Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (11)

IX

— И после? — зададох вечния въпрос на любопитните.

Вече повече от седмица бях с въстаниците, като начелник на втората им конница. Всеки ден ние пълзяхме нагоре срещу течението на ленивия Дунав, за да се срещнем със страшния Касим бег. Тази вечер улових Стан и огрени от буйните пламъци на огъня, разговаряхме дълго. Подпитвах го изкусно и той ми разказа историята на въстанието. Освен в малките подробности тя бе същата, както я чух от царица Мария.

— После ли? — каза той. — Нищо. Ивайло реши, че преди да се разправим с оня, хромия от Търновград, трябва да видим сметката на чуждите изедници. И захванахме да трепем татарите, където ги спипаме. А те много, бе братко, чет нямат. И каква ги е майка пръкнала — все сплеснати муцуни, все кривогледи…

— Ами вярно ли е, че Ивайло говорел със светците и че сам господ му дал знак кога да поведе людете на бран?

Добродушният гигант се закикоти и устата му се разтегли до ушите. Все пак, преди да ми отговори, той се озърна подозрително наоколо.

— Ивайло светци не е виждал, но ако научи тази работа, Дамян посред бял ден ще види Витлеемската звезда. — Когато се умори да се киска, Стан продължи задъхано. — Не се чуди! Още като пипнахме кулата на Драгомира, трябваше да се разшетаме, за да съберем повече люде, та да почешем и другите боляри. Тръгваме ние и…

— Кои вие?

— Как кои? Аз, Дамян и Момчил.

— А Кънчо?

— Той стана наш по-сетне. Ама стига си ме прекъсвал, де! Та тръгваме ние войска да берем, а Дамян, каквато е хитра лисица, ни учи: „Тъй и тъй — дума, — кажете, че светците знак са му пратили и че господ ръката му води. Ще видите какво чудо ще стане!“ Ние с Момчил го взехме на подбив, пък забравихме, че докато ние двамата пасяхме болярските говеда, Дамян с тази глава кастрофилакс на Драгомировата крепост успя да стане. Та отидох аз в първото село, събрах людете и тъй им говорих, и инак ги предумвах, и звездите от небето им свалях, а те се смеят, че чак гърбовете им пукат. Видях — отива всичко по дяволите. Па като се сетих за Дамяна, като захванах да им приказвам — каквото ми дойде на ума: че Ивайло със светците сутрин и вечер си говори, че свети Димитър му дал меч, а свети Илия — бял кон, че на челото му огнен кръст свети… Та като ме зяпна оня ми ти народ, ще ме изяде. Двайсет души същия час се записаха и ги пратиха на войводата. А дорде стигна до другото село, там вече думите ми ме изпреварили, хората ги украсили, та като ги слушах, сам взех да вярвам.

— А след това? Виждайки, че няма светци и духове, не си ли отиваха?

— Ама че го рече! Тук хората разбираха за какво се бори Ивайло и дори не помисляха да си ходят. Но не дай боже да чуе войводата за тези работи, ушите ни ще изреже, а Дамян на слаб огън ще опече.

Стан се захили отново, пък скочи на крака, разбута огъня, хвърли нови цепеници и дойде пак при мене. В това време аз си спомних, че в Слънчево не чакаха Ивайло заради приказките със светците, а защото носеше свобода и щеше да даде хляб и справедливост.

Ние помълчахме, като се взирахме в искрите, които огънят пръскаше на всички страни.

— А какво ще стане нататък, Станко? — подхвърлих аз отново.

Гигантът не успя да отвори уста и в краката ми тупна нещо лъскаво. Извърнах се живо. На две-три крачки от нас стоеше Ивайло, който бе чул последните ми думи. В неговата сянка се криеше още някой. Каква е тази дарба на сърцето да отгатва хората, преди очите да са ги съзрели? По неговите учестени удари разбрах, че беше Калина.

— Нали за нататък питаш, Тодоре? Виж какво ни чака. Там го пише.

Ивайло посочи светлия предмет в нозете ми и аз го вдигнах. Беше медна монета. Върху нея личеше релефно изображение: Цар Константин с жезъл в едната ръка и с пергаментов свитък в другата, седи на трона на Асеневците. Вдигнах очи:

— Нима искаш да кажеш?…

Войводата не отговори веднага. Той приближи до нас и се отпусна на земята помежду ни. Но Калина заобиколи огъня и седна от другата страна. Бях забелязал, че никога не отбягваше воините, а с войводите се държеше като сестра и другарка. Сега и аз бях войвода. А защо се страхуваше от мене? Защо криеше прелестното си лице зад стената на пламъците?

— Народа сме вдигнали на борба и дълг имаме към него — започна Ивайло. — А от какво се нуждае той, всеки знае: заграбената от боляри и манастири земя да му върнем, даждиите да намалим, човешки живот да му дадем. Добър ни е народът, в добро заслужава да живее. Но кажи сам по ум и по сърце — докато Константин Тих е на престола и болярите продължават да трупат богатства, може ли за народното благо нещо да се стори? — Аз го слушах, удивен от мъглявите далечини, които се чертаеха в думите му. Той продължи: — Виждам те, започна да ме разбираш. Ако искаме да останем верни на народа, трябва и некадърника-цар да накажем, и византийката да катурнем, и монасите да затворим в манастирите им, и с болярите да се разправим. Друга, друга е грижата ми, Тодоре. И ден и нощ мисля и все не мога да се реша. — Той махна отчаяно ръка. — Откак свят светува, все е имало царе и боляри; царство без тях не може. Господ им е дал короните, а аз, свинарят Ивайло, съм тръгнал насреща им. Е, да кажем, че ще успеем в борбата, ще съборим Константина, ще раздадем болярските ниви, онези, които са вършили злини, ще накажем. А после? Къде ще намерим такъв човек да турим за цар, дето в Царевец да стои, но за народа да мисли?

— Народът го намери вече, войводо — изпревари ме Стан. — От Дунав до Атонските планини един глас се чува: Да живее цар Ивайло!

— Стан има право, Ивайло — подкрепих го аз. — Само един човек е достоен да води занапред изстрадалото българско царство. И този човек си ти.

— А народът после ще каже: изгони Константина, а сам се настани на топлото му място. Не, не, оставете, това не ще го бъде.

Станах да хвърля нови дърва в жарта и в това време долових, че великанът Стан продължи да спори с нашия вожд. Тихо обходих огъня и приближих до Калина. Под игривите отблясъци на пламъците лицето й изглеждаше янтарно, а косата — течно злато, разляно върху сребърната броня. Тя седеше на един камък край огъня, прегърнала коленете си.

— Калино — прошепнах аз, като коленичих до нея. Тя извърна глава към огъня. — Калино, защо страниш от мене? Какво зло съм ти сторил?

Тя не отговори. Не помръдна даже. Само златният водопад на косите й се струеше пред очите ми.

— Калино — повторих, — защо мълчиш? Омразен ли съм ти станал?

— Не, Тодоре — промълвиха устните й. — Защо мислиш, че те мразя?

Ах, как мога да опиша онова, което ставаше в мене? В неповторимото чувство, което ми вдъхваше Калина, имаше сладост и горчивина, радост и необяснима печал, възторжено зашеметяване и желание да се жертвувам за нея. Както един поглед на брат й ме спаси от безчестието и ми помогна да намеря смисъла на живота си, така нейното неотразимо обаяние ме пречистваше от миналата поквара.

Знае ли някой името на това чувство?

— Калино! — Тази дума се изтръгна като стон от сърцето ми. — Калино! Как да ти изкажа онова, което…

И млъкнах. Не само аз, воинът, но и най-големият мъдрец не би могъл с човешки слова да изкаже святото нещо, което живееше в мене.

— Зная, Тодоре — чух тихия й шепот. Тя понечи да каже още нещо, но срамливостта й взе връх, с внезапно движение се изправи и припна в тъмнината на нощта, лека и подвижна като сърна.

Поисках да я догоня, да й разкажа, да й обясня. Но веднага се сетих, че войводата беше на две крачки от мене и потиснах желанието си. Подкладох отново огъня и се опитах да се приближа неусетно до предишните си събеседници.

Те разговаряха за снабдяването на дружината. Стан изобщо не забеляза нито отсъствието, нито връщането ми. Но Ивайло се сепна, прекъсна за секунда думите си, сякаш се поколеба дали да ме погледне, сетне се отказа и продължи с равен глас.

Не ги слушах. Замислих се за Калина. Дали тя наистина бе разбрала онова, което аз не можех да й обясня? Ако ме харесваше (аз изобщо не можех да допусна да ме люби), тя би ми го показала поне с една дума, с един жест. Но ако пък й бях съвсем безразличен, щеше ли да побегне засрамено?

 

 

Изглежда, че ненапразно съм прекарал целия си живот като воин. Бях вече скочил на крака и нахлупил шлема, когато си дадох сметка, че бранната тръба е проехтяла за тревога. В следващия миг тичах към мястото, където се бе разположила моята чета.

Бойците оседлаха конете, приготвиха оръжието, строиха се, а от Ивайло не идеше никаква вест. И затова, като си оставих заместник, препуснах да търся войводата.

Намерих го при същия огън, където бе разговарял със Стан и мене. Оказа се, че тревогата била дадена малко прибързано. Съгледниците донесли, че приближила голяма въоръжена дружина, водена от някакъв болярин, който поискал да се срещне с Ивайло. Войводата се съгласил да беседват, обаче наредил през разговора всички да са готови за бой.

Вързах коня и застанах при другите войводи на чети — Дамян, Кънчо, Стан и Момчил. След малко стражите доведоха трима гости в скъпи бранни дрехи. Те крачеха с достойнство и високо вдигнати глави. Единият вървеше напред, другите двама — малко зад него.

Ивайло ги посрещна прав и, навярно за да не изглежда по-долен от тях, прие леко надменно изражение, което не отговаряше на строгата му, но простосърдечна външност. Личеше, беше намислил да се държи хладно и високомерно. Но това не трая дълго. Тримата приближиха, спряха на няколко крачки от него, свалиха шлемовете и се поклониха така дълбоко, като че бяха пред цар. Тогава забелязахме, че първият от тях беше беловлас, макар и още държелив човек.

Бялата коса и поклонът смутиха войводата. Високомерието му се изпари. Той отвърна със също така дълбок поклон и рече:

— Изправи се, болярино. Кой съм аз, че ми се кланяш до земята?

— Ти си този, когото очаквам, откак умря Иван Асеня — човекът, който ще освободи Отечеството и ще му върне предишната слава.

— Аз искам да го освободя не само от чуждоземците, но и от всички, които смучат потта на народа. Дружината водя и срещу татарите, и срещу болярите-изедници. Забравил ли си това, или не си го чувал?

— Зная го, Ивайло. Но ти сам каза: болярите-изедници. Защо, мислиш, нито един мой отрок или парик досега не е дошъл във войската ти? Защо не се присъединиха към вас, недоволниците? Попитай ги сам, защото е срамно на моите години да се хваля.

Дълбоко в съзнанието ми трепна един блед и несигурен спомен. Отдавна забравени имена и случки напираха в мене. Прекрачих напред и се вгледах в новодошлите.

— Не те разбирам, болярино. — Гласът на войводата прозвуча недоверчиво. — Само за да ги попитам ли доведе толкова люде дотука?

Старецът вдигна белите си вежди и отговори възбудено:

— Какво приказваш, човече! Царството се тресе от незапомнени вълнения, черни облаци помрачават небето на България, а ти… Аз, синовете ми и петстотин отбрани и въоръжени от мен воини идем да служим на тебе. На тебе и на Отечеството!

Ивайло се сепна и не удържа една нервна крачка към болярина:

— Не бълнувай, старче! Опомни се! — Той направи видимо усилие да се овладее. — Възрастта не ти дава право да думаш всичко, каквото ти дойде на устата.

— Аз казвам винаги само истината.

Старецът се облегна на меча си и зачака. Прав срещу него, Ивайло стоеше със скръстени на гърдите ръце и го наблюдаваше изпод смръщените си вежди. Мислеше. Глуха тишина легна наоколо, в която ясно долиташе пращенето на мокрите съчки в огъня, прилично на пукота на замръзнала, заспала зимен сън гора, раздвижена от вятъра.

— Не може, болярино — сухо изговори най-сетне войводата. — Дошъл си за добро, върви си със здраве. Ние нямаме нужда от болярска помощ.

— Безумецо, опомни се! — От вълнение другият се тресеше с цялото си старо тяло и заекваше. — И на онзи свят не ще намериш мир, ако заради глупав инат погубиш утре делото на България!

— Какво ще стане утре, старче? — Ивайло се усмихна непроницаемо. — С какво ме заплашваш?

Боляринът ни огледа с широко отворени, ужасени очи, невям се уплаши да не е попаднал между луди.

— Слепци! — продума той ледено. — Слепци за ножа на Касим бега.

Всички се вкаменихме. Единствен Ивайло показваше външно спокойствие, но мускулчето на бузата издаваше вътрешното му напрежение.

— Защо споменаваш Касим бега, болярино? Какво знаеш за него?

— Той ви чака при Трите могили, нещастници. Хиляда татари са с него и всичките на коне. Приготвил ви е хубава засада и утре ще ви изколи като пилци. Или пък — кой знае? — може още тази нощ сам да налети на стана ви.

Общото безпокойство обхвана най-после и Ивайло. Опасността, която висеше над дружината, не трябваше да се подценява. Белокосият болярин използува смущението му и настоя на своето:

— Утре е ден съдбовен, Ивайло. Ти нямаш право да спреш онези, които искат да помогнат на България. И бог, и людете ще те съдят.

Стори ми се, че за момент Ивайло загуби самообладание. Той навъси още повече чело и се огледа, сякаш търсеше от нас съвет и подкрепа. Без да се колебая, аз излязох напред и тържествено се провикнах:

— Войводо, повярвай в думите на болярина Борила. Ако имаш доверие в мене, дай го и нему. Отговарям за честността му като за своята. — И преди околните да се опомнят, коленичих пред стареца: — Татко, благослови ме!

Никой не бе по-изненадан от самия болярин. Той вдигна очи към небето, сякаш чакаше оттам просветление. Аз се обадих отново, като се обърнах този път към спътниците му:

— Кумане, Георге, няма ли поне вие да се сетите? Не ме ли познавате? Забравихте ли вече своя брат, когото зовяхте Желязната ръка?

— Теодорике! Тодорчо! — Дядо Борил пръв си спомни далечните години на моето детство, но вместо да ме благослови с традиционните изрази, отпусна се на колене до мене, притисна ме силно в прегръдките си и се разхлипа: — Чедо мое, знаеш ли колко нощи съм мислил за тебе!

Гласът му беше топла бащинска ласка. Затрогнати, мъжете край нас мълчаха. Чувствителният Кънчо подсмърчаше звучно, а дори и вечно ироничният Дамян ни гледаше с израз, който наподобяваше нежност.

Синовете на болярина ме заобиколиха и целунаха братски. По-големият, Куман, бе същият здравеняк, както го знаех от дете. Лицето му беше все така надупчено от сипаницата и аз неволно си припомних как го ядосвах някога, викайки му на подбив „изяден от молци“. Другият, Георги, продължаваше да гледа безсмислено с воднистосините си очи, като че още напрягаше мозък над някой урок по история.

Тази среща след двадесет години окончателно сломи Ивайловата съпротива. Той приближи, сложи ръка на дядо Бориловото рамо и каза:

— Нека бъде волята ти, болярино. Щом обичаш Отечеството повече от болярската власт — остани в дружината ми. Но ще ти поставя две условия: да не искаш от нас да те наричаме болярин, а простичко, по име; и второ — да обещаеш, че ще се подчиняваш на заповедите, както се подчиняват всички други воини. Не те зная — може да си стар боец, може да си водил големи войски и велики победи да си печелил. Ако е тъй, учи ни, съветвай и наставлявай ни, но не заповядвай.

— Аз съм дошъл да те следвам, Ивайло, а не да те уча. Ако пък мога нещо да те посъветвам, ще ти го кажа както баща на син. А това за името…

Той махна пренебрежително ръка. Не се учудих: познавах го добре и знаех, че титлите са последното нещо, което го блазнеше.

Настанихме се край огъня. Виждах, че моят благодетел изгаряше като мене от желание да побъбрим, да споделим спомени. Но сега не беше време за разчувствуване. И Ивайло пръв даде пример.

— Та казваш, дядо Бориле, че Касим бег ни дебне, а?

— Сигурен съм. Приготвил се е на Трите могили. Но може и тука да дойде. Един господ знае какво крои бръснатата му кратуна.

— Да-а-а… И аз на негово място така щях да направя. — Ивайло помълча малко. Бях много близо до него и забелязах, че мускулът на бузата му продължаваше да играе. — Дамяне!

Дамян използува случая, за да изтъкне съобразителността си:

— Постовете вече са утроени, войводо. Още одеве наредих. Людете са излезли по местата си.

— Така. — Ивайло кимна доволно, после отново се обърна към стареца: — Ти навярно си мислил за битката, която ни чака, дядо Бориле. Имаш ли някакъв план?

— Имам. Сега ще го чуеш.

И дядо Борил заговори бързо. Той предлагаше да дадем редовно сражение на Касим бега. Татаринът знаеше, че срещу него има една лошо въоръжена и неподготвена войска и затова сигурно щеше да съсредоточи удара си в центъра, с цел да го разбие и след това да унищожи отделните групички. Затова старецът предлагаше да сложим в центъра неговите, дядо Бориловите хора, които са много добре обучени, имат пълно въоръжение и дрехи от желязо. Беше уверен, че те ще издържат удара. Тогава другите чети ще притиснат крилата, а конницата ще попречи на татарското оттегляне. И ще започне изтребването на врага.

Ние слушахме и сякаш виждахме всяка стъпка на предстоящия бой. Само Ивайло поклати недоверчиво глава:

— Ами ако не ударят в средата? Ако първо прегазят конницата и ни нападнат от две страни?

Нова картина се мярна пред очите ми — замаяни пешаци се лутат напосоки, намушват се един друг, вият от ужас, а наоколо кръжат пъргави ездачи и колят безпощадно.

— Не, дядо Бориле, не може да стане така, както си намислил. Ние сме невям с пет стотици повече от татарите, но сме още новаци. А пълчищата на Касим бег са само опитни главорези, преминали през много битки. Ние ще се бием, но не така открито, както учат книгите. Трябва да употребим хитрост, да ударим с изненада. — Войводата се засмя спокойно. Неговата самоувереност се предаде и на нас. — Ей сега ми хрумна какво да погодим на татарина. Нали помните Зеленото блато, край което минахме днес по обед?…