Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (9) (възобновен от Жозеф Бедие)

IX
Мороайската гора

— Ние загубихме света, и светът нас; как ви се струва това, Тристан, приятелю? — Приятелко, щом сте до мен, какво повече ми трябва? Ако целият свят сега беше с нас, пак щях да виждам единствено вас.

„Роман в проза за Тристан“

Измъчени и изтерзани, те бродят из дебрите на пустата гора като подгонени животни и рядко се осмеляват да нощуват там, където са били предната вечер. Хранят се само с месо от диви зверове и с мъка си спомнят за вкуса на солта и хляба. Измършавелите им лица са пребледнели; разкъсани от къпините, дрехите им висят на парцали, ала те се обичат и не чувствуват страданието.

Един ден, както обикаляли из неизбродните гори, които никога не били виждали брадва, случайно попаднали на постницата на брат Огрин^[1].

В една рядка кленова горичка, огряна от слънцето, старецът ситнел с дребни крачки край своя параклис, като се подпирал на тояжката си.

— Сеньор Тристан — извикал той, — чуйте каква страшна клетва са дали корнуолските мъже. Кралят заповядал да се разгласи из всички енории: който ви хване, ще получи за награда сто златни монети и всички барони са дали дума да ви предадат живи или мъртви. Разкайте се, синко! Бог прощава на грешника, който иска да се разкае.

— Да се разкая ли, сеньор Огрин? За какво престъпление? Вие, дето ни осъждате, знаете ли какво питие пихме, когато пътувахме по море? Да, чародейното питие ни упои и аз предпочитам цял живот да прося по друмищата и да живея от треви и корени заедно с Изолда, отколкото без нея да бъда крал на богато кралство.

— Сеньор Тристан, бог да ви е на помощ, защото сте загубили този свят, както и другия. Който е предал господаря си, той трябва да бъде разчекнат между два коня, да бъде хвърлен на клада и там, дето падне пепелта му, не никне трева, дори посевът остава безплоден; а дърветата и храстите умират. Тристан, върнете кралицата на този, за когото е омъжена по закона на Рим!

— Тя вече не е негова: той я предаде на прокажените и аз я изтръгнах от ръцете им. Отсега нататък тя е моя и аз не мога да се разделя от нея, нито тя от мен.

Огрин бил седнал. Изолда плачела в краката му, склонила глава на коленете на човека, който страдал за бога. Отшелникът й повтарял светото слово на Писанието; но тя клатела глава и не му вярвала.

— Уви! — казал Огрин. — Каква утеха може да се даде на мъртъвци? Покай се, Тристан, защото, който живее в грях, без да се разкае, е мъртвец.

— Не, аз живея и не се разкайвам. Връщаме се в гората, която ни закриля и ни пази. Ела, Изолда, приятелко моя!

Изолда се изправила; хванали се за ръце. Навлезли сред високите треви и папрати; дърветата сплели клоните си над тях и те потънали зад зелената завеса на листата.

* * *

Чуйте сега, сеньори, едно интересно приключение. Тристан бил отгледал ловно куче, порода брак, хубаво, пъргаво, бързо като вятъра: нито някой граф, нито някой крал имал такова гонче за ловуване с лък. Наричали го Хусден. Трябвало да го затворят в кулата, като вързали за врата му едно дърво, което му пречело да излезе. От деня, в който престанало да вижда своя господар, то отказвало всякаква храна, дращело с нокти по земята, плачело със сълзи, виело. Мнозина му съчувствували.

„Хусден — казвали те, — няма друго животно, което така много да обича господаря си като теб; да, Соломон мъдро е казал: «Моят истински приятел, това е моята хрътка».“

А крал Марк, припомняйки миналите дни, си мислел: „Това куче показва голям разум, та плаче така за господаря си: защото има ли някой в корнуолското кралство, който да струва колкото Тристан?“

Трима барони дошли при краля:

— Господарю, заповядайте да отвържат Хусден; така ще разберем дали скърби от мъка по господаря си; иначе, щом го отвържем, ще го видите с отворена уста и изплезил език да гони и хапе хора и животни.

Отвързали го. Скочило към вратата и изтичало в стаята, където по-рано намирало Тристан. Ръмжало, скимтяло, душело и най-после открило следата на своя господар. Стъпка по стъпка пробягало пътя на Тристан към кладата. Всички го наблюдавали. То лаело с ясен глас и се изкачвало към скалата. Влязло в параклиса, скочило към олтара; неочаквано се хвърлило през прозореца, паднало в подножието на скалата, подхванало следата по пясъка, спряло за малко в раззеленилата се гора, където Тристан бил дебнал в засада, после поело към Мороайската гора. Като го гледали, всички изпитвала състрадание.

— Благочестиви кралю — рекли тогава рицарите, — да не вървим повече след него; би могло да ни заведе на такова място, откъдето ще ни бъде трудно да се върнем.

Оставили го и се върнали. Кучето надало лай сред дърветата и гората прокънтяла. Тристан, кралицата и Горвенал го чули отдалече: „Това е Хусден.“ И се изплашили; навярно кралят ги преследва; така той ги кара да бягат като диви зверове, подгонени от хрътки… Скрили се в един гъсталак. Тристан се надигнал иззад храстите с опънат лък в ръце. Но Хусден познал своя господар, скочил към него, умилквал се, като въртял опашка и клател глава, свивал се на кравай в краката му. Кой е виждал някога такава радост? После хукнал към Изолда Русокосата, към Горвенал, радостно скачал кран коня му На Тристан му дожаляло:

— Уви! Какво ли нещастие ще ни докара? Като съм така изтощен, какво ще правя с това куче, което не знае да стои мирно и тихо? Кралят ни преследва навсякъде по гори и полета, из цялото кралство: Хусден ще ни издаде със своя лай. Ах! Той дойде тук, воден от силната си любов и природно благородство, за да намери смъртта си. Все пак трябва да се пазим. Какво да правим? Дайте ми съвет.

Изолда погалила Хусден с ръка и рекла:

— Сеньор, пощадете го! Чувах да разказват за един валиец горски пазач, който научил кучето си да върви по кървавата диря на ранената сърна, без да лае. Приятелю Тристан, колко хубаво ще бъде да се помъчиш да дресираш така и Хусден.

Той помислил малко, докато кучето ближело ръцете на Изолда. Накрая се смилил и казал:

— Ще опитам. Мъчно ми е да го убия.

И веднага тръгнал на лов, вдигнал един лопатар, ранил го със стрела. Кучето искало да се втурне по дирята на елена с толкова силен лай, че гората закънтяла. Тристан го потупал леко, за да млъкне; Хусден учудено вдигнал глава към своя господар, вече не смеел да лае, изпуснал следата. Тристан застанал над него, после плеснал по ботуша си с кестенова пръчка, както правели ловците, за да възбудят стръвта на кучетата; при този знак Хусден пак поискал да лае и Тристан отново го поправил. Обучавайки го така, след по-малко от месец успял да го приучи да гони мълчаливо: когато стрелата му ранявала някой сърнец или лопатар, Хусден^[2], без изобщо да издава глас, продължавал по следата в снега по леда или по тревата; ако настигнел животното под някое дърво, отбелязвал мястото, като занасял там клони; ако го настигнел нейде в равнината, натрупвал трева по тялото на убитото животно и се връщал при господаря си, без нито веднъж да излае.

* * *

Лятото си отишло, дошла зимата. Влюбените живеели сгушени във вдлъбнатината на една скала: и по вкочанената от студовете, земя ледените късове пробождали постелята им от сухи листа. Любовта им била толкова силна, че никой от двамата не чувствувал неволята си.

Когато времето отново се стоплило, под високите дървета те отново си направили колиба от зелени клони. Още от детството си Тристан владеел изкуството да наподобява песента на горските птици; когато искал, подражавал из авлигата, на синигера, на славея, на целия птичи свят. Понякога по клоните на колибата кацали най-различни птици, отзовали се на повика му, и с издута шийка разливали трелите си в слънчевия ден.

* * *

Влюбените вече не бягали из гората, не скитали непрекъснато от едно място на друго; защото никой от бароните не се осмелявал да ги преследва, добре знаейки, че Тристан ще ги избеси по клоните на дърветата. Но един ден Генелон (бог да го затрие!), увлечен от своята ловджийска страст, се осмелил да навлезе в околностите на Мороайската гора. Точно тази сутрин в окрайнината на гората Горвенал бил свалил седлото на коня и го пуснал да пасе зелена трева в една малка падина, издълбана от пороищата; малко по-нататък, в колибата, Тристан държал кралицата в прегръдките си и двамата спели.

Изведнъж Горвенал дочул шум от хайка; кучетата стръвно гонели някакъв елен, който се хвърлил в стръмната падина. Далече в степта се появил ловец; Горвенал го познал: това бил Генелон, когото Тристан най-много мразел. Сам, без оръженосец, забил шпори кървящите хълбоци на коня, той препускал натам, като то насочвал с удари по врата. Скрит зад дебело дърво, Горвенал го дебне: той идва бързо, но едва ли така бързо ще се върне.

Когато минавал наблизо, Горвенал изскочил от прикритието си, хванал юздата на коня и спомняйки си всички злини, които Генелон бил причинил, го пробол. Отсякъл крайниците му и си тръгнал, като взел отрязаната му глава.

А в колибата от шума, върху постеля от зеленина и цветя, Тристан и кралицата спели, нежно прегърнати. Горвенал приближил безшумно с главата на убития в ръка.

Когато ловците намерили обезглавения труп под дървото, обезумели от страх, сякаш Тристан ги преследвал; те бързо изчезнали, страхувайки се от смъртта. Оттогава никой вече не идвал на лов в тази гора.

За да зарадва още при събуждането сърцето на своя господар, Горвенал завързал главата за косите на чаталестия клон на колибата: гъстата зеленина я обкичвала като венец.

Тристан се събудил и видял полускритата зад листата глава, която го наблюдавала. Той познал Генелон, скочил уплашено на крака. Но Горвенал му извикал:

— Успокой се, той е мъртъв. Убих го с този меч. Синко, това беше твоят враг!

И Тристан се зарадвал: Генелон, когото ненавиждал, бил убит.

Никой вече не смеел да влезе в дълбоките дебри; страхът пазел гората от чужди хора и влюбените станали нейни господари. По това време Тристан измайсторил лъка Безпогрешен^[3], чиято стрела винаги улучвала целта в желаното място, човек или животно.

* * *

Сеньори, един летен ден по време на жътва, малко след Петдесетница^[4], птиците възпявали близката поява на зората. Тристан излязъл от колибата, запасал меча си, приготвил Безпогрешния и тръгнал на лов из гората. Преди да настъпи вечерта, го налегнала тежка мъка. Не, никога не е имало влюбени, които толкова много да се обичат и така скъпо да заплащат това.

 

 

Когато Тристан се върнал от лова, отмалял от тежкия задух, той взел кралицата в обятията си.

— Къде бяхте, приятелю?

— По следите на един елен, който съвсем ме изтощи. Виж, ръцете и краката ми са целите в пот, искам да легна и да спя.

В колибата от зелени клони, застлана със свежи треви, Изолда легнала първа. Тристан легнал до нея и сложил голия си меч помежду им. За щастие, този път те не свалили дрехите си. Кралицата носела на пръста си златната халка с красивите изумруди, която Марк й бил дал в деня на сватбата; пръстите й толкова много били изтънели, че пръстенът едва се държал на ръката й. Едната ръка на Тристан била мушната под шията на любимата му, другата — простряна над прекрасното й тяло. Били нежно прегърнати, но устните им въобще не се докосвали. Никакъв полъх на вятъра, дори листец не трепвал. През покрива от шума един слънчев лъч се спускал към лицето на Изолда, което блестяло като парченце лед.

Не щеш ли, един горски пазач видял силно утъпкано място в тревата; предната вечер влюбените били спали там. Той не открил никакви следи от тях, но тръгнал по дирята им и стигнал до тяхното жилище. Видял, че спят, познал ги и избягал, боейки се от събуждането на Тристан. Пробягал две левги, стигнал до Тинтажел, изкачил стъпалата към кралската зала и намерил краля, който държал някаква реч пред своите васали.

— Приятелю, защо прекъсваш съвета ни и както виждам, едвам си поемаш дъх? Сякаш си ходил на лов с хрътки и дълго си препускал след кучетата. И ти ли идваш да търсиш възмездие за някаква несправедливост? Кой те е изгонил от моята гора?

Горският пазач поискал да говори насаме с краля и тихо му казал:

— Видях кралицата и Тристан. Те спяха и аз се уплаших.

— Къде е това място?

— В една колиба в Мороайската гора. Те спяха едни до друг, хванати за ръце. Ела бързо, ако искаш да им отмъстиш.

— Чакай ме в началото на гората, в подножието на Червения кръст. Не казвай никому какво си видял; ще те даря със злато и сребро колкото поискаш.

Горският пазач отишъл и седнал под Червения кръст. Проклет да е шпионинът! Но той позорно ще умре, както ще разберете след малко от тази история.

Кралят заповядал да оседлаят коня му, запасал меча си и без никакъв придружител се измъкнал от града. Препускайки на коня си, той си спомнил за онази нощ, когато хванал своя племенник: колко нежна била тогава към Тристан Изолда Прекрасната, с ясното лице! Ако ги хване, ще накаже тези големи грешници, ще отмъсти на тези, които го бяха опозорили…

Той намерил горския пазач при Червения кръст:

— Върви напред; бързо ме води по най-прекия път.

Черната сянка на големите дървета ги погълнала. Предателят вървял напред, кралят — след него. Той се осланял на своя меч, който някога правел чудеса. Ах! Ако Тристан се събуди, единият от тях, бог знае кой, ще бъде убит на място. Най-после горският пазач прошепнал тихо:

— Кралю, наближаваме.

После придържал стремето на краля, докато слезе от коня, и завързал повода му за клоните на една зелена ябълка. Приближили още малко и изведнъж видели на една слънчева полянка колибата от свежи клонки.

Кралят отвързал златните връзки на своята мантия, отметнал я настрана и открил стройното си тяло. Извадил меча от ножницата и си дал клетва да умре, но да ги убие. Направил знак на горския пазач, който вървял след него, да се върне.

Влязъл сам в колибата, с гол меч в ръка и замахнал… Ах! Какъв траур, ако стовари меча си! Но той забелязал, че устните им не се докосвали изобщо и гол меч разделя телата им.

„Господи — казал си той, — какво виждам тук! Трябва ли да ги убивам? Те от толкова дълго живеят в тази гора и ако се обичаха безумно, нима щяха да сложат този меч помежду си? Нали всеки знае, че голото острие, което разделя две тела, е закрилник и пазител на целомъдрието? Ако се обичаха безумно, така ли невинно щяха да си почиват един до друг? Не, няма да ги убия: голям грях ще бъде, ако посегна на живота им; а ако събудя Тристан и един от двама пи бъде убит, после дълго ще говорят за нас и за нашия позор. Но ще направя така, че когато се събудят, да узнаят, че съм ги заварил заспали, че не съм искал да ги убия и че бог се е смилил над тях.“

Слънцето прониквало през покрива на колибата и жарело бялото лице на Изолда; кралят взел ръкавиците си, украсени с хермелинова кожа. „Нали тя — казал си той — неотдавна ми ги донесе от Ирландия!…“ Поставил ги между листата на покрива, за да закрие пролуката, откъдето се спускали слънчевите лъчи; после безшумно свалил изумрудения пръстен, който бил подарил на кралицата; по-рано било необходимо известно усилие, за да го сложи на пръста й, а сега излязъл без усилие, толкова много били изтънели пръстите й. На мястото му кралят сложил халката, която Изолда му била подарила някога. После вдигнал меча, който разделял влюбените, този същият — познал го той, — който се бил пречупил в черепа на Морхолт, положил своя меч на мястото му, излязъл от колибата, скочил на седлото и казал на горския:

— Бягай сега и спасявай тялото си, както можеш!

В това време на Изолда й се привидял следният сън: тя седяла под разкошна шатра сред някаква голяма гора. Два лъва се хвърляли към нея и се биели кой да я притежава… Извикала насън и се събудила: ръкавиците, украсени с хермелин, паднали на гърдите й. При вика Тристан скочил на крака, поискал да грабне меча си и по златната дръжка познал меча на краля. А кралицата видяла халката на Марк на своя пръст и извикала:

— Сеньор, нещастие! Кралят ни е видял!

— Да — казал Тристан, — взел е меча ми. Бил е сам и се е уплашил. Отишъл е да търси помощ; той ще се върне и ще заповяда да ни изгорят пред пелия град. Да бягаме!…

След няколко дълги дни на бързи преходи те избягали заедно с Горвенал към валийските земи, чак и окрайнините на Мороайската гора. Колко много страдания им причинила любовта!