Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (20)

XVIII

Следният ден бе ознаменуван с няколко паметни случки.

Той започна с погребението на дядо Борил. Ние търсихме под дърво и камък отровителя, за да го съдим и убием по прадревен обичай на гроба на жертвата му, но той бе изчезнал, сякаш се бе стопил във въздуха и отлетял към небето.

В предсмъртния си час дядо Борил обвини Мария за подлото убийство. Мнозина от нас мислеха като него — отдавна вече Мария имаше славата на втора Локуста^[1]. Други предполагаха, че това е работа на Михаил Палеолог. Аз бях с първите — воюването с чаша отрова подобаваше много повече на царицата, отколкото на императора. При това по всичко личеше, че Михаил Палеолог вече бе решил да води борбата открито, в редовна война, гърди срещу гърди. Обсъждахме, губехме се в догадки. Не спорехме само за едно — че отровата беше предназначена за Ивайло.

Погребението мина с цялата тържественост и с всичките почести, които може да отдаде една бунтовническа войска. След това, макар че настроението не подхождаше твърде за такива разговори, аз намерих Радко и споделих с него съмненията, които от вчера ме глождеха.

— Тогава не видях кой е подслушвал разговора ти с царицата — рече русият великан, след като ме изслуша. — Но онази нощ и аз помислих за Докс. Описанието съвсем подхождаше на неговата външност. Пък и той минаваше за един от най-упоритите женихи на още неовдовялата Мария.

— Нещо е много любвеобилен, този Докс — изсумтях. — Тогава обикалял около Мария, сега се навърта край моята избраница…

— Такъв си е — сви рамене Радко. — Докс смята, че няма жена, която да устои на задирянето му. Не зная дали е прав, но той вярва в себе си и иска да използува своите чарове, за да се издигне високо.

— Къде ще се издига? Сметките му за Царицата разбирам. Ала Калина?

— Калина утре ще бъде първата жена в царството, Тодоре… — многозначително подхвърли той и така приключихме нашия разговор.

След обед, отново премислил всичко, аз извиках Калина да се разберем за ония неща, които тровеха живота ми. Ние излязохме извън стана и седнахме под голите клони на едно дърво.

— Калино — започнах веднага, — нека говорим без хитруване. Не съм дете, за да са нужни заобикалки, извъртания. Ако имаш да ми казваш нещо, и най-лошото макар, предпочитам да ми го кажеш в очите.

— За Докс ли ти е думата?

— За Докс, разбира се — потвърдих иронично. — И защо ли не? Хубав мъж, силен, богат, сигурно господар на безброй замъци и имения — не е ли достатъчно, за да те накара да забравиш бедния Тодор, който няма нищо друго освен меча и любовта си към тебе?

— Спри! — пресече ме Калина с рязкост, която за първи път забелязвах в нея. — Ако продължаваш да хулиш така, ще ме накараш да помисля, че си недостоен за любовта ми и за доверието, което съм ти дала. А защо си забравил моето признание, че те обикнах и че никога, разбираш ли, никога друг не ще проникне в сърцето ми? Такива думи не се казват лесно. Но когато се кажат — те са истина.

И тя ми разказа, всичко: задирянията на Докс, приказките му за неговите богатства и имоти, обещанията му, внимателното смъмряне от Ивайло, което не дало резултат…

Слушах аз, слушах, и усещах как радостта се възвръща в мене. Пусто сърце човешко! Понякога бие така, че цял те разтърсва.

— Калино, любима — възкликнах, замаян от щастие, когато тя млъкна. — Все същата си! Боже, колко се радвам! Кажи ми, повтори ми пак, че не си се променила, че не си обикнала друг!

Пред изблика на моята любов девойката се изчерви като ягода.

— Същата съм, Тодоре! Но ти бъди добър и… разумен. Не ще чакаме още дълго…

— Калино! — извиках невъздържано и посегнах към нея. Ала тя ме изпревари и припна към стана, размахвайки към мене везаната си кърпа.

Не я последвах. Останах до дървото и гледах как тя се изгубва между шубраците. За пръв път от завръщането си дишах с отворени гърди свежия прохладен въздух. Глупаво и щастливо се смеех сам и светът ми се виждаше обагрен в розово и златно…

После… после изведнъж се тръшнах стремглаво на земята, преди още да си дам сметка защо го правя. Опитността на двадесетте години, прекарани във войни и опасности, ме беше накарала да действувам по навик, като изпреварвах по-бавната мисъл. Едва долових предателското избръмчаване и вече се търкалях по земята. След миг се чу тъп удар и една стрела се заби в дървото точно там, където бях облегнат допреди малко.

Понадигнах се и погледнах в посоката, откъдето беше долетяла стрелата. На петдесетина крачки от мене една дълбока, кишава преспа ме делеше от висок скат, покрит с леска и храсти. Зад тях се мерна една черна фигура, която бягаше, приведена до земята. Внезапно изтрезнял от опиянението си, аз реших, че е безсмислено да преследвам убиеца — докато преминех преспата, той щеше да бъде недостижимо далече. Вместо това аз измъкнах стрелата от дървото и я разгледах внимателно. Тя беше с особена направа, различна от всички стрели, които съм виждал: нямаше обичайното снопче пера накрая, а дървеният ствол беше разцепен по цялата му дължина и после залепен, като от двете страни бяха вмъкнати и скрепени от лепилото почернени къси гъши пера.

Догаждах се кой стои зад тази работа. Имаше само двама души, които невям желаеха смъртта ми и за които беше дребно нещо да дадат на някой убиец шепа златици, за да ме премахне. Единият беше Докс, отхвърленият любовник, който не би подбирал средства, за да се избави от щастливия си съперник; другият — Мария, пренебрегнатата царица, която ми бе обещала по-скорошно или по-далечно отмъщение.

С тези невесели мисли в главата се връщах към стана. Лаят на безстопанствените псета ме наведе на интересно хрумване. Издебнах едно и го боднах леко със стрелата която още носех със себе си. То изквича жално, изтича десетина крачки, олюля се и падна. Тръпки разтърсиха тялото му. Скоро престана да се мъчи и душата отлетя от запенената му уста. Ясно: отровата беше станала главното оръжие на убийците в стана!

Бях така улисан, че отначало не забелязах необикновеното оживление около мене. После ми направи впечатление, че всички тичат презглава към празния квадрат в средата на стана. Спрях един от тичащите:

— Хей, защо сте се разбързали всички, като луди?

— Гъркинята — с такова прозвище всички във войската наричаха царица Мария — проводила пратеници. След малко ще дойдат…

И той хукна пак нататък. Няма защо да казвам, че го последвах по същия начин и скоро го изпреварих.

Заварих Ивайло заобиколен според обичая му от войводите на чети. Застанах накрая и побутнах Дамян:

— Какво става тук?

— Големи работи — засмя се той беззвучно. — Над Голямата порта развяха бял стяг и един глашатай ни извика, че царица Мария пита войводата дали ще се съгласи да разговаря с неин пратеник. Ивайло даде съгласието си и сега чакаме логотета, който ще бъде пратеникът.

Едва успяхме да разменим тези думи и сред сподавения шепот на стотиците воини се показа логотетът. Беше към петдесетгодишен охранен мъж, облечен със скъпо рухо от тежка тъмновиолетова материя, по края със сърмена ивица, в която блестяха драгоценни камъни. На раменете си боляринът носеше къса мантия, отвън кървавочервена, отвътре бяла, също със сърмена обшивка, отрупана с бисери колкото грахови зърна. Краката му бяха обути във високи ботуши от жълто-кафява кожа с цветни украшения. Виждал съм повечето от сановниците и велможите, които се тълпяха в двореца на императора Михаил, но малцина от тях биха могли да издържат сравнение с този логотет. Поне в облеклото.

Сигурно изпитваше смъртен ужас, защото лицето му беше по-бяло от снега по преспите. Опитваше се да изглежда твърд и силен, но коленете му така явно потреперваха, че будеше съжаление. Зад него крачеше млад красив воин, почти юноша, и носеше поднос с дарове.

Хилядите зяпачи притаиха дъх. Логотетът спря и се поклони ниско. После се обърна и махна покривката от подноса. Разкриха се две тежки златни чаши и меч с дръжка, обсипана с диаманти.

— Царица Мария ти праща поздрав, войводо, и тези дарове. — Гласът му приличаше на пъшкане на ковашки мях.

— Аз се съгласих да те приема не заради даровете — отсече Ивайло. — Те не ми трябват. Воинът може и от кратуна да пие. А мечове си имаме достатъчно. За какво си дошъл?

Пот обля лицето на стария царедворец.

— Моята светла господарка, като слуша за подвизите ти…

— Режи накъсо, болярино. За какво те праща Мария?

— Царицата реши да ти отвори великопрестолнината…

— Кълна се в трирогия козел на пророк Иеремия — умно го е намислила! — вметна буйно Момчил.

— … при условие, че ще се свържете със свято венчило и ще царувате заедно.

Ние се стъписахме от дързостта и наглостта на това предложение. Пръв се опомни Ивайло и се засмя с цяло гърло:

— Напоследък само сватовници се изпречват на пътя ми! Бърдоквата изведнъж стана желан съпруг за много моми и вдовички.

Ала никой от нас не сподели веселостта му. Дори Момчил, който обикновено във всичко намираше повод за смях и подигравки, сега бе замръзнал от удивление, а щръкналите му уши ловяха всеки звук във въздуха.

— Как мога да дам на царицата корона и власт, които съм „завоювал“ с венчило, а не с меч и прекрасна битка?^[2] — продължи войводата иронично. — Не, болярино. Кажи на господарката си, че Ивайло милост приема само от бога, а не и от враговете.

— Царицата не ти е враг — направи последен опит логотетът, — щом те иска за съпруг и като придан ти дава цяло царство.

— Царството и сега е мое. А Търновград рано или късно ще падне в ръцете ми. Така да й кажеш!

Изящно облеченият велможа неловко се местеше от крак на крак и вече се готвеше да си тръгне. Точно тогава Дамян приближи до войводата и оживено зашепна в ухото му. Ивайло кимаше отрицателно, но Дамян не преставаше да настоява. Войводата размисли и добави глухо:

— Моите люде ме съветват да помисля, преди да ти дам окончателния отговор, болярино. Ела пак след три дни да чуеш решението ми.

Логотетът остана доволен от обрата в преговорите, поклони се и се оттегли. Воините започнаха да се пръскат, като се стълпяваха около онези, които бяха по-наблизо и слушаха разговорите. Ние също понечихме да си тръгнем, но едно властно движение на Ивайло ни спря.

— Чакайте! Останете малко при мене. — Ние го заобиколихме и зачакахме думите му. — Аз казах и на императоровите пратеници: не съм тръгнал за сватба. А за царска корона не ламтя. Сега Дамян ме убеждава да размисля. Какво, да не сте решили да ме жените за Мария?

— Каквото и да направиш, добро ще бъде — решително заяви Стан.

— Не е така — рече Дамян. — Десет глави мислят по-добре от една.

Както винаги, Момчил не обмисля много, преди да изфучи:

— Войникът е за бран. Няма какво да се въртим тука. От Цариград идва хлапето на Мицо. Да тръгваме срещу него!

— Вярно, чакат ни битки — тихо и убедително каза Дамян. — Ромеи, татари, всички са срещу нас. Спомнете си какво ви казах вчера. Ако не завладеем Търновград — от три, не, от четири страни, като броим и татарите, ще ни нападнат. А как ще го вземем? Вижте тези стени. Ивайло сам рече, че човешки крак не може го овладя. Сам господ е вразумил гъркинята, за да ни предложи крепостта. Ивайло, приеми! Съгласи се! Царство без цар не може. Каквото и да правиш, щом си стигнал дотук, трябва да сложиш короната на главата си. Нека най-после и тя веднъж застане на честна глава. А като вземем Търновград, ще можем спокойно да срещнем враговете.

— Има една приказка: „На чужд гръб и сто тояги са малко“ — глухо възрази войводата.

— Ивайло — развълнувано настоя Дамян, — ти знаеш, че те обичам като брат и че за нищо на света не бих ти дал неискрен съвет. Ти наистина трябва да приемеш. Откажеш ли — ще жертвуваш хилядите мъже, които те следват, и паметта на хилядите други, които дадоха живота си, за да те доведат дотук. Делото си ще жертвуваш, войводо.

Думите му, страстни и убедителни, увлякоха всички ни. Ивайло бавно ни изгледа един по един.

— Всички ли мислите така, приятели?

Ние наведохме глави и не отговорихме, но той почувствува неизреченото. Дори Момчил мълком се отметна от предишните си приказки.

— Братя — тъжно каза войводата, — зная, че е искрен съветът ви, но… не очаквах да бъде такъв. Оставете ме. Ще помисля. И ще реша.

Вечерта около големия огън се бяхме събрали всички войводи без Ивайло и Стан. Разбира се, говорехме пак за предложението на царицата.

— Мъдри бяха Дамяновите думи — каза Кънчо. — Ивайло трябва да се съгласи. Войската не е вече както по-рано. Людете се умориха и душата им ги тегли към нивите. Миналото лято не можаха да пожънат. Сега няма да засеят. Боли го, боли го селяка за земята.

Съвсем неочаквано Куман се обяви срещу женитбата:

— Мислих много за тази работа. Цял следобед мислих. И ще предумам Ивайло да откаже на лукавата гъркиня. Тя не търси венчило, а власт. Способна е на всичко. Пред нищо не се спира. Не отрови ли тя стария деспот Яков Светослава, и то след като най-напред го осинови? Ами отровното вино онзи ден не беше ли пак от нея?

— Само да помисли да стори нещо на… — скръцнах аз със зъби.

— Ивайло не е Константин — надвика ме Момчил. — Ще й стегне юздите. И пак ще тръгнем на бран.

— Не познавате Мария — продължи Куман. — Тя е змия. Може и в леглото да го ухапе.

— Не си прав да говориш така, Кумане. — Гласът на Касим бег звучеше кротко и мъдро. — Мъката за баща ти те кара да мислиш погрешно. Ивайло наистина трябва да приеме. Не искам да те докача, но откакто дойдоха и други боляри при нас, войската не е по прежному здрава. Те, другите, не могат да свикнат като тебе и брат ти с нашите порядки и все теглят към старото. А размътват ума и на околните, съблазняват ги. И по тази причина Ивайло трябва да вземе Търновград, па макар и чрез женитба — да разпусне уморените и да задържи само най-твърдите.

— Пък и грехота е — намеси се пак Кънчо — да се бият тук брат срещу брата.

— И аз съм с Дамян — обадих се на свой ред. — Досега беше лесно: напред, на бран, бий татари и боляри. Но царщина не се управлява така. Народът иска цар, с престол и с корона на главата.

Замлъкнахме. Всички бяхме изказали мненията си и сега отправяхме погледи към Куман — единствения, който мислеше различно от нас. Той човъркаше главните в огъня и унесено наблюдаваше летящите искри.

— Признавам, че всъщност имате право — каза той най-сетне. — И все пак ме е страх от Мария. Ще посъветвам войводата да се съгласи, но да се пази от нея като от чума.

Зад нас се разнесоха тежки стъпки. Обърнахме се и видяхме фигурата на Ивайло, който се отдалечаваше с наведена от мрачни мисли глава. Той бе приближил неусетно, чул бе думите ни и си отиваше.