Оливър Голдсмит
Викарият от Уейкфийлд (13)

Тринадесета глава

Мистър Бърчел се оказва враг, защото се осмелява да даде неприятен съвет

Опитвахме се да се държим като изискани хора, но всеки път, когато това ставаше, някое непредвидено и злополучно обстоятелство разваляше плановете ни още в зародиш. Стремях се да използувам всяко ново разочарование и всеки път, когато близките ми се разстройваха, да пробуждам у тях здравия разум.

— Виждате, деца мои — говорех аз, — колко е лошо да бъдеш обзет от желание да се наложиш в този свят, като се стремиш да бъдеш в крак с хора, по-високопоставени в обществото. Вземете например бедните, които дружат само с богати — те си навличат омразата на хората, които отбягват, и презрението на онези, на които подражават. Неравностойната връзка е винаги неблагоприятна за слабата страна: такава дружба предоставя всички удоволствия на богатите, а всички неудобства — на бедните. Хайде, Дик, момчето ми, разкажи баснята, която прочете днес, и нека тя бъде поука за всички ви.

— „Имало едно време — започна момчето — един великан и едно джудже. Те били приятели, ходели все заедно и се заклели никога да не се разделят. Тръгнали двамата да търсят приключения. Първата им схватка била с двама сарацини и смелото джудже ударило единия от тях с всичка сила. Но то наранило сарацина съвсем леко, а оня, като замахнал със сабята си, с един удар отсякъл ръката на джуджето. Лошо му се пишела на нашето джудже, но великанът му дошъл на помощ и след малко двамата сарацини паднали мъртви на земята. Тогава за отмъщение джуджето отсякло главата на единия от мъртъвците. Продължили двамата да търсят нови приключения. Този път трябвало да спасяват красива девойка от ръцете на трима кръвожадни сатира. Сега джуджето било по-предпазливо, но все пак нанесло първия удар и заплатило за това с окото си. И този път великанът се притекъл на помощ на джуджето и ако сатирите не били избягали, той сигурно щял да убие и тримата. Приятелите се радвали от все сърце на победата си, а освободената красавица се влюбила във великана и двамата се оженили. Тримата продължили по-нататък, вървели, вървели и срещнали шайка крадци. Този път пръв в битката се втурнал великанът, но джуджето не стояло настрана. Борбата била жестока и продължителна. Накъдето се насочвал великанът, помитал всичко около себе си, а джуджето няколко пъти щяло да заплати с живота си. Накрая двамата приятели излезли отново победители, но джуджето загубило крака си. И тъй джуджето останало без око, без ръка и без крак, а великанът нямал и драскотина по себе си. Тогава той викнал на своя малък другар: «Мое малко юначе, великолепно се забавлявахме, нали? Още една победа и цял живот ще бъдем покрити със слава!» — «Не! — извикало помъдрялото вече джудже. — Не, отказвам се. Повече няма да се бия, защото ти печелиш цялата слава, а всички удари падат върху мен.»“

Тъкмо се готвех да държа поучителна реч върху чутата басня, когато вниманието на всички беше привлечено от ожесточения спор между жена ми и мистър Бърчел по повод предполагаемото заминаване на дъщерите ми в града. Съпругата ми упорито доказваше преимуществата на това заминаване, мистър Бърчел, напротив, разпалено се опитваше да я разубеди, а аз не вземах ничия страна. Той повтаряше същите доводи, които сутринта бяха приети толкова зле. Спорът се разгаряше, а вместо да подкрепи аргументите си, бедната Дебора започна да крещи и накрая беше принудена да скрие поражението си с истински вой. Но заключителната част на тирадата й беше доста неприятна за всички: тя заяви, че познавала хора, чиито съвети криели техните тайни намерения, а що се отнасяло до нея, предпочитала в бъдеще тези хора да се държат по-надалеч от дома й.

— Госпожо — отвърна мистър Бърчел, чието спокойствие разяряваше жена ми още повече, — що се отнася до скритите причини — вие сте права. Аз наистина имам скрити причини, които ще премълча, защото вие не сте в състояние да разберете дори тези, които не крия. Виждам, че моите посещения ви дотягат, ето защо аз си тръгвам и вероятно ще дойда само още веднъж, за да си взема последно „Сбогом“, преди да отпътувам от страната.

Като каза това, той си взе шапката и дори отчаяните опити на София, чиито погледи открито го укоряваха за привързаността му, бяха безсилни да го спрат.

Когато си отиде, ние се гледахме безпомощно известно време. Жена ми се чувствуваше виновна и се стараеше да прикрие смущението си зад пресилена усмивка и притворно спокойствие. Трябваше да я смъмря.

— Е, какво, жено! — викнах аз. — Значи, така се отнасяме с гостите? Така отвръщаме на доброто? Наистина, мила, никога не съм чувал толкова груби и неприятни думи от устата ти.

— А той защо ме предизвикваше? — отвърна тя. — Разбирам добре какво цели със съветите си. Преместването в града не му е угодно, защото би се лишил от обществото на малката ми дъщеря. Каквото ще да става, но тя ще си избере по-добра компания от тази на такъв дрипльо като него.

— Скъпа, ти го наричаш „дрипльо“? — извиках аз. — Твърде е възможно да грешим по отношение на този човек. Понякога той има вид на съвсем изискан джентълмен. Признай, София, момичето ми, правил ли ти е някога скрити намеци за чувствата си?

— Винаги е разговарял разумно, скромно и приятно с мен, скъпи татко — отговори дъщеря ми. — А ако питате за нещо друго — не, никога! Веднъж само ми каза, че не познавал жена, способна да оцени по достойнство човек, който изглежда беден.

— Вечната песен на всички неудачници и лентяи — извиках аз. — Надявам се, дъще, че си се научила вярно да съдиш за хората — би било лудост да очакваш щастие от човек, който толкова лошо се е разпоредил със собствената си съдба. Ние с майка ти имаме подобри планове за твоето бъдеще. Тази зима, която вероятно ще прекараш в столицата, ще ти даде възможност да направиш по-благоразумен избор.

Не се наемам да кажа какво точно мислеше София по този въпрос, но признавам — не бях чак толкова огорчен от това, че се отървахме от нашия гост, който всяваше тревога в душата ми. Вярно е, че съвестта ми малка страдаше от такова нарушение на законите на гостоприемството, но аз побързах да омиротворя тази наставница, като приведох две-три благовидни причини, които, напълно ме успокоиха и примириха със самия себе си. Угризенията на собствената ни съвест, след като вече сме извършили злото, скоро отминават. Съвестта е страхливка и ако няма достатъчно сили да ни удържи от грешки, би било още по-несправедливо да ни вини за тях.