Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (5) (възобновен от Жозеф Бедие)

V
Бранжиен в ръцете на робите

За мен в света е най-голяма чест

да имам аз такава риза бяла,

от никой необличана до днес —

Изолда на любимия що дала.

(Рамбо, граф Д’Оранж)

Крал Марк посрещнал Изолда Русокосата на морския бряг. Тристан я хванал за ръка и я завел пред краля. Кралят на свой ред я хванал за ръка и от този миг станал неин покровител. С големи почести я отвел той в замъка Тинтажел и когато се явила пред васалите в залата, хубостта й грейнала с такава светлина, че стените заблестели, сякаш били озарени от изгряващото слънце. Тогава Марк възхвалил лястовичките, които били така любезни да му донесат златния косъм; възхвалил Тристан и стоте рицари, които извършили опасното пътуване по море, за да намерят и доведат радостта на очите и сърцето му. Уви! Този кораб носи и на вас, благородни кралю, горчива мъка и дълбоки терзания.

Осемнадесет дни по-късно, след като поканил всички свои барони, той се оженил за Изолда Русокосата. Но вечерта пред брачната нощ, с нея да прикрие безчестието на кралицата и да я спаси от смърт, Бранжиен легнала вместо нея в брачното ложе. За да изкупи вината от престъпната си грешка на кораба и заради любовта си към своята приятелка тя, преданата, пожертвувала най-скъпото, което имала — чистотата на своето тяло. Тъмната нощ скрила нейната хитрост и срама й пред краля.

На това място разказвачите твърдят, че Бранжиен не била хвърлила съда с чародейното питие, неизпразнен докрай от влюбените, а на утринта, след като нейната господарка влязла на свой ред в леглото ма крал Марк, Бранжиен наляла в една купа остатъка от питието и го предложила на съпрузите; че Марк дълго пил от него, а Изолда скришом изляла своя дял. Но знайте, сеньори, че тези разказвачи са преиначили историята и са я изопачили. Измислили са тази лъжа, защото не са разбрали прекрасната любов, която Марк винаги е изпитвал към кралицата. И наистина, както ще узнаете това по-нататък, никога, въпреки мъчителните тревоги и ужасните гонения, на които ги подложил, Марк не могъл да откъсне от сърнето си нито Изолда, нито Тристан: ала знайте, сеньори, той не е пил от чародейното питие. Без отрова и без магьосничество, единствено неговото нежно и благородно сърце го вдъхновявало за обич.

* * *

Изолда е кралица и изглежда, че живее в отрада. Изолда е кралица и живее в скърби. Изолда е обградена от ласките на краля, бароните я тачат, а бедният народ я обича. Изолда прекарва деня в своите пищно изографисани стаи, осеяни с цветя. Изолда има скъпоценни кралски украшения, пурпурни постели и тесалийски^[1] килими, песни на арфисти и цветни завеси, на които са извезани леопарди, орли, папагали и всякакви морски и горски животни. Изолда е влюбена и честита и Тристан е винаги край нея, и деня, и нощя, защото, както изисква обичаят при високоблагородните сеньори, той прекарва нощта в кралските покои сред най-близките и доверени хора на краля. Но Изолда трепери от страх. Защо се страхува? Мали пази в тайна любовните си срещи? Кой би се усъмнил в Тристан? Кой би се усъмнил в своя син? Кой я вижда? Кой я дебне? Кой свидетел? Да, един свидетел я дебне — Бранжиен. Бранжиен я държи в свойта власт. Боже мой! Ако уморена от слугинското задължение всеки ден да оправя леглото, в което първа е легнала, тя ги издаде на краля! Тристан би загинал от нейното коварство!… Така страхът подлудява кралицата. Но не от вярната Бранжиен, от собственото й сърце извира нейното страдание. Чуйте, сеньори, какво голямо злодейство замислила тя, но както ще разберете, бог се смилил над нея; бъдете милостиви и вие!

Този ден Тристан и кралят отишли далече на лов и Тристан не узнал за това престъпно деяние. Изолда повикала двама роби, обещала им свобода и шестдесет златни византийски монети, ако се закълнат, че ще изпълнят волята й. И те се заклели.

— Ще ви дам — казала тя — една девойка, а вие ще я заведете в гората, далече или близо, но на такова място, където никой никога не ще открие следа от това, което ще направите; там ще я убиете и ще ми донесете езика й. Запомнете думите, които тя ще каже пред вас, за да ги повторите после пред мен. Сега вървете, а като се върнете, ще бъдете свободни и богати.

След това повикала Бранжиен:

— Приятелко моя, виждаш как тялото ми вехне и страда; ще отидеш ли в гората да потърсиш подходящи билки за болестта ми? Повиках двама роби, които ще те водят; те знаят къде растат целебните билки. И тъй, върви с тях, сестро, и запомни добре, че те пращам в гората, защото се отнася за моето здраве и моя живот!

Робите я повели. Като стигнали до гората, тя поискала да спре, тъй като лековитите билки растели край нея в изобилие. Но те я замъкнали по-навътре:

— Ела, девойко, това място тук не е подходящо.

Единият от робите вървял пред нея, другарят му я следвал. Пътеката свършила, появили се къпини, преплетени е гъсти трънаци и бодили. Тогава този, който вървял напред, извадил меча си и се обърнал; тя се хвърлила към другия за помощ — той също държал голия си меч в ръка и казал:

— Девойко, наредено ни е да те убием.

Бранжиен паднала на тревата, а ръцете й се опитвали да отстранят мечовете. Тя молела за пощада с толкова милостив и жален глас, че те й рекли:

— Девойко, щом кралица Изолда, твоята и нашата господарка, повелява да умреш, навярно си й причинила някакво голямо зло.

Тя отговорила:

— Не зная, приятели; спомням си само една лоша постъпка. Когато тръгнахме от Ирландия, всяка от нас носеше като нещо най-свидно сред личните си вещи една риза, бяла като сняг, една риза за своята сватбена нощ. Случи се така, че по време на пътуването с кораба Изолда скъса сватбената си риза и аз й заех моята за първата брачна нощ. Но щом тя иска да умра, предайте й моя поздрав и моята почит; благодаря й за всички добрини, за обичта, с която ме обграждаше още от дете, когато майка й ме купи от пиратите и аз се врекох да й служа. Нека добрият бог закриля нейната чест, тялото й, живота й! Братя, сега удряйте с мечовете!

Робите се смилили. Посъветвали се какво да правят и като преценили, че може би такова злодеяние съвсем не заслужава смърт, я завързали за едно дърво.

После убили някакво младо куче: единият от тях отрязал езика му, завързал го в пеша на ризата си и така двамата отново се явили пред Изолда.

— Каза ли нещо? — тревожно запитала тя.

— Да, кралице, тя каза, че сте разгневена само заради една нейна вина: когато сте пътували по море, вие сте скъсали бялата като сняг риза, която сте посели от Ирландия, и тя ви е заела своята за сватбената нощ. Това е, твърдеше тя, нейното единствено престъпление. Тя благодари за многото добрини, които е видяла от вас още от детството си, и се помоли на бога да закриля вашата чест и вашия живот. Изпраща ви поздрави и почит. Кралице, ето, ние носим езика й, както ни заръчахте.

— Убийци! — извикала Изолда. — Върнете ми Бранжиен, моята скъпа прислужница! Не знаехте ли, че тя беше единствената ми приятелка? Убийци, върнете ми я!

— Кралице, право думат някои: „Жената се мени за кратко време; в един и същи час се смее, плаче, обича, мрази.“ Ние я убихме, защото така ни заповядахте!

— Как така съм ви заповядала? Какво зло ми е направила? Нали тя беше най-скъпата ми другарка, най-добрата, най-преданата, най-прекрасната! Вие знаехте това, убийци: аз я бях пратила да потърси целебни билки и ви я поверих да я закриляте из пътя. Но аз ще кажа, че сте я убили, и ще изгорите на кладата.

— Кралице, тогава знайте, че тя е жива и ще ви я доведем здрава и читава.

Но тя не им повярвала, а съвсем объркана и уплашена, проклинала ту убийците, ту себе си. После задържала единия от робите, докато другият забързал към дървото, за което била вързана Бранжиен:

— Девойко, бог се смили над вас и вашата господарка отново ви вика.

Когато се явила пред Изолда, Бранжиен паднала на колене, като я молела да опрости вината й; но кралицата също коленичила пред нея и така, притихнали в своите обятия, те примрели от вълнение.