Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (4) (възобновен от Жозеф Бедие)

IV
Чародейното питие

Не, вино чуй не е било,

ала приличало на вино;

било е питие всесилно —

безкрайна мъка в любовта,

с която срещнали смъртта.

(Готфрид Страсбургски)

Когато наближило времето да предаде Изолда на корнуолските рицари, майка й набрала билки, цветя и корени, заляла ги с вино и като вложила цялата си вещина и магически способности, приготвила силно питие. После ги наляла в малък съд и казала тайно на Бранжиен:

— Дъще, на теб се пада да придружаваш Изолда в страната на крал Марк, защото си предана в обичта си към нея. Затова вземи този съд с вино и запомни какво ще ти река. Скътай го така, че ничие око да не го види и ничия уста да не се докосне до него. Но когато настъпи брачната нощ, вечерта, щом всички се разотидат и съпрузите останат насаме, ще сипеш това чародейно питие в една купа и ще го поднесеш на крал Марк и кралица Изолда, за да го изпият заедно. Внимавай, дъще, само те да вкусят от това питие. Защото то има чудно свойство: тези, които пият заедно от него, ще се обикнат с всичките си чувства и с целия си разум, завинаги, в живота и в смъртта.

Бранжиен обещала на кралицата, че ще изпълни волята й.

* * *

Корабът порел дълбоките вълни и отнасял Изолда. Но колкото повече се отдалечавал от ирландската земя, толкова по-скръбно девойката оплаквала съдбата си. Седнала в своята шатра, където се била затворила заедно с прислужницата си Бранжиен, тя плачела при спомена за родната страна. Накъде я отвличали тези чужденци? При кого? Каква участ я очаквала? Щом Тристан понечвал да приближи към нея и да я утеши с нежни думи, тя се гневяла, отблъсквала го и сърцето й се пълнело с омраза. При нея се явявал той, похитителят, убиецът на Морхолт; той, дето е хитрост я изтръгнал от майка и родина; тон дори не благоволил да я запази за себе си, а я отвличал като плячка с кораба си към далечна и чужда земя! „Злочеста аз! — нареждала тя. — Проклето да е това море, което ме носи натам! По-добре да бях умряла на тази земя, дето съм родена, отколкото да живея там!…“

Един ден ветровете стихнали и платната увиснали край мачтата. Тристан наредил да спрат до един остров и стоте корнуолски рицари, уморени от дългото плаване, слезли на брега заедно с моряците. На кораба останала само Изолда и една малка прислужница. Тристан отишъл при кралицата и се опитал да утеши сърцето й. Тъй като слънцето сипело жар, те ожаднели и поискали да утолят жаждата си. Младата прислужница потърсила нещо за пиене и намерила съда с виното, който майката на Изолда била поверила на Бранжиен.

— Намерих вино! — извикала тя.

Но това не било вино. Това била любовта, горчивата радост и безкрайната мъка; това била смъртта. Прислужницата напълнила един бокал и го поднесла на своята господарка. Тя пила на едри глътки, после го подала на Тристан, който пресушил до дъно чашата.

В този миг влязла Бранжиен и ги видяла, че мълчаливо се гледат с блуждаещи погледи, като омагьосани. Видяла почти празния съд пред тях с чародейното вино и чашата. Грабнала съда, изтичала на кърмата на кораба, хвърлила го сред вълните и простенала:

— Нещастница! Проклет да е денят, в който съм родена, и денят, в който се качих на този кораб! Изолда, приятелко моя, и ти, Тристан, вие изпихте смъртта си!

Корабът отново изпънал платна към Тинтажел. На Тристан му се струвало, че някаква жилава къпина с остри бодли и дъхави цветове пуска корени в сърцето му и здраво обвързва тялото му, всяка негова мисъл и желание към прекрасното тяло на Изолда. Той си мислел: „Андрет, Генелон, Деноален и Гондони, вие коварно ме обвинявахте, че ламтя за владенията на крал Марк! О! Аз съм много по-коварен и не за земята му ламтя сега! Мили вуйчо, вие, дето ме обикнахте като кръгло сираче, преди да узнаете, че в мен тече кръвта на сестра ви Бланшфльор, вие, дето скръбно плачехте за мен, когато ме носехте на ръце към лодката без платна и гребла, благородни вуйчо, защо още първия ден не изгонихте блудното дете, дошло при вас да ви мами?! Ах! Как можах да помисля такова нещо? Изолда е ваша жена, а аз — ваш васал. Изолда е ваша жена, а аз — ваш син. Изолда е ваша жена и не би могла да ме обича.“

Изолда го обичала. Но тя искала да го намрази; нали той я измамил и пренебрегнал? Тя искала да го намрази, но не можела: сърцето й било ранено от една любов, по-мъчителна от омразата.

Бранжиен ги наблюдавала тревожно, още по-жестоко угнетена, защото само тя знаела какво голямо зло им е причинила. Два дни тайно ги следяла и виждала как отблъскват всякаква храна, всякакви напитки, виждала, че едничката им утеха била да се търсят като слепи, които вървят опипом един към друг, нещастни, когато се измъчват разделени, дваж по-нещастни, когато са заедно и тръпнат пред ужаса от първото признание.

На третия ден, когато Тристан идвал към шатрата, издигната на палубата на кораба, където Изолда седяла, тя го видяла, че приближава, и кротко продумала:

— Влезте, господарю.

— Кралице — рекъл Тристан, — защо ме нарекохте ват господар? Напротив, нали съм ваш верен слуга, ваш васал, който трябва да ви почита, да ви служи и да ви обича като своя кралица и господарка?

Изолда отвърнала:

— Не, ти знаеш, че си мой господар и мой владетел! Ти знаеш, че властвуваш над мен и аз съм твоя робиня! Ах, защо тогава не подлютих раните на ранения жонгльор? Защо не изоставих убиеца на чудовището да загине сред тревите на блатото? Защо не го посякох с вече вдигнатия меч, когато той едва дишаше в банята? Уви! Тогава не знаех това, което зная днес!

— Изолда, какво знаеш днес? Кажи, какво те измъчва?

— Ах! Всичко, което знам, ме измъчва, и всичко, което виждам. Измъчва ме това небе и това море, и тялото ми, и животът ми!

Тя сложила ръка на рамото на Тристан, сълзи удавили блясъка на очите й, устните й потръпвали. Той повторил:

— Приятелко, кажи, какво те измъчва?

Тя отвърнала:

— Любовта ми към теб.

Тогава той слял устните си с нейните.

Но когато и двамата за пръв път сетили вкуса на любовната радост, Бранжиен, която ги дебнела, извикала и с разперени ръце, с лице, обляно в сълзи, се хвърлила в краката им:

— Нещастници! Спрете! Върнете се назад, ако все още имате сили за това! Но не, обратен път няма! Магията на любовта ви увлича и никога вече няма да имате радост без мъка. Вие сте в плен на чародейното питие, на любовния еликсир, който твоята майка, Изолда, беше ми поверила. Единствен крал Марк трябваше да го изпие с теб; но дяволът се подигра с нас тримата и вие изпихте чашата. Приятелю Тристан, Изолда, приятелко моя, за да изкупя вината си пред вас, аз ви давам тялото си, живота си; защото аз извърших престъпление и вие изпихте от проклетата купа любовта и смъртта!

Влюбените се притиснали в своите обятия. В прекрасните им тела туптели желанието и животът. Тристан промълвил:

— Нека сега дойде смъртта!

А когато се свечерило, на кораба, който все по-бързо скачал по вълните към страната на крал Марк, завинаги обречени един на друг, те се отдали на своята любов.