Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (31)

Тридесет и първа глава

Добрите дела се възнаграждават с огромна лихва

Мистър Торнхил се появи с привичната си усмивка и се канеше да прегърне чичо си, но баронетът го спря с презрителен жест…

— Оставете сега тези ласкателства, господине! — произнесе сурово той. — Сърцето ми е открито единствено за онези, които са избрали пътя на честта; а у вас аз виждам само лъжа, малодушие и саморазправа. Как стана така, господине, че този беден човек, когото уверявахте в своето приятелство, се оказа в такова тежко положение? Като благодарност за неговото гостоприемство подло съблазнявате дъщеря му, а самия него хвърляте в тъмница само защото не се съгласява безропотно да търпи нанесеното му оскърбление! Дори и сина му, с когото се страхувате да се срещнете като мъж очи в очи…

— Възможно ли е, господине — прекъсна го племенникът, — родният ми чичо да ме обвинява в такова престъпление, след като много пъти съм чувал от него самия, че трябва да избягвам дуелите?

— Този укор е заслужен — извика сър Уилям — и вие сте постъпили добре и благоразумно, макар и не точно тъй, както би постъпил баща ви в подобни обстоятелства. Брат ми имаше сърце на честен човек, а вие… Впрочем постъпили сте правилно и аз одобрявам поведението ви.

— Надявам се, господине — каза племенникът, — че не ще имате основания да ме укорявате и за останалите ми постъпки. Вярно е, господине, че съм се появявал на обществени увеселителни места с дъщерята на този джентълмен, но мълвата се е постарала да раздуе до чудовищни размери празното лекомислие и хората започнаха да говорят, че съм я съблазнил. Когато отидох при баща и да се обясним, той ме посрещна с оскърбления. Колкото до причините, които са го докарали дотук, за тях могат да ви разкажат управителят ми и моят адвокат — те са напълно в течение на нещата. След като той има дългове, които не иска, а и не може да плати, те са длъжни да се обърнат към правосъдието и в тази законна процедура аз не виждам нито някаква особена жестокост, нито някаква несправедливост.

— Ако нещата са точно такива, каквито ги описвате — възкликна сър Уилям, — във вашите постъпки няма нищо непростимо и въпреки че сте могли да се отнесете по-великодушно към този джентълмен и да го спасите от тиранията на вашите служители, не намирам нищо несправедливо тук.

— Той не може да опровергае нито един факт — отвърна земевладелецът, — нека само опита! Ще ви представя няколко свидетели измежду моите слуги, които ще потвърдят всяка моя дума. И така, господине — продължаваше той, а аз мълчах, защото наистина не можех да опровергая думите му. — И така, господине; ще видите, че в нищо не съм виновен и макар че заради вас съм готов да простя на този джентълмен всичко останало, неговите опити да ме очерни пред вас пробуждат яростта ми, която съм безсилен да потисна — пък и нали синът му посегна на живота ми? Не, господине, това е такова тежко провинение, че аз решително настоявам този човек да бъде съден с цялата строгост на закона. Ето тук е записката, с която ме предизвика, и двама свидетели, които могат да потвърдят достоверността на думите ми. Един от моите слуги е тежко ранен и дори самият ми чичо да се опита да ме разубеди; което аз, разбира се, не очаквам от него, все едно бих се домогвал до справедлив съд и до наказанието на виновника.

— Чудовище! — изкрещя жена ми. — Малко ли зло си ни причинил, та сега си решил да преследваш бедното ми момче с жестокостта си? Надявам се обаче, че добрият сър Уилям ще се застъпи за нас, защото синът ми е невинен като младенец. Знам, че е невинен — ами че той никога, никому не е сторил зло!

— Госпожо — отвърна добрият човек, — аз не по-малко от вас желая неговото избавление; но ако за мое огорчение вината му безспорно се докаже и ако племенникът ми настоява…

В този миг вниманието на всички бе привлечено от появата на мистър Дженкинсън с двамата слуги на тъмничаря; те довлякоха в килията някакъв висок човек, облечен доста изискано, чиито отличителни белези напълно съвпадаха с описанието на злодея, опитал се да отвлече дъщеря ми.

— Ето го! — извика Дженкинсън, като го дърпаше навътре в помещението. — Хванахме го! Това е той — кандидатът за Тайбърн^[1].

Като видя този човек и Дженкинсън, който го държеше, мистър Торнхил се дръпна назад в ужас. Той пребледня като престъпник, хванат на местопрестъплението, и направи движение, като че ли искаше да излезе, но Дженкинсън забеляза това и го спря.

— Какво, господарю — възкликна той, — нима се срамувате от старите си приятели Дженкинсън и Бакстър? Е, да, вие, аристократите, лесно забравяте старите другари, но затова пък ние си спомняме за вас. Ваша светлост — продължи той, като се обърна към сър Уилям, — той призна всичко. Това е същият онзи джентълмен, за когото твърдяха, че бил тежко ранен, но той пък казва, че цялата история е дело на мистър Торнхил, че мистър Торнхил го е снабдил с тези господарски одежди и му е дал пощенската кола. Те се били наговорили мистър Бакстър да отведе мис София в някое безопасно място, да я изплаши там както трябва, а в това време мистър Торнхил да се появи уж случайно и да й се притече на помощ; за кратко време двамата трябвало да кръстосат шпаги, мистър Бакстър да хукне да бяга и по такъв начин мистър Торнхил да спечели чувствата на девойката като неин спасител.

В този момент сър Уилям си спомни, че неведнъж е виждал палтото, което носеше задържания, върху раменете на племенника си; останалото бе потвърдено от мистър Бакстър, който с подробности разказа за всичко и накрая добави, че мистър Торнхил е влюбен едновременно и в двете сестри, както самият той неведнъж е признавал.

— Господи! — възкликна сър Уилям. — Каква змия съм крил в пазвата си! А той така ратуваше за правосъдие! Е, добре, ще го получи… Хванете го, господин тъмнични надзирателю! Впрочем недейте! Боя се, че нямам юридическо основание за неговото задържане.

Тогава мистър Торнхил започна най-унизително да моли чичо си да не слуша такива отявлени негодници като тези двамата, а да разпита собствените му слуги.

— Вашите слуги! — възкликна сър Уилям. — Нищожество! Вие вече нямате слуги; но хайде, нека чуем какво ще кажат тези хора — извикайте иконома!

Икономът влезе и като хвърли поглед към бившия си господар, веднага разбра, че той повече не притежава никаква власт.

— Кажете — сурово попита сър Уилям, — случвало ли се е някого да виждате господаря си в компанията на този тук, който носи неговите дрехи?

— Осмелявам се да доложа, ваша светлост — отвърна икономът, — виждал съм го хиляди пъти; той му водеше млади госпожици.

— Как?! — прекъсна го мистър Торнхил. — Смееш да говориш това пред мен?

— Да, смея — отвърна икономът, — и пред вас, и пред когото искате. Право да ви кажа, мистър Торнхил, никога не сте ми били по сърце и нямам нищо против да кажа всичко, което ми е накипяло.

— А сега — възкликна мистър Дженкинсън — разкажете на негова светлост това, което знаете за мен.

— Не мога да се похваля, че знам много за вас — отвърна икономът. — В онази вечер, когато дъщерята на този джентълмен беше доведена с измама при нас, вие бяхте с хората, които я водеха.

— Прекрасно! — извика сър Уилям. — Няма що, намерили сте си добър свидетел за вашата невинност! Позорна издънка на човешкия род! Да имаш за приятели такива отрепки! Но вие казахте, господин иконом — продължаваше той разпита, — че този човек е довел дъщерята на доктор Примроуз при вашия господар?

— Ах, не, ваша светлост — отвърна икономът, — сам господарят я доведе, а този човек пристигна със свещеника, който извърши над тях мнимия венчален обред.

— Уви, това е истина — отвърна мистър Дженкинсън — и аз не ще я оспорвам, получих такава заповед и за свой срам я изпълних.

— Велики боже! — възкликна баронетът. — Всяко ново доказателство за това злодейство ме кара да потръпвам! Вината му очевидна! Сега разбирам, че само страхът, твърдоглавието и жаждата за мъст са виновни за преследванията, които той е предприел спрямо това нещастно семейство. Моля ви, господин тъмничен надзирателю, освободете младия офицер на моя отговорност. Ще се погрижа да представя пред съдията, който е мой приятел, цялото дело в неговата истинска светлина. Но къде е нещастната жертва на този негодник? Нека се яви и го разобличи. Искам да знам каква примамка е използувал, за да я съблазни. Повикайте я тук. Но къде е тя?

— Уви, господине — отвърнах аз. — Вашият въпрос пронизва сърцето ми. Да, някога имах дъщеря, която радваше душата ми, но нещастието…

На това място бяхме отново прекъснати, защото в тази минута пред нас неочаквано се появи мис Арабела Уилмът, която на другия ден трябваше да се омъжи за мистър Торнхил. Нейното удивление при вида на сър Уилям и племенника му беше неописуемо. Тя се беше оказала тук съвършено случайно. Минавала през градчето със своя стар баща на път за леля си, която настоявала сватбата с мистър Торнхил да бъде отпразнувана в нейния дом; настанили се в странноприемницата на другия край на града, за да си починат и да се подкрепят. Мис Уилмът видяла през прозореца едно от момченцата ми да си играе на улицата; веднага изпратила слугата да доведе детето и от него узнала това-онова за нашите беди, но все още не знаеше, че виновникът за тях е мистър Торнхил. Баща й напразно се опитвал да я възпре да дойде и ни посети в затвора, като й доказвал колко неприлично би било това; тя накарала момчето ми да й покаже пътя и така най-неочаквано се озовала при нас.

Длъжен съм да кажа нещо за съвпаденията изобщо; те се случват всеки ден, но ние им се удивяваме само тогава, когато е тях е свързано някое необикновено събитие. На колко такива случайности дължим всичките радости и цялото благополучие в нашия живот! Колко очевидни съвпадения трябва да се случат, преди да можем да се облечем и нахраним! Селянинът трябва да се почувствува разположен за работа, дъждът трябва да напои почвата, вятърът — да надуе платната на търговския кораб, в противен случай толкова много хора биха останали без най-необходимото!

Няколко минути всички стояхме, безмълвни, докато моята скъпа ученичка — така бях свикнал да наричам мис Уилмът — изразяваше с погледа си смесицата от чувства — изумление и състрадание — и това придаваше особена прелест на красотата й.

— Драги мой, мистър Торнхил! — възкликна тя, като предполагаше, че младият земевладелец е пристигнал да ни спаси от беда, а не да ни погуби. — Наистина аз съм ви малко обидена за това, че сте дошли тук без мен и дори не сте помислили да ме уведомите за печалните обстоятелства, в които е попаднало това семейство, толкова скъпо за двама ни; знаете, че с не по-малко удоволствие от вас бих помогнала на своя почтен стар учител, към когото винаги ще изпитвам най-голямо уважение! Виждам обаче, че подобно на вашия чичо вие обичате благодеянията ви да остават в тайна.

— Благодеяния! — прекъсна и сър Уилям. — Но не, мила госпожица, неговите удоволствия са толкова долни, колкото е самият той. Пред нас стои най-големият злодей, който някога е позорил човешкия род. Този негодник измами дъщерята на бедния нещастник, намислил да погуби невинността на нейната сестра, хвърлил бащата в тъмница, а най-големия му син оковал във вериги само защото братът е имал смелостта да поиска удовлетворение от съблазнителя. Позволете ми, госпожице, да ви поздравя с вашето избавление от това чудовище!

— О, боже! — промълви красавицата. — Как са ме измамили! А мистър Торнхил ме уверяваше, че най-големият син на този джентълмен, капитан Примроуз, е отпътувал за Америка с младата си жена.

— Ах, мила госпожице — извика жена ми. — Той ви е наговорил куп лъжи! Моят Джордж никога не е напускал пределите на кралството и за никоя не се е женил. Въпреки че го отхвърлихте, той винаги толкова ви е обичал, че не искаше и да мисли за никоя друга, а самата аз съм го чувала да казва, че заради вас ще си умре ерген.

И тя продължи да описва страстта на своя син, разказа й истината за дуела с мистър Торнхил, оттам премина към развратния живот на младия земевладелец, разказа и за мнимите му бракове и завърши, като описа най-красноречиво неговата страхливост.

— Велики боже! — възкликна мис Уилмът. — Колко близо съм била до гибелта! Но колко съм щастлива, че съм я избягнала! Този господин ми разказа хиляди небивалици! Накрая по най-хитър начин ме убеди, че обещанието, което съм дала на единствения скъп на моето сърце човек, повече не ме обвързва, тъй като същият този човек ми бил изменил. Той ме застави да повярвам на неговите лъжи и ми внушаваше ненавист към онзи, който е толкова храбър, колкото и великодушен!

В това време синът ми беше освободен от оковите; тъй като човекът, за когото се предполагаше, че бил тежко ранен от него, се бе оказал мошеник. Мистър Дженкинсън се беше заел с ролята на камериер, беше сресал Джордж и му бе доставил всичко, от което се нуждаеше, за, да се облече прилично. И ето че синът ми влезе пременен в своя красив мундир и без всякакво тщеславие трябва да кажа (тъй като стоя над това чувство), че не ще видите подобен красавец в цялата армия! На прага той отправи скромен и почитателен поклон към мис Уилмът, тъй като все още бе известен за щастливата промяна, предизвикана от красноречието на майка му. Но никакво приличие не можеше да сдържи нетърпението, с което неговата любима жадуваше да изкупи своята вина. Руменецът, сълзите, погледът й — всичко показваше истинските й чувства, нейното разкаяние за това, че е могла да забрави предишните си клевети и да се остави да бъде измамена от безчестния мошеник. Синът ми изглеждаше поразен от нейната доброта и не можеше да повярва на щастието си.

— Но, госпожице — извика той, — това е сън! Нима съм заслужил такова щастие? Такова блаженство — не, това е твърде много!

— Ах, господине — отвърна тя, — аз бях измамена, подло измамена, в противен случай нищо не би било в състояние да ме застави да изменя на думата си. Моите истински чувства към вас са ви известни отдавна; забравете за това, което съм ви сторила, и приемете още веднъж моята клетва за вярност. Ако Арабела не може да стане ваша, тя никога не ще принадлежи на някой друг.

— Вие ще принадлежите на своя любим — възкликна сър Уилям, — ако, разбира се, имам някакво влияние над вашия баща.

Последното изречение беше достатъчно за сина ми Мозес — той тутакси изхвръкна от стаята и се затича към странноприемницата при стария мистър Уилмът, за да му разкаже всичко, което се бе случило. В това време, като видя, че е разобличен, и разбра, че никакви ласкателства и никакви лъжи не могат вече да му помогнат, младият земевладелец сметна за най-умно да премине от отбрана в настъпление. Той остави настрана всякакво приличие и ние го видяхме такъв, какъвто си беше — страшен и жесток злодей.

— Виждам — възкликна той, — че тук не ще намеря справедливост; решил съм обаче да я търся на всяка цена. Знайте, господине — обърна се той към сър Уилям, — че не завися повече от вашата благосклонност. Презирам я. Нищо не е в състояние да ми отнеме зестрата на мис Уилмът, която благодарение на баща й е доста голяма. Договорът и полицата за капитала й са вече подписани и лежат в джоба ми. Желаех този брак не заради нея самата, а заради парите й; и след като паричките й са в ръцете ми, нека тя стане притежание на когото си ще.

Това беше непредвиден удар, защото сам сър Уилям бе участвувал в съставянето на брачния договор и разбираше цялата юридическа законност на претенциите на своя племенник. Като видя, че състоянието й е загубено безвъзвратно, мис Уилмът се обърна с въпрос към моя син дали заедно със своето състояние не е загубила собствената си цена в очите му.

— От днес — каза тя — аз не притежавам вече никакви богатства и мога да ви предложа само ръката и сърцето си.

— Никога не съм се нуждаел от нещо повече, госпожице! — възкликна нейният истински обожател. — Не съм дори и помислял за нещо друго. Кълна се, любима моя Арабела, кълна се в своето щастие, че вашата бедност увеличава блаженството ми, защото сега вече моето мило момиче окончателно ще се увери в искреността на чувствата ми.

Мистър Уилмът, който влезе в същия миг, почувствува не малко облекчение, като разбра каква опасност е избягнала дъщеря му, и охотно даде съгласието си за разтрогване на брачния договор. Но когато узна, че зестрата й принадлежи напълно и безвъзвратно на мистър Торнхил, разочарованието му бе неописуемо. И така, било съдено парите му да преминат в чужди ръце, в ръцете на човек, който не притежаваше собствено състояние. Мистър Уилмът, можеше да понесе факта, че този човек е негодник, но мисълта, че негодникът не притежава и пукнат грош, го тровеше.

Той седя няколко минути потънал в тъжни размисли, докато сър Уилям не се опита да облекчи горестта му.

— Да ви призная, господине — възкликна той, — чувствувам се дори малко доволен от това, че сте толкова разочарован. Вашата неумерена страст към парите е справедливо наказана. Но въпреки че дъщеря ви не е богата, все пак тя притежава достатъчно, за да води приличен живот. Пред нас стои честен млад воин, който е готов да я вземе без зестра; те отдавна се обичат и заради приятелството, което изпитвам към неговия баща, ще използувам цялото си влияние, за да съдействувам за повишението на този млад джентълмен. Забравете честолюбието си, което не ви е донесло друго, освен разочарование и не отблъсквайте щастието, което само чука на вашата врата.

— Сър Уилям — отвърна старецът, — повярвайте ми, никога не съм упражнявал натиск върху чувствата и, а и сега нямам никакво намерение да я принуждавам. Ако тя все още обича този млад човек, от душа й желая да бъде щастлива с него. Слава богу, останало ни е малко нещо, а и вашето покровителство струва нещичко. Нека само моя стар приятел (имаше пред вид мен), нека той обещае, че ще даде на дъщеря ми шест хиляди финта, ако се случи така, че той възвърне състоянието си, и аз съм готов още тази минута да свържа двамата млади.

Сега се оказа, че щастието на младите зависи от мен и аз охотно се съгласих на неговото условие; а и това не бе никак трудно за човек като мен, който хранеше толкова оскъдни надежди.

За наша обща радост в същия миг влюбените се хвърлиха в обятията си, почти обезумели от щастие.

— След толкова много нещастия — възкликна Джордж, такава награда! Наистина това надминава и най-дръзките ми мечти! Да получа толкова блага, и то след такива страдания! Не, не, дори и в мислите си не съм летял толкова нависоко!

— Да, мили мой Джордж — отвърна неговата прелестна невеста, — нека този негодник вземе всичките ми нари; ако те не са нужни за вашето щастие, то и аз не държа на тях. Ах, каква промяна: от най-подлия човек — при най-благородния, най-добрия! Нека се ползува от нашето състояние, сега аз мога да изпитвам, щастие и в бедността!

— Смея да ви уверя — прекъсна я младият земевладелец със злобна усмивка, — че и аз на свой ред ще бъда много щастлив да ползувам благата, които вие толкова презирате.

— Почакайте, господине! — извика мистър Дженкинсън. — На това може да се погледне по различен начин. Що се отнася до състоянието на тази достойна девойка, вие не ще получите и петаче от него. Моля да ме извините, ваша светлост — обърна се той към сър Уилям, — ако вашият племенник е женен за друга, би ли имал право да получи зестрата на мис Уилмът?

— Що за въпрос? — отвърна баронетът. — Разбира се, не.

— Колко жалко! — възкликна Дженкинсън. — Толкова години сме се забавлявали заедно с този господин, че сега изпитвам към него нещо като приятелство. Но колкото и да го обичам, трябва да призная, че брачният договор не струва и щипка тютюн за лула, защото нашият жених е вече женен.

— Лъжеш, негоднико! — извика земевладелецът, оскърбен не на шега. — Никога не съм бил законно венчан за която и да е!

— С ваше разрешение, господине — отвърна Дженкинсън, — вие грешите. Смея да се надявам, че по някакъв начин ще съумеете да се отблагодарите на вашия честен Дженкинсън за това, че ви дарява със съпруга; ако на всички тук е угодно да почакат така няколко минути, любопитството им ще бъде задоволено.

И бързо както винаги той излезе от килията, като ни остави в пълно недоумение.

— Оставете го! — извика земевладелецът. — В друго, да, но тук той с нищо не може да ми навреди. Не съм момченце, че да ме плаши с халосни патрони.

— Честно казано, не мога да разбера — рече баронетът — какво е намислил този приятел. Вероятно някоя долнопробна шега.

— Кой знае, господине — възразих аз, — може да има нещо наум. Като си помисли човек до колко хитрости е прибягвал този джентълмен, за да мами неопитните девойки, неволно започва да се чуди: ами ако се е намерила някоя по-хитра от него и го е подвела? Като си помисля колко девойки е погубил, колко родителски сърца е разбил, като е опетнил името на семействата им, ни най-малко не бих се удивил, ако… Господи! Кого виждам? Нима това е моята дъщеря? Жива? Нима нея държа в обятията си? Да, това е тя, моят живот, моето щастие! А аз помислих, че съм те загубил завинаги, родна моя Оливия, а ето че отново те прегръщам и ти ще живееш за радост на сърцето ми!

Буйният възторг на най-страстния влюбен не можеше да се сравни с моя, когато отново видях чедото си, а тя съвсем онемя от щастие.

— Душа моя, радост моя! — виках аз. — Върнаха те при мен, за да усладиш старостта ми!

— Да, това е тя! — подхвана мистър Дженкинсън. — Постарайте се по всякакъв начин да засвидетелствувате уважението си към нея, защото вашето дете е непорочно. Тя е толкова честна, колкото която и да е жена тук. Що се отнася до вас, господин земевладелецо, младата дама е ваша законна съпруга и това е толкова сигурно, колкото фактът, че сега сте между нас. А за да се уверите, че не ви лъжа, готов съм да представя на всички разрешителното, с което сте се венчали.

С тези думи той подаде документа на баронета, който го прочете и заяви, че е напълно редовен.

— Виждам, господа — продължаваше Дженкинсън, — че сте удивени; разрешете ми да ви обясня с няколко думи как стоят нещата и всичко ще ви стане ясно. Нашият добър земевладелец, към когото, както вече казах, изпитвам голяма слабост (но това да си остане между нас), честичко ме натоварваше с поръченийца, които аз изпълнявах. Веднъж той ми заръча да му доставя фалшиво разрешително за венчавка и някой, който да се представи за свещеник, за да измами мис Оливия. Но тъй като изпитвам преголямо приятелство към него, аз му доставих истинско разрешително и истински свещеник, който ги венча по всички правила. Може би ще помислите, че съм имал благородни подбуди? Нищо подобно. За свой срам признавам, че единствената ми цел беше да запазя тази хартийка и след това да известя земевладелеца, че тя е у мен и че всяка минута мога да я направя достояние на другите; по такъв начин получавах възможност всеки път, когато имам нужда от пари, да ги измъквам от него.

Нашите сърца се изпълниха с радост; възторгът ни се предаде и в общото помещение, откъдето се чу и ентусиазираният хор на затворниците: оковите дрънчаха от възторг и дива музика се чуваше отвред.

Лицата на всички сияеха от щастие и дори страните на Оливия поруменяха от радост. Да си възвърнеш доброто име, приятелите и състоянието, при това съвсем внезапно — каква болест би устояла на това? Сега животът и здравето трябваше непременно да се завърнат при нея. Впрочем мисля, че никой не изпитваше по-искрена радост от мен. Притискайки скъпоценната си рожба към своите гърди, аз се питах: нима всичко това е истина?

— Но как можахте — извиках аз, като се обърнах към Дженкинсън, — как можахте да уголемите мъката ми с вестта за мнимата смърт на моята дъщеря? Впрочем това не е важно — радостта от срещата ме възнаграждава пребогато за предишната болка.

— Не ми е трудно — отвърна Дженкинсън — да отговоря на вашия въпрос. Смятах, че има само един начин да излезете от затвора — трябваше да изразите своята покорност пред земевладелеца и да дадете съгласието си за неговия брак с друга. Нали се бяхте заклели да не се съгласявате на това, докато е жива дъщеря ви. Уговорих жена ви да вземе участие в заговора и до тази минута нямахме възможност да ви разкрием истината.

Само лицата на двама души не сияеха от радост. Наглостта на мистър Торнхил бе изчезнала като дим; пред неговите очи се беше разтворила бездната на нуждата и безчестието и той трепереше пред нейната прегръдка. Като падна на колене пред чичо си, той със сърцераздирателен глас започна да го моли за прошка.

Сър Уилям искаше да го отблъсне, но като отстъпи пред моите молби, повдигна го от пода и след кратко мълчание каза:

— Твоите пороци, престъпления и неблагодарността ти не заслужават никаква, милост, но аз не ще те отблъсна напълно; ще ти изплащам парите, които са ти необходими да посрещаш насъщните си нужди, но не и прищевките си. Тази млада дама, законната ти съпруга, ще получи една трета от състоянието, което преди беше твое; и занапред всичко, което ще получаваш в повече от предвиденото, ще зависи само от нея.

Мистър Торнхил имаше намерение да излее в наизустена реч благодарността си за това великодушие, но баронетът го спря, като го посъветва да не излага повече на показ подлостта си, тъй като и без това тя е достатъчно очевидна. Той му заповяда да се оттегли и да избере измежду прислугата си когото пожелае, но само един човек, който да се грижи по-нататък за него.

Веднага след като мистър Торнхил ни напусна, сър Уилям се приближи до своята нова племенница и я поздрави с любезна усмивка, като й пожела много радост. Примерът му бе последван от мис Уилмът и баща й; жена ми нежно целуна дъщеря ни, която, както се изрази тя, бяха направили честна жена. След майка й към нея се приближиха един след друг София и Мозес, а накрая благодетелят ни Дженкинсън също помоли за разрешение да я поздрави. По всичко личеше, че не бихме могли да желаем нещо повече — сър Уилям, за когото нямаше по-голямо щастие от това да върши добро, сияеше като слънце, оглеждаше всички наоколо и навсякъде срещаше само радостни лица; единствено София по непонятна за нас причина не се радваше истински.

— А сега — възкликна той с усмивка — всички са напълно щастливи, с изключение на един или двама. Остава ми да извърша още една справедливост. Вие, разбира се, знаете колко сме задължени на мистър Дженкинсън и мисля, че би било справедливо всеки от нас да го възнагради както подобава. Не се съмнявам, че той би бил много щастлив с мис София, за която ще получи петстотин фунта от мен — те могат да живеят чудесно с тези пари, нали така? Е, мис София? Какво, мислите за подобна партия? Съгласна ли сте?

Бедничкото ми момиче едва не припадна в обятията на майка си, като чу това чудовищно предложение.

— Дали съм съгласна? — повтори тя със слаб глас. — За нищо на света, господине!

— Как? — извика той. — Вие отказвате на мистър Дженкинсън, вашия благодетел? Такъв хубавец, при това притежател на петстотин фунта и блестящо бъдеще!

— Умолявам ви, господине — промълви едва чуто тя, — умолявам ви да престанете и да не ме карате да страдам толкова жестоко.

— Виждали ли сте някога такова твърдоглавие? — извика той. — Да отказвате на човека, който е направил толкова много за цялото ви семейство, който спаси сестра ви и който притежава състояние от петстотин фунта! Не сте съгласна?

— За нищо на света, господине! — отвърна гневно тя. — По-добре смърт!

— Е, какво пък — извика той, — щом не желаете да вземете този човек за съпруг, очевидно аз ще трябва да ви взема за жена!

И с тези думи той страстно я притисна до сърцето си.

— Красивата ми умница! — възкликна той. — Как можеш да си помислиш, че твоят Бърчел ще ти измени? Или че сър Уилям Торнхил някога ще престане да се възхищава на своята възлюбена, която го обича заради собствените му достойнства? Вече толкова години си търся съпруга, която да не знае истинското ми положение и да оцени човека у мен. След като не можах да намеря такава дори и сред най-нахалните и най-грозните и се бях съвсем отчаял, изведнъж да удържа победа над такава умна главица, над такава божествена красота!

И като се обърна към Дженкинсън, той добави:

— Виждате ли, господине, никак не мога да се разделя с тази девойка, понеже, кой знае защо, тя е харесала физиономията ми, така че единственото, което бих могъл да направя за вас, е да ви оставя зестрата й — утре сутринта можете да отидете при моя управител, за да получите петстотин фунта.

Тогава всички се втурнахме да поздравим бъдещата лейди Торнхил и повторихме цялата церемония, която току-що бяхме извършили пред сестра й. В това време се появи слугата на сър Уилям и ни съобщи, че каретите чакат, за да ни отведат в странноприемницата, където всичко е готово за нашето пристигане. Оглавили шествието, двамата с жена ми напуснахме тази мрачна обител на скръбта. Щедрият баронет нареди да раздадат четиридесет фунта на затворниците и вдъхновен от примера му, мистър Уилмът даде половината от тази сума в добавка. Когато излязохме, хората ни приветствуваха с радостни викове и аз дори стиснах ръцете на някои от моите почтени енориаши. Те ни изпратиха до самата странноприемница, където ни очакваше великолепно пиршество; за нашите изпращачи също бе приготвено угощение — наистина не толкова изискано, но затова пък обилно.

Тъй като душата ми беше изтощена до краен предел от непрекъснато сменящите се чувства на радост и печал, след вечерята помолих за разрешение да се оттегля и да си почина; всички наоколо се веселяха, а аз се уединих и излях сърцето си в благодарствени молитви към Този, който ни дарява и с щастие, и с мъка; после легнах и спах спокойно до сутринта.