Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (17)

Седемнадесета глава

Лешек не се излъга. Тръгнал от къщи почти в несвяст, той, разбира се, бе оставил писмата върху писалището, до неадресираните пликове. След излизането му в Людвиково настъпи хаос. От извънредно голямото вълнение икономката, госпожа Михалевска, сама едва не загуби съзнание, а после, когато дойде горе-долу на себе си, предаде разговора с Лешек толкова объркано, че мина доста време, докато се установи какво всъщност и защо е станало.

Изясняването на фактическото положение беше заслуга на господин Чински, когото естествено веднага извикаха от фабриката. Той не се ограничи с разказа на Михалеша. От прислугата научи, че Лешек повикал градинаря, а от градинаря, че му било наредено да откъсне най-хубавите цветя в оранжерията.

Господин Чински, разбира се, не пренебрегна обстоятелството, че икономката заварила Лешек да пише някакви писма. При това прояви толкова съобразителност, че не допусна никого в стаята на сина си, въпреки настойчивото желание на роднините. Затова можа да прочете съсредоточено писмата.

Съсредоточаването обаче не попречи ръцете му да се разтреперят, а по челото му да избият капки пот. Съдържанието на писмата, съпоставено с разказа на икономката, не оставяше никакви съмнения и твърде убедително изясняваше причините за апатията на Лешек, както и за внезапното му тръгване.

Затова когато след завръщането на Чинска господин Станислав я покани в кабинета, можа накратко да опише настъпилите събития и да представи положението.

— Днес сутринта Лешек повикал градинаря и му наредил да откъсне почти всички цветя в оранжерията. Заявил, че сам ще ги отнесе, без да обясни къде. После започнал да пише писма. Преди да ти дам да ги прочетеш, скъпа Еля, трябва да те уверя, че вече не са актуални и че опасността е минала.

— Каква опасност? — делово попита госпожа Чинска.

— Лешек е възнамерявал да се самоубие.

Госпожа Елеонора пребледня.

— Това е безсмислица! — намръщи се.

— Чети! — отвърна мъжът й, подавайки изписаните листове.

Тя четеше бързо и само ускореното й дишане издаваше, че е силно разтревожела. След като свърши, остана мълчалива със затворени очи. Лицето й изведнъж бе се състарило.

— Къде е той? — попита тихо.

— Чуй по-нататък. Писмата са останали тук, защото в стаята му влязла Михалеша. Лешек я попитал на кое гробище е погребано момичето, за което така отчаяно пише в писмата си. Михалевска естествено се учудила и обяснила, че момичето е живо, освен това му казала къде може да я намери. Можеш да си представиш какво впечатление му е направила тази вест. Получил е нервен пристъп или нещо подобно. После сякаш не на себе си изтичал до конюшнята да впряга конете. В това време едва успели да му донесат коженото палто и шапката. Заминал към Радолишки, разбира се, за онази злощастна воденица, където живее, както ти е известно, въпросната Мариша.

— Изпрати ли някого подире му?

Господин Чински вдигна рамене.

— Би било излишно. Впрочем с него е кочияшът. Нищо не съм предприемал без тебе. Все пак обмислих положението и стигнах до известни изводи. Ако позволиш…

— Слушам те.

— И така, преди всичко знаем, че чувствата на Лешек към това момиче не са временно увлечение, а дълбока любов.

Госпожа Чинска прехапа устни.

— Това е абсурдно!

— Лично аз споделям мнението ти. Но трябва да се съобразяваме с обективните факти. Факт е, че той я обича. Никой не посяга на живота си от отчаяние по някой просто скъп човек. Това, първо. Второ, научава, че тя е жива. Преживява такъв стрес, че изплашва всички вкъщи. Нищо чудно. Човек, който от няколко месеца е в крайно потиснато състояние и обмисля как да се самоубие, изведнъж си възвръща всичко, което е загубил. Тогава си спомня, че именно ти, родната му майка, си му казала за смъртта на момичето. Дава си сметка, че ние двамата с тебе не сме му съобщили за нейното оздравяване. Сега сама помисли как ни е осъждал, как трябва да ни осъжда!

Госпожа Чинска прошепна:

— Не съм го лъгала. Във всеки случай бях убедена, че казвам истината.

— Но когато се увери, че не е истина, реши да скриеш от него.

— Не да скрия. Просто не съм предполагала, че този въпрос засяга Лешек чак толкова, че да му пиша за това.

Господни Чински махна неопределено с ръка.

— Грешиш, скъпа Еля. Тогава ти ясно ми каза да премълчим пред Лешек, че Мариша е оздравяла.

— За негово добро беше.

— Това е друг въпрос.

— За негово добро. Исках това увлечение да се изпари от главата му.

Господин Чински се размърда нетърпеливо в креслото.

— Как можеш и сега да го наричаш увлечение?… Сега, след като си прочела писмото?…

— Изобщо не съм наблягала на тази дума.

— Освен това той пише, че бил сгоден с нея, нарича я своя годеница, уверява ни, че скоро щели да се венчаят.

— Никога не бих се съгласила — избухна госпожа Елеонора. — Никога не бих му дала благословията си!…

Господин Чински стана.

— Сега се съмнявам дали той, нашият син… би приел благословията ни, дори и да го молим! Дори и да го молим! Еля, ти не разбираш ли какво е станало и какво можеше да стане? Не си ли даваш сметка, че едва не убихме нашето дете?!… И че все още можем да го загубим завинаги?…

Повече не можеше да се сдържа. Хвана се за главата и разхождайки се из стаята, заповтаря:

— Аз го познавам. Той няма да ни го прости! Познавам го. Той няма да ни прости!

— Съвземи се, Сташо — обади се несигурно госпожа Чинска. — Разбирам безпокойството ти, пък дори, може би, споделям опасенията ти. Искам обаче да подчертая, че нямам угризения. Продължавам да смятам, че дълг на родителите е да се грижат за бъдещето на детето си…

— Той е на трийсет години!

— Именно. Толкова по-зле, ако въпреки трийсетте си години се разпорежда несполучливо с живота си. Ще бъде проява на слабост и опортюнизъм, ако се откажем от принципите си заради егоистичното удоволствие да получим одобрението на сина ни, който иска да уреди глупаво бъдещето си.

— Казано с други думи — засмя се господин Чински, — предпочиташ да загубиш сина си, отколкото да се откажеш от собственото си виждане за неговото щастие?…

— Не съм казала такова нещо.

— В такъв случай какво ми каза?!

— Че трябва да се придържам към принципите… но…

— Какво но?…

— Но самата аз нямам достатъчно сили, а у тебе за съжаление също не ги намирам.

Госпожа Елеонора уморено сведе глава.

— Абсурд, скъпа моя — извика убедено мъжът й. — Нека предположим, че сме силни, че няма да отстъпим от принципите си. Какъв ще бъде тогава нашият живот?… Ще изкопаем пропаст между нас и онова, което е единствената цел на съществуванието ни, единственият му плод, единственото му основание.

Сложи ръка върху рамото на жена си.

— Кажи ми, Еля, кой ще ни остане?… Какво ще ни остане?… Представяш ли си нашия бъдещ живот?…

Госпожа Чинска кимна.

— Имаш право.

— Безсъмнено. А имай предвид и друго: ние не познаваме това момиче. Предубежденията ни изхождат единствено от незавидното й обществено положение. Не знаем за нея нищо друго, освен че е била продавачка в магазин, но знаем и това, че нашият син я обича. Смяташ ли, че би могъл да обикне някое вулгарно, безразсъдно, глупаво същество, с една дума, момиче без всякакви достойнства? Не си ли спомняш, че самата ти забеляза неговата наблюдателност, умението му да прави сполучливи забележки за познатите и критично да се отнася към жените?… Защо допущаме най-лошото, без да познаваме момичето, което е избрал? По същия начин бихме могли да предполагаме, че тя е нещо необикновено. Убеден съм, а знаеш не обичам да хвърлям думите си на вятъра, че повечето от нашите предубеждения ще изчезнат, щом се запознаем с нея.

Госпожа Чинска седеше мълчаливо, подпряла глава на ръката си, и сякаш се бе загледала в килима.

— Ако след това опасенията ни се потвърдят, тогава, повярвай ми — продължи господин Станислав, — че и Лешек с времето ще ги сподели, стига да има възможност да я сравнява с нас, да я наблюдава в нашата среда.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че най-разумно ще бъде да вземем тази Мариша у нас.

— У нас?… В Людвиково?…

— Естествено. Нещо повече, трябва да побързаме да я поканим.

— Защо?

— Защото ако не покажем на Лешек веднага най-добрите си намерения, ако дори за момент той помисли, че действуваме предумишлено и все още искаме да го откъснем от Мариша… Тогава ще бъде много късно. Кой знае дали не е отишъл да я вземе от воденицата, за да я заведе у някой от приятелите си?

— В такъв случай какво да правим? — стисна ръце госпожа Чинска.

— Час по-скоро да отидем там.

— Къде?… Във воденицата ли?

— Да. Ако вече не сме закъснели.

Госпожа Чинска стана бързо.

— Добре тогава. Изпрати да извикат шофьора.

Той я прегърна.

— Благодаря ти, Еля. Няма да съжаляваме. Ние стареем, скъпа, и все повече имаме нужда от топлота.

Когато той излезе от стаята, госпожа Чинска избърса сълзите си.

След десет минути голямата черна лимузина потегли. Потънали в мисли, Чински не проговориха, дори забравиха да кажат на шофьора къде да ги откара.

Той обаче знаеше отлично. В Людвиково всички се досещаха къде отиват господарите и защо. Как иначе? Има закони еднакво задължителни за всяко сърце, еднакво възприемани и тълкувани от всички.

Дългата тежка машина сви от равното шосе в страничния път. Тук натоварените с жито шейни бяха издълбали дълбоки коловози и автомобилът трябваше да се движи бавно, внимателно. Ярките светлини на фаровете хвърляха синкав сноп лъчи отдолу нагоре, и сякаш бяха вълшебна пръчка, под която изведнъж изплуваха от тъмнината силуетите на отрупаните със сняг елхи, черните боздугани на върбите с шапки от тънки клонки и най-сетне островърхите покриви на постройките край воденицата със сталактити от ледени висулки като някакъв замръзнал водопад.

Снегът беше спрял и шофьорът отдалече видя людвиковската шейна пред воденицата.

— Нашите коне са тука — каза, без да се обръща.

— Слава богу, че са още тук — помислиха си двамата съпрузи Чински.

Светлината на фаровете привлече навън кочияша, който бе покрил конете с чулове, а сам се грееше край печката в кухнята, и стария Мелник, който смяташе за свой дълг да посрещне господарите от Людвиково.

— Вашият син, господарю — съобщи, — е тук, в пристройката, при госпожица Мариша. Заповядайте, ще ви заведа.

— Благодаря, Прокоп! — каза господин Чински, хвана под ръка госпожа Елеонора и прошепна: — Не забравяй, Еля, че ако искаш да спечелиш нечие сърце, трябва първо да разтвориш своето.

— Зная, добри ми приятелю — притисна тя ръката му. — Не се страхувай.

Беше отстъпила и дълбоко в душата си бе примирена с това, което доскоро смяташе едва ли не за позор. Ето, за втори път в живота съдбата я принуждаваше да прекрачи този праг. Някаква орис отново превъртя колелото и то спря в страшния миг на тревога и несигурност пред къщурката с малки, квадратни прозорчета.

На почукването Лешек отговори силно, уверено, дори предизвикателно.

— Влезте, моля!

Още преди няколко минути светлините на фаровете бяха го предупредили за пристигането на родителите му. Знаеше, че са те. Но не знаеше намеренията им. Затова скочи и застана пред Мариша, сякаш искаше да я прикрие от надвиснала опасност. Лицето му се изопна и пребледня. Стисна зъби, за да не изрече напиращите остри, гневни, безмилостни думи. И зачака.

Вратата се отвори. Влязоха. Бе минала може би секунда, откакто застанаха на прага, но той вече беше ги разбрал. Баща му мило се усмихваше, а очите на майка му бяха зачервени от плач, устните й трепереха.

— Синко мой! — прошепна почти беззвучно тя.

Сграбчи ръцете й и започна да ги целува горещо.

— Мамо! Мамо!…

В тези две сподавени от вълнение думи имаше всичко: и болка, и упрек, и надежда, и обида, и молба за прошка, и опрощение. Всичките им страдания, вътрешни борби, взаимни обвинения, мъчителни тревоги, жестоки решения и най-нежно умиление се съдържаха в тези две думи: синко, мамо, в думите, които изразяват най-трайния договор, най-нерушимия съюз, най-свещената спогодба.

Те се прегърнаха, без да говорят, без да разсъждават, с единственото желание никога да не бъде затъмнена истината, която бе ги озарила.

Госпожа Чинска се опомни първа и рече топло:

— Позволи ми, Лешек, да се запозная с бъдещата ти съпруга.

— Погледни, мамо, това е най-милото момиче на света… Тя още не е била обичана така силно, както заслужава.

Мариша стоеше свела поглед, смутена и плаха.

— Ние с баща ти — каза госпожа Елеонора — ще присъединим чувствата си към твоите, сине, и може би тогава тя ще има обичта, за която е достойна.

Приближи се до Мариша, прегърна я и нежно я целуна.

— Прелестна си, мило дете, а вярвам, че и душата ти е красива. Надявам се да бъдем приятелки и да не ме смяташ за съперница, макар и двете да обичаме едно и също момче.

Засмя се и погали поруменялото лице на момичето.

— Погледни ме, искам да разбера по очите ти много ли го обичаш.

— О, толкова много, госпожо! — рече тихо Мариша.

— Скъпо дете, за теб не съм „госпожо“. Искам да ти бъда майка.

Мариша се наведе и притисна устни към ръката на тази горда дама, доскоро толкова чужда, строга, опасна и недостижима жена, която сега имаше право да нарича „мамо“.

— Позволи и на мене — протегна ръце към Мариша господин Чински — да ти благодаря за щастието на нашия син.

— Той ме направи щастлива! — усмихна се най-сетне Мариша, придобила малко смелост.

— Погледнете я колко е хубава! — викна възторжено Лешек, който досега бе наблюдавал сцената приятно изненадан.

— Моите поздравления, момчето ми! — потупа го по рамото баща му.

— Има за какво, нали? — вирна самонадеяно глава Лешек. — Но вие още не я познавате. Когато я опознаете като мене, ще видите, че е истинско съкровище, олицетворение на чудото.

— Лешек! — засмя се Мариша. — Не ти ли е неудобно да преувеличаваш! След такива хвалебствия твоите родители ще очакват да ги потвърдя с нещо. И разочарованието им ще бъде още по-голямо, когато се окаже, че аз съм обикновено, глупаво момиче…

— Скромността — прекъсна я госпожа Чинска — също е достойнство.

— Това не е скромност, госпожо — поклати глава Мариша. — Не мислете, моля ви, че не си давам сметка какво представлявам и колко трудно ще ми бъде, колко усилия ще ми струва да достигна равнището на Лешек, на вас и вашето общество, за да не правя лошо впечатление и да не срамя Лешек с недостатъците в моето образование и възпитание. Признавам открито, че се страхувам и не зная дали ще се справя. Ако се осмелявам да го сторя, ако въпреки всичко съм решила да понеса възможните… разочарования… унижения… то е само защото го обичам много…

Говореше бързо, без да ги гледа, а ускореното й дишане издаваше, че споделя мисли, които дълбоко я вълнуват.

Лешек гледаше победоносно родителите си, сякаш казваше:

— Виждате ли какво момиче съм избрал?!

— И ако днес съм толкова щастлива и горда, че ще бъда негова жена — продължи Мариша, — съвсем не е затова, че всяко бедно момиче мечтае да се омъжи за богат и изискан мъж. Действително радва ме, че той, който познава толкова прекрасни девойки, достойни за него по богатство и обществено положение, е избрал мене, никому ненужното сираче, но съм щастлива и горда само защото го е направил той, най-благородният и най-добрият човек, когото познавам.

Госпожа Чинска я прегърна.

— Разбираме те, мило дете. И сме готови да те уверим, че оценяваме твоите безкористни намерения. При това бъди сигурна, че не само няма да ти създаваме огорчения, а напротив, ще отворим пред тебе сърцата си и ще ти помагаме във всичко. И никога вече не казвай, че си сираче, тъй като от днес, мило дете, имаш нас, нашия дом, който става и твой.

Мариша отново се наведе над ръката й, за да я целуне и да скрие сълзите, които премрежиха погледа й.

— Толкова сте добра — прошепна тя. — Не съм предполагала, че сте толкова добра… мамо.

Господин Чински, макар че също беше развълнуван, се усмихна под мустак и се изкашля:

— А сега — каза, — след като напомнихме, че имаме дом, най-добре ще бъде, струва ми се, ако всички отидем там. Ще помогнем на Мариша да си събере нещата и ще я вземем в Людвиково.

— Разбира се — съгласи се госпожа Елеонора. — Няма причини да остава повече тук.

Мариша отново се изчерви, а Лешек каза:

— Виж какво, мамо… Страхувам се, че на моята Маришенка ще й бъде малко неудобно. В Людвиково има толкова гости, хора, които са й съвсем чужди…

— Тоест ти предпочиташ да остане тук? — учуди се госпожа Чинска.

— О, не! Но имам една идея. Бих искал да заминем с Мариша за Вилно.

— Сега?… По празниците?

— До празниците остават още пет дни. Трябва да отидем по две причини: първо, дължим благодарност на този честен Кошиба, който лежи в затвора, затова че ни е спасил живота. Искам да възложа делото му на Вацек Корчински. Адвокат като него може да направи всичко. А не бих си простил и най-малката небрежност към човека, комуто съм толкова задължен и който е безгранично привързан към Мариша.

— Правилно — съгласи се госпожа Елеонора.

— И второ, трябва да попълним гардероба на моята кралица. Лично аз не придавам никакво значение на това, но бих искал тя да не се чувствува неудобно сред гостите в Людвиково. Надявам се да уредим въпроса с помощта на Вацковата жена.

Госпожа Чинска кимна:

— Признавам, че и тук имаш право. Обаче не напълно. Не мога да се доверя изцяло на вкуса на Корчинска. Затова ще замина с вас и ще участвувам в избора.

— Мамо! Ти си ангел — извика Лешек.

Той действително беше благодарен на майка си за решението й. Предпочиташе Мариша да се сближи с някого от семейството, преди да отиде в Людвиково, за да има възможност да свикне с новото си положение. Майка му притежаваше истински талант да общува с хората и той не се съмняваше, че под нейно влияние едно интелигентно и впечатлително момиче като Мариша, макар и за кратко време, ще спечели много, а преди всичко свобода в държанието, която се постига трудно в ново обкръжение.

След половин час семейство Чински си тръгна, тъй като госпожа Елеонора трябваше да се приготви за път. Лешек и Мариша останаха, те щяха да потеглят след два часа и да се срещнат с майката на гарата. В това време в пристройката дойде Прокоп и ги покани на вечеря. Това, че младият господар от Людвиково си вземаше жена, живяла под неговия покрив, беше за него — както сам твърдеше — събитие, достойно да бъде ознаменувано. Затова на масата се появи и домашна вишновка, а в чест на годениците домакинът произнесе дълга реч, изпъстрена с мъдрости от светото писание и лични философски разсъждения.

Обикновено за нощния влак идваха малко пътници. Този ден, както винаги пред празници, в чакалнята имаше доста местни търговци, които отиваха във Вилно за стока. Появата на Лешек и Мариша в компанията на госпожа Чинска предизвика обяснима сензация. Началникът на гарата сметна за свое задължение да поздрави госпожа Чинска и да попита:

— Напущате ли ни за празниците, уважаема госпожо?

— Не. Връщаме се след няколко дни — отговори госпожа Чинска. — Отивам със сина и бъдещата снаха да направя някои покупки.

Началникът зяпна от почуда. Лешек се усмихна и доволен помисли:

— Утре ще има за какво да говорят в Радолишки и в цялата околност.