Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (13)

XI

Месец май премина със своя замайващ дъх на влажна пръст и люляци. След него изтече и юни, сух и горещ. Повече от осем седмици бях далеч от дружината и едва срещу Петровден се върнах при нея. С мен беше и четата ми от двеста конника. След паметните събития при Зеленото блато Ивайло ни беше изпратил срещу течението на Дунава, докато сам с главните сили кръстосваше Поддунавието навътре към Хемус.

Пътуването ни нагоре, чак до Бдин, приличаше повече на разходка, отколкото на бранен поход. Навред, където минавахме, ни срещаха като освободители — попове кадяха тамяни, момите ни красяха с китки, момците стягаха цървулите и идваха с нас. Обикновено намирахме болярските замъци изоставени, защото господарите им благоразумно бяха избягали в Търновград. Селищата, пък и цели хо̀ри, направо се присъединяваха към нас. Да, битки нямаше. Само в мен върлуваше опустошителна вихрушка. Една девойка с посребрена броня не излизаше от мисълта ми. Денем и нощем…

Предната вечер в полунощ се бях върнал при дружината, но още не бях видял Калина. Заедно с двестата ветерани водех още шестстотин новобранци и тяхното записване и настаняване погълна цялото ми време. Сега седях на един камък, чертаех с меча безсмислени фигури по земята, мислех… и сам не знаех какво.

— Защо си свел глава, Тодорчо? — разнесе се ласкав глас зад мене. — Защо караш старческите ми нозе да обикалят цял ден стана да те търся? Защо сам не подири баща си?

Целунах тънката лъскава кожа на дядо Бориловата десница. Измърморих някакво обяснение.

— Тъй, тъй, работа, задължения — засмя се той. — А да ми се обадиш не е ли задължение?

Сведох глава засрамен. Старецът облегна ръка на рамото ми.

— Познавах някога едно момче. Казваше се Теодорик, но аз му виках Тодорчо. Обичах го като син. И той ме тачеше като баща. Имаше навик да идва при мене, когато му тежеше нещо на сърцето, и простичко да ми казва мъката си. Помагах му, доколкото можех.

— Пак те чувствувам като баща — въздъхнах аз и поклатих глава. — Но сега е друго. Никой не може да ми помогне.

— Да не си се разочаровал от Ивайло?

— Напротив. Всеки ден все повече се привързвам към него.

— С другите войводи ли нещо не върви?

— Всичко е наред и с тях, татко.

Той дълго мълча, преди да продължи:

— Аха — подхвърли най-после, — да не е Калина?

Не отговорих. Само трепнах. И той разбра.

— Калина — повтори дядо Борил. — Чудесна девойка! Не съм виждал друга като нея. Такова сърце — да се чудиш! Откакто я познавам, започнах да съжалявам, че не съм имал дъщеря.

Пак не се обадих. Но усещах, как кръвта пари страните ми. Сякаш времето се бе върнало назад и аз отново стоях като смутен юноша пред благия поглед на болярина Борила.

— Любиш ли я, Тодоре?

Вдигнах рамене.

— Никога досега не съм любил и затова не зная дали се нарича любов онова, което изпълва ума и сърцето ми. Пред нея аз съм нерешителен, стеснявам се, сънувам я с отворени очи, когато съм далеч от нея, пиша името и по земята, тичам като малчуган по полето да ловя калинките, мечтая да остареем заедно, моля се да я заплашва някаква смъртна опасност, за да я спася, като умра пред очите й… Изобщо върша всички щуротии, които могат да ме направят смешен. Ако това е любов — да, любя я. Но то прилича повече на болест, отколкото на любов и щастие.

— Любовта няма нищо общо с щастието — каза замислено дядо Борил. — Любов значи само да отдадеш другимо най-хубавото и най-светлото, което съществува в тебе. Но същевременно любовта не прави мъжа смешен… ако се държи като мъж. А да се държиш като мъж значи едно — когато срещнеш истинската, единствената жена, да се ожениш за нея и да я задържиш, пък ако ще всичко да стане на прах и пепел от това.

— „Да се ожениш и да я задържиш.“ — Усмихнах се кисело. — Но за да се ожениш са нужни двама, нали?

— Поискал ли си я за жена?

— Шегуваш ли се? Забравяш ли, че съм само воин, без род, без име, беден като църковна мишка, с нищо зад мене и нищо пред мене?

— Зад себе си имаш битки, пред себе си слава.

— Може би утре тя ще стане първата жена в царството.

— Тя никога не ще загуби своята слънчева простота, не ще се възгордее.

— Калина има ум-ханджар и красота на ангел небесен.

— По-силното в нея е голямото й човешко сърце.

— Тя е сестра на Ивайло.

— А ти — негов помощник.

Един воин идваше към нас. Познах го — беше от моята чета. Казваше се Златан. Отчаян храбрец. Не познаваше страха, но не познаваше и смеха. Неговият владелец озлочестил дъщеря му и тя не могла да понесе срама. Сега Златан отмъщаваше за нея.

— Какво ме съветваш да направя?

— Бъди мъж, Тодоре.

— Лесно е да се каже „бъди мъж“, татко. Виж ме, на̀. Не съм ли мъж? Пък и не съм паднал от небето… Няма защо да те лъжа: срещал съм не една жена през живота си. Но сега е друго. Разбираш ли? Има нещо ново, нещо различно, което ме прави схванат и тромав като мечка. Сам не зная как да ти го обясня…

— Престани да бъдеш мечка и се превърни отново в мъж. И като мъж кови желязото докато е горещо. — Дядо Борил се усмихна странно; усмихна се като човек, който владее някаква особена тайна. — А то е горещо, вярвай ми.

Гласът му ми вдъхна неясна надежда.

— Как се кове такова желязо?

— Много просто. Кажи й, че я обичаш. И я помоли да се омъжи за тебе.

— Виждам, много просто — помръкнах аз в миг. — Но по-лесно ще превзема Царевец сам, отколкото да й говоря така.

— Хубава работа! И това ми било Желязната ръка!

— Пред Калина Желязната ръка омеква като восъчна…

— Тогава иди и разправи всичко на Ивайло. Той е млад, но има мъдростта на старец. Ще те разбере.

Никога не бе ми хрумвала тази възможност, всъщност най-естествената. Но Златан застана пред нас, преди да мога да я обмисля.

— Ивайло вика войводите — каза той с обичайното си безизразно лице. — Ще има съвет. Ей там, под бряста.

— Добра поличба — усмихнах се на дядо Борил, докато ставахме. — Пращаш ме при Ивайло и ето, той ни вика при себе си.

— По-полека, момче. Съветвам те да не бързаш чак толкова. Тези дни манастирът му създава ядове и вероятно не ще е твърде разположен да разговаря за любов.

Манастирът, за който ставаше дума, заемаше сравнително малка площ, но беше ограден с висока и яка стена. Нашият стан беше разположен така, че го обикаляше от всички страни. Без да провеждахме обсада, ние го държахме като в клещи.

Под бряста очакваха само нас. Всички други бяха насядали по повалени дънери и си шушнеха тихо. Освен Ивайло тук бяха премененият в нова броня Стан, с постоянната детинска усмивка върху наивното си розово лице; набитият Момчил със стърчащите уши; „изяденият от молци“ Куман; гиздаво облеченият Дамян с вечната непроницаема усмивка върху тънките си устни; Кънчо, който продължаваше да носи добродушния и малко глуповат израз на широкото си лице; тук беше и Георги, по-малкият син на дядо Борила. Баща му ми каза, че Ивайло го назначил на мястото на Кънчо като сметководец на войската, като му дал и двадесетина души помощници, без да се броят обозните.

Всичките ми приятели бяха тук, но аз почти не ги забелязах. Погледът ми веднага попадна върху последния член на групата и като го познах, аз се заковах на мястото си и инстинктивно улових меча.

— Татко — заекнах, — този… този не е ли?…

— Кой? — сепна се старецът. — Ах, да, Касим бег. Изкуфяла ми е главата, Тодорчо. Такива неща да се случат в твое отсъствие, пък аз да забравя да ти ги разкажа. Да, не се чуди, този е Касим бег.

— Пленник?

— Какъв ти пленник?! Войвода е като тебе, Куман или Дамян.

Няколко дни след моето заминаване, разказа ми старият човек, в стана изведнъж настъпило голямо вълнение. Войводите изтичали да видят какво става. И в редиците на новобранците пред изпотения от объркване Кънчо видели — горд и високомерен — Касим бег. „Ти каза да не се връщам като враг, а аз ида като приятел — отговорил той на Ивайловия въпрос. — Чувах, че събираш под пряпореца си не само българи, но и сърби, кумани, ромеи, татари, всички, които се решат да те следват и се борят за делото ти. — Малко по малко гордият азиатец загубил твърдостта си и заговорил почти умолително: — След като ми подари живота, аз много мислих, Ивайло. Цяла неделя живях сам като вълк в пущинаците и мислих. Разбрах — не съм познавал човек като тебе. Остави ме да ти служа. Ще ти бъда верен до последния си дъх. Щит ще бъда пред враговете ти. Забрави миналото и ме пусни да остана при тебе, както ми прости след битката при блатото.“ Ивайло поспорил още малко, пък склонил. И Касим бег останал в дружината.

— После той показа толкова смелост и воински разум, такива подвизи извърши, че Ивайло го направи войвода като всички нас — завърши дядо Борил. — Но хайде, стига сме стояли, Тодорчо. Виж, взеха да се ядосват на бавенето ни.

Ние приближихме до групата, като аз не снемах очи от татарина. С нашето идване кръгът се сключи и Ивайло заговори веднага:

— Повечето знаете за какво сме се събрали. Ще повторя накратко за Стан и Тодор, които сега се завърнаха, и тогава ще поискам съвета ви. — Той се обърна към нас двамата. — Като разбрали за приближаването ни, боляринът Зергобула и Ловечкия катепан не се доверили на крепостите си, а пренесли своите богатства и главно всички храни тук, в манастира „Свети Лука“. Надявали се, хитреците, че не ще посегнем на светата му неприкосновеност. Но тези храни са ни необходими. За колко дни още имаме храна, Георге?

— С дружините на Тодор и Стан — за днес и утре, войводо — отговори Георги без колебание. — После господ да ни е на помощ.

— Значи, до утре трябва да намерим храна откъдето и да е тя. Ето, този въпрос трябва да обсъдим. Кажете сега кой какво мисли.

Почти веднага прогърмя разгорещеният глас на Момчил:

— Войводо, няма какво да умуваме. Дай ми стотина-двеста души и стълби и — кълна се в трирогия козел на пророк Иеремия! — до довечера ще имаме всичко. Ще нападна от три страни, ще прехвърля стената и в миг ще свърша работата.

— Друго питам, Момчиле — обясни му Ивайло търпеливо. — Дали въобще да нападаме или да търсим от другаде храна. За това се изкажете.

— Ще ги нападнем, разбира се — отсече Момчил. — Ще свием ли опашки пред тези чернокапци? Ако са с нас, народа, и ние ще ги слушаме, ще ги тачим и ще им вярваме; ако са против, значи не са никакви божи хора, а са си продали душите на Рогатия и тогава ще ги бием, че пушилка ще се вдига до небето от мръсните им гърбини.

Дядо Борил се покашля, за да почисти гърлото си, поглади с ръка дългата си бяла коса и заговори след него:

— През устата на Момчил говори младостта и буйната кръв. А когато се обсъжда такова нещо, трябва да се допитваме само до разума. Що ме съветва моят разум? Повечето от людете, които идват при нас, вярват, че ние имаме благословение свише и че сам господ направлява ръката на Ивайло. Какво ще помислят те, ако ни видят да нападаме обителта „Свети Лука“ и да вдигаме светотатствен меч срещу кръста? Не, не! Не е сега времето да разколебаваме людете си.

— И какво съветваш, дядо Бориле? — запита Ивайло.

— Съветвам да се откажем от храните на Зергобула и да тръгваме на път. Досега не сме гладували и занапред от глад няма да умрем.

— И аз съм с дяда Борила — обади се кроткият глас на Кънчо. — Кой каквото ще да разправя, но с нас е подкрепата Христова. Без нея нямаше да изминем пътя от Карвунската хо̀ра дотук, нямаше толкова войски да победим и толкова крепости и кули да превземем. — Той се прекръсти набожно. — Да не гневим бога и да не пресушаваме благодатта му. Да не отвръщаме на добрините му с оскверняване на неговия храм и с кръвта на служителите му.

— Хубави божи служители! — изръмжа Момчил. — Може да има на стоте един да мисли за бога и черквата. Другите само тъпчат мазните си търбуси, броят аспри^[1] и перпери^[2], пък ако някой път поработят нещо, то ще е или да надзирават клирските отроци, или да обират от селяните каноникона^[3]. Хубави божи служители! — повтори той свирепо.

Ивайло ме погледна, като ме подканяше да говоря. Прогоних от мисълта си смущаващия образ на Калина и се намесих в разговора:

— Да ме прощават господ и дядо Борил, но аз заставам на Момчилова страна. Пред нас има две възможности — или да гладуваме, или да посегнем на манастира. Ако го нападнем, ще сторим грях. Ала несравнимо по-голям грях ще бъде да оставим войската да гладува. — Поех дълбоко дъх и продължих: — Като са се нагърбили да пазят богатствата на Зергобула и на Ловечкия катепан, монасите сами са отстъпили от божите си задължения и са се заловили със светски дела. Щом е тъй, предлагам да превземем манастира, но да изпълним следните условия: да не наказваме прекалено строго монасите, да не посягаме на манастирското, а да вземем само скритото от Зергобула и катепана. Пък накрая може и дарове за обителта да оставим. Хем да си уредим сметките, хем пред бога да не се посрамим.

— А манастирските земи? — вметна Ивайло.

— Както болярските — отговорих решително. — Раздай и тях на селяните. Остави на монасите колкото да се прехранват. И ги накарай сами да ги обработват. Това ще ги отучи от леността и ще ги направи по-добри хора.

Като казах мнението си, аз седнах пак на поваленото дърво. Бях доволен от себе си — струваше ми се, че по-мъдро от мене не би могъл да говори и самият Соломон^[4]. Напрегнато мълчание последва речта ми. Всички бяха свели очи и премисляха думите ми. Само Момчил се изсмя шумно:

— Хем да ги оберем, хем да им дадем подарък… Бре, че й сече тиквата на тази хитра гръцка лисица!

След това се изправи Дамян. Тънките му устни бяха разтеглени като тесни лентички, когато заговори тихо:

— Тодор беше прав. Ние трябва непременно да вземем храните, скрити в манастира, и същевременно да не оставим име на поганци. Обаче този път, който той предлага, е може би весел, ала неразумен.

Моето честолюбие се засегна. Не се сдържах и подвикнах злъчно:

— Сигурно ще предложиш нещо по-разумно?

— Да. Ще предложа да влезем в манастира така, че никой от войската ни, като се върне в село, да не се черви, че е воювал срещу калугери и е превземал божи храмове.

— И как ще стане това?

— Много просто — ще накараме монасите сами да ни отворят вратите и да ни предложат на поднос всичко, от което имаме нужда. Същевременно ще покажем на людете си, че често пъти под постническите одежди на монасите се крият покварени сърца.

Ние зашумяхме възбудено. Някои се смееха, други, например като мене, искрено се питаха дали Дамян не е луд. А той продължи:

— Георги преди малко каза, че имаме храна за днес и утре. Ако се дойде до завладяване на манастира, в тези два дни лесно ще го сторим. Но дайте ми срок до утре сутринта. Ще се опитам да взема всичко мирно и тихо. Ако до съмване не успея, тогава…

Ивайло мисли дълго върху Дамяновите думи, после вдигна рамене и даде знак, че ни освобождава. Това същевременно означаваше, че дава разрешение на Дамян да се опита така, „мирно и кротко“, да вземе струпаните в манастира храни.

Привечер, преди още манастирското клепало да беше призовало за вечерня, срещу четирите стени на манастира се изправиха четирима наши глашатаи, които ревнаха с цяло гърло:

— Хей, попове и монаси, знайте, че утре войската ни ще прехвърли стените и не ще остави камък върху камък от килиите ви, а вас ще избеси за брадите. Ще бъдете пощадени само ако сами ни отворите портите. Ще чакаме до полунощ. Онзи, който ни отвори вратите, ще бъде пощаден и възнаграден с хиляда златици.

И те подрънкваха големи кесии с монети. Под това двойно въздействие по стените се вдигна задавена глъчка. Не една грешна душа си направи нечестивата сметка, че колкото е лошо да бъдеш обесен за брадата, толкова е приятно да имаш в джоба хиляда златици…

Тази вечер никой в стана не заспа. Всички стояха около пламтящите огньове или край стените на манастира, смееха се, подиграваха се на калугерите, обзалагаха се дали в полунощ ще проникнем вътре. Само четата на Дамян беше строена, въоръжена и готова за бой.

Ние, войводите, също не можахме да мигнем. Бяхме се събрали на куп, шушукахме си оживено и се вълнувахме повече, отколкото ако бяхме пред битка. Между нас беше и Калина. Поглъщах я с очи, тя руменееше, но се правеше, че не ме забелязва. Ех, девойко, девойко… Каква е тази твоя сила, че да ме изпълваш в едно и също време и с неземна радост, и с адски мъки?

Времето течеше, а още нищо не се случваше. Дамян извика един воин, пошепна му нещо и той изчезна в тъмнината. След малко четиримата глашатаи отново застанаха срещу стените и надуха дробове:

— Хей, попове и монаси, срокът изтича! Ще броим до сто. Който иска да вземе кесията със златиците, нека бърза.

Вътре се разнесе шум. Явно — и обитателите на манастира не бяха мигнали тази нощ.

Глашатаите не бяха преброили и до петдесет, когато и трите манастирски врати се отвориха със скърцане и Дамяновите люде нахълтаха през тях. Целият стан се смееше презглава. Кънчо стисна ръката на Дамян и го попита кротко:

— Наистина ли ще дадеш пари на онези, които отвориха вратите?

— Това ще реши Ивайло — отговори Дамян високо, за да го чуе и войводата. — Но, ако остане на мене, ще постъпя с тях както се постъпва с всички предатели.

И той направи движение, като че слага някому примка на шията.