която сякаш иска да пробие небето. Нейният позлатен купол сияе от слънчевите лъчи от зори до късна вечер. Близо до църквата е дворецът на патриарха и затова освен по име, тя се зове още и „Патриаршеската“.

В тази неделна утрин мало и голямо от престолния град отправяше очи нагоре към нея. Закъснели боляри блъскаха с рамене окъсани отроци, обрулени от слънцето и вятъра воини стояха редом до богато облечени дубровнишки търговци, гърбоноси евреи се бутаха до монаси с избелели власеници, старци се притискаха до пременени моми — хилядно множество се тълпеше не само покрай храма, но изпълваше цялата вътрешна крепост и просторния Болярски рът. И всички тези люде — боляри, чуждоземци, простолюдие и ята чуруликащи деца — завиждаха на нас, щастливците, които по сан, заслуги или добра слука бяхме вътре.

Мистичен полумрак царуваше в господния дом. Светлината на деня се оцеждаше през разноцветните стъкла на прозорците, сливаше се с трептящите пламъчета на вощениците и се хлъзгаше по ослепително гладките многобагрени мозайки. През тази бледа прозрачност светците, патриарсите и царете по стените на притвора, изписани от най-добрите шарчии, сякаш оживяваха.

Отляво, пред олтара, се мъдреха търновградските боляри и сановници със замръзнали лица и стойки, сковани в златошитите си одежди. От другата страна бяхме ние, довчерашните въстаници. Няма защо да казвам, че отпред стояхме войводите, помощниците на Ивайло, а зад нас се трупаха войскарите с най-здрави лакти, които бяха успели да си пробият път през множеството. Всички ние бяхме свидетели на необикновена церемония — венчаването на войводата с царицата.

Сам патриархът, наметнат с искрящ от аметисти, опали и сапфири фелон^[1], извърши обреда. Пред него чинно стояха знатните младоженци: Ивайло разсеян и мрачен, Мария със сведени очи, невинна като шестнадесетгодишна девойка. Сред облаци от благовонен тамян старият свещенослужител съедини ръцете им, а невидим хор изпълни храма със звуците на песента си.

— Да пребъде бракът ви щастливо — изрече патриархът обичайното пожелание, като затвори подвързания в черна кожа и обкован със злато антифонарий^[2], — а потомците ви да са живи докле свят светува.

— Амин — отговориха няколко гласа.

Първата служба завърши; сега идеше другата, по-интересната. Дякони и клисари вече шетаха наоколо, влизаха и излизаха от олтара, с една дума — готвеха се за нея. На стъпалото пред иконостаса поставиха кадифена възглавничка и след миг във вратата на олтара се появи беловласият патриарх със златната корона на българските царе в ръце.

— Войводо — заяви той тържествено, — коленичи, за да се изправиш като цар.

Оживено шумолене изпълни църквата. Всички протегнаха шии, за да видят небивалото събитие — свинар и отрок да украсява главата си с царска корона.

— Чакай, твое преподобие — неочаквано се извиси гласът на Ивайло. — Венчавката е от твоя занаят и затова ти я извърши. Но короната народът ми я даде, трябва той да я постави на главата ми.

После отмести взор от смаяния първосвещеник, обърна се и хвърли бърз поглед към нашата половина на църквата. Направи няколко решителни крачки. Помислих, че ще се спре на Дамян, Момчил или Стан. Но той отмина и тях и отиде при онези, неизвестните воини, които го бяха следвали през битки и кръв. Хвана ръката на първия, който се изпречи пред очите му, и го изведе напред. Може би бях единственият в препълнения храм, който познаваше щастливия избраник. Не се лъжех — пред нас стоеше плещестият ми спасител от загубеното в планината село Слънчево Велегняв, синът на стария гъдулар.

Ивайло се отпусна на колене върху възглавничката. Без никакво смущение Велегняв изтръгна короната от вдървените пръсти на изумения патриарх, вдигна я високо и произнесе ясно:

— Боже, благослови този, когото сега народът български въздига в цар!

След това спокойно, като че ли цял живот е прекарал в дворци и църкви, сложи короната на Ивайловата глава. Ние извикахме:

— Да живее цар Ивайло!

Прогърмяха звънките удари на камбаните, които разнасяха на света вестта, че българското царство имаше нов цар. Те се сляха с възклика на много хиляди люде по двата хълма на Търновград:

— Да живее цар Ивайло!…

Ивайло се изправи. Никой не би могъл да каже, че този човек с каменно лице току-що е достигнал до най-високото място, което би могла да му предложи съдбата. Разсеяният му поглед обходи църквата.

— Благодаря ви, приятели, за радостта, с която ме срещате като ваш цар. Благодаря и на тебе, народе мой — обърна се той към Велегняв, — че ми даде короната на Асеневците и я придружи с хубавите си думи. Заклевам се, че никога не ще забравя народа. Онзи, който служи на всички, най-добре служи на себе си.

Логотетът приближи до него и на широк поднос му подаде златния царски скиптър и торбичката с пръст. Ивайло ги пое, с бавни и тържествени стъпки прекоси храма и излезе да се покаже на насъбралия се народ. Посрещна го вик, който разтърси небето. Той го изчака да стихне и произнесе високо:

— Братя, всички вие искахте да ме видите като ваш, народен цар. Ето, аз съм пред вас с короната на Асеневци на главата. Кълна ви се, че не ще я посрамя, стига само милостивият бог да не вдигне от нас всеблагата си десница.

След тези думи той влезе отново в църквата, а посетителите започнаха да се разотиват на тълпи. Постепенно останахме само царят, войводите и трите жени — царицата, Калина и Собеслава. Аз знаех какво ще последва и се задъхвах от щастие. Но патриархът, който смяташе, че е свършил със задълженията си, ни гледаше учудено. Мария също се губеше в догадки.

— Ще те задържим още малко, твое преосвещенство — каза Ивайло. — Тръгнало е днес на големи служби, поне да караме докрай.

— Какво има? — колебливо попита свещенослужителят.

Ние с Калина прекрачихме напред.

— Тези млади хора са си обещали да се вземат. Искаме да скрепим, както е обичаят, тяхното обещание със свято обручение^[3].

— А, това ли било — отдъхна старият патриарх. И се разчевръсти: — Ей сега, ей сега…

Калина и аз застанахме пред него. Нашите приятели ни заобиколиха. Отново сред ароматен дим и сладка черковна песен патриархът започна службата. Не запомних нищо от нея. Усещах само ръката на любимата девойка в моята ръка и някакво топло чувство, което като младо вино замайваше главата ми. Понякога затварях очи и тогава ми се струваше, че сме в някаква райска градина, където ухаеха рози и птички ни съпровождаха с възторжената си песен. Изведнъж всичко прекъсна. Патриархът беше привършил и ни каза с пресилена сърдечност:

— Честито! Бъдете щастливи! Ами кога ще правим венчилото?

— Е, ще почакаме как да е до другата неделя — отговорих.

Дадох на годеницата си даровете, които донесох от Адрианопол. Тя пък ме дари с ленена риза, везана от самата нея. После започнаха поздравленията. Пръв Ивайло стисна ръцете ни и ни разцелува. След него вървеше Мария. Тя целуна с ъгъла на устата си бузата на Калина, а на мене подхвърли многозначително:

— Значи ще ми ставаш зет, така ли?

— Да, господарке — отвърнах безхитростно. — Дано тогава да забравим, ако сме си казали някога лоша дума.

Последваха я Куман, Собеслава, Момчил, Кънчо, Касим бег, Дамян и Георги. Стан щеше да ни задуши в мечешките си прегръдки. Всички ни отрупваха с обич, нежност и сърдечни пожелания…

На обед започна гощавката. Безброй овни, свини и млади телета бяха приготвени за това пиршество. Реки от царското искрометно вино потекоха, за да опият сватбарите, да развържат езиците, да разиграят краката на танцувачите. Ивайло не пожела да се затвори с шепа избраници в двореца и предпочете да празнува с цялата си войска и с целия народ. Безкрайно дълга трапеза беше просната на поляната в още невдигнатия ни стан. Насядали на ниски трикраки столчета или на шарени възглавници, тук се виждаха скъпо облечени боляри, дрипави отроци, старци с разтреперани ръце, мустакати войскари, пребродили надлъж и нашир царството. Сръчни слуги кръстосваха навсякъде, разнасяха меки и още топли погачи, цели овце, печени на шиш, стомни и менци с вино. Ивайло седеше между нас. Той празнуваше не сватбата си, не провъзгласяването си за цар, а своята мирна победа над Търновград.

Дядо Никодим дойде отнякъде и изпя своята песен за юнак Ивайло. След него писнаха гайди, играчите се подредиха и мигом се изви кръшно хоро. После останаха само най-пъргавите танцувачи, които заситниха вихрена ръченица.

Времето летеше, а веселието все повече се разгаряше. От полите на Гарван изпълзя нощта и обгърна в плащеницата си пируващия стан. Въпреки това никой не смяташе да се оттегля. Цялата дворцова стража застана с пламтящи факли около трапезата, за да осветява веселбата. А тя не стихваше. Набираната от години селска мъка се бе превърнала в море от възторзи и сега бликаше неспирно. Закачките се сливаха със смеховете, песните — с наздравиците, свирнята — с игрите.

Само една малка група не се чувствуваше добре. Необичайната среда и обстановката дразнеха вкуса на изтънчените царедворци и боляри. Те се отделиха и се явиха пред новия цар.

— Разреши ни да се оттеглим, господарю — каза за всички логотетът. — Утре след сутринната молитва ще се явим при тебе.

Царят бавно извъртя глава към тях:

— Народът става по тъмно, за да почне работа на разсъмване. Той ме е избрал не за да се излежавам в пухени завивки, а да му служа. Утре, като изгрее слънцето, ще бъда в двореца. Да бъдете там и вие.

После с небрежно махване на ръка ги освободи. Болярите потънаха в мрака по посока на Трапезица, където ги чакаха малките им дворци. Обзалагам се, че нито един от тях не е спал добре тази нощ…

Пиршеството завърши едва когато бледа виделина се появи зад Орлов връх, а умората надви и най-издръжливите веселяци. Гостите от града се затътриха към домовете си. Воините се пръснаха по шатрите.

Аз щях да спя сам. Куман, щастливецът, си отиде в къщата до Великата порта. Завиждах му за всеки миг, който ще прекара в този благословен дом! Защото под неговия покрив спеше и Калина…

За да избегна самотата, поканих Дамян да заеме одъра на отсъствуващия. Когато се прибирахме, забелязахме една сянка, която се вмъкна в шатрата на Ивайло.

— Стой! — извика Дамян, като се спуснахме след нея. — Кой си ти?

— Какво става? — отговори ни един познат глас и пред очите ни застана царят.

Ние се сепнахме и се отдръпнахме изненадани. Не очаквахме да го видим тук. Аз казах смутено:

— Нищо. Видяхме да влиза човек, пък не вярвахме да си ти.

Ивайло се засмя добродушно на смущението ни:

— Че кой друг ще спи в шатрата ми?

Не беше наша работа да се бъркаме в решенията му. Пожелахме му както винаги досега лека нощ и продължихме пътя си. Той се прибра в своята шатра. Пред нея тази нощ нямаше страж.

 

 

Чудно започна първият ден от Ивайловото царуване. Най-напред отделихме много време, за да облечем царя в тежката, дълга до земята багреница, която предвидливият Куман бе изпратил от Царевец заедно с неизбежните червени ботуши. За разлика от предния ден Ивайло беше в отлично настроение, затова тази церемония се придружаваше от много закачки, смях и подмятания.

— Днес на мнозина ще побелеят главите — весело се заканваше той.

След това похапнахме и тръгнахме пеша към двореца. За пръв път от сто години насам мостът над сечената скала бе останал спуснат цялата нощ. Стражите пред вътрешната крепост зяпнаха от удивление, като ни видяха да идваме толкова рано. Радко, който отново бе поел длъжността си на техен начелник, ми прошепна засмяно:

— Мария си намери майстора. Цяла нощ свещите горяха в стаята й. Бих дал един шлем с перпери, за да зная какво е мислила.

Ивайло дочу тези думи и се намеси незлобиво:

— Не е за смях тази работа, момче. Аз май не постъпих добре, като започнах брака си с такова незачитане. Хайде, води ме при царицата да оправим грешката. Върви, върви напред — добави той със смях, като видя Радковото колебание. — Такива са времената, че царят не познава двореца и пътя до горницата на жена си.

Радко ни поведе през двора, а после и през преплетените ходници на големия палат. Стигнахме до стаите на царицата и Ивайло влезе при нея. Вратата остана открехната зад гърба му и аз можах да чуя и видя първата среща на царствените съпрузи.

С добре пресметнато поривисто движение царицата постави главата си на широките му гърди. Той помисли за миг, после равнодушно поглади смолисточерните й коси.

— Съпруже мой — шепнеше тя задъхано. — Толкова дълго те чаках!

Ивайло й отговори с нейните думи пред мене:

— Любовта на мъжа отстъпи пред задълженията на царя.

После полека я отстрани от себе си и отиде до тесния висок прозорец, през който се виждаше рано раззеленената планина. С котешки стъпки Мария приближи към него.

— Погледни, господарю. Тази земя е твоя.

— Моя е — отвърна той убедено. — Тя ме отгледа и отхрани.

— Днес това царство ти принадлежи.

— Да, с тази ръка съм го завоювал. — Замълчаха. После царят отново поде: — Слушай, Марио, не сме деца да играем на „сляпа баба“. Аз съм мъж и воин. Ти… ти си видяла много неща през живота си: нежността на доместика, първия ти съпруг, царската власт при Константина… Сега за първи път ще имаш мъж. Щом сме се венчали, ще те тача като моя невеста и стопанка. А ти, ако искаш да има мир в нашия дом — от днес забрави работите на царството. Те ще бъдат моя грижа.

Покорена, с превита воля, тя не продума.

Ивайло се върна при нас.

Когато влязохме в престолната зала, царят се качи на подиума, седна в единия от двата престола и изкриви неволно лице. Нарочно се държеше така, сякаш под него имаше остри пирони. Никога досега не го бях виждал толкова весел и хлевоуст.

— Ето го и престолът, за който ми проглушихте ушите — глумеше се той. — Не е удобен, проклетият. На кой да е дънер по-хубаво се седи…

Момчил, който зяпаше през прозореца към двора, се ухили:

— Онази мишка, логотетът, пристига, Ивайло — викна той според обичая си. — С него идват и цял кош боляри.

— В Търновград болярите са повече от бълхите в козината на уличен пес — вметнах аз.

— Нека заповядат — кимна царят. — Ще видят, как свинар царува.

Тежката дъбова врата се отвори и от нея първо се появи великият примикюр^[4]. Той носеше церемониален жезъл, с който удари три пъти о пода, преди да извести:

— Височайшите сановници на царството!

— Да дойдат, да дойдат — весело подкани новият цар.

Логотетът, двадесетина боляри и още толкова нотарии и скорописци влязоха в стаята. Благородниците подвиха коляно и целунаха коравата ръка на царя. Само доброто ни настроение ги спасяваше от раздразнението, което раболепието им събуждаше в нас.

— Е, какво, да почваме — предложи насмешливо Ивайло. — Какво има да решаваме днес?

Логотетът прекрачи напред и започна:

— Колко дни ще заповядаш, господарю, да се отслужват молебени? Девет или четиридесет?

— Какви молебени?

— За здравето на новия цар.

— А, за мое здраве. — Ивайло с мъка сдържаше смеха си. — Малко са, дядо. Сто дни молебени, сутрин и вечер. По-малко не може.

Без да разбере подигравката, логотетът нареди на скорописците:

— Пишете. Сто дни, сутрин и вечер.

Момчил се изкиска и прозорците потрепераха.

— Друго, писмо се получи от болярина Гавриил. Пита за новия мост при Брястовица, триколонния, само от своите парици и отроци ли да поиска ангария, или може и от бащинниците. Ако не може от бащинниците, ще разрешиш ли да вземе отроци от съседните владелци?

— А тояга Гавриил не иска ли? — смръщи вежди царят. — Свърши се вече тая песен. Който иска мост, нека сам го вдигне.

Нотариите дращеха с пачите пера по хартията.

— Игуменът на манастира „Света Анастасия“ пита, дали ще му се даде още едно село, както обещал покойният цар Константин.

— Стига дивотии! — не на шега кипна Ивайло. — И на Гавриил, и на игумена ще пратите вест да си свиват опашките, иначе…

От неизречената заплаха болярите се огънаха като тръстики под напора на бурен вятър. Само един остана прав; беше възнисък и слаб, с прошарени коси и строго благородно лице. Той възрази с достойнство:

— Откак има хора по земята, има и боляри и монаси. От векове тях ги почитат и уважават. Измежду тях са излезли и най-славните люде на царството ни досега. Тези люде не трябва да бъдат обиждани.

Ивайло го измери с продължителен поглед.

— Малко боляри са водили славен живот, но всички знаят да дерат кожата на народа. А монасите не служат на дядо Господа, а на ненаситните си търбуси.

— Заслугите на малцината са такива, че оправдават уважението и към останалите.

— Кой си ти, болярино, че посмяваш да противоречиш на своя цар?

— Казвам се Георги Тертер, господарю.

Това име ми беше познато. Когато идвах преди една година в Търновград, го чух от устата на Тертеровия брат — деспот Елтимира.

— Ти каза глупост, но доблестта ти ми хареса. Уважавам те за нея и ще я запомня. А сега слушайте всички моите повели. Още днес ще вдигнете оттук втория престол.

— Но той е за царицата! — сподавено възкликна логотетът.

— В Българското царство има един цар и нему един престол стига.

— И Михаил Асен е коронясан…

— Казах, че има един цар! Повече приказки не признавам. Кумане! — Извиканият застана спокойно пред Ивайло. — Ти си най-грамотен от нас, приятелю. Вземи перото на един от тези синковци, че им нямам вяра, и пиши закон. Първият закон на цар Ивайло. Ще го скрепите със златен печат и ще го окачите на тази стена. Готов ли си?

Куман се приготви да замести един от нотариите, усмихна се на обърканите боляри и отговори просто:

— Готов съм, господарю.

— Тогава пиши. „Аз, Ивайло, български цар и самодържец, повелявам: от днес ще има само един данък — десятъка. Произволните ангарии забранявам — ще останат само онези, които ползуват цялото царство, а не отделните владелци. Който болярин иска да му се работи, ще плаща от кесията си…“

Перото се хлъзгаше в неравни редове по пергамента.