Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (6) (възобновен от Жозеф Бедие)

VI
Високият бор

Изолда, моя обич, Изолда, моя скръб,

животът ми във теб е и в теб е мойта смърт!

(Готфрид Страсбургски)

Не от вярната Бранжиен, от себе си трябвало да се страхуват влюбените. Но как опиянените им сърца да бъдат бдителни? Любовта ги тласка един към друг, както жаждата гони изнемощелия елен към реката; или както след дълго гладуване внезапно пуснатият ястреб връхлита върху плячката си. Уви! Любовта не остава скрита. Наистина поради предпазливостта на Бранжиен никой не изненадал кралицата в прегръдките на нейния любим, но нали всеки час, навсякъде, всички виждат как копнежът ги измъчва, души ги, прелива от сетивата им, както младото вино прелива от бъчвата?

Четиримата злодеи в двореца, които мразели Тристан заради храбростта му, не изпускали от очи кралицата. Те вече знаели истината за нейните любовни срещи и изгаряли от завист, от омраза и радост. Ще отнесат новината на краля; ще видят любовта му превърната в ярост, ще видят Тристан прогонен и осъден на смърт и мъката на кралицата. Все пак те се страхували от гнева на Тристан; но най-после омразата надвила над страха им; един ден четиримата повикали крал Марк на разговор и Андрет му рекъл:

— Благородни кралю, и четиримата дълбоко скърбим, че може би ще събудим гнева на сърцето ти, но наш дълг е да разкрием пред теб това, което изненада и нас. Тя отдаде сърцето си на Тристан, а Тристан иска да те опозори. Напразно бяхме те предупредили; заради обичта си към един човек ти презря своя род и цялото си баронство и изостави всички ни. Знай, че Тристан обича кралицата: това е самата истина и мълвата вече я разнася.

Благородният крал се олюлял и отвърнал:

— Подлец! Какво коварство си замислил! Да, аз отдадох сърцето си на Тристан. В деня, когато Морхолт вя предложи двубой, вие всички наведохте глави, разтреперихте се и млъкнахте като неми; а Тристан се опълчи срещу него за честта на родината и дори само заради една от раните си можеше да предаде богу дух. Затова го мразите вие и затова го обичам аз, повече от теб, Андрет, повече от всички вас, повече от който и да е. Но кажете, какво сте открили? Какво сте видели? Какво сте чули?

— Наистина нищо, господарю, нищо, което очите ти не могат да видят, нищо, което ушите ти не могат да чуят. Гледай, ослушвай се, благородни господарю, може би още не е късно.

И като се оттеглили, те злорадо го оставили насаме да усеща вкуса на отровата.

Крал Марк не могъл да прогони лошата мисъл. На свой ред, против волята си, започнал да следи своя племенник, започнал да следи и кралицата. Но Бранжиен забелязала това, предупредила ги и кралят напразно нравел опити да изпита Изолда с хитрост. Той скоро се отвратил от тази непочтена борба и като разбрал, че не би могъл вече да се освободи от съмнението, повикал Тристан и му казал:

— Тристан, замини нейде далеч от този замък; а след като го напуснеш, не бъди вече така дързък да прескачаш рововете и стените на двореца. Коварни хора те обвиняват в страшна измяна. Не ме питай нищо повече: не бих могъл да предам злословията, без да опозоря и двама ни. Не търси думи, за да ме успокояваш: чувствувам, те ще бъдат безсилни. Но аз не вярвам на тези подлеци; ако им вярвах, щях да те осъдя на позорна смърт! Ала злодейските им клевети смутиха сърцето ми и само твоето заминаване ще го успокои. Замини, а то се знае, аз скоро ще те повикам; замини, скъпи мой синко.

Злодеите чули новината. „Заминал е — говорели те помежду си, — заминал е магьосникът, изгонен като крадец! Какво ще стане с него сега? Сигурно ще прекоси морето, за да търси приключения и нечестно да служи на някой, далечен крал!“

Но Тристан не намерил в себе си сили да замине; когато се прехвърлял през стените и рововете на замъка, той разбрал, че не ще може да се отдалечи повече; спрял в самия град Тинтажел, подслонил се заедно с Горвенал в дома на един местен жител и започнал да линее, измъчван от треска, ранен по-тежко от деня, в който копието на Морхолт отровило тялото му. Някога, когато безжизнено лежал в колибата, построена до вълните на морския бряг, и когато всички отбягвали вонещите му рани, трима души все пак бдели край него — Горвенал, Динас от Лидан и крал Марк. Сега Горвенал и Динас от Лидан отново били до леглото му, но крал Марк не идвал и Тристан стенел от болка.

„Наистина, благородни вуйчо, тялото ми сега излъчва миризма на по-отблъскваща отрова и любовта ви не може да превъзмогне отвращението ви.“

Но в пламъка на треската копнежът непрестанно, като буен кон го носел към непристъпните кули, зад които била затворена кралицата; кон и ездач се блъскали в каменните стени; но кон и ездач отново се изправяли и продължавали без отдих същия бяг.

Зад непристъпните кули Изолда Русокосата също линеела, още по-нещастна: защото сред тези чужденци, които я дебнели, по цял ден трябвало да се преструва на весела и засмяна; а нощем, неподвижно простряна до крал Марк, трябвало да укротява бунта на ръцете и краката си и пристъпите на треската. Искала да избяга при Тристан. Присторило й се, че става и изтичва към вратата: но в тъмнината пред вратата злодеите са заложили дълги копия: на излизане извитите им тънки остриета жестоко се впиват в нежните й колене. Струвало й се, че пада и от посечените й колене бликват два червени фонтана.

Влюбените скоро ще загинат, ако никой не им помогне. А кой друг ще им помогне, ако не Бранжиен? С риск за живота си се промъкнала тя до къщата, където вехнел Тристан. Горвенал я посрещнал много радостен и за да спаси влюбените, тя научила Тристан на една хитрост.

 

 

Не, вие, сеньори, никога не сте чували за по-красива любовна хитрост.

 

 

Зад замъка Тинтажел се простирала обширна овощна градина, заобиколена отвсякъде с висока ограда от колове. В нея растели безброй прекрасни дървета, отрупани с плодове, птици и дъхави гранки. В дъното на градината, съвсем близо до коловете на оградата, се извисявал висок и прав бор, чийто мощен ствол поддържал широка, клонеста корона. В подножието му бликал извор: в самото начало водата се разливала бистра и спокойна, преградена от мраморна плоча; по-надолу, стеснена от двата бряга, тя хуквала през овощната градина и прониквала в самия замък, като минавала през стаята на жените.

И тъй, по съвета на Бранжиен, Тристан всяка вечер изкусно одялквал късчета кора и дребни клопки, прескачал през острите колове на оградата, идвал под бора и хвърлял треските и клончетата в извора. Леки като перца, те се носели по повърхността на водата, а в стаята на жените Изолда дебнешком ги очаквала. Вечерите, когато Бранжиен успявала да отстрани крал Марк и четиримата злодеи, кралицата се срещала със своя възлюблен.

Тя изтичвала в градината, пъргава, но и плаха, като при всяка своя стъпка очаквала да види зад дърветата скритите в засада злодеи. Но щом я зървал, Тристан се спускал към нея с разтворени обятия. Тогава ги закриляла нощта и приятелската сянка на високия бор.

— Тристан — говорела кралицата, — нали моряците твърдят, че замъкът Тинтажел е омагьосан и два пъти в годината, зиме и лете, като по чудо изчезва, губи се от погледа? Той изчезна сега. Нали това е вълшебната градина, отдето долитат песни и звуци на арфа? Невидима стена я огражда от всички страни. Нали тук, сред цъфнали дървета и благоуханна земя, живее вечно младият герой в прегръдките на своята любима? И никоя вража сила не може да разбие тази стена от песни и звуци?

По кулите на тинтажелския замък вече отеквали роговете на стражите, които известявали зазоряване.

— Не — отвърнал Тристан, — стената от песни и звуци вече е разбита и това не е вълшебната градина. Но някой ден, приятелко моя, ще се преселим заедно в щастливата страна, отдето никой не се връща. Там се издига бял мраморен замък: на всеки от неговите хиляда прозорци гори запалена свещ; на всеки прозорец един жонгльор свири и пее непрестанно; лъчите на слънцето не стигат дотам, но въпреки това никой не жали за светлината му: това е райската страна на Живите.

* * *

Но по върховете на тинтажелските кули зората огрява големите каменни блокове, наредени шахматно в зеленикави и лазурни тонове.

Изолда е възвърнала радостта си: подозрението на крал Марк се е разсеяло, ала злодеите разбират, че Тристан отново се е видял с кралицата. Но Бранжиен така зорко пази влюбените, че всички преследвания са напразни. Най-после дук Андрет, дано бог го зачерни! — казал на другарите си:

— Сеньори, да се посъветваме с Фросин^[1], гърбавото джудже. То познава седемте изкуства^[2], магьосничеството и всякакви вълшебства. При раждането на дете то така добре умее да наблюдава седемте планети^[3] и движението на звездите, че предсказва точно всички събития от живота му. С помощта на могъщите демони Бугибус и Ноарон^[4] то разбулва тайните неща. Ако поиска, то ще ни разкрие и хитростите на Изолда Русокосата.

Тъй като мразело храбростта и красотата, злобното джудже начертало вълшебните знаци, хвърлило тайните си магии и всякакви орисии, разгледало движението на Орион и на Луцифер^[5] и казало:

— Радвайте се, благородни сеньори; тази нощ ще можете да ги хванете.

Завели го при краля.

— Господарю — казал гадателят, — заповядайте на вашите ловци да сложат ремъците на кучетата и седлата на конете; разгласете, че седем дни и седем нощи ще живеете в гората, за да ловувате, и наредете да увисна на бесилото, ако още тази нощ не чуете какво говори Тристан на кралицата.

Кралят го послушал против волята си. Щом паднала нощта, оставил ловците си в гората, взел джуджето на коня зад себе си и се върнал в Тинтажел. Влязъл в градината през един таен вход, който само той знаел, и джуджето го завело под високия бор.

— Благородни кралю, добре е да се качите в клоните на това дърво. Вземете горе и лъка със стрелите, може би ще ви потрябват. Притаете се там, няма да чакате дълго.

— Махай се, дяволско изчадие! — отвърнал Марк.

И джуджето си тръгнало, като отвело коня със себе си.

То казало истината: кралят не чакал дълго. Тази нощ луната греела светла и хубава. Скрит в клоните, кралят видял племенника си да прескача над високите колове. Тристан дошъл под дървото и хвърлил тресчици и клончета във водата. Но докато ги хвърлял, наведен над извора, видял лицето на краля, отразено във водата. Ах! Ако можел да спре тресчиците, които плували по водата. Но не, те бързо препускали през овощната градина. Там, в стаята на жените, Изолда дебнела появата им. Може би вече ги вижда, изтичва навън… Бог да закриля влюбените?

Тя идва. Седнал неподвижно, Тристан я наблюдава и чува откъм дървото съсъка на стрелата, която е плъзгане се намества по кордата на лъка.

Тя идва пъргава и въпреки това предпазлива по навик. „Но какво е това? — помислила тя. — Защо Тристан не източва да ме посрещне тази вечер? Дали не е забелязал някакъв враг?“

Тя се спира, търси с поглед из тъмните храсти: изведнъж на лунната светлина забелязва на свой ред сянката на краля в изворната вода. Тя много добре показала своето женско благоразумие, като изобщо не вдигнала очи към клоните на дървото. „Боже господи! — прошепнала. — Отредете ми само да мога да заговоря първа аз!“

Приближава още малко. Чуйте само как изпреварила и предупредила своя приятел:

— Сеньор Тристан, как посмяхте? Да ме викате да дойда на такова място, в този час! Много пъти вече пращате хабер, че искате да ме молите за нещо, както сте казали. И каква е тази молба? Какво очаквате от мен? Най-после дойдох, защото не мога да се избавя от мисълта, че щом съм кралица, това е мой дълг. И ето ме тук: какво искате?

— Кралице, искам милост от вас, искам да успокоите краля!

Тя потреперва и плаче. Но Тристан възхвалявал бога, задето е показал опасността на любимата му.

— Да, кралице, често ви пращах хабер да дойдете и все напразно: откакто кралят ме изгони, нито веднъж не благоволихте да се отзовете на молбата ми. Но смилете се над нещастника пред вас; кралят ме мрази, без да знам защо; но вие може би знаете. Та кой друг би могъл да укроти гнева му, ако не вие, благородна кралице, нежната Изолда, на която се осланя кралското сърце?

— Наистина ли, сеньор Тристан, още не знаете, че той ни подозира нас двамата? И то в каква измяна! Нима трябва, като връх на целия ми позор, да чувате тези думи от мен? Моят господар е уверен, че изпитвам престъпна любов към вас. Но бог знае най-добре това и ако лъжа, нека покрие с позор тялото ми! Никога не съм давала любовта си на друг човек, освен на този, който пръв ме взе непорочна в своите обятия. А вие, Тристан, искате да измоля от краля милост за вас? Но само ако знае, че съм дошла тук, под този бор, той още утре ще да заповяда да разхвърлят пепелта ми на ветровете!

Тристан изохкал и промълвил:

— Благородни вуйчо, хората казват: „Подлец е само оня, който върши подлости.“ Но в чие сърце може да се роди такова подозрение?

— Сеньор Тристан, какво искате да кажете? Не, моят господар, кралят, не може сам да измисли тази подлост. Но нечестивците в кралството са го накарали да повярва в лъжата, защото никак не е трудно да заблудиш честните сърца. Те се обичат, казали са му нечестивците и са ни приписали това престъпление. Да, вие ме обичахте, Тристан, защо да отричаме? Нали съм жена на вашия вуйчо и на два пъти ви спасих от смъртта? Да, от своя страна аз също ви обичах: нали сте от кралското потекло и неведнъж съм чувала от майка си, че една жена не обича толкова господаря си, колкото неговия род! Заради любовта си към краля аз обичах и вас, Тристан; сега също ще се радвам, ако ви пощади. Но аз треперя цялата, много се страхувам, тръгвам, доста време стоях тук.

В клоните кралят се трогнал и леко се усмихнал. Изолда изтичала към замъка, Тристан извикал след нея:

— Кралице, в името на Спасителя, помогнете ми, смилете се над мен! Страхливците искат да отстранят от краля всички, които го обичат. Те успяха и сега му се подиграват. Добре, щом трябва, ще напусна тази страна, ще отида нейде далече, клетник, какъвто някога дойдох тук; но поне измолете от краля като отплата за досегашната ми служба при него и за да мога без срам да яздя по другите земи, да ми даде достатъчно пари, за да откупя коня и оръжието си.

— Не, Тристан, вие не би трябвало да ми отправяте такава молба. Аз съм сама в това кралство, сама в този дворец, където никой не ме обича, беззащитна, подвластна на краля. Ако му кажа дори само една дума за вас, не виждате ли, че се излагам на позорна смърт!? Бог да ви закриля, приятелю! Кралят незаслужено ви мрази. Но където и да идете, бог ще ви бъде закрилник.

Тя отново се втурнала към замъка и тичала чак до стаята си, където Бранжиен разтреперана я приела в обятията си. Кралицата й разказала за случилото се. Бранжиен възкликнала:

— Изолда, господарке моя, бог е направил велико чудо за вас! Той е милостив баща и не иска злото на тези, които смята за невинни.

Под високия бор, опрян на мраморната плоча, Тристан скапвал съдбата си:

— Дано бог се смили над мен и премахне голямата несправедливост, заради която страдам от моя скъп господар!

Когато той отново се прехвърлил през оградата на овощната градина, кралят се усмихнал и си рекъл:

— Мили племеннико, благословен да е този час! Ето: далечният поход, който подготвяше тази сутрин, вече свърши!

А недалеч оттук, на една полянка в гората, джуджето

Фросин гадаело съдбата си по движението на звездите и прочело, че кралят го заплашва със смърт; почерняло от страх и срам, подуло се от ярост и бързо избягало към земята на валийците.