Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (15)

XIII

— Тодоре, мога ли да ти помогна с нещо?

Този тих, почти ласкав глас ме сепна. Обърнах се бързо. Беше Кънчо. Изгледах го учудено и широкото му лице се покри с руменина.

— С какво би могъл да ми помогнеш? И за какво? Да не би да мислиш, че има нещо, с което не мога да се справя?

Преди да ми отговори, той седна до мене, откъсна стръкче трева и го разтри в шепата си.

— Ти си скрит човек, Тодоре. Не обичаш да се доверяваш, а най-малко на мен би дошъл да разкажеш онова, което те мъчи. Но людете говорят… — Червенината невям заля вече и косата му. — Не ми се сърди. Приятел съм ти, та затова дойдох да ти кажа. За тебе говорят. За тебе и за Калина. Всички знаят, че я обичаш и че и тя те обича — тук на свой ред и аз се изчервих, — а не смееш да й го кажеш. Знаят и се глумят. Пък като мислих, мислих, реших да дойда при тебе — хем да ти кажа, хем ако може с нещо да ти бъда от полза.

Простите думи на Кънчо ме накараха изведнъж да се погледна отстрани, през очите на приятелите ми и воините. И да се засрамя от себе си. Защото Кънчо имаше право.

Имаше право, но всеки друг път, не и сега. Чудното е, че точно по онова време аз не се боях да говоря с Ивайло. Нека философите да открият какво се бе случило. Според мене съзнанието, че зная за заговора, и грижата да бдя над живота на войводата ми даваха някаква особена сила, пред която довчерашните тревоги изглеждаха детска игра.

— И си прав, и не си прав, братко — казах аз пресилено спокойно, за да запазя гордостта си. — Прав си, че обичам Калина. Но ако не предприемам нищо, то не е от страх, а защото чакам времето, когато узрелият плод ще трябва да се обере. Имало е някога един голям мъдрец. Наричали го Епиктет. Той казвал: „Щастието, както есенните плодове, трябва да откъснеш навреме.“

— Хубаво те учи твоят мъдрец, ама ти не го разбираш. И вместо да откъснеш плода навреме, ти стоиш, въздишаш по звездите, кършиш ръце и… чакаш. Да, чакаш всичко да ти дойде на нозете и ще чакаш, докато се видиш със старческа тояга да креташ зад Калинините внуци.

Такива са те, простодушните люде. За нищо на света не искат да те обидят, но когато ти кажат истината, няма да подберат думите, а ще те чукнат право в сърцето.

Скочих на крака.

— Така ли мислиш, Кънчо? Добре, сега ще видим дали си прав.

И без да му давам повече обяснения, закрачих към Ивайло.

Намерих го извън стана да наблюдава отдалече как се обучават четите. Беше сам. Спрях на една крачка от него и изкрещях високо на един дъх:

— Ивайло, искам да се оженя за Калина!

Ивайло беше по-млад от мене, но усмивката му беше бащинска. Поне тази усмивка, с която посрещна думите ми. Потупа ме ласкаво по рамото и ми направи знак да седнем.

— Ех и ти, Тодоре. Както е думата, изплю камъчето. — Седях като на жарава и чаках присъдата си. Ивайло забеляза нетърпението ми и заговори: — Ти постъпи правилно. Такъв е обичаят — момата се иска от баща й или от брата. Пък и аз отдавна бях забелязал всичко, отдавна преди ти да направиш опит да ме заговориш. — Той помълча малко. — Аз те харесвам, Тодоре. Винаги съм желал да намеря на Калина мъж, който да бъде като тебе — храбър, умен и честен.

— Значи!… — извиках задавено, изпълнен с надежда.

Но той мигновено ме попари:

— Там е бедата, че това не значи още нищо. Помниш ли нашия разговор при Зеленото блато преди боя с Касим бег? Когато ти дойде да ме молиш да не пущам Калина в битката? Помниш ли какво ти казах тогава? Ние бяхме сираци, Тодоре. Майка си изобщо не помня. Умряла при раждането на Калина. Баща ми също свърши рано. Беше крагуяр на нашия владелец Драгомир и боляринът го уби. Веднъж при лов един сокол не се върнал и отлетял с хванатия заек. Драгомир заповядал да оставят баща ми вързан за едно дърво в гората. Когато на другата сутрин го намерих, зверовете го бяха разкъсали…

Той спря, заровен в тъжните си спомени. Сенки помрачиха лицето му. Разтърси глава, за да ги прогони, и чак тогава продължи:

— Бяхме трима: аз, по-малкия ми брат Слав и Калина. Хванахме се свинари, за да не умрем от глад. И така прекарах при свинете до тази пролет. Но Славчо не издържа. Една заран, след като спахме на полето, той не се събуди. Пипнахме го — вкочанясал. Издъхнал. Не можа да понесе суровия живот. Останахме само с Калина: аз за нея — брат и баща, тя — сестра и нежна майка. Така минаваха годините. И когато реших, че все пак може да има по-човешки живот за сиромасите, тя единствена не ми се присмя, единствена повярва в думите ми. Заедно с мен кроеше плановете за бъдното въстание. Двамата сами започнахме да се учим да воюваме, състезавахме се, поправяхме грешките си. Ти видя как тя умее да си служи с лъка. Оттогава й е останало това майсторство. По-късно, когато и други започнаха да се вслушват в словата ми и се начена въстанието, тя винаги беше до мене като пръв помощник и най-верен съветник. Тъй дойдохме дотука.

Аз го слушах внимателно и не го прекъсвах. Гордеех се вътрешно, че ме е избрал за свой довереник и се радвах, че ме цени достатъчно за това.

— Разбираш ли сега, защо не мога да й отнема свободата да разполага със себе си? — Той сви рамене. — Някои ми подхвърлят, че съм богомил. Нали богомилите говорят, че жените са равни на мъжете? Не, не съм богомил, но така разбирам тези работи. Когато тръгна след мене, Калина сама избра пътя си. А сега, когато трябва да вземе най-важното решение в живота си, нямам право да й наложа своята воля.

— Каква е последната ти дума? — попитах най-после.

— Одобрявам те, Тодоре. Искам да ми станеш зет. Но говори с Калина. Ако тя те избере — а невям така ще бъде — от сърце ще ви дам благословията си.

Поисках да му кажа колко съм щастлив, да изразя благодарността си, но езикът ми беше като схванат. Нито звук не излизаше от гърлото ми. Тогава, без да проговоря, с внезапно движение го притиснах до себе си и в тази няма прегръдка вложих всичко, което устните ми не изговаряха.

— Добре, добре — каза той. — А сега иди бързо при нея. Ще моля бога да ти помага за твое и за нейно щастие. Е, и за мое също…

Гласът му трепереше. По-късно разбрах, че това се случва винаги, когато разговаря и мисли за Калина.

Изправих се така стремително, сякаш от спечелването на няколко мига зависеше животът ми. Дори не се сбогувах, а направо разтворих дългите си крака в усилен ход към шатрата на Калина.

Крачех и се усмихвах. Срещах групи воини, които ме поглеждаха с любопитство и сякаш заразени от веселостта и надеждата, изписани на моето лице, ме изпращаха с насърчително хилене. Радваха се с мене ветерани от Карвуна, новобранци, още не извоювали с храбростта си бранно облекло, радваха се всички. Аз виждах върху тях отражението на собствените си чувства и от това ми ставаше леко и приятно. Усещах се като перце, което се носи високо над земята и блести, окъпано от потоци слънчева светлина.

Някой ме дръпна за ръкава и това внимателно и в същото време твърдо спиране ме върна изведнъж на земята. Обърнах се. Беше Куман.

— Какво се е случило? — запитах аз, смутен от напрежението, което прочетох на помръкналото му лице. — Изглеждаш, като че ли са те гонили вълци.

— По-лошо от вълци срещнах, Тодоре. Рисове, вампири… Каквато и дума да кажеш, ще бъде слаба за тях.

— Разказвай по-бързо.

— За онези ти говоря, Касим и Теофилакт. Забелязах, че гъркът излиза от стана, скрива се до един шубрак и чака някого. Разбрах, че каквото и да се случи, трябва да се промъкна до него. Помниш ли, когато бяхме малки и играехме на ловци, как лазехме из горите на баща ми? Също така захванах да лазя към него. Едва бях изминал половината път и Касим бег се домъкна при своя приятел. Достигнах до тях точно когато Теофилакт казваше: „И така, значи се разбрахме. Бъди спокоен, ти няма да съжаляваш. Михаил Палеолог знае да се отплаща.“ „Кога трябва да стане това?“ — запита татаринът, а лицето му беше като камък. „Сега още ще чакаме — отвърна онзи. — Имам тайна вест, че цар Константин, посъветван от нашия мъдър император, е решил да се справи с бунтовниците. Да видим какво ще свърши той. Погледнеш, че ни е избавил от свинаря. Ако не успее, тогава ще действуваме ние.“ С тези думи се разделиха. Аз се измъкнах и идвам право при тебе.

Значи, убийците бяха стигнали до споразумение. Алчният татарин не бе успял да устои на изкушението. В него отново беше заговорила старата грабителска природа на хищен завоевател, отново стремежът към богатство и власт бе надделял моментния изблик на човещина.

— Какво ще правим сега? — прекъсна мислите ми Куман.

— Защо питаш мене?

— Защото ти си нашият главатар.

— Аз? А Дамян?

— Дамян мисли като мене.

Учудих се. Беше ли възможно надменният и непроницаем Дамян, първият след Ивайло, да се е оставил под мое повеление, дори и само в нашия заговор за спасяване живота на войводата?

— Ще продължим както досега — отговорих. — Те още не са решили да действуват. Няма да действуваме и ние. Само ще следим, ще дебнем и ще бъдем готови да нанесем удара когато и където бъде необходимо.

Куман прие решението ми безпрекословно, като повеля на начелник, и тръгна нататък да уведоми и Дамян за разкритието си. Аз продължих към шатрата на Калина. Бях решил да не отлагам разговора си, но вече нещо в мене беше пречупено. Кумановото съобщение остави тръпчив вкус в устата ми, сякаш бях дъвкал горчиви билки.

— Калино, мога ли да вляза при тебе?

Вместо глас от гърлото ми излизаше свистящ неразбираем звук. Като че ли в гърдите си имах някакъв издут мях, който се бе пробил и сега въздухът бързаше да излети през устата ми.

— Кой ме търси? — обади се тя отвътре.

— Аз съм, Тодор.

В шатрата се разнесе шумолене като от бърза шетня. След малко платнището се отмести. Видях първо очите й — дълбоки като звездно небе. После погледът ми я погълна цялата и аз замръзнах от удивление. Тя беше сменила сребърната броня с обикновени женски дрехи — яркочервен сукман, който се диплеше около нозете й, тъмно елече и бяла везана риза с широки отпуснати ръкави. До този ден я бях виждал само с бранни дрехи и мъжката ми глупост ме бе накарала да забравя, че мога да я срещна така, с целия чар, който придава женското облекло.

Тя забеляза смущението ми, хвана ме кротко като дете и ме въведе. Шатрата беше наредена просто, но с вкус. Имаше един одър, застлан с меки кожи. На земята — шарена черга. От другата страна под чиста бохчичка бяха скрити бронята, ботушите и тънкия меч; ако не бяха те, по нищо не можеше да се познае, че шатрата е обитавана от жена-воин, участница в кърваво въстание.

С онова тънко прозрение на жените, което им подсказва истината и в най-заплетените въпроси, Калина разбра за какво съм дошъл, преди още да съм отворил уста. Тя седна до мене на одъра, изчерви се, скри ръце под престилката, наведе очи и сплете ресници. Събрах цялата си прехвалена сила и избоботих:

— Калино, обичам те!

Готово! Чудото бе станало! Аз надвих себе си и изрекох онова, което бях доверявал на звездите, на старите каваци в горите, на бързоструйните реки, на кафяво-черните калинки. Не бях смутен, о, не. Гордеех се, като дявол и бях спокоен като канара. Тогава езикът ми сякаш се развърза и аз заговорих неудържимо. Разправих как съм я видял за първи път, за безсънните нощи след това, за сънуването с отворени очи, за страховете и колебанията си. И най-сетне й предадох дума по дума разговора си с Ивайло.

Тя ми отговори тихо, толкова тихо, че едва долавях шепота й:

— Аз разбрах отдавна, Тодоре.

— Разбра? Какво? Че те обичам?

Калина потвърди с глава.

— Още от Зеленото блато. Ти беше така развълнуван… за мене…

— От това ли разбра?

— Имаше и друго, но не мога да го обясня. Нещо в твоите очи говореше повече от устните ти. И аз…

— И ти?

Ние отново се смълчахме продължително.

Неведнъж през живота си съм срещал смъртта. Усещал съм замаха на немилостивата й коса, долавял съм ледения й дъх, който облизва лицето ми. Уверявам те, бъдни четецо, освен първия път, това не е толкова страшно. Когато човек е още на крака, вижда опасността и има достатъчно воля, за да й се противопостави, тогава не е много тежко. Двубоят с нея не е винаги решен в нейна полза, защото много, почти всичко, зависи от собствената ти сила. Сега беше друго. Устата на любимата жена след миг щеше да произнесе присъдата, от която зависеха животът, бъдещето и щастието ми, а аз не можех да направя нищо, съвсем нищо за успеха си. И само чаках, скован от надежда, страх и неизвестност.

— И аз те обичам, Тодоре — прошепна най-после тя.

— Калино! — Пиян от радост, аз се хвърлих в нозете й. — Кълна се в светата и единна Троица, че ще те направя щастлива. Ще се оженим, още утре ще се оженим. Изпод земята ще намеря някой поп, който да ни венчае. И ще…

— Няма да се оженим утре — каза тя и като забеляза огорчението ми, смекчи думите си с една прекрасна усмивка. — Послушай ме, Тодоре, и тогава не ще ми се сърдиш. Ти би ли искал жена ти да е клетвопрестъпница? Не, нали? А аз ще наруша клетвата си, ако те послушам. — Тя спря за малко, като обмисляше думите си. — Когато Ивайло някога заговори за борба за справедливост, за човещина, всички му се присмиваха. Тогава дадох моята клетва. Във всевишния, който гледа отгоре, и в майка си, която очите ми не са съзрели, му се заклех, че вярвам в начинанието му и че няма да помисля за себе си, докато не видя успеха на неговото дело.

— Това може да бъде безкрайно — рекох отпаднало. — Ивайло се готви да извърши дела, за които и човешкият живот може да се окаже кратък…

— Не е толкова дълго, Тодоре. Брат ми все повтаря, че не мисли да става цар. Но аз зная, че друг път за него няма. Само короната ще му даде възможност да осъществи задачите си. А сложи ли я на главата си, аз ще мога да кажа: Готова съм… съпруже мой…

Скочих на крака, извадих меча и шатрата екна от ликуващия ми вик:

— Напред към Търновград! Напред!…

Тя улови нежно ръката ми и ме изведе навън. Пред нас се стелеше станът. Стотици струйки дим се издигаха от огньовете и се нижеха към небето. Мравуняк от люде пъплеше по всички посоки.

— Погледни — рече тя разчувствувано. — Хиляди мъже са се събрали под пряпореца на Ивайло, за да го следват до смърт. Сега те чакат от нас не сватбени пиршества, а битки и победи.

— И ще ги имат — отсякох тържествено. — Аз пръв ще стъпя на Търновградската стена!

Наблизо мина воин със замислено наведена глава и сключени на гърба ръце. Обърна лице към нас. Познах го — Касим бег. Той също ни забеляза и ми се стори, че на тъмното му студено лице видях израз на насмешка. Това трая само миг. После той пак наведе глава и продължи бавната си разходка.

Почувствувах се нищожен и презрян. Уви, излизаше, че аз не съм достоен за Калина. Докато тя ми показваше що е вярност и себеотрицание, за мен беше достатъчно само да видя как бляновете ми започват да се превръщат в плът и кръв, за да забравя всичко; всичко, освен опиянението на настоящето.

— За какво мислиш, Тодоре?

Не исках да я излъжа, но не можех да й кажа истината. И отговорих двусмислено:

— За бъдещето. И за моя дълг към него…