Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (10)

VIII

Целият следващ ден бе посветен на почивка и забавление. Още от сутринта станът забръмча като кошер. Всички се стягаха, лутаха се нагоре-надолу, готвеха се за предстоящите увеселения. Скоро се образуваха няколко големи купчини от хора. Сред тях силни, разголени до кръста мъже премерваха силите си в другарски борби под лудите крясъци на зрителите. Като им омръзнаха борбите, те преминаха на други състезания — надтичване, преодоляване на стена, мятане копие. Помощниците на Ивайло също участвуваха в тях и се смееха, подвикваха и закачаха наравно с останалите. Странеше само Дамян и се усмихваше неопределено с безкръвните си устни. Особено се отличи Стан. В огромната му шепа копието изглеждаше леко перце и когато го захвърли, то отлетя като от катапулта^[1] и изпревари далеч всички останали.

Когато ездачите започнаха да показват изкуството си, Момчил се намери до мене и ми подмигна приятелски:

— Хайде, няма ли да те видим и тебе?

— Защо да отчайвам хорицата? — отвърнах аз предизвикателно.

— Бре, много си бил скромен, бе. Почакай, ще ти натрием носа.

И наистина, когато започнаха изпитанията на стрелба с лък, чух страшния му рев:

— Тодоре! Тодоре-е-е!… Къде си самохвалецо-о-о?… Ела да те изпитаме колко ти чини окото!…

Всички се заоглеждаха да видят кой е този воин, когото предизвикаха по такъв начин. Любопитните сключиха голям кръг и с нетърпение зачакаха новата забава. Аз спокойно прекрачих в средата.

— Идваш, а? Хайде, вземи си лъка, момко, и идвай да си покажеш майсторлъка.

— Защо да ги отчайвам? — повторих аз предишните си думи.

— Стига си се хвалил. Ако наистина не те е страх, ела да стреляш. Пък ако те е страх, бягай по-скоро, че да не ти се смеем.

Един бърз поглед ми показа в какво се състоеше състезанието. От напълнен със сено чувал те бяха направили мишена и се стремяха да я улучат от тридесетина крачки.

— За това ли си ме извикал? — подхвърлих аз иронично, като посочих чувала. — Та това е детинска играчка.

— Ти го умери по-напред, пък тогава се надувай.

Наоколо се смееха неудържимо. Без да се смущавам, аз отчупих едно жилаво клонче, свих го на обръч, голям колкото разперена длан, и го закрепих върху чувала. После грабнах лъка и стрелях почти без да се целя. Стрелата ми се заби в чувала точно в средата на кръга.

Не мога да опиша Момчиловото смайване. Той ме гледаше зяпнал, като че не вярваше на очите си.

След мен стотина стрелци опитаха да повторят извършеното. Някои действително сполучваха, други улучваха чувала, но повечето пропущаха и кръга, и мишената. Когато се изредиха, аз поставих по-трудна цел. Забодох в земята едно копие на същото разстояние като първата мишена. Премерих се внимателно. Край мене в очакване на изстрела се възцари гробна тишина. Пуснах тетивата. Разнесе се дълбока въздишка на облекчение и възторг — стрелата трептеше забита в копието.

Озърнах се, като мълчаливо подканях околните да извършват същото. Никой не посмя да се опита. Потърсих с очи Момчил; забелязах го, че беседва с Ивайло, който се бе приближил неусетно. Опитах се да доловя думите им, но противно на навика си моят начелник шепнеше. Все пак разбрах, че ставаше дума за мене, защото той ме сочеше често, а Ивайло ме наблюдаваше с дълбоки, проницателни очи.

Понечих да си тръгна, но нов тържествуващ вик ме накара да се обърна. Бранниците размахваха калпаци и оръжия, крещяха до бога и сочеха копието. Някой бе стрелял след мене и сега върху копието стърчеше и нова стрела, на два пръста от моята. Огледах се за стрелеца. И го видях. Беше същият изящен младеж, в своето посребрено облекло.

„Почакай, красавецо — помислих с леко раздразнение. — Ти не си видял още всичко, на което е способен Теодорик Стохас!“

Реших да покажа онова, което бях научил с много упражнения през време на скучните години, прекарани при акритите. Направих още четири обръча и ги наредих през няколко крачки един от друг, но така, че всеки следващ стоеше по-ниско от предния; последният се крепеше направо на земята. За да се прекара стрелата през тях, трябваше да се държи сметка не само за точността на удара, но и за силата му, така, че падането на стрелата да съвпадне с поставените обръчи.

Целих се дълго, много по-дълго, отколкото в двореца на Михаил Палеолог. Стрелата изсвистя във въздуха, промуши се през всички обръчи и потъна в рохкавата пръст.

Като че небето щеше да се събори от невъобразимия глъч, който последва. Името ми не слизаше от стотици уста. Но аз не ги слушах. Приближих до моя млад съперник и му викнах възбудено и малко високомерно:

— Хайде, приятелю. Направи и ти същото, пък после ще продължим.

Той се засмя с тих, углъбен смях:

— Това не е по силите ми. Предавам се!

Гласът, който чух, не беше глас на воин. Той звучеше като песен на кавал, която долита от далечината.

Извърна се бавно към мене, свали сребърния шлем и върху раменете му се разпиляха великолепни златноруси коси, прибрани в тежки плитки. Пред мен беше жена! Или не — това беше приказно видение, дошло от царството на сънищата, за да ме порази. Сякаш самата Диана Ловджийката^[2] стоеше на две крачки от мене с божествения си лък.

Потърсих подкрепа във воина до мене:

— Кой… кой… Коя е тази?

И чух отговора:

— Как, не я ли знаеш? Калина. Сестрата на Ивайло.

После погледите ни се кръстосаха.

Ах, защо никой досега не е описал бездънната дълбочина в погледа на невинната девойка? Защо не е обяснил чудната магия, която крие той? Струва ти се, че в него виждаш ведрината на утринното небе, колебливите отблясъци на начеващ пожар, безкрайната синевина на морето, живота и вечността, надеждата и безсмъртието — всичко, всичко можеш да намериш в него. И да забравиш себе си.

А какво ли прочете тя в моя поглед, та изведнъж се обля в руменина и побягна?

— Тодоре!

Някой ме дръпна за ръкава. Сякаш рухнах на земята от необозрима височина. До мене стоеше Кънчо и избягваше очите ми.

— Ивайло те вика — каза той глухо. — Ела с мене!

Не бях се още опомнил, когато стигнахме до познатата ми самотна шатра. Кънчо спря пред входа и ме побутна:

— Върви!

Поех дълбоко дъх, вдигнах платното и прекрачих вътре. В шатрата имаше кожи, дрехи и оръжие. Но аз не виждах нищо. Прав, гологлав, в проста селска риза, насреща стоеше Ивайло. Очите му бяха спрени върху мене и в тях се откриваше цяла бездна от мисъл, съзерцание, решителност, воля. После през тях премина полъх на скръб и по хиляди неотразими неща аз мигновено разбрах, че животът и мисията ми по някакъв необясним начин не бяха тайна за него.

Не зная колко време измина. Без да снеме очи от мене, Ивайло най-сетне се раздвижи. С внезапно движение той разкъса ризата си, косматите му корави гърди изпъкнаха срещу ми и гласът му проехтя:

— Ето, убий ме!

Нито въпрос, нито ругатня, нито заплашване. Само тези ужасни думи: „Убий ме!“

Сега, когато много години лежат между мене и този ден, аз си казвам, че съм можел да сторя три неща: да го убия и да се опитам да избягам в суматохата; да отричам и се кълна, че неправилно ме обвинява; и най-после — да се хвърля в краката му, за да моля за милост. Но тогава беше друго. Изумен от Ивайловото прозрение, аз стоях неподвижен като каменен идол, мълчах и гледах нелепо мускулестите гърди, разголени пред мене. После стана неописуемото. Сякаш някаква завеса се вдигна пред очите ми и аз видях ясно всичко онова, което бе напирало неведнъж в мене и от което насила се отдръпвах: величието на този човек, поел тежката задача да помогне на нещастниците-селяни, гнусната подлост, с която се бях нагърбил и която ме превръщаше от воин в наемен убиец. Казах си, че аз, който съм се сражавал стотици пъти за чужди облаги, за пръв път срещах нещо, за което заслужава да се умре. Разбира се, в онези напрегнати секунди аз съвсем не разсъждавах с такава логична последователност. Дори повече чувствувах, отколкото мислех. И изведнъж усетих, че всичко в мене се стопи, спазма стисна гърлото ми и кротки сълзи обгориха войнишкото ми лице.

— Защо стоиш? Защо не ме убиеш? Нали за това ще ти платят със сребърниците на Юда?… — Войводата съгледа сълзите ми и замлъкна смаян. Когато проговори отново, гласът му бе променен: — Какво, защо си се разплакал?

— Ивайло — отговорих тихо, — аз прогледнах!

Само толкова можах да изрека.

Много по-късно Ивайло ми обясни всичко. В разкриването на личността и мисията ми той не проявил никакво чудодейство, а само здрав и последователен разум. Направило му впечатление, че притежавам воински умения, каквито не бащинници, парици и отроци, но и болярите нямат. И още — че се държа много свободно пред начелниците си и че все пак не говоря съвсем чисто български. Разпитал Момчил, който му предал, че съм отрок и бедняк и че няма ездач, равен на мене. Тогава за него не било мъчно да разсъди, че човек, който е стар и опитен боец, навярно има висок сан, а се представя за сетен сиромах, сигурно не е дошъл с добри намерения. А какви най-лоши намерения можеха да се кроят срещу въстанието, ако не да се убие вождът му? Отначало мислел да ме осъди на смърт като предател, защото сметнал, че стрелата, която уби татарина в битката при Голяма Ракита, е била отправена към него самия. След това обаче, като видял с каква точност улучвам и най-трудните цели, разбрал, че съзнателно съм спасил живота му. И от благодарност решил да ме пощади, да ме изпъди от стана и войската, но преди това да ми даде такъв урок, че сам да съзная падението си.

Той ми каза всичко това и аз го разбрах. Само за едно не съм го питал и то ще остане тайна до последния ми час: дали съм се излъгал, когато ми се стори, че като казах „аз прогледнах“ и неговите очи се изпълниха със сълзи?

— Ти дойде да ме убиеш — рече той най-сетне, — а спаси живота ми. Определи сам как искаш да те възнаградя.

Паднах на колене пред него.

— Ивайло, аз прогледах. Чрез тебе очите ми се отвориха за истината. Дай ми тази награда — да остана в дружината и да умра за тебе.

Сега и той на свой ред беше поразен. Вдигна очи към небето, прекръсти се, шепнейки нещо, сетне се обърна към мене:

— Стани, Тодоре. В тебе се е криело честно сърце, което сам не си познавал. Остани при нас и бъди един от нашите. Бъди ми брат! С пленените татарски коне ще образуваме нова чета конници. Ще бъдеш неин войвода.

Опитах се от благодарност да целуна края на дрехата му, макар че дори на могъщия византийски император бях сторил само лек поклон. Обаче Ивайло не позволи и ме изправи.

Когато излизах от шатрата, залитах като пиян. Но защо е така странна човешката природа? Току-що бях преживял нещо, което щеше да промени завинаги живота ми, а едва сторих няколко крачки и съвсем други видения се мяркаха пред очите ми.

Мислех за Калина…