Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (18) (възобновен от Жозеф Бедие)

XVIII
Лудостта на Тристан

Изпихме виното и туй бе нашта смърт!

(Томас)

Тристан отново видял бретонските земи, замъка Кархес, дук Хоел и съпругата си Изолда Белоръката. Всички му се зарадвали, но нали Изолда Русокосата го изгонила: вече нищо не го радвало. Дълго се терзал той така далече от нея; а един ден отново закопнял да я види, ако ще тя пак да нареди на своите слуги и стражници позорно да го бият. Далеч от нея, той чувствувал своята близка и сигурна смърт; по-добре отведнъж да умре, отколкото бавно, ден след ден, да гасне по нея. Който живее в скърби, прилича на мъртвец. Тристан желаел смъртта, той искал да умре; но нека кралицата поне узнае, че е загинал от любов по нея: така смъртта е по-сладка.

Тръгнал от Кархес, без да извести някого: нито роднините си, нито приятелите, нито дори Кахердин, своя скъп побратим. Тръгнал пола, облечен като бедняк, защото никой не обръщал внимание на дрипавите скитници, които бродели по големите друмища. Вървял, вървял, докато стигнал морския бряг.

На пристанището голям търговски кораб се готвел да отплава: моряците вече опъвали платната и вдигали котва, за да излязат в открито море.

— Бог да ви закриля, сеньори, и дано пътуването бъде щастливо! За кое пристанище отивате?

— За Тинтажел.

— За Тинтажел! Ах, сеньори, вземете и мен!

Взели го на кораба. Попътен вятър издул платното, корабът се плъзнал по вълните. Пет дни и пет нощи плавал той право към Корнуол и на шестия ден хвърлил котва в пристанището на Тинтажел.

Отвъд пристанището, високо над морето се издигал замъкът, добре укрепен от всички страни: в него можело да се влезе само през една-единствена врата, която драма верни воини пазели ден и нощ. Как да се промъкне в него?

Тристан слязъл от кораба и седнал на брега. От един минувач научил, че Марк е в замъка и току-що бил свикал кралския съвет на заседание.

— Но къде е кралицата? И Бранжиен, прекрасната й слугиня?

— Те също са в Тинтажел, наскоро ги видях: както обикновено кралица Изолда изглеждаше тъжна.

Като чул името Изолда, Тристан въздъхнал й помислил, че нито с хитрост, нито с дързост ще успее отново да види своята приятелка: защото крал Марк ще го убие…

„Но какво от това, че ще ме убие! Изолда, не съм ли длъжен да умра заради любовта си към теб? А нима не умирам бавно ден подир ден? Но все пак, ако ти, Изолда, знаеше, че съм тук, щеше ли да благоволиш поне да поговориш със своя приятел? Няма ли да наредиш на стражата да ме прогони? Да, ще опитам една хитрост… Ще се направя на луд и тази лудост ще бъде голяма мъдрост. Който е по-глупав от мен, ще ме вземе за глупав, който има по-луд в дома си, ще помисли, че съм полудял.“

Някакъв рибар приближил към него, облечен в дълга влакнеста роба с голяма качулка. Тристан го видял, направил му знак и го повикал настрана:

— Приятелю, искаш ли да си разменим дрехите? Дай ми твоята роба, че много ми харесва.

Рибарят погледнал дрехите на Тристан, сметнал ги за по-хубави от своите, взел ги веднага и бързо-бързо си отишъл, доволен от замяната.

Тогава Тристан остригал до кожа хубавата си руса коса, като очертал един кръст на главата си. Намазал лицето си със сока на някаква вълшебна билка, която носел от родния си край, и веднага цветът и видът на лицето му се променили така чудновато, че никой на света не би могъл да го познае. Отскубнал от един плет израсляк от кестеново дърво, направил си от него здрав кривак и го окачил на врата си; така преобразен, с боен крака, той тръгнал право към замъка.

Пазачът пред входа на замъка сигурно го сметнал за луд, защото му казал:

— Приближете де, къде се губите толкова време?

Тристан преправил гласа си и отвърнал:

— На сватбата на игумена от Монт, който е мой приятел. Тон се ожени за една игуменка, дебелана и забулена при това. От Безансон до Монт къде-що имаше свещеници, монаси и църковни клисари, всички бяха поканени на венчавката: с тояга или жезъл в ръка, скачат, играят и танцуват из степта, под дърветата на сянка. Но аз ги оставих, за да дойда тук: защото днес съм канен да прислужвам на кралската трапеза.

Пазачът му казал:

— Влезте тогава, сеньор, син на Урган Косматия; вие сте едър и космат като него и досущ приличате на баща си.

Когато влязъл в крепостта, размахвайки кривака, слуги и коняри се юрнали след него, гонейки го като вълк^[1]:

— Вижте лудия! У-у! У-у! У-у!

Замервали го с камъни, нападали го с тоягите си, но той се пазел, като подскачал и не се отбранявал: ако връхлитали отляво, той се обръщал и удрял надясно.

Сподирян от смеховете и виковете на освирепялата тълпа, която се мъкнела след него, той стигнал пред вратата, където крал Марк седял до кралицата под балдахина. Приближил до вратата, окачил кривака на врата си и влязъл. Кралят го видял и рекъл:

— Ето един добър компаньон; доведете го по-близо.

Довели го, с кривака на шията.

— Приятелю, добре дошъл!

Тристан отговорил със своя чудновато преправен глас:

— Господарю, най-добрият и най-благородният от всички крале на света, знаех си, че като ви видя, сърцето ми ще се разтопи от нежност. Бог да ви закриля, благородни господарю!

— Приятелю, какво сте дошли да търсите тук?

— Изолда, която толкова много обичах. Имам сестра, която водя за вас, прелестната Брюнот. Кралицата ви отегчава, опитайте малко тази: да направим замяна, аз ви давам сестра си, дайте ми Изолда, ще я взема и ще ви служа с любов.

При тези думи кралят се засмял и казал на лудия:

— Ако ти дам кралицата, какво ще правиш с нея? Къде ще я заведеш?

— Там горе, между небето и облаците, в моя красив дом от стъкло. Слънцето го пронизва с лъчите си, ветровете не могат да го поклатят; там ще отнеса кралицата, в една кристална стая, цялата разцъфнала от рози, цялата блеснала в светлина, когато сутрин я плисне слънце го.

Кралят и бароните споделили помежду си:

— Я виж, един луд, който умее да говори!

Лудият, седнал на килима, нежно гледал Изолда.

— Приятелю — рекъл му Марк, — от къде на къде се надяваш, че моята съпруга ще обърне внимание на един луд, уродлив като теб?

— Господарю, имам пълното право на това: аз извърших за нея не един подвиг, само заради нея полудях.

— Но кой си ти?

— Аз съм Тристан, онзи, който толкова много обичаше кралицата и който ще я обича до смъртта си.

Като чула името, Изолда въздъхнала, променила цвета на лицето си и ядосано му рекла:

— Махай се! Кой те пусна тук? Върви си, злокобен безумецо!

Лудият забелязал гнева й и казал:

— Кралице Изолда, не си ли спомняте деня, когато, ранен от отровния меч на Морхолт, с арфа в ръцете, бях захвърлен от морските вълни на вашия бряг? Вие ме изперяхте. Не си ли спомняте вече, кралице?

Изолда отвърнала:

— Махай се оттук, безумецо, нито шегите ти ми харесват, нито ти самият!

Лудият тозчас се обърнал към бароните, подгонил ги към вратата е викове:

— Безумци, вън оттук! Оставете ме сам, да си поприказвам с Изолда; защото аз дойдох тук, за да й говоря за любов.

Кралят се засмял на тези думи, а Изолда се изчервила:

— Господарю, изгонете този луд!

Но лудият продължил със странния си глас:

— Кралице Изолда, не си ли спомняте за страшния дракон, който убих във вашата страна? Скрих езика му под дрехите си и съвсем изнемощял от пламтящата му отрова, паднах край блатото. Тогава бях прекрасен рицар!… И очаквах смъртта, когато вие ми се притекохте на помощ!

Изолда отговорила:

— Замълчи, хулиш рицарите, защото просто си луд по рождение. Проклети да са моряците, които те докараха тук, вместо да те хвърлят в морето!

Лудият избухнал в смях и продължил:

— Кралице Изолда, не си ли спомняте за банята, където искахте да ме убиете с моя меч? И разказа за златния косъм, с който ви утеших? И как ви защитих от страхливия сенешал?

— Млъкнете, проклет дърдорко! Защо сте дошли тук да разказвате бълнуванията си? Миналата вечер сигурно сте били пиян и сега ми говорите пиянски безумия.

— Истина е, пиян съм, и то от такова питие, че пиянството ми никога няма да свърши. Кралице Изолда, не си ли спомняте за оня толкова хубав, толкова топъл ден в открито море? Вие бяхте жадна, не си ли спомняте за това, кралска дъще? И двамата пихме от една и съща чаша. Оттогава все съм пиян, и то от тежко пиянство…

Като чула тези думи, които тя единствена можела да разбере, Изолда скрила главата си в своята мантия, станала и поискала да избяга. Но кралят я задържал за хермелиновата наметка и я накарал да седне до него:

— Почакайте малко, Изолда, приятелко, да чуем тези брътвежи докрай. Лудият, какъв занаят умееш?

— Служех на крале и графове.

— В действителност знаеш ли да ловуваш с кучета, с птици?

— То се знае, поиска ли ми се да ловувам в гората, с моите хрътки мога да хвана жеравите, които летят в облаците; с копоите си хващам лебеди, шарени или бели диви гургулици, гълъби; с моето куче за глигани — гмурци и чапли!…

Всички се изсмели добродушно на това, а кралят попитал:

— А какво хващаш, братко, когато отиваш на лов за дивеч в реката?

— Хващам всичко, каквото намеря; имам ловни ястреби за горски вълци и големи мечки; ловни соколи и глигани, други видове соколи за срънци и лопатари, серкмета за лисици, големи въдици за зайци. А вечер, в дома на този, който ме приютява, умея добре да въртя кривака, да разпределям главните между оръженосците; да настройвам арфата си и да пригласям на песента си, и да залюбвам кралици, и да хвърлям в ручеите добре одялани тресчици. Е, какво, не съм ли добър менестрел? Днес наля видяхте как умея да се фехтувам с тояга.

И той замахнал с кривака край себе си.

— Махнете се оттук — крещял той, — корнуолски сеньори! Защо стоите още? Не сте ли се наяли и напили вече? Не сте ли сити?

Като се позабавлявал с лудия, кралят поискал бойния си кон и соколите си и тръгнал на лов със своите рицари и оръженосци.

— Господарю — оплакала се Изолда, — чувствувам се уморена и притеснена. Позволете ми да ида в стаята да си почина; не мога да слушам повече брътвежите му.

Тя се оттеглила много умислена в стаята си, седнала на леглото, налегната от тежки мисли.

— Злочеста аз! Защо съм родена? Сърцето ми ще се пръсне от мъка. Бранжиен, скъпа сестро, животът ми е толкова горчив и толкова тежък, че по-добре да умра? Този луд, остриган на кръст, дошъл при мен в злокобен час, този смахнат, побъркан жонгльор е магьосник или гадател, защото познава живота ми от игла до конец, познава душата ми, както никой друг освен вие, аз и Тристан; научил е много неща скитникът с чародейство и магьосничество.

Бранжиен отвърнала:

— Да не би това да е самият Тристан?

— Не, защото Тристан е красив и е най-добрият от всички рицари, а този човек е грозен и уродлив. Проклет да е от бога! Проклет да е и часът, в който се е родил, и корабът, който го е докарал, вместо да го удави там, сред дълбоките вълни!

— Успокойте се, господарке — казала Бранжиен. — Днес много ви се ще да проклинате и афоресвате. Че къде и кога научихте този занаят? Може пък този човек да е пратеник на Тристан?

— Не вярвам, по нищо не личи. Но я идете при него, мила приятелко, поговорете с него, проверете дали е ток.

Бранжиен отишла в залата, където лудият бил сам и седял на една пейка. Тристан я познал, изпуснал кривака и казал:

— Бранжиен, предана Бранжиен, заклевам ви в бога, смилете се над мен!

— Противен шут, кой дявол ти подсказа името ми?

— Девойко, аз отдавна го знам, кълна се в тази глава, която доскоро бе руса, ако разумът е избягал от тази глава, то вие, девойко, сте виновна за това. Нали на вас бе поверено да пазите питието, което изпих в открито море? Пих от него в голямата жега от една сребърна чаша и после го дадох на Изолда. Само вие знаете за това, девойко, не си ли спомняте вече?

— Не! — отвърнала Бранжиен и объркана от вълнение, се втурнала към стаята на Изолда, но лудият се спуснал след нея, като извикал: „Милост!“

Той влязъл, видял Изолда, хвърлил се към нея с протегнати ръце, искал да я притисне в обятията си; по смутена, плувнала в пот от тревожно безпокойство, тя се дръпнала назад, избягала от него, а като видял, че тя се пази да не я докосне, Тристан затреперил от срам и гняв, отстъпил до вратата и казал със своя все още преправен глас:

— Наистина, прекалено дълго живях, щом дочаках деня, в който Изолда ме отблъсва, отхвърля любовта ми, смята ме за отвратителен! Ах! Изолда, който силно обича, дълго не забравя! Изолда, няма нищо по-хубаво и по-драгоценно от оня непресъхващ извор, който блика на широки и бистри вълни: в деня, когато пресъхне, той вече нищо не струва — като любов, която пресъхва.

Изолда отвърнала:

— Братко, гледам ви, чудя се, треперя, недоумявам, не мога да позная Тристан.

— Кралице Изолда, аз съм Тристан, онзи, който толкова много ви обичаше. Не си ли спомняте джуджето, което посипа брашното между нашите легла? И моя скок, и кръвта, която потече от раната ми? И подаръка, който ви пратих, кученцето Пти-Крю с вълшебното звънче? Не си ли спомняте дяланите дървени тресчици, които хвърлях в потока?

Изолда го гледала, въздишала, чудела се какво да каже, какво да мисли, разбирала добре, че той знае всичко, но било лудост да признае, че това е Тристан; а Тристан й казал:

— Благородна кралице, зная, че сте ме забравили, и ви обвинявам в измяна. Въпреки това, хубавице моя, аз преживях дни, когато искрено ме обичахте. Там, в дълбоката гора, в колибата от клони и листак. Спомняте ли си деня, когато ви изпратих моето мило кученце Хусден? Ах, то много ме обичаше и би напуснало Изолда Русокосата заради мен. Но къде е то? Поне то би ме познало.

— То да ви познае? Не знаете какво говорите; защото, откак Тристан замина, то стои долу, свито в колибката си, и се хвърля срещу всеки, който приближи към него. Бранжиен, доведете ми го.

Бранжиен го довела.

— Ела тук, Хусден — казал Тристан, — ти беше мой, сега отново си мой.

Като чул гласа му, Хусден изскубнал ремъка от ръцете на Изолда, изтичал към своя господар, търкалял се в краката му, ближел ръцете му, лаел от радост.

— Хусден — възкликнал лудият, — благословена да е, Хусден, ръката ми, която те хранеше! Ти ми оказа по-добър прием от тази, която толкова много обичах. Тя не иска да ме познае; ще познае ли поне пръстена, който някога ми даде, като плачеше и ме целуваше в деня на раздялата? Този малък пръстен никога не се е отделял от мен: често исках съвет от него в трудни мигове, често обливах с горещи сълзи зеления яспис.

Изолда видяла пръстена и разтворила широко обятия:

— Ето ме! Твоя съм, Тристан!

Тогава Тристан престанал да преправя гласа си:

— Приятелко, как не можа толкова дълго време да ме познаеш, по-дълго от кучето? Какво струва този пръстен? Не разбираш ли, че щеше да ми бъде по-драго, ако беше ме познала само при спомена за някогашната ни любов? Защо трябваше да ме познаеш по гласа ми? Ти беше длъжна да чуеш гласа на сърцето ми!

— Приятелю — рекла Изолда, — може би съм го чула по-рано, отколкото си мислиш, но ние сме се оплели в хитрини; нима като това куче трябваше да следвам желанието си с риск да те хванат и убият пред очите ми? Аз се пазех и така пазех и тебе. Нито напомнянето за твоя минал живот, нито гласът ти, нито този пръстен дори не ми доказват нищо, защото това могат да бъдат и коварствата на някой магьосник. Все пак аз вярвам на този пръстен: нали се бях заклела, че щом го видя, дори при смъртна опасност за живота си, ще направя това, което искаш от мен, независимо дали е мъдрост или безумие? Мъдрост или безумие — ето ме, твоя съм, Тристан!

Тя паднала в несвяст на гърдите на своя любим. Когато дошла на себе си, Тристан я държал в прегръдките си и целувал очите и лицето й. После я отнесъл зад завесата, все така притиснал я в своите обятия.

* * *

За да се забавляват с лудия, слугите го настанили под стълбището, както куче се настанява в колиба. Той понасял леко подигравките и ударите им, защото понякога, възвръщайки нормалния си вид и красота, напускал своето убежище и прескачал в спалнята на кралицата.

Но след няколко дни две камериерки заподозрели измамата; те предупредили Андрет, който поставил на пост пред стаята на жените трима добре въоръжени шпиони. Когато Тристан поискал да влезе в стаята, те извикали:

— Назад, безумецо! Върви да спиш на сламеника!

— Защо пък, благородни сеньори — казал лудият, — не трябва ли тази вечер да прегърна кралицата? Нима не знаете, че тя ме обича и чака?

Тристан замахнал с кривака си, те се уплашили и го пуснали да влезе. Той притиснал Изолда в своите обятия:

— Приятелко, трябва вече да бягам, защото скоро ще бъда разкрит. Трябва да бягам и може би никога вече няма да се върна при теб. Чака ме близка смърт; далеч от теб ще умра от копнеж.

— Приятелю, вземи ме в прегръдките си, притисни ме тъй силно, че сърцата ни да се пръснат и душите ни да литнат нагоре! Заведи ме в онази честита страна, за която ми говореше някога; страната, откъдето никой не се връща, където знаменити музиканти вечно пеят и свирят прекрасни мелодии. Заведи ме!

— Да, ще те заведа в райската страна на Живите! И това време наближава; нима не изпихме вече всички скърби и радости? Наближава времето. А когато всичко бъде свършено, ще дойдеш ли, Изолда, ако те повикам?

— Приятелю, повикай ме! Нали знаеш, че ще дойда!

— Приятелко, бог да те благослови за тези думи!

Когато излязъл от стаята, шпионите се хвърлили срещу него. Но лудият се изсмял гръмко, развъртял кривака си и казал:

— Защо ме гоните, благородни сеньори? Аз вече нямам работа тук, защото моята любима ме праща далече, да приготвя светлия дом, който й обещах, кристалния дом, разцъфнал от рози, лъчезарен в утрото, когато блесне слънцето!

— Махай се тогава, безумецо, дано се затриеш!

Слугите се отдръпнали и без да бърза, лудият си тръгнал с танцови стъпки.