Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 43гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2012)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев

Наричаха ме Желязната ръка

 

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Христо Брайков

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Бети Леви

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1971

Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

XXVI

Само няколко неща нарушиха ежедневието през трите месеца, които прекарахме обсадени в Дръстър. Още в първия ден, когато ромеите се появиха пред стените, стана една случка, толкова необяснима, че по-лековерните видяха в нея дело на зъл дух.

Касим бег изчезна. Една вечер се прибра в дома, където нощуваше, и никой повече не го видя. Човек би рекъл, че се е превърнал на дим и е отлетял през комина. Тъй като бях придобил опит в претърсванията, Ивайло ме натовари да открия следите на татарина. Тази задача ми запълни първите две седмици от обсадата. Търсих го със същата настойчивост, с която през май търсих Калина. Но и резултатът беше същият — от Касим бег нямаше никаква следа.

Така и остана тази работа. Ние прекратихме диренето, като предоставихме на случая да ни разкрие съдбата на нашия приятел.

Ромеите направиха няколко опита да овладеят крепостта, но няма да ги описвам — в тях до сериозни сражения не се стигна.

Човешки погледнато, тези люде бяха за окайване. Незапомнено суровата зима се влачеше бавно, а те зъзнеха в шатрите или около огньовете си. Дунав замръзна, а въздухът беше така студен, че — както воините обичаха да казват — плюнката се заледяваше в устата. Неведнъж си мислех за стария военачалник Михаил Глава Тарханиот, за благородството му, което ме караше да не го мразя, въпреки че беше най-страшният ни враг. Къде ли мръзнеше в тази люта зима? Дали се свиваше под кожусите на одъра си, или като Ксенофонт[1] даваше на воините си пример как да се борят със студа?

В същото време нашите войскари караха охолна и заслужена почивка. Те имаха топли дрехи и жилища, дърва и храна, колкото искат, и чести дажби вино. Все пак Ивайло ги караше да работят много. Той казваше, че лентяйството е най-големият враг на войската, и затова искаше поне половината им ден да е запълнен или с работа по доукрепяването на стената, или с непрестанни учения. Този здрав и редовен живот ги освежаваше, ободряваше и повишаваше духа им.

Веднъж — това беше някъде към Васильовден — Ивайло ме взе със себе си да направим преглед на крепостта и на стражите по стените и вратите. Изкачихме се по заледените стъпала на една кула и излязохме на площадката. Там бавно крачеше стражник в дълъг до земята кожух и рунтав калпак, нахлупен до веждите. От дишането мустаците му бяха замръзнали и висеха като ледени шушулки. Приближихме до него. Посрещна ни почтително, спокойно облегнат на копието си.

— Е, как е — дружелюбно заговори Ивайло, — какво правят ромеите?

— Нищо, войводо. Мръзнат.

Познах го по гласа. Беше Велегняв, синът на дядо Никодим.

— Ще замръзнат ли достатъчно, че после да ги бием?

— Ще ги бием, но…

— Какво „но“? — сепна се войводата. — Какво искаш да кажеш?

— Нищо, войводо. Ще ги бием, но не ще победим.

— Защо?

Велегняв въздъхна, сякаш му беше неприятно да говори за това. Той замислено разтърка замръзналия си нос и бавно отвърна:

— Защото светът е против нас, войводо. По земята има повече царства, отколкото воини под твоя пряпорец, и навсякъде е все същото — богати и сиромаси, господари и отроци. Ние се борим за право дело, но как можем да надвием на целия свят?

Ивайло неволно направи крачка назад. Сигурно е ужасно да чуеш друга уста да изрича най-съкровените ти мисли.

— Кой си ти, че мълвиш такива слова? Човек ли си или сатана?

— Аз съм бедняк като тебе. Следвам те отдавна, през много битки. Воювал съм и срещу татари, и срещу боляри, и срещу ромеи. Аз с тези ръце сложих короната на главата ти в Царевец. И ще те следвам до смъртта си.

— Как те зоват? Името си кажи!

— Ти сам го каза в Търновград. Аз съм… народът…

Войводата не издържа. Той се обърна рязко, побягна по стълбите и се затвори в стаята си. До другата сутрин никой не го видя. Навярно цяла нощ е разговарял като Марк Аврелий[2] сам със себе си, борил се е с противоречията, търсил е истината. Той никога не спомена за тази нощ, нито пък някой го запита.

Целият януари премина в жестоки студове. Стари хора като дядо Никодим гъдуларя разправяха, че не си спомнят друга подобна зима. За всеобща изненада Михаил Глава Тарханиот избра точно този месец за най-страшния си пристъп срещу крепостта. Разбира се, като имахме на своя страна природата, ние лесно го отбихме, но ромеите го заплатиха скъпо — оставиха повече от хиляда трупа под стените.

Седмица по-късно една страшна буря довя при нас неочаквано подкрепление. В този ден откъм Дунава идваше зловещ вятър, свистеше в комините и в зъберите на крепостта, вдигаше облаци ситни снежни кристалчета и ги трупаше на гигантски преспи. Сред тази развилняла се стихия една дружина от около петстотин души спря пред вратата и направи знаци, че иска да влезе. Хората викаха нещо, но вятърът отнасяше думите им. Аз се боях от измама и предателство, но Ивайло заповяда да спуснем моста. Новодошлите го преминаха с песен и се втурнаха да ни прегръщат. Един великан обгърна войводата в дългите си ръце и го целуна звучно. После свали гуглата и калпака си и пред нас лъсна ухиленото валчесто лице на Стан.

— Стан, братко! — радостно извика Ивайло. — Откъде пристигаш? Да не се спущаш от небето?

— От небето я — изсмя се оня, — как не! До шия сняг съм газил, студ съм брал, дето и катрана в пъклото може да замрази. А вие се греете тук край огнищата и пет пари не давате за нищо и никого…

Докато воините му се пръснаха по къщите, ние въведохме скъпия си гост в стаята, която преди заемаше Касим бег, накладохме огъня и го настанихме удобно. Едва тогава той заговори за себе си:

— Докато изтърсакът на Мицо се въртеше из Загорето, беше весело да се стои там. Ама после, когато си отиде, щях да се пукна от безделие. Пък като научих, че сте тук, вдигнах се с людете си, че от Боруй — в Дръстър. Все не ще бъдем излишни.

— Ами ромеите как те пуснаха да минеш?

— Хе, кой е луд да се покаже в тая виелица. Всички се търкалят под чергите в шатрите си. А който се показа — дар ви го водя.

— Чудно — замислено рече Ивайло. — Михаил Глава не е такъв човек да пропусне петстотин души под носа си, дори и във виелица…

— Какъв ти Михаил Глава! Хей, хора, вие тук сте заспали зимен сън. Като мечки! Тарханиотът го няма вече. Сега вожд на ромеите е Анастасий.

Небивало оживление последва думите му. В нашия застоял живот всяка вест предизвикваше много приказки и обсъждания, а тази още повече. Защото всеки от нас признаваше качествата на стария пълководец и новината, че го няма, пораждаше надежди и облекчение.

Поискахме веднага да разпитаме заловените от Стан пленници. От всички научихме все същото — Михаил Глава се разболял и заминал, „писачът на поеми“ Мануил Фил се измъкнал с него, а начело на войската останал протостраторът Анастасий. Последният пристъп срещу крепостта бил преди отпътуването на Михаил Глава.

Изпратихме пленниците, като поръчахме да ги хранят и гледат добре. Щом вратата се затвори зад тях, и Дамян избухна:

— Грях ще е, ако чакаме още, войводо. Гърците са смазани и чакат само нашия нож, за да се явят пред свети Петра. Стига сме бездействували! Войводо, да излезем и да ги издавим в кръвта им!

— Гневът е лош съветник, Дамяне. Добре е да мразиш враговете, но трябва да се научиш да мислиш за тях спокойно и трезво. Защо ли те уча? Ти сам постъпваше така, преди да…

— Как мога да бъда спокоен, когато виждам, че проспиваме изгодата, изпратена ни сякаш от бога! Един удар върху ромеите и ние ще избавим българската земя от тях.

— Не. — Ивайло поклати глава. — Няма да излизаме още. Ако нападнем сега, ще разбием врага, но половината от нашите войскари ще паднат. Тази цена е много скъпа, за да я заплатим. Защото занапред ни чакат още много битки, а подкрепа отникъде не можем да очакваме. Трябва да пестим всяка ръка, която воюва за нас. Не — повтори той. — Изтраяхме два месеца, ще потраем още един. Няма да загубим от това — времето работи за нас. Студът и болестите ще разредят още повече тяхната войска, а и здравата ръка на Михаил Глава Тарханиот не ще бъде там, за да поддържа реда. И когато най-сетне излезем, ще имаме насреща си един предварително победен противник. Ако искате да се сбъднат думите ми, наложете си още един месец търпение.

 

 

Един месец!… Колко лесно е да се каже: един месец. Някакви си четири седмици, но колко много значеха те за мене!

Първата ми мисъл всяка сутрин беше за Калина. Отварях очи, а сякаш продължавах да сънувам — пред мен стоеше тя, със сребърната си броня и с най-хубавата усмивка, притежавана някога от жена. Без да съм се още опомнил, аз скачах, протягах ръце към нея и видението в миг изчезваше. Започнал с горчива самоизмама, денят се нижеше в терзание и скръб. Аз седях до самозабрава пред загасналата камина и хиляди мрачни мисли изпълваха съзнанието ми. Ту виждах Калина да ме зове от смъртния си одър, ту чувах писъците й за помощ, ту пък възбуденото ми въображение я показваше в ръцете на Докс. Ако излизах от къщи, аз стотици пъти я припознавах в минаващите далеч воини или пък срещах на всяка крачка неща, които ми напомняха за нея. Така жалко протичаше денят, за да завърши с нов кошмарен сън.

Всеки ден приличаше на другия.

А Ивайло казваше: още един месец!…

 

 

Пролетта настъпи изведнъж. Отдавна невижданото слънце се показа иззад облаците, усмихна се и плисна топлите си лъчи над земята. Рошави врабци заподскачаха по голите клончета и го поздравиха с радостната си песен. Купища сняг се свличаха от покривите. Поточета прорязаха полегатите склонове и зашумяха надолу към великата река.

Свежият лъх на пробуждащата се земя раздвижи и заспалите духове на войскарите. Те се тупаха по раменете, поздравяваха се, смъкваха тежките кожуси и стягаха дрехите и ботушите за бъдещите изпитания. В крепостта засвистяха камъните на точиларите и по тях светнаха искри от остриетата на мечовете. Ковачите раздуха меховете по изстиналите огнища и чуковете им затрещяха по нажеженото желязо. Конниците от сутрин до вечер лъскаха с чесала и слама конете си.

Сънят беше свършил. Започваха желаните битки и бурният живот!

Ивайло ни събра и ни съобщи решението си, което ние отдавна очаквахме — да се разправим с войската на Анастасий.

Същата нощ начело на хиляда смели бранника аз напуснах крепостта. Изнизахме се като сенки през открехнатата порта и пипнешком се повлякохме в тъмнината. Излязохме на реката и наредени в дълга колона, тръгнахме по леда. Парцалите, увити около краката ни, заглушаваха нашите стъпки, но ледът, изтънял в последните дни, пукаше, скърцаше и сигурно би ни издал, ако ромеите не смятаха за невероятно преминаването през реката по това време. Преходът не мина без произшествия — десетина души пропаднаха във водата, един за малко не се удави, но всички съзнаваха важността на предприятието ни и случайните неприятности биваха преодолявани без вик, в спокойствие и мълчание. До заранта се борихме с шума, леда и тъмнината. Беше тежка борба, но ние я спечелихме, и когато веселото утро блесна ослепително, ние се намирахме далеч зад ромейския стан.

Деня прекарахме скрити в една ниска гора. Привечер съгледниците ми донесоха, че по кулите на крепостта пламтят три големи огъня. Разбрах знака — Ивайло ми съобщаваше, че е доволен от обхода и че е решен според уговорката на следния ден да започне боя. Когато се мръкна достатъчно, ние пак тръгнахме на път, но сега в посока на гръцкия стан.

Крайните ромейски стражи заварихме заспали на поста си. Те изобщо не се събудиха, преди да заспят вечния си сън. Изкушавах се да заповядам внезапен пристъп върху спящия стан — може би щяхме да го разгромим с едно внезапно нападение, — но се въздържах: беше ясно, че ако някоя лоша случайност осуетеше изненадата, ромеите щяха да ни обкръжат и изколят като пилци.

На триста крачки от стана имаше гъсти шубраци, зад които се скрихме. Щом се развиделя, в крепостта проечаха тръби. От византийския стан им отговориха по същия начин. Викове и дрънкане на оръжия огласиха равнината. Разположената срещу нас южна врата на Дръстър скоро се отвори и черното и гърло забълва стегнатите чети на войската ни. Ивайло сновеше на белия си жребец и устройваше бранния ред. Ромеите също не спяха. Десетхилядната им войска (горе-долу толкова беше останала след тежкото презимуване) се подреди в гъсти редици, пред които се мяркаше пурпурната мантия на военачалника им. Зад гърбовете им аз също подредих моите хиляда смелчаги. От трите войски единствено нашата не шумеше, не се самоокуражаваше с войнствени викове.

Повторно проехтяха медните тръби. Войските се раздвижиха и тръгнаха една срещу друга. Първи се сблъскаха конниците, разположени в двата края на редиците. За миг трясъкът на оръжията им и цвиленето на конете заглушиха бойното поле, но не спряха устрема на пешаците.

Аз нямах намерение да наблюдавам боя като зрител. Всяко забавяне можеше да бъде гибелно. Размахах меча и извиках с цяло гърло:

— Братя, от нас зависи победата! Напред! Бог ще укрепи десниците ни!… Напред!…

Едва замлъкнах, и моите воини се понесоха неудържимо.

Преди да се появим на бранното поле, огромни пламъци лумнаха във вражеския стан. Бях изпратил двадесетина души да го подпалят и те добре вършеха работата си. Още не ни забелязали, ромеите се разколебаха. Мнозина от тях бяха оставили в шатрите си заграбеното в продължителния поход и сега алчността им ги подтикваше да зарежат битката и да изтичат при пожара. В този миг ние изскочихме зад тях.

Ужас и отчаяние сковаха противниците. Те се въртяха като подплашени животни, неистови писъци долетяха от редовете им — писъци на осъдени, видели секирата на палача. Лутаха се, обезумели от страх, победени преди да са нападнати.

Тогава се сблъскахме. Щитове се удариха о щитове, мечове — о мечове, адски вихър ни разлюля. Потоци от кръв плиснаха наоколо. Краката мачкаха падналите. Ругатни, проклятия, молби и предсмъртни вопли се смесваха в невъобразим хаос.

Аз се биех в самото сърце на сражението. Около мен се поваляха не по един, а по десетина наведнъж, сякаш смъртта крачеше нейде наблизо и сваляше с косата си цели редици. Биех се с такава жар, като че исках да отмъстя на нещастните воини за едногодишните си мъки.

По едно време чух някой от ромеите да вика панически:

— Февгете! Февгете!… Сидери хир!… Февгете!…[3]

Тогава аз за първи път си дадох сметка, че моето прозвище се ширеше навред по тази земя за радост на приятелите и ужас на враговете, наред с името на Ивайло. Но сега не беше време за самодоволни размисли и съзерцания. И като приканих моите бойци да ме следват, аз отново се хвърлих във вихрушката на битката.

(След боя Ивайло ме попита дали не съм изпитвал някакво угризение на съвестта, като съм потапял меча си в кръвта на мои еднородци, ромеи като мене. Отговорих му, че угризенията ми са били същите като неговите, когато се бие срещу болярите. За мен враговете не бяха нито ромеи, нито българи, нито татари, а само хора, вдигнали ръка срещу святото дело на войводата.)

Боят продължаваше с нестихващо ожесточение. Газехме през тела и кръв, убивахме и после… после пред нас застанаха познатите лица на приятелите ни. Всичко, което се намираше между тях и нас, цветът на ромейската войска, лежеше като кървава каша на бранното поле. Анастасий, заместникът на Михаил Глава Тарханиот, също бе паднал, разсечен от рамото до бедрото.

Същия ден, преди да ги погребем, преброихме труповете на петстотин наши воини и на около шест хиляди ромеи; онези от обсадителите, телата на които влачеше едва размразилият се Дунав, нямаше как да преброим. Неволно помислих: като научи за това страшно поражение, дали Михаил Палеолог ще си спомни думите ми, че войската, която дръзне да посегне на Ивайло, ще намери края си?

Бележки

[1] Ксенофонт е гръцки историк и пълководец, живял през V-ІV в. пр.н.е. В своето знаменито съчинение за похода на гърците в подкрепа на Кир Млади срещу Артаксеркс „Анабазис“ разказва, че когато веднъж войската му била затрупана от сняг в Армения, сутринта никой не искал да напусне топлото си легло. Тогава Ксенофонт дал пример, като скочил и още необлечен, започнал да сече дърва. Други го последвали и разбрали, че с физически труд могат да преодолеят студа.

[2] Марк Аврелий — римски император (121–181 г.) и философ-стоик. Оставил една книга с философски разсъждения „Размишления към самия мене“, преведена и на български.

[3] „Бягайте! Бягайте!… Желязната ръка!… Бягайте!…“ (византийско-гръцки).