Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (24)

Двадесет и четвърта глава

Нови нещастия

Утрото на следващия ден беше необикновено топло и слънчево за сезона и ние решихме да закусим под храстите от орлови нокти, където по моя молба по-малката ни дъщеря присъедини своя глас към концерта на дървесата над нас. Тук, на това място, моята бедна Оливия бе срещнала своя съблазнител за първи път и всичко наоколо й напомняше за нейната скръб. Но тъгата, породена от красивата природа и хармония на звуците, гали душата, без да я наранява. Този път сладката печал се промъкна и в сърцето на нейната майка, тя заплака и изпита предишната любов към дъщеря си.

— Оливия, красавице моя — възкликна тя, — изпей ни онази тъжна песен, която някога баща ти така обичаше да слуша. Сестра ти София вече откликна на молбата ни. Попей ни и ти, дъще, зарадвай стария си баща!

Тя запя с такова трогателно въодушевление, че аз се разчувствувах до сълзи.

Ако жена сгреши и твърде късно,

че е измамник всеки мъж, открие,

какво скръбта й може да разпръсне?

Какво срама й може да отмие?

 

Едничко средство да стопи вината й

от света срама й да укрие,

е да сломи на милия душата

чрез разкаяние — да се убие.

Когато стигна до последния куплет, гласът й затрепери от мъка и стана още по-нежен; в тази минута забелязахме в далечината екипажа на мистър Торнхил.

Разбира се, най-много се развълнува моята по-голяма дъщеря; понеже не желаеше да се срещне със своя безсърдечен измамник, двете със сестра си се скриха в къщата. След няколко минути той слезе от каретата и се отправи към мен. С привичната си непринуденост започна да ме разпитва за здравето ми.

— Господине — отвърнах аз, — вашата наглост още повече доказва низостта на душата ви; беше време, когато щях непременно да накажа дързостта, с която се появявате, пред мен. Но сега можете да бъдете спокоен — възрастта е охладила страстите ми, а санът, който имам, ме задължава да ги сдържам.

— Кълна се, уважаеми господине — отвърна той, — аз съм поразен. Не разбирам какво означава всичко това? Надявам се, не виждате нищо осъдително в нашата кратка разходка с дъщеря ви?

— Върви си, нещастнико! — извиках аз. — Жалък негодник и измамник! Твоето нищожество е най-добрата ти защита срещу гнева ми. Знайте, господине, моят род произлиза от хора, които са знаели как да отвръщат на оскърбленията! Помисли, безчестнико, за да угодиш на моментната си страст, ти направи една жена нещастна за цял живот и погуби едно семейство, което не притежава друго богатство, освен честта си!

— Ако вие и вашата дъщеря, господине, сте решили да бъдете нещастни, аз не мога с нищо да ви помогна — възрази той. — Но помнете, че все още имате моето благоразположение и каквото и да мислите за мен, аз съм готов да ви се притека на помощ. Бихме могли да омъжим дъщеря ви за някого, а освен това тя може да запази първия си любовник, защото, уверявам ви, аз ще продължавам истински да я обичам!

Това ново оскърбление ме възмути до дъното на душата ми; случва се така, че човек, който запазва самообладание в голяма беда, безкрайно се разярява от жалките подлости, нараняващи сърцето му.

— Махни се от очите ми, влечуго! — извиках аз. — И да не си посмял да ме оскверняваш с присъствието си. Ако храбрият ми син беше сега тук, нямаше да търпи това; но аз съм стар, немощен и съвсем разбит човек.

— Значи, така! — извика той. — С вас трябва, да се разговаря по-грубо, отколкото си мислех. Добре тогава. Показах ви какво би могло да се очаква от моето приятелство с вас, а сега нищо не ви пречи да узнаете какви ще бъдат последствията от моята ненавист. Адвокатът ми, на когото бях предал последната ви полица, твърдо е решил да ви накара да я заплатите, а аз не знам друг начин да попреча на правосъдието, освен да я заплатя от собствения си джоб; но не е толкова лесно да го сторя, защото и без това направих достатъчно големи разходи във връзка с предстоящата си женитба! Освен това моят управител възнамерява да ви поиска арендата, а той си знае работата и никога не ме занимава с такива дреболии. Исках да ви бъда полезен и дори желаех да поканя вас и дъщеря ви на моята сватба с мис Уилмът, която ще празнуваме след няколко дни. Моята прелестна Арабела настоява да присъствувате и аз се надявам, че не ще й откажете.

— Мистър Торнхил — отвърнах аз, — ето моята последна дума: никога не ще дам съгласието си за вашия брак с която и да е, освен с моята дъщеря; и независимо от това, че дружбата ми с вас би ме издигнала на трон, а нашата вражда би ме вкарала в гроба, аз отхвърлям и едната, и другата. Веднаж вече вие ми причинихте непоносимо зло. Разчитах на вашата чест, но открих в душата ви само подлост. Ето защо никога повече не очаквайте от мен да ви бъда приятел. А сега си вървете и се наслаждавайте на всичко, с което ви е надарила съдбата — красота, богатство, здраве и развлечения. Вървете си и ме оставете в моята нужда, безчестие, немощ и мъка. Но знайте, че колкото и да сте ме унижавали, сърцето ми е изпълнено с гордост; и въпреки че ви прощавам, аз ще ви презирам до края на живота си.

— Щом е така — отвърна той, — вие ще разберете до какво води дързостта и много скоро ще видим кой от нас двамата е по-достоен за презрение — аз или вие!

С тези думи той се обърна и си отиде.

Чули целия ни разговор, жена ми и моят син се разтрепериха от ужас. След като се убедиха, че земевладелецът си отиде, дъщерите ми излязоха навън, за да разберат до какво е довел нашият разговор, а когато узнаха всичко, те изпаднаха в същия унес. Що се отнася до мен, никакви прояви на неговата ненавист не бяха в състояние да ме уплашат — първият удар беше нанесен и бях готов да посрещна и останалите: приличах на онова оръжие, употребявано по време на война, което, както и да го обърнеш винаги е насочено към неприятеля е едно от остриетата си.

Впрочем скоро се убедихме, че думите му не бяха само заплаха; още на другата сутрин при нас дойде управителят и поиска да заплатя арендата за цяла година, но поради всичките беди, които вече описах, аз не можах да платя нито грош. Вследствие на моята несъстоятелност вечерта той откара всички домашни животни от двора ми и на другия ден ги продаде на половин цена. Тогава жена ми и моите деца започнаха да ме молят да се съглася на всякакви условия, за да избягна сигурната гибел. Те дори ме умоляваха да разреша на земевладелеца да посещава дома ни както преди и използуваха цялото красноречие, на което бяха способни, за да опишат всички предстоящи беди — ужасът на тъмницата, и то в такова време на годината, при това с моето разклатено здраве, последица от неотдавнашния пожар. Но аз бях непреклонен.

— Кажете съкровища мои — възкликнах аз, — защо се опитвате да ме убедите да сторя нещо, което не бива да се прави? Дългът ми заповядва да му простя, но моята съвест не ми позволява да одобря постъпките му. Нима искате да върша пред целия свят онова, което дълбоко в душата си осъждам? Покорно да угоднича пред този безславен съблазнител? И за да се спася от затвор, да стана пленник на вечните душевни терзания? Никога! Дори ако ни изгонят от това жилище, пак ще вървим по праведния път и където и да ни запрати съдбата, следвайки този път, ние отново ще се настаним в прекрасна обител и всеки от нас ще може да погледне весело и без страх в своята душа.

Вечерта премина в такива разговори. През цялата нощ валеше обилен сняг и рано сутринта синът ми излезе да разчисти пътеката пред вратата. Скоро обаче той се върна пребледнял и ми съобщи, че двама мъже, в които разпознал съдебните пристави, идват право към дома ни.

Още не беше свършил, когато те влязоха и се насочиха право към постелята, в която лежах. След като ми се представиха и ме уведомиха за какво са дошли, те ме арестуваха и ми заповядаха да се приготвя и тръгна с тях към местния затвор на единадесет мили от моя дом.

— Студено време сте избрали, приятели, за да ме карате в затвора — рекох аз. — А и моментът е твърде неподходящ, защото съвсем наскоро жестоко изгорих ръката си и досега не мога да се съвзема от леката треска, която последва; освен това нямам топли дрехи, а съм твърде слаб и стар, за да вървя пеша в този сняг, но ако се налага…

След това се обърнах към жена си и децата си и им заповядах да съберат малкото вещи, които ни бяха останали, и да се приготвят да напуснат незабавно това жилище. Настоявах да не губят време, а на сина си наредих да помогне на по-голямата си сестра, която беше припаднала от мъчителното съзнание, че тя е виновна за всичките ни беди. Заговорих на жена си с бодър тон — тя стоеше бледа и трепереща, като притискаше двете изплашени момченца към себе си, а те мълчаливо бяха сврели личица в пазвата й и не смееха да погледнат непознатите. В това време по-малката ми дъщеря събираше вещите ни и тъй като на няколко пъти й дадоха да разбере, че трябва да побърза, след по-малко от час ние бяхме готови за път.