Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (12)

X

Зеленото блато, както го нарече Ивайло, приличаше по-скоро на малко езеро. На това място водите на Дунава бяха прелели ниския бряг, покриваха една хлътнала падина около хиляда крачки навътре в сушата и спираха в подножието на дълъг, богато залесен склон, сякаш нарочно израсъл тук, за да прегради пътя на водата. Другата страна на блатото, която опираше на склона, имаше приблизително също хиляда крачки. В него не се втичаше река; водата се поддържаше от случайните разливания на Дунава и затова изглеждаше мръснозелена от жабуняците и гъстите тръстики. Между блатото и началото на склона се простираше гола площадка, широка не повече от петдесет крачки. На тази площадка бе решил Ивайло да се срещнем с татарите.

Войводата ни заповяда да обясним плана и на последния боец от четите си. Като разбраха майсторската клопка, която се готвеше на враговете им, воините забравиха умората, безсънието и студа, плюха си на ръцете и работиха като дяволи почти цялата нощ.

Те газеха до кръста в ледената вода, режеха тръстиката, набучваха я в дъното и така образуваха дълго прикритие в блатото, което минаваше по цялата дължина на площадката. Там трябваше да застанат двеста здравеняка-доброволци под водителството на Стан. Срещу него, в непроходимия гъсталак по склона, бяха изсечени широки, но прикрити пътеки, от които да могат бързо да излязат стотици бранници. Най-после в далечния край на площадката изкопахме ров и направихме непреодолими препятствия с дървета и камъни. Оставихме само един процеп, колкото да минат три коня наведнъж, но наоколо струпахме достатъчно дървета, за да можем светкавично да го затворим. Този ров трябваше да спре татарите. При него щеше да застане новодошлата чета на дядо Борила — най-обучената и най-добре въоръжената. По предложение на болярина неин войвода щеше да бъде Куман.

— Той има храбро сърце, твърда ръка и бистър ум — похвали го старецът. — Няма да се посрами.

— Кой от двамата е Куман? — попита Ивайло.

— По-големият, с грапавото лице. Другият е Георги. И той е смел, силен е и ще изпълни точно каквото му заповядаш. Но ако потрябва в боя сам да реши нещо — загубен е.

Ивайло кимна. Устните му се свиха в лека усмивка.

Четвъртата страна на площадката щеше да остане привидно открита. Всички следи, които можеха да издадат подготвената клопка, бяха грижливо заличени. Но съвсем наблизо, върху естествена поляна сред храсталака, щеше да чака Момчил със своята конница; те трябваше да затворят капана зад гърба на „дивеча“.

Съмна се. Сипкава зора пропълзя над земята и сива прозрачност легна върху площадката. Прегледах оръжието, конете и седлата на всеки един от сто и петдесетте конника, които щяха да ме придружат. Избраниците бяха воините от моята чета, които всяка сутрин обучавах за леки и подвижни действия; конница, която не разгромява, но която дразни и обърква. Имаше още време до потеглянето ни и аз го използувах, за да обходя групите по площадката.

Намерих Калина. Като всички бранници и тя се готвеше за боя: с металическо чесало лъскаше коня си, който пръхтеше от удоволствие.

— Послушай ме, Калино — промълвих аз. — Не е работа на жената да пролива кръв. Нейното място е край огнището и при децата…

За първи път я чух да се смее. Имаше кръшния смях на палаво девойче, което се радва на любима играчка. Смях, който омайва ушите, подобно на нежната песен на лютня. После каза сериозно:

— Не мога да те послушам, Тодоре. — Тъмните й очи се потопиха в моите и разлудуваха кръвта ми. — Посветила съм живота си на делото на моя брат и нищо не може да ме спре, когато искам да го следвам.

— Следвай го, грижи се за него, вярвай в делото му, но не участвувай в битките.

Тя възрази тихо, но твърдо:

— Ивайло няма нужда от съчувственици, които чакат успеха му, а дотогава предпочитат да се крият на топло.

Видях, че не можех да я убедя. У Калина имаше непоколебима вяра в брат й и безкрайна преданост към делото му, срещу които бях неспособен да се боря. Душата ми негодуваше срещу нежеланието й да ме разбере. Но имаше и нещо друго, една топла искрица на доволство — ние бяхме разговаряли и в този разговор сърцата ни за миг се срещнаха.

Отидох и при Ивайло. Заварих го съвсем спокойно да чисти ботушите си от налепената кал. Като че ли не му предстоеше да ги натопи в човешка кръв! Аз заговорих възбудено:

— Моля те в името на всичко най-свято, Ивайло, забрани на Калина да участвува в битката! — Той ме погледна, учуден от резкостта ми. — Тя е жена — опитах се да се поправя. — Не е отредено на жените да въртят меч и да леят кръв. Безумие е да се излага на такава опасност!

Ивайло ме улови за раменете и се взря в очите ми. На лицето му се четяха доброта и мъдро разбиране.

— Ако Калина иска да се бие за доброто на народа, аз нямам право да я спирам, Тодоре.

— Но може да я убият! — извиках отчаяно.

— Никой не може да избегне повелята на съдбата. Мислиш ли, че аз не треперя за нея в битките? Калина за мен е повече от сестра. Когато нявга се замислях за въстание и всички наоколо ми се смееха като на побъркан, единствена тя ме подкрепяше, вярваше в мене и ми се кълнеше, че няма да ме остави до края на живота си. Мога ли да й се отплатя сега, като направя това, което ме съветваш?

— Поне не я оставяй при Момчил! Днес той има най-трудната и опасна задача.

— Не е вярно, Тодоре. Най-трудната задача имаш ти и затова съм я поверил на тебе, Желязната ръка. А най-опасната е на пешаците, които ще се спуснат от височината, за да ударят татарите отстрани. Поради това аз ще бъда там, заедно с Дамян и Кънчо.

Замълчах. Какво можех да кажа пред толкова честност, дълбока обич и жертвоготовност? Исках да си тръгна, но Ивайло продължи съчувствено:

— Разбирам те, Тодоре. Разбирам дори повече, отколкото ми казваш. И аз се страхувам за Калина. Но преди да мисля за нея, трябва да мисля за народа. Направи като мене и ще видиш, че ще ти олекне.

Наоколо беше просветляло. Моите сто и петдесет смелчаги вече кършеха ръце от нетърпение и ме гледаха вторачено. Метнах се на коня, размахах меча и ние се понесохме в усилена езда.

Наближихме Трите могили. Веднага видяхме, че Касим бег премного бе подценил селската войска, която имаше за противник. Татарите дори не бяха си направили труд да се скрият, както трябва. „О, Касиме — помислих ехидно, — ако си все така небрежен, ще има да патиш през този ден!“

Ние се разгънахме в дълга лента и заковахме конете пред първите групи на татарите. За миг в ръцете на бранниците ми се появиха лъкове, знак! — и сто и петдесет стрели полетяха срещу враговете. Чуха се няколко изохквания и веднага злобен рев проглуши ушите ни. Татарите разбраха, че са открити, и сега ругаеха не от мъка по загубените си другари, а от гняв, загдето не ни видяха да влизаме като слепци в лошо скроената им клопка. Моите конници закръжиха около могилите, бръмчаха като досадни оси, жилваха, бягаха, връщаха се отново. Аз стоях малко по-назад, неподвижен, вперил поглед в укритията по могилите.

Най-после Касим бег направи грешката, която очаквахме. Той сметна, че ние сме преден отред, който сега ще се върне, ще съобщи за срещата и главните сили на дружината ще могат да се подготвят за отбрана. Затова, изглежда, заповяда да ни преследват — да ни разбият или поне да застигнат дружината заедно с нас и да я нападнат, преди да се е разгънала в бранен ред. Като забелязах раздвижването по могилите, аз незабавно дадох нов знак и ние препуснахме назад. Само един не се върна. Както се разбра после, той дотолкова се увлякъл в играта, че безразсъдно отишъл съвсем близо до враговете и скъпо заплатил неразумната си смелост. Заповядах да убият коня му — бях виждал каква пакост може да стори в бързите действия един кон без ездач…

Татарите побесняха. Те виждаха, че им се изплъзваме и яростните им викове раздраха смълчания въздух. Хвърлиха се на своите дребни, но извънредно подвижни кончета и се втурнаха да ни преследват.

Скоро пролича, че ние, преследваните, ще диктуваме гонитбата и аз със задоволство си казах, че десетдневното обучение, което бях преминал с моята чета, вече даваше плодове. Ние се отдалечавахме от преследваните, забавяхме се, за да ни доближат, обсипвахме ги със стрели, по-голямата част от които падаха пред конете им, намирахме хиляди начини да възбуждаме яростта им и малко по малко ги привличахме към засадата.

Аз яздех между последните и зорко дебнех всичко, каквото правеха татарите. По едно време долових, че започнаха да спират. Дали Касим бег не се досети за нашата хитрост? Налагаше се да преварим опомнянето им. Докато те се събираха и групираха, ние се спуснахме в широк полукръг върху им и стрелите ни предизвикаха нова вихрушка от стенания, ругатни и закани. И татарите не издържаха. Забравиха подчинението, забравиха реда и се втурнаха отново да ни преследват.

Постепенно приближихме до Зеленото блато. Последва нова моя заповед, конницата ми се преустрои по трима и така навлязохме в площадката между хълма и блатото. С тревожни очи огледах обстановката. О, нямаше защо да се безпокоя — нищо не издаваше подготвената клопка. Тръстиката спокойно се полюшваше в застоялата вода, гората леко поклащаше свежата си млада зеленина.

Продължавах да яздя в опашката на колоната. Татарите бяха на по-малко от сто крачки от мене и летяха като безредна тълпа, а когато нахлуха на площадката, те се сбиха още повече и се превърнаха в гъста маса от запенени животни и струпани един до друг бойци. Конницата ми се провря през отвора, който Куман ни беше оставил, и преградата се сключи зад нас. Предадох четата на моя помощник, който трябваше да я преустрои, за да бъде като последен запас на дружината. Аз оставих коня си, грабнах копие и щит и се наредих при дядо Бориловите бойци.

Прологът беше свършил. Започваше кървавата драма!

Татарите съзряха рова, преградата и човешката стена, които затваряха площадката. Първите се опитаха да спрат, но задните напираха и ги тласкаха към смъртта. А воините на Куман ги посрещнаха с облак от стрели, камъни и копия, който замрежи едва издигналото се слънце.

Предните татарски редици се сгромолясаха, сякаш покосени от гигантски сърп. Онези, които идваха зад тях, се препъваха в падналите, рухваха върху им и образуваха невъобразима каша от кръв, месо и оръжия.

Този момент беше очаквал Куман. Неговото сипаничаво лице засия от непоклатима решителност, ръката му издигна меча и викът му се сля с дивия вой на татарите:

— Напред, юнаци! Дойде часът на желаната битка. Напред!

Кръгли щитове се издигнаха, смръщени очи блеснаха над тях, здрави ръце насочиха копията и нашата петорна редица тръгна с тежки стъпки напред. Ние прегазихме падналите и притиснахме обърканите ездачи. Както скала се свлича по гол планински рид и няма нищо, което да може да я спре, така напредваше редицата и сплескваше тълпата конници. Татарите видяха, че е немислимо да я пробият, защото тяхната численост не значеше нищо в тясната площадка. И в свещения ужас, който обзема хората, когато усетят протегнатата ръка на Безносата, те се мъчеха да се обърнат, за да се спасят с отстъпление. Ударите ни започнаха да срещат гърбовете на бягащите.

Далеч, от другия край на площадката, се чу трясък и звън от сблъсък на медни щитове. Не се виждаше нищо, но ние знаехме — Момчил затваряше клопката.

Татарите нямаха време да се опомнят. Разнесе се проточен боен вик и от пътеките, изсечени по склона, се изля порой от настървени бранници, които ги удариха отстрани. Стори ми се, че от моето място зърнах украсения със снопче пера шлем на Ивайло, но след миг всичко се загуби във водовъртежа на боя.

За враговете вече не съществуваха ред и дисциплина. Във всекиго живееше само една мисъл — да запази онази малка искрица, която наричаше своя душа. Някои се опитваха да се спасят в блатото. Но тогава пред ужасените им очи ставаше чудо: тръстиките се размърдваха и зад тях се изправяха полуголи мъже с лъкове, сякаш спящите водни духове се пробуждаха и вдигаха ръка срещу тях.

Ордата на Касим бег престана да съществува. По-право — превърна се в групички от подивели хора, които падаха под ударите на ожесточените си противници. Телата им се трупаха на грамади, от които се издигаше воняща па̀ра и предсмъртни стонове.

И после всичко се свърши. Или не — в една точка още се водеше сражение и аз се затичах нататък. Двама татари, загубили конете си в битката, бяха застанали гръб до гръб, кривите им ятагани свистяха във въздуха и поразяваха всеки, който ги доближеше. Сами сред стотици врагове, за тях нямаше никаква надежда за спасение. И тази непреклонимост, родена от отчаянието, будеше възхищение.

Единият, възнисък, носеше богати атлазени дрехи и броня от позлатени люспи. Дръжката на ятагана му светеше от диамантите, обсипани по нея, и навярно струваше цяло малко царство. Другият беше великан, черен като въглищар и с мускулатура на гладиатор. Облеклото му висеше на парцали, а струйки кръв се стичаха от безбройните рани по тялото му.

Борбата им не продължи дълго. Едно запратено със сила копие прободе огромния гръден кош на великана и се подаде от другата страна. Той застана неподвижно, за последен път ни огледа и се повали като подсечен дъб. Последният татарин усети как неговият другар рухна в краката му, погледна го за миг, но и не помисли да се предаде. Той се нахвърли с яростта на тигър върху обкръжаващите го, рани няколко души и се опита със свръхчовешко усилие да си пробие път.

— Не го убивайте! — разнесе се властният глас на Ивайло.

Тази повеля накара всички да се отдръпнат. Защото да бъдеш близо до страшния татарин и поне да не направиш опит да го убиеш, беше равносилно на осъждане на смърт. В моментното объркване само Куман запази самообладание. Той извика нещо и неговите обучени бойци се втурнаха като един. Те обградиха последния неприятел, насочиха към него своята гора от копия и захванаха постепенно да свиват кръга.

Никога не ще забравя тази минута. Татаринът се втурна срещу обръча, но двадесетина неумолими копия го накараха да отскочи назад. Като бесен се спусна в друга посока и пак бе спрян от копията. Тогава лицето му се сгърчи, нечовешки рев се изтръгна от стиснатите устни. Сякаш за първи път разбра, че е загубен, но не се разхленчи. Наведе се, пречупи ятагана на коляното си, захвърли парчетата и с безразличие скръсти ръце, готов да посрещне края си.

Бяхме удивени от героизма му и дълго време никой не предприе нищо. След това обръчът се разкъса и Ивайло с още неколцина люде прекрачи вътре. Видях, че там са също Калина и дядо Борил и побързах да се присъединя към тях.

— Кой си ти? — запита войводата.

Тънка, почти незабележима усмивка сви краищата на устните на пленника. Той извърна глава към войводата, помисли и отвърна бавно на български:

— Аз съм онзи, който загуби.

— Как е името ти?

— Не го ли знаеш? Касим бег.

Възбудено шумолене премина през тълпата бранници. Значи този беше прочутият татарин, който всяваше ужас във враговете си!

— Касим бег?! — повтори Ивайло, като че не вярваше на ушите си. — Добре. Ти сам знаеш най-добре делата си. Избери си присъдата.

Гордият татарин отново потъна в леденото си безчувствие. Той знаеше, че трябва да умре, но не желаеше да опетни последния си час със страхливост или малодушие.

— Водете го след мене! — заповяда Ивайло на бранниците.

Той се отправи към склона и всички го последвахме. Спря пред голямо клонесто дърво и рече:

— Метнете едно въже през този клон!

Дядо Борил приближи до него и зашепна разгорещено:

— Ивайло, недей! — Гласът му трепереше. — Татаринът се би геройски и не заслужава тази позорна смърт. Заповядай да го посекат. Така поне ще умре като воин.

— Да повтарям ли? — кресна войводата, правейки се, че не е чул думите на стареца. — Метнете бързо въжето!

Един бранник се покатери пъргаво по дървото и върза подхвърленото му въже. На другия край направиха примка. Ала никой не говореше. Стори ми се, че тези корави мъже по свой първичен начин уважаваха враговете си и сега изживяваха мъчително позоренето на Касима.

— Хайде — отсече Ивайло.

Пергаментовото лице на татарина не помръдна. Само ябълката на гърлото му подскачаше нервно и издаваше вълнението му. Той се овладя и пристъпи към набързо стъкмената бесилка.

Бях застанал до Калина. Тя можеше да се сражава като Белона^[1], но пред драмата, на която присъствувахме, тялото й трепереше от ужас. Ръката й се вкопчи в моята, сякаш търсеше подкрепа.

Ивайло се изправи пред пленника. Като го наблюдавах, аз проумях защо людете и след идването в дружината продължаваха да вярват, че има досег със светците. Струваше ми се, че наистина божествена светлина озарява широкото му чело.

— Свободен си — каза той просто.

Поразен до дън душа, татаринът остана безмълвен, вкаменен.

— Иди си — повтори Ивайло. — Може да си грешил през живота си, но ти си смел воин. Ние уважаваме смелите. Иди си! — След това вдигна от земята един изхвърлен от бурята на боя меч, подаде му го и допълни: — Героите трябва да носят оръжието си. Ти строши своя меч. Вземи този и си върви. И не се връщай като враг.

Касим бег се олюля. Лицето му се сви и набърчи, само изпълнените му с изумление очи останаха широко отворени и втренчени във войводата. После той надви с мъка вълнението си, взе меча и с несигурни стъпки тръгна към изхода на долината. Обръчът на воините се отвори пред него. Никой не го закачи. Татаринът измина тридесетина крачки, спря, извърна се и отдалече впи поглед в Ивайло.

Татарският вожд стоя продължително така, неподвижен като статуя. Струваше ми се, че се задушава от неизказани думи, че се измъчва от колебания дали да ги изрече. Най-сетне издигна меча и, без да снеме очи от войводата, го целуна. След това го надяна на кръста си и все тъй мълчаливо, но вече много по-спокойно, се отдалечи.

Аз не разбрах напълно онова, което се разви накрая пред очите ми. Другите сигурно не го проумяха повече, но дълбока въздишка на облекчение се откъсна от множество устни. Изглежда, само Ивайло разтълкува постъпката на Касим бег, защото го чух да си шепне:

— Не, не сбърках!…