Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (4)

Четвърта глава

Доказателство за това, че макар и със скромно състояние, можем да бъдем щастливи, защото щастието не зависи от обстоятелствата, а е заложено в самите нас

Нашето пристанище се намираше в малко селце, чиито жители обработваха земята си сами, не тънеха в разкош и не страдаха от нищета. Намираха почти всичко необходимо в собствените си стопанства и рядко отиваха в града за излишни покупки. Чужди на светската суета, те още пазеха прастарата простота в отношенията си и приучени към пестеливост, едва ли можеха да си представят, че въздържанието би могло да се счита за добродетел. В делник се трудеха весело и с охота, но уважаваха празниците и ги прекарваха в приятни забавления. По Коледа пееха химни, в утрото на свети Валентин изпращаха на девойките ленти за любовна вярност, ядяха палачинки по Заговезни, на първи април показваха остроумието си, а в навечерието на Архангеловден свято съблюдаваха обичая да трошат орехи. Предупредени за нашето пристигане, всички селяни бяха излезли да посрещнат новия си свещеник със свирка и барабан, нагиздени в най-хубавите си дрехи; беше приготвено пиршество в наша чест и ние весело се настанихме около, масата, а онова, което не достигаше в шегите ни откъм остроумие, наваксвахме го със смях.

Малкият ни дом беше разположен в скатовете на полегат хълм, отзад ни закриляше хубава горичка, а пред него ромолеше бъбрив поток. От едната страна се простираше ливада, а от другата — полянка. Притежавах около двеста акра плодородна земя, за която бях заплатил сто фунта на предишния собственик. Нямаше нищо по-прелестно от моите малки полянки, оградени от жив плет и неописуемо красиви брястове. Къщата беше едноетажна, а сламеният покрив й придаваше особено уютен вид. Стените на стаите бяха варосани и дъщерите ми се заеха да ги украсят с картини, които сами бяха нарисували. Наистина използувахме едно и също помещение за гостна и кухня, но от това ни беше дори по-топло. Тази стая винаги блестеше от чистота, купите, чиниите и медните съдове се кипреха върху полиците в блестящи редици и приятно галеха окото, така че помещението не се нуждаеше от по-богата мебелировка. В къщата имаше още три стаи — една за жена ми и за мен, друга до нашата — за двете ми дъщери, а в третата, с две легла, се бяха настанили останалите ни деца.

Ето как протичаше денят в малката република, в която законите издавах аз: по изгрев-слънце всички се събирахме в общата стая, където огънят беше вече запален от слугата. След като си разменяхме поздрави със съответствуващата вежливост — а трябва да кажа, че винаги съм държал на външния израз на доброто възпитание, тъй като излишната свобода в отношенията пречи на приятелството, — ние скланяхме глава с благодарност към Всевишния, който ни дарява с още един ден. Изпълнили дълга си, двамата със сина ми се заемахме с работа, а жена ми и моите дъщери приготвяха закуската, която се сервираше винаги по едно и също време. Отделях половин час за закуска и час за обед; докато се хранехме, жена ми бъбреше с дъщерите ни за нещо незначително, а ние със сина ми захващахме спор по някой философски въпрос.

Тъй като ставахме с изгрева на слънцето, ние прекъсвахме работа с неговия залез и се завръщахме в къщи, където ни очакваха приветливи погледи и топло огнище. Не оставахме без гости. Понякога ни посещаваше нашият бъбрив съсед, фермерът Фламбъро, много често идваше и слепият свирач и ние им предлагахме да опитат от нашето вино; не бяхме забравили рецептата за приготвянето му и то, както и преди, беше гордост за нашия дом. Тези просто душни хора ни забавляваха кой както може: докато единият свиреше, другият ще подхване някоя успокояваща душата старинна балада от рода на „Последното прости!“ на Джони Армстронг или „Жестоката Барбара Алън“. Денят завършваше така, както започваше — карах моите две момченца да ни четат част от църковната служба за деня и онзи от тях, който четеше най-високо, най-отчетливо и най-хубаво, получаваше в неделя половин пени, което поставяше в касичката за бедни.

Неделята в нашия дом беше ден на истинско великолепие и никой не изпълняваше наредбите, които бях издал, с цел да регулират разходите в семейството. Надявах се, че моите проповеди против надменността ще победят суетата у дъщерите ми, но виждах, че те все още изпитват тайно влечение към разкоша — обожаваха дантелите, лентите, мънистата, а жена ми таеше у себе си страстта към своята рокля от пурпурна коприна, защото някога й бях казал, че много й прилича.

Бях особено покрусен от държанието им през първия неделен ден. Предишната вечер изразих желание момичетата да бъдат готови рано на другата сутрин, тъй като обичах да бъда в църквата доста преди да са дошли богомолците. Те изпълниха напътствията ми точно, но когато се събрахме на закуска, жена ми и дъщерите ми се появиха в целия свой предишен блясък: косите им бяха напудрени, лицата им — осеяни с изкуствени бенки, шлейфовете им, събрани отзад на възел, шумоляха при най-малкото движение. Не можах да скрия усмивката си при вида на тази суетност и особено на суетността на жена ми, от която очаквах — повече благоразумие. Като се видях в това положение, проявих находчивост и важно наредих на сина си да повика каретата. Момичетата бяха поразени от моята заповед, но аз я повторих с още по-голяма тържественост.

— Сигурно се шегуваш, скъпи! — извика жена ми. — Прекрасно можем да стигнем и пеша и не желаем никаква карета.

— Грешиш, мое дете — възразих аз. — Ние наистина имаме нужда от карета! Ако тръгнем за църквата пеша в такива одежди, всички деца ще ни освиркват по пътя.

— Ето какво било — отвърна жена ми. — А пък аз винаги съм мислела, че моят Чарлз иска да вижда децата си спретнато и красиво облечени.

— Спретнато — да — прекъснах я аз, — много ще се радвам на това, но какво общо имат със спретнатостта тези труфила? Вашите дипли, ажури и изкуствени бенки ще предизвикат омразата на всички жени в селото. Не, деца мои — продължавах аз вече по-сериозно, — ще трябва да прекроите роклите си и да ги направите по-скромни, защото разкошът не отива на хора като нас, чието състояние дори не може да се нарече скромно. Впрочем не съм сигурен дали подобни волани и всякакви парцалки биха подхождали и на богатите, защото и най-беглата сметка би показала, че всички сиромаси в света биха могли да покрият голотата си с това, което служи за украса на суетните.

Речта ми имаше очаквания ефект: те веднага и без всякакви възражения отидоха да се преоблекат и за най-голяма моя радост видях, че на другия ден дъщерите ми по свое собствено желание седнаха да преправят шлейфовете си в празнични жилетки за моите малки синчета Дик и Бил. Но най-забележителното бе това, че без шлейфове роклите на девойките изглеждаха дори по-хубави.