Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (10) (възобновен от Жозеф Бедие)

X
Отшелникът Огрин

Животът им е тежък и суров,

но свързва ги тъй силно любовта,

та радост те намират и в скръбта.

(Берул)

Три дни по-късно, след като Тристан дълго вървял по следите на един елен, дошла вечерта и в смрачената гора той взел да си мисли:

„Не, съвсем не от страх ни е пощадил кралят. Той е взел меча ми, докато съм спал, бил съм в ръцете му, могъл е да ме посече; за какво му е помощ? А ако е искал да ме хване жив, защо, след като ме е обезоръжил, ще ми оставя меча си? Ах! Сега те разбрах, татко: не от страх, а от обич и милост си поискал да ни простиш. Да ни прости? Но кой би могъл да опрости такова престъпление, без да се унижи? Не, нищо не ни е простил, но е разбрал. Разбрал е, че на кладата, при скока от параклиса, при засадата срещу прокажените бог ни е взел под своя закрила. Тогава си е спомнил за детето, което някога свиреше на арфа в краката му, и за моята родина Лоноа, която изоставих заради него, и за копието на Морхолт, и за кръвта, която пролях, за да спася честта му. Спомнил си е, че не бях признал вината си и напразно исках справедлива присъда, правото си на двубой, и благородното му сърце го е накарало да разбере тези неща, които хората около него не могат да разберат: не че той знае, нито някога би могъл да узнае истината за нашата любов; но той се съмнява, надява се, чувствува, че аз не съм излъгал, иска да докажа правото си на, справедлива присъда. Ах! Благородни вуйчо, как искам да победя в двубой с божия помощ, да се сдобря с вас и пак да облека ризницата и да сложа шлема заради вас!… Какво говоря? Той отново ще вземе Изолда: нима ще му я дам? Защо по-добре не ми отряза главата, докато съм спял? По-рано, когато ме гонеше като звяр, можех да го мразя и да го забрави: той беше отстъпил Изолда на прокажените; тя вече не беше негова, тя беше моя. Ето че неговото съчувствие отново събуди обичта ми към него и спечели кралицата. Кралицата? Тя беше кралица, при него, а в тази гора живее като робиня. Какво направих с младостта й? Вместо нейните палати, потънали в скъпа коприна, аз й давам тази дива гора; някаква колиба — вместо прекрасните завеси; и тя тръгна по този трънлив път само заради мен. Аз моля за милост всемогъщия бог, господар на света, умолявам го на колене да ми даде сила, за да върна Изолда на крал Марк. Нали тя е негова жена, омъжена за него по закона на Рим пред всички знатни хора на нейното кралство?“

Тристан се облегнал на своя лък и дълго се окайвал в нощта.

В гъсталака, затворен отвсякъде с къпинаци, който им служел за убежище, Изолда Русокосата очаквала завръщането на Тристан. На лунната светлина тя видяла как на пръста и просветва златната халка, която Марк й бил оставил. И се замислила:

„Този, който великодушно е сложил на пръста ми златната халка, не е разгневеният човек, който ме предаде на прокажените; не, това е милостивият сеньор, който ме прие топло и ме закриляше от първия ден, когато стъпих на тази земя. Как само обичаше Тристан! А аз дойдох тук и какво направих? Нима Тристан не трябваше да живее в кралския дворец, обкръжен от сто млади благородници, които да бъдат негова свита и да му служат покорно, за да бъдат произведени в рицари? Нима не му беше съдено да препуска през кралства и баронства, да се отдаде на рицарски подвизи и да закриля слабите? А заради мен бе изгонен от двореца в тези гори да води дивашки живот и забрави всякакво рицарство!…“

Тогава по шума от листата и сухите клонки тя познала стъпките на Тристан, който приближавал. И излязла както обикновено да го посрещне, за да поеме оръжието му. Взела от него лъка Безпогрешен, стрелите му и отвързала ремъците на меча му.

— Приятелко — казал Тристан, — това е мечът на крал Марк. Той трябваше да ни посече, а ни пощади.

Изолда поела меча и целунала златната му дръжка; Тристан видял, че плачела.

— Приятелко — рекъл и той, — да можех да се сдобря с крал Марк! Ако ми разреши да докажа в двубой, че никога, нито в действителност, нито на думи, не съм ви обичал с греховна любов, всеки рицар от кралството, от Лидан до Дурхам, който се осмели да твърди обратното, ще ме срещне въоръжен на бойното поле. А после, ако кралят иска да ме търпи в свитата си, ще му служа честно и достойно, ще го тача като мой господар и баща; ако пък реши да ме отпрати нейде надалеч и да ви запази за себе си, ще замина за фризийските земи^[1] или за бретонските предели заедно с Горвенал, моя единствен другар. Но където и да ида, кралице, завинаги ще ви бъда предан. Изолда, не бих мислил за тази раздяла, ако не беше тежката участ, която понасяте заради мен вече толкова време, прекрасна моя, в този пущинак.

— Тристан, спомнете си за отшелника Огрин, който живее в своята горичка. Да се върнем при него, приятелю, и дано успеем да измолим прошка от всемогъщия небесен крал!

Събудили Горвенал; Изолда възседнала коня, който Тристан водел за юздата, и цяла нощ пътували мълчаливо, прощавайки се с любимите гори.

На сутринта спрели за почивка. После отново тръгнали и вървели, докато стигнали до параклиса. Заварили Огрин на прага на своята църквица да чете някаква книга. Той ги видял отдалече и нежно им извикал:

— Приятели, любовта ви гони от неволя към неволя! Докога ще трае вашето безумие? Не падайте духом! Разкайте се най-сетне!

Тристан отговорил:

— Изслушайте ме, сеньор Огрин. Помогнете ни да предложим спогодба на краля. Ще му върна кралицата. После ще замина далече, в бретонските или фризийските земи. Някой ден, ако кралят поиска да ме търпи край себе си, ще се върна и ще му служа така, както повелява дългът ми.

Коленичила в нозете на отшелника, Изолда промълвила на свой ред:

— Не искам повече да живея така. Не казвам, че се разкайвам заради това, че съм обичала и още обичам Тристан, сега и завинаги; но поне телата ни где бъдат разделени занапред.

Отшелникът заплакал и отправил хвалебствия към бога: „Боже всемогъщи, благородни кралю! Благодаря ти, че ме остави да живея толкова дълго, за да се притека на помощ на тези хора!“ Той мъдро ги посъветвал, после взел в ръка мастило и пергамент и написал писмо, в което Тристан предлагал спогодба на краля. Когато написал всички думи, които Тристан му казал, отшелникът ги запечатал със своята халка и парче восък.

— Кой ще отнесе това писмо? — попитал Огрин.

— Сам ще го занеса.

— Не, сеньор Тристан, не трябва да рискувате с това опасно пътуване; аз ще отида вместо вас, познавам добре хората в замъка.

— Недейте, благородни сеньор Огрин; кралицата ще остане при вас; утре, щом настъпи нощта, ще тръгна с моя оръженосец, който ще се грижи за коня ми.

Когато мракът се спуснал над гората, Тристан потеглил на път заедно с Горвенал. Пред вратите на Тинтажел той се разделил с него. Откъм кулите отекнали роговете на стражата. Той се промъкнал в крепостния ров и рискувайки живота си, прекосил града. А след това прескочил както по-рано острите колове на оградата, видял отново мраморната плоча при извора и високия бор, приближил до прозореца, зад който спял крал Марк. Тихо го повикал. Марк се събудил.

— Кой ме вика посред нощ в такава доба?

— Господарю, аз съм, Тристан, нося вя писмо; оставям го тук, на решетката на прозореца. Изпратете вашия отговор и наредете да завържат писмото на дървото при кръстопътя до Червения кръст.

— В името на бога, скъпи племеннико, почакай малко!

Той се втурнал към изхода и на три пъти извикал в нощта:

— Тристан! Тристан! Тристан, синко мой!

Но Тристан бил изчезнал. Добрал се до своя оръженосец и леко скочил на седлото.

— Безумецо! — прошепнал Горвенал. — Побързай, да бягаме по този път!

Най-после пристигнали до параклиса, където вече ги очаквали: отшелникът, който шепнел молитви към бога, Изолда, която скръбно ридаела.