Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (2)

Понякога ме обзема неудържим смях. Сега, на стари години, това се случва все по-често — когато седемдесетте са вече зад гърба на човека, той по-лесно съзира смешното и глупавото, комичното и чудатото, веселото и шутовското в живота около него.

Да вземем за пример мене самия, „ил кавалиере Ла мано ди ферро“, както ме зоват италийците. Аз съм пръв рицар на дука на Верона, а нямам нито капка италийска кръв; официалното ми презиме е Булгаро, а не съм и българин; по род съм чист ромеец, смятам се сам за българин, а съм веронски благородник. Иди после да не се смееш като луд на тази бъркотия!

Или Велихна, старият добър Велихна, епископът на Верона. Италийците не могат да произнасят „х“-то в името му и изопачават началното „в“, та затова го зоват ту Великна, ту Беликна, навремени даже Велика. Самото това изопачаване е вече повод за смях, но подобен смях е лековат, детински. По-смешното около Велихна е друго — него „светата“ римска инквизиция и светската власт търсят под дърво и камък, понявга го дирят дори в пустите пещери и в подземията на развалините, а не подозират, че обичайното му скривалище е тук, при мене, в дома на рицаря Желязната ръка; веднъж даже се случи така, че дукът удостои с посещението си моята чудесна укрепена вила на Лаго ди Гарда и докато пиеше и се веселеше, не му минаваше през ум, че страшният еретик, за главата на когото са обещани много кюлчета злато, е само на една стена от него и слуша всичките му дебелашки шеги. Как да не се пукнеш от смях? (Сега си давам сметка, че ако някой чете разкривените ми писмена в по-друго време, трудно ще разбере техния смисъл: та как така — ще си каже той — един епископ е бил гонен от инквизицията. Работата е там, че Велихна е епископ на катарите-албанензи, а „катари“ — това е италийското и франкското название на онези еретици-християни, които в България наричат богомили.)

Да, понякога има случаи да се смея и тогава се смея през глава. Но нека бъда честен — с годините се умножиха и случаите на дълбока тъга. Това се случва най-често, когато Велихна, жена ми Калина и аз седнем на приказки и тези наши приказки неизбежно ни отведат в славното време, преживяно от нас тримата. Тогава изведнъж в очите ни се набива жестоката истина, че спомените избледняват и че във всички случаи нашите спомени ще угаснат и умрат заедно с нас. Кой от четиримата ми сина и двете дъщери таи в паметта си разказите ни за великите години, в които България отекваше от нашите мечове и победни възгласи? Кой от тях изобщо си дава труд да запомни кому е принадлежало някога името, което той самият сега носи? Колцина могат сносно да се изразят на български? — Никой. Или почти никой. От разказите ни те са запомнили само онези, описали случаите, когато мечът ми е бил в служба на знамето на Верона. (Нали им трябва от време на време да ги напомнят тук или там, та да научат другите със сина или дъщерята на кого имат работа!) А български знае само Борил и криво-ляво Ивайло. Знаят го, но както се знае чужд език, а не отечествен; за свой език те признават италийския. А този малък Теодоро, най-сладкият от внуците ми, който в този момент се мъчи на всяка цена да се изкачи през стола и през раменете чак върху главата ми, навярно нивга няма да научи и една българска дума…

Не е само до езика. За своя земя синовете и дъщерите ми признават само тази, веронската. Лани пратих в Българско Борила. Отиде, стоя шест месеца там и се върна; стоя като гост, а се върна като у дома си — не трепна сърцето му, когато кракът му стъпи върху българска земя…

Ивайло, първородният, не можах да пратя; има тежка и незаздравяваща рана на крака и не е за пътуване. А сам не пожелах да отида. Сега на търновградския престол седи Тодор Светослав, достоен мъж и добър владетел, но аз не мога да му простя, че е син на баща си…

Та за какво ми беше думата? Ах, да, за спомените. И за тъгата, при вида на изличаването им.

Те не трябва да изчезнат, тези спомени. Не трябва онези, които през вековете ще носят името Булгаро, да не знаят чудните и славни дни, преживени от родоначалниците им. Ще им ги разкажа — искрено и честно, както човек разказва на себе си, без разкрасяване и без изопачаване и ще ги скрепя върху бомбицина^[1]. После ще затворя листовете в метална кутия (приготвил съм я вече) и ще ги зазидам в стената на дома ни. Нека след сто или след петстотин години някой потомък на Калина и Теодоро Булгаро ги намери, нека ги прочете и изрече присъдата си над нас, прародителите си. И тогава нека да се срами или гордее, че носи името Булгаро.

Това завещавам аз, Теодоро Булгаро, рицарят Ла мано ди ферро, по прежному Тодор Желязната ръка, а по род Теодорик Стохас, в годината господня хиляда триста и петнадесета.