Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (9)

Девета глава

Рано-рано една сутрин, приблизително в средата на юни, на площада спря голям син автомобил. В Радолишки всеки го познаваше и знаеше, че е собственост на господаря от Людвиково. Спря пред бакалията на Мордко Рабинов. От прозореца на магазинчето на Михалина Шкопкова се виждаше ясно как пръв слезе старият господин Чински, после госпожа Чинска и накрая синът им Лешек.

Мариша бързо се отдръпна от прозореца. Успя само да забележи, че младият инженер беше отслабнал още повече и беше облечен със светлосив костюм, в който изглеждаше по-изящно, отколкото преди.

Беше убедена, че вратата всеки момент ще се отвори и той ще влезе. С учудване установи, че сърцето й все по-бързо бие. Помисли, че сигурно се е изчервила и той веднага ще се сети, че е заради него.

Много пъти си беше представяла как ще го посрещне. Но сега, когато беше толкова близо, не можеше да си спомни нито един от вариантите. Знаеше, че се радва, до оглупяване се радва на неговото пристигане.

Седна зад тезгяха и забродира усърдно. Искаше, когато влезе, да я завари точно така.

— Най-добре е нищо да не замислям предварително — реши, — а да се държа в зависимост от това, как ще постъпи той. Може да влезе и само да поиска кутия цигари… Като обикновен клиент.

Би било отвратително от негова страна, само от подобна мисъл Мариша се натъжаваше, понеже сега по-силно от всякога беше убедена, че миналата есен се държа с него неучтиво и несправедливо.

— Дори да дойде за цигари — помисли си, — трябва да бъда любезна. Само по-бързо да идва!

Но той изобщо не дойде.

След четвърт час очакване внимателно застана до прозореца, за да установи, че Чински се качват в автомобила. Колата обърна и потегли към Людвиково.

— Замина — изрече на глас и в първия момент се натъжи неописуемо.

Едва вечерта, когато си легна и започна да обмисля станалото, стигна до извода, че това все още не означава нищо. Дори да е възнамерявал да се отбие при нея, може да не го е сторил, защото родителите му са бързали, а не е искал да им натрапва познанството си с нея, което положително не би им харесало. Заспа спокойно.

На другия ден около обед я наелектризира познатият шум на мотоциклета. Чуваше се отдалече. Мариша с учудване установи, че скоростта му сякаш не намалява. Действително мотоциклетът с вой прелетя през площада, мерна се пред прозореца и продължи нататък.

— Може да се върне? — самозалъгваше се съзнателно.

Стана напълно ясно, че я е забравил и няма ни най-малко намерение да я види отново.

— Значи така… — рече си. — Много добре…

Но не беше добре. Не можеше да бродира. Ръцете й трепереха. Няколко пъти болезнено убоде пръста си. Не можеше да мисли за нищо друго. Щом се понесе по шосето, беше сигурно, че е отишъл у семейство Зеновичови. Зеновичови са много богати и имат две дъщери за женене. Отдавна хората свързваха младия Чински с едната от тях. Но в такъв случай колко истина има в онзи слух за баронесата от Велкополска…

— Всъщност — мислеше с тъга, — боже мой! Какво ме интересува мене? Да се жени за която си иска. Пожелавам му да си намери най-подходящата и най-красивата жена. Но е отвратително от негова страна, че не влезе поне две думи да размени. Няма да го ухапя. И нищо не искам от него.

Чински се връщаше почти в седем. Вратата на магазина (съвсем случайно) беше отворена и Мариша (също случайно) стоеше на прага.

Мина край нея. Дори глава не обърна. Дори не я погледна.

— Може да е за добро — успокояваше се Мариша. — Госпожа Шкопкова е права, че не бива да се занимавам с него.

Тази вечер началникът на местната пощенска станция господин Собек беше приятно изненадан. Срещна госпожица Мариша, тръгнала за вкъщи, и когато й предложи да се поразходят до Трите круши, съгласи се, без да се замисли. В това нямаше да има нищо чудно, ако беше се случило, с което и да е друго момиче от Радолишки. Собек можеше смело да се причисли към мъжете, радващи се на успех сред женския пол. Беше млад, хубав, на държавна работа и с перспектива да направи кариера, защото беше всеизвестно, че чичо му бил голям човек в окръжната дирекция. Освен това чудесно свиреше на мандолина, на красивата си, инкрустирана със седеф мандолина, с която не се разделяше никога, освен по време на работа.

Тази мандолина, както и другите вече споменати достойнства на господин Собек привличаха младите госпожици като магнит. Всички, почти всички, с едно-единствено, и то много неприятно за Собек изключение. Мариша беше винаги учтива с него, но никога не проявяваше желание за по-близко познанство и неизменно отказваше да отидат заедно на пързалката, на разходка или на вечеринка.

Ако господин Собек беше от младежите с болни амбиции, отдавна да е престанал да досажда на Мариша. Беше обаче изключително порядъчно момче, не се поддаваше на настроения, не се оплакваше от липса на търпение и понеже се отличаваше с трайност на желанията, от време на време подновяваше предложенията си.

И този ден той се убеди, че е избрал разумна тактика.

Вървяха един до друг — по пътя, известен на всички млади и стари жители на Радолишки, пътя към Трите круши, по който старите някога, а младите сега се разхождаха на двойки и който жената на аптекаря ехидно наричаше Алеята на кравите, защото по него изкарваха на паша и кравите.

От прозорците на енорийския свещеник, откъдето той бдеше за морала на своите енориаши, пътят се виждаше като на длан, така че отчето приблизително точно можеше да определи колко двойки ще венчае през следващата година. И кои ще бъдат. Достатъчно беше да установи, че този или онзи момък се „движи“ на разходката винаги с една и съща госпожица. Простичко казано, „той ходи с нея“ и естествено за всички беше нещо като предизвестие за венчавка или в най-лошия случай проява на несъмнена любов. Защо тя се търсеше точно в ходенето, а не в стоенето, седенето или в друга разновидност на положението на човешкото тяло — никой в Радолишки не се замисляше над това, та камо ли господин Собек по време на първата си разходка с Мариша до Трите круши.

Той си мислеше единствено и изключително за госпожица Мариша, за това, че тя е бедна, но много образована и с по-добри обноски от другите, че без съмнение е по-хубава и че такава жена няма да посрами един държавен служител от какъвто и да е ранг. Мислите си изразяваше с тихичко подрънкване на инструмента (обичаше да нарича мандолината си точно така) на мелодията на модерното танго „Ще ме обикнеш ли нявга, Лолита, единствена ти на света“.

Въпреки че разбираше деликатния намек на тангото, въпреки че се досещаше за намеренията на този виртуоз, въпреки че изпитваше известна благодарност за неговото предпочитание, Мариша за съжаление не можеше да сподели настроението на партньора си. Съгласи се на разходка с господин Собек, за да се поразвлече, да убеди сама себе си, че е благородно момче, че не бива да страни от него, че е подходящ за неин съпруг. Дори идеален. Не пиеше, не вдигаше скандали, не се развяваше с мотоциклети и най-важното: отличаваше се с изключително постоянство. Не като някои други!… Какво от това, че не е много интелигентен, че не е с изискани маниери. Достойнствата му не са малко.

Но така или иначе нямаше полза от тези неоспорими аргументи, от най-добрите й желания, от разходката, която завърши чак след появата на луната, нямаше полза от романтиката, подсилена от музиката, нито пък от приказките. Мариша се върна вкъщи разочарована и тъжна, с решението никога повече да не ходи до Трите круши нито с господин Собек, нито с когото и да било.

През нощта сънува страшен сън. Себе си и младия Чински. Летяха с бясна скорост с мотоциклета, бягаха от пожар, който беше все подире им. Изведнъж пред тях се отвори пропаст, паднаха на каменисто дъно… Имаше много кръв и той рече:

— Умирам заради тебе.

Тя почувствува, че също умира, и започна да вика за помощ.

Когато отвори очи и дойде на себе си, видя госпожа Шкопкова, наведена над нея.

— Сънища — празна работа! В бога имай вяра! — рече й. — Какво сънува, та така викаше?

В първия момент Мариша искаше да разкаже съня си, но като се сети, че госпожа Шкопкова може да тълкува сънищата, предпочете да премълчи. Може сънят да означава нещо лошо за Чински, когото Шкопкова и без друго не обичаше. Нищо чудно при случай да му изтърси нещо неприятно.

— Викала ли съм?… И аз не зная защо — каза Мариша. — Може и да съм сънувала нещо. Сънищата лесно се забравят.

Но Мариша не беше го забравила. Когато на другия ден видя конете от Людвиково и господин Лех в двуколката, потръпна. Сигурна беше, че този път той ще се отбие.

И този път се излъга. Изпрати за цигари кочияша! Кочияша!

Изглежда, упорито избягваше да се срещне с нея. Ходът на последвалите събития напълно го потвърди. Не минаваше ден, без да се отбие в града или да не мине пътьом. Кога с двуколката, кога на кон, но най-често с мотоциклета. Миналата година не идваше толкова често. Сега, изглежда, го правеше напук на Мариша или по други причини, които тя не знаеше.

Колкото пъти беше без мотоциклетните си очила, имаше възможност да види как е отслабнало лицето му, удължило се е и е придобило почти мрачно, ожесточено изражение.

— Да не би да му се е случило нещо лошо? — обезпокои се, но веднага се укори за неуместното си безпокойствие. — С какво право и от къде на къде се тревожа?!…

Накрая изпадна в апатия. Вече не скачаше до прозореца при трополене на колела, тропот на копита или вой на мотор, мъчеше се изобщо да не ги чува.

И когато вече беше загубила всякаква надежда — се случи.

Беше на двайсет и четвърти юни. От сутринта в магазина имаше голямо движение, както винаги на именния ден на свещеника: купуваха честитки. Ученици, деца от сиропиталището, старци от приюта, енориаши и други. Едва към девет стана по-спокойно и намери време да слезе в мазето да вземе тютюневи изделия, за да има поне няколко пакета на витрината. Сложи ги в престилката си и се качи горе по стръмната стълба. Обърна се и сърцето й спря: на две крачки пред нея стоеше той.

Не знаеше дали е извикала, не знаеше, че кутиите цигари са се посипали от престилката й на пода. Знаеше едно: че светът лудо, безумно кръжеше и че сигурно щеше да падне, ако не беше я хванал здраво и притиснал към себе си.

Колко пъти после се беше опитвала да си припомни движение след движение, миг след миг от това неповторимо, чудесно събитие, но не успяваше. Спомняше си единствено острия, като че сърдит поглед на сините му очи, после силната до болка прегръдка и хаотичните думи, които тогава не разбираше, но съдържанието им сякаш се вливаше направо в кръвта.

После някой влезе в магазина и те отскочиха един от друг почти зашеметени.

Клиентът сигурно си е помислил, че й е прилошало или е загубила чувство за ориентация. До нея не стигаше какво иска, не можеше да пресметне колко й дължи. Когато човекът най-сетне излезе с покупките, избухна в смях.

— Съвсем оглупях! Какво му давах вместо канцеларска хартия?! Боже! Погледнете!

Сочеше разхвърлените по тезгяха предмети и се смееше, смееше, не можеше да удържи радостния си смях. Нещо в нея трептеше, пърхаше. Нещо беше се родило за нов живот и то бе великолепно, лазурно, окрилено като голяма бяла птица.

Чински стоеше неподвижен и я гледаше в захлас. Някога й беше телеграфирал, че за него е най-красивото момиче… Но толкова красива не беше я виждал досега.

— Браво! Много хубаво — продължаваше тя. — Да идвате толкова пъти и да не се отбиете при мене! Мислех, че сте обиден.

— Обиден ли? Вие се шегувате! Та аз ви ненавиждах!

— Защо?

— Защото не можех да ви забравя, госпожице Мариша. Защото не можех нито да се забавлявам, нито да работя.

— Затова ли, когато минавахте покрай магазина, обръщахте поглед на другата страна?

— Да! Точно затова. Знаех, че не ме харесвате, че ме пренебрегвате!… Никоя жена досега не ме е пренебрегвала. Затова си дадох честна дума, че няма да ви погледна повече.

— В такъв случай сте извършили две лоши неща: първото е, че сте си дали дума, а второто, че сте я нарушили.

Чински тръсна глава.

— Нямаше да ме осъждате, госпожице Мариша, ако знаехте какво е тъга.

— Как така! — възмути се. — Защо да не зная какво е тъга? Може би зная по-добре от вас.

— Не! — махна с ръка. — Невъзможно е. Вие не можете да имате никакво понятие за тъгата. Знаете ли, понякога ми се струваше, че съм откачил?… Да! Откачил!… Не ми ли вярвате? Вижте тогава.

Извади от джоба си тънка розова книжка.

— Знаете ли какво е това?

— Не.

— Параходен билет за Бразилия. Четвърт час преди да отплува корабът, грабнах куфарите си от палубата и вместо в Бразилия, пристигнах в Людвиково. Не можех, просто не можех! А после започна най-голямото мъчение! Опитвах се да удържа на дадената дума, но не можех да не идвам в Радолишки. Бях се зарекъл да не се срещам с вас, но можеше случайно да ви срещна. Нали?… Тогава нямаше да погазя думата си.

Мариша изведнъж стана сериозна.

— Струва ми се, че сте постъпили лошо, като не сте удържали на обещанието си.

— Защо? — възмути се той.

— Защото… сте имали право да не искате да ме виждате повече.

— Бях идиот! — извика решително.

— Не, били сте разумен. За нас двамата… Това няма никакъв смисъл.

— О, така ли?… До такава степен ли не ме понасяте, че не искате дори да ме виждате?

Тя го погледна право в очите.

— Не, господине! Ще бъда напълно искрена. И аз тъгувах за вас много, много.

— Маришенко! — протегна ръце към нея.

Тя поклати глава.

— Момент, ще ви кажа всичко. Почакайте. Тъгувах много. Беше ми мъчно… Да, мъчно. Дори… плаках…

— Единствена моя! Чудо мое!

— Но — продължаваше — стигнах до убеждението, че по-лесно ще ви забравя, ако не се виждаме. Какъв смисъл може да има нашето познанство… Вие сте твърде разумен, за да го знаете по-добре от мене.

— Не — прекъсна я той, — тъкмо обратното, достатъчно разумен съм, за да зная, че вие, Мариша, не сте права. Аз ви обичам. Вие очевидно не можете да разберете какво е това любов. Но не съм ви безразличен. Щеше да бъде лудост, ако продължавах да обричам себе си на раздяла. Говорите за смисъл! Та не е ли прекрасно, достатъчно оправдаващо и възвишено само това — срещите, разговорите, приятелството? Какво ви пречи да се виждаме… Защото чуйте ме, моля ви!…

Тя слушаше внимателно и не можеше да отрече, че е прав, още повече че й се искаше да я убеди. А той умееше да бъде убедителен.

Впрочем не можеше да му забрани да идва в магазина, който беше отворен за всички клиенти. А с клиентите трябва да се разговаря учтиво.

И така, оттогава Лех Чински идваше всеки ден, а конят или мотоциклетът му, които стояха пред магазина на Шкопкова, предизвикваха в градчето всеобща сензация, множество коментари и завист, което естествено прерасна в така нареченото обществено възмущение.

Всъщност за нещо възмутително никой и дума не би могъл да каже. Заседяването на младия инженер в магазина, чиято врата е била отворена винаги и за всеки, не можеше да буди компрометиращи Мариша подозрения. Но човешката завист не се съобразява дори с безспорните факти. Почти нямаше момиче в Радолишки, което да се оплаче, че си няма обожател, но никой от тях не би могъл да се сравнява с младия Чински. И защо същият този красив брюнет бе избрал точно пришълката Мариша от магазина на Шкопкова, не можеха да разберат. Като е решил да си търси компания сред момичетата от града, да се беше спрял на някое по-красиво, по-заможно, по-достойно във всяко отношение. Родителите на тези по-достойни естествено споделяха възмущението на дъщерите си, споделяха го и младежите, които ходеха с тях до Трите круши. А това вече беше общественото мнение на Радолишки.

Ако въпреки вродената си чувствителност Мариша не схвана веднага промяната във фронта на градското мнение, беше само защото бе погълната изцяло от собствените си преживявания. А те бяха толкова нови и опияняващи, че в сравнение с тях целият околен свят плуваше в мъгла, изглеждаше нереален, случаен и незначителен.

Мариша съзнаваше, че обича. С всеки изминал ден това съзнание ставаше все по-ясно, по-дълбоко. Напразно се мъчеше да се бори с него. Всъщност ненапразно, защото именно благодарение на тази битка, на необходимостта да отстъпва пред силата на чувството, тя усещаше още по-силно странната, вълнуваща сладост, прелестния шемет, който грабва като вихър, спира дъха, оглушава, обгръща те отвсякъде с невидими прозрачни пръсти, сковава, завладява, възнася…

— Обичам, обичам, обичам — повтаряше тя хиляди пъти на ден и в това имаше и почуда, и радост, и страх, и щастие, и захлас от голямото откритие, направено в собствената душа, която досега не е знаела, че крие в себе си толкова скъпоценно съкровище.

Всичко това беше още по-учудващо, след като всъщност нищо ново не бе настъпило. Ако някой страничен човек искаше и можеше да подслуша разговорите на двамата млади в магазина на Шкопкова, щеше да се разочарова. Чински идваше, целуваше ръка на Мариша, а после й разказваше за пътешествията и приключенията си или четяха книгите, които той винаги й носеше. Бяха главно стихове. Понякога Мариша разказваше за детството си, за майка си, за неосъществените, за съжаление, планове. Може би се беше променило само това, че тя го наричаше господин Лешек, а той нея просто Мариша. Разбира се, когато никой не ги чуваше.

Промяната щеше да бъде по-голяма, стига Мариша да пожелаеше. Лешек неведнъж се бе опитал да я целуне, но тя винаги се противеше така решително и с такава уплаха, че не му оставаше нищо друго, освен да бъде търпелив.

После си отиваше, а тя до края на деня мислеше единствено за преживените часове и за ония, които ще настъпят утре.

Затваряше магазина и се връщаше вкъщи съсредоточена и погълната от радостното съзерцание на собственото си щастие, изпълнена с умиление към малките къщи, зелените дървета, синьото небе, към целия свят, към всички, които поздравяваше с искрена усмивка.

Тъкмо затова не забелязваше злите погледи, презрителните изражения, враждебността и насмешката. Не всички се ограничаваха с безмълвна демонстрация на враждебност и порицание. Ето че един ден се случи нещо с много неприятни последици.

В Радолишки от години живееше известното в цялата околия семейство на сарачи Войдилови. Те произхождаха от дребна, но почтена шляхта и това беше първата причина за уважението и почитта към тях в града, а втората беше, че поколения наред вече се славеха като най-добрите сарачи. Войдилови седла, юзди или хамути в Радолишки се търсеха много, въпреки че често струваха повече от вилненските. По онова време глава на заможното и уважавано семейство беше Панкраци Войдило, когото всички наричаха с любимия му прякор Мостерджей, наследници на занаята му щяха да станат синовете Юзеф и Каликст, а третият син на Мостерджей, Зенон, се смяташе и от семейството, и от целия град за изродена издънка.

Бащата искаше да го изучи за свещеник. С мъка пробута мързеливия в учението син през шестте гимназиални класа и го настани в духовна семинария. Но грижите и разходите не дадоха никакъв резултат. Напразно се радваше сърцето на стария Мостерджей, когато синът му за всеобщо учудване пристигна в градчето с расо на семинарист. Не мина година и Зенон бе изхвърлен от семинарията. Разправяше, че бил напуснал доброволно, защото нямал влечение, но хората твърдяха, че проявеното от него влечение към водката и жените било причина да го изхвърлят от средата на бъдещите духовни пастири. Верността на тези клюки се потвърждаваше от по-нататъшното поведение на екссеминариста. Той по-често седеше в кръчмата, отколкото в църквата, а при кои жени от улица Крамна се отбиваше, по-добре да не се споменава.

Тъй като знаеше латински, ставаше за работа в аптеката. Така поне си мислеше баща му. Но пак се излъга. Зенон много скоро заряза работата в аптеката. И по този повод се говореха какви ли не приказки, но не можеха да се повярват, защото радолишкият аптекар, господин Немира, не бе от приказливите, пък и беше в приятелски отношения със стария Мостерджей.

Един ден същият този Зенон Войдило в компанията на неколцина младежи минаваше покрай магазина на Шкопкова тъкмо в момента, когато Мариша затваряше, спря се и престорено приятелски я заговори:

— Добър ден, госпожице Мариша, как сте?

— Добър вечер — отвърна му с усмивка. — Благодаря, добре.

— Все пак неудобството си е неудобство.

— Какво неудобство — учуди се.

— Така си е! Госпожа Шкопкова уж добра жена, а не вземе да помисли за подобно нещо — продължаваше той съчувствено.

— За какво нещо?

— За едно канапе.

— За канапе ли? — широко отвори очи Мариша.

— Разбира се, за канапе. Тезгяхът на магазина е тесен, пък и корав. На двама, особено ако единият е господни Чински, не може да им е удобно върху него.

Младежите шумно се разсмяха.

Мариша все още не беше го разбрала, но предугаждаше някаква подлост и вдигна рамене.

— Не зная за какво говорите…

— Света̀ вода ненапита, не знаела за какво говоря — обърна се Зенон към приятелите си. — Ама знае как се прави.

Отговориха му с нов гръмогласен смях.

Разтреперана, Мариша извади ключа от ключалката, изтича по стълбите и почти бегом се понесе към къщи. Коленете й се огъваха, главата й бучеше, сърцето се блъскаше в гърдите.

Никой досега не бе я оскърбявал така нагло и гнусно. Никому не беше причинила и най-малкото зло, никому не беше казала лоша дума. Дори не беше помисляла лошо за някого. И изведнъж…

Чувствуваше се така, сякаш я бяха облели с кофа помия. Тичаше, а продължаваше да чува подмятания, смях и подсвиркване.

— Боже, боже… — шепнеше с треперещи устни. — Колко е страшно, колко е отвратително…

Мъчеше се да дойде на себе си и да овладее плача, който напираше в гърдите й, но не успя. Стигна до оградата на къщата, в която живееше свещеникът, опря се на тарабите и избухна в ридания.

Тази уличка зад градините беше една от най-тихите. Но не щеш ли, случайно тъкмо по това време началникът на пощенската станция в Радолишки, господин Собек, се бе запътил при градинаря на свещеника за ягоди. Като видя разплаканата Мариша, той първо се учуди, после се трогна и накрая започна да я утешава.

Досещаше се каква може да е причината за сълзите й. И той знаеше, че младият Чински всеки ден се застоява в магазина.

Замаял е главата на момичето, накарал го е да се влюби, а сега го е изоставил — мина му през главата.

Докосна лакътя на Мариша и й заговори:

— Не си заслужава да плачете, госпожице Мариша. От сърце ви го казвам, убеден съм. Не си заслужава. Ще мине време, раната ще заздравее. Не си хабете очите. Вие струвате хиляди пъти повече от него. Той трябва да страда. Оскърбил ви е, бог ще го накаже. На тоя свят всичко се връща. Такъв е законът. Всичко се връща. Като с греблото. Настъпиш го по зъбците, мислиш си, ще ти покажа кой съм, а то, докато се усетиш, отскочило — фрас с дръжката по главата… Такива са законите. Хайде, не плачете, госпожице Мариша…

Развълнува се от риданията и от безсилието на своите утешения. Сам едва не се просълзи. Погали я лекичко по раменете, разтърсвани от плач.

— Стига, госпожице Мариша, стига — повтаряше. — Не бива, не си струва. Обидил ви е… обидил. Лош човек. Съвест няма.

— Но защо, защо!… — плачеше Мариша. — Вярно е, че никога не ми е бил приятен… Но нищо лошо не съм му сторила.

Собек се замисли.

— За кого говорите?

— За него, за Войдило…

— За стария ли? — учуди се той.

— Не, за онзи, екссеминариста.

— Зенон?… Какво ви е направил тоя нехранимайко?

— Жестоко, отвратително ме оскърби… Пред хората! Такъв срам… Такъв срам… Как ли сега ще се покажа пред очите им.

Кършеше ръце.

Собек усети, че кръвта нахлу в главата му. Докато мислеше, че Чински е наранил Мариша, неволно се примиряваше като пред висша сила, срещу която не можеш да направиш нищо. Но като чу, че се отнася за младия Мостерджей, кипна от внезапен гняв.

— Какво ви е казал? — опитваше се да се овладее.

Ако Мариша не беше толкова опечалена и разстроена, сигурно нямаше да му се довери. Да имаше време да размисли, щеше да осъзнае, че няма смисъл да споделя това с господин Собек, един все пак чужд човек. Но в този миг тя твърде силно се нуждаеше от съчувствие. Разказа с пресекващ глас, както можа, цялата ужасна случка.

Докато я слушаше, Собек се успокои и дори се засмя.

— И вие обръщате внимание на този глупак — рече. — Той ли говори, куче ли лае — никаква разлика. Не си слагайте грижа на сърцето.

— Лесно ви е да говорите така…

— Лесно или не е друг въпрос, а Зенон е кръгла нула. Какво може да е той за вас?… Плюйте и толкоз…

— Дори така да е — изтри сълзите си. — Нали хората чуха, ще се разнесе из града. Как ще ги погледна утре?

— Ох, госпожице Мариша, защо пък да не ги гледате? Щом съвестта ви е чиста, другото е вятър работа.

— Не всеки ще повярва, че е чиста.

— Почтеният ще повярва, а лошият и в църквата вижда мръсотии. Но на лошите не бива да им се обръща внимание. Било що било и толкоз. Я вижте — показа кошничката, — отивам при градинаря за ягоди. Защо не дойдете с мене? Ягодите му са хубави, ей такива големи. И сладки.

Тя се усмихна.

— Благодаря, трябва да се прибирам… Довиждане.

— Довиждане, госпожице Мариша. И няма защо да се тревожите.

Мариша се спря и рече:

— Толкова сте добър към мене… Никога няма да го забравя.

Собек се намръщи и махна с ръка.

— Каква ти доброта? Не си струва да говорим за мене. Довиждане.

Тананикайки си под нос някакво танго, тръгна към градината. Избра си ягоди, попазари се, плати и се върна вкъщи. Умираше за ягоди. Изсипа ги в две дълбоки чинии, счука захар в хаванчето, посипа ги щедро с пудра захар, за да поемат повече. Обичаше всичко да прави както трябва.

Сложи вода за чай, извади от шкафа хляб и масло. Това беше вечерята му, а днес, понеже беше събота, щеше да я завърши с такъв чудесен десерт — чиния сочни, ароматни ягоди. Втората остави за утрешния обед.

После изми съдовете, избърса ги, подреди ги, свали от стената красивата си мандолина и излезе.

През лятото в събота вечер младежта плъзваше по улиците и главно по Алеята на кравите. Собек срещаше познати на всяка крачка. С някои се спираше, разговаряше, шегуваше се, а на други кимаше отдалече. Мина по Виленска, после отиде до Трите круши и се върна. Момичетата се опитваха да го привлекат всяка в своята компания. Но той отказваше и се разхождаше сам, като от време на време подрънкваше с перото по струните.

Когато минаваше по улица Ошмянска, видя пред къщата на Лейзор неколцина младежи. Седяха и пушеха.

— Ей — извика единият, — господин Собек. Я ела тука да ни посвириш.

— Нямам желание — спря се Собек.

— Остави ти желанието — обади се друг. — Сядай с нас и желанието ти ще дойде.

— С вас няма да седна — отвърна Собек.

— Защо така?

— Защото между вас има едно леке, а аз с лекета си нямам работа.

Настана кратко мълчание и трети глас попита:

— За кого мислиш така, ако смея да попитам?

— Аз не мисля за него — спокойно прецеди Собек. — А го презирам. И ако сте любопитен за кого става дума, господин Войдило, това сте именно вие.

— Аз ли?

— Да, вие, господин екссеминарист! За мене вие сте леке и в една компания с вас не искам да бъда.

— Защо обиждаш човека бе, Собек? — обади се помирително друг глас.

— Не е човек, а говедо. По-лошо и от говедо, хулиган.

— Тоя да не е пиян?… — провикна се Зенон.

— Пиян ли… Не, господин Войдило, нямам нищо общо с пияниците. Напълно трезвен съм, не като тебе, дето спиш по канавките. Дето се нахвърляш неприлично срещу момичетата. Само една пияна свиня, с извинение, може да оскърбява с мръсни думи невинно и беззащитно момиче, и то на публично място. Това да знаеш.

И той издрънка няколко такта от валса „Есенни маневри“.

— Говори за оная, Шкопковата Маришка — забеляза някой.

— Разбира се, че за нея — потвърди Собек. — За нея, на която едно такова леке, като уважаемия господни Войдило…

— Я млъкни! — кресна Войдило. — Стига!

— На тебе ти стига, ама на мене не!…

— Гледай си работата, бе!

— И ти можеше да си я погледаш. Само че е тъмно. Не се вижда отдалече. А при мене няма да слезеш, защото те е страх.

Зенон се засмя.

— От какво да ме е страх бе, глупако?

— Страх те е да не ти разбия мутрата!…

— Оставете, не си струва — посъветва ги кротко някой от групата.

— Така е, не си струва да си цапам ръцете — със същия тон призна Собек.

— Твойта мутра ще пострада! — викна Зенон.

Преди останалите да успеят да го спрат, той връхлетя. В тъмнината настъпи суматоха. Разнесоха се няколко приглушени удара, после силен трясък. Красивата мандолина на Собек бе станала на трески при сблъсъка с главата на екссеминариста. Противниците се вкопчиха и сгромолясаха на земята. Изтърколиха се до оградата.

— Пусни ме — обади се сподавено Зенон.

— На̀ ти на тебе, хулигане, на̀ ти, добре да ме запомниш?

Звучни удари придружаваха думите на Собек.

— На мене ли ще вдигаш ръка!… На̀ ти сега! На̀! На̀! Ще закачаш ли пак момичетата?! А?

— Няма!

— На̀ ти още веднъж, че да го запомниш!

— Няма, кълна се!

— Това ти е, за да не забравиш! И още един! Още!

— Братя, помощ! — изскимтя Зенон.

Побоят беше привлякъл двайсетина души, но никой не се притича на помощ. Собек се ползуваше с всеобщо уважение и дори онези, които бяха изпуснали началото, предпочитаха да вярват, че той е правият, още повече че противникът му беше известен побойник. Другарите на Зенон също не се чувствуваха задължени да бъдат солидарни. От самото начало дълбоко в себе си бяха на страната на Собек. Пък и Зенон бе започнал побоя.

— Господа — обади се някой от тълпата. — Стига, хайде, стига!

— Престанете! — добави втори.

Собек се надигна от земята. От къщи изтича Лейзор с газена лампа в ръка. На светлината й пролича цялото опустошение, причинено на външността на Зенон. Стърчеше със скъсан костюм, синини под очите и разкървавен нос. Повъртя език и изплю няколко зъба.

Собек поизтупа дрехите си, вдигна от земята дръжката на мандолината, на чиито струни печално се люшкаха остатъци от кутията, окашля се и си тръгна, без да продума.

Другите също започнаха да се разотиват, нищо не говореха и нищо не питаха. Но на следващия ден целият град бръмчеше като кошер. Пред църквата след литургия нямаше друга тема за разговор. Общо взето, признаваха Собек за прав и се радваха, че е дал урок на Зенон. От друга страна, се настроиха срещу Мариша. Първо, че бе станало заради нея и второ, че това заседяване на младия Чински в магазина така или иначе говори лошо за морала на едно момиче.

Пък и просто не вървеше заради някаква си пришълка, за продавачка да се бият публично хора от градското общество, чиновник и син от заможно, уважавано семейство.

Всички бяха любопитни как ще реагира семейството на Войдило. Дори, уж между другото, подпитваха братята на Зенон, но те само вдигаха рамене.

— Не е наша работа. Като си дойде тате, ще видим.

Старият Мостерджей наистина не беше в Радолишки. Бе заминал за Вилно да купува кожи.

Мариша научи за побоя на Зенон рано сутринта. Дотърчаха две съседки и разказаха всичко с подробности. Докато госпожа Шкопкова прие новината със задоволство, като божие наказание за Зенон, дето се е отказал от свещеническия сан, Мариша просто се изплаши. Жестоко се упрекваше за излишната си бъбривост. Защо й трябваше да се оплаква на този благороден човек, господин Собек! Да го изложи на такива неприятности. Кой знае какви последствия ще има всичко това. Старият Войдило няма да му прости за побоя на сина си. Сигурно ще заведе дело в съда и ще направи оплакване в дирекцията на пощите. За благородството си Собек може да заплати със службата си…

Няма съмнение, че му беше благодарна, но и малко засегната. Беше се пожертвувал заради нея, излагаше се на опасност, доброволно се бе забъркал в отвратителните клюки, които сега дълго ще петнят името му. И в резултат на всичко това бе превърнал нея, Мариша, в свой длъжник. Дори и дума да не продума, всеки негов поглед ще и повтаря:

— Защитих честта, почтеността и доброто ти име, не трябва ли да ми се отплатиш?

И още нещо. Мариша ясно си даваше сметка, че след скандала мира няма да й дадат.

Затова не излъга, когато каза, че я боли глава и не може да отиде на служба в църквата. Наистина се чувствуваше болна, нещастна, неспокойна. През целия неделен ден не излезе от къщи, плачеше и си представяше какво ще стане. Да можеше да избяга оттука, да замине колкото може по-надалече. Поне във Вилно. Би се хванала на всякаква работа, слугиня би станала… Но нямаше пари за път, а не се заблуждаваше, че Шкопкова ще й заеме. Нито Шкопкова, нито някой друг в градчето. Освен… освен…

И изведнъж се сети за знахаря от воденицата. Чичо Антони сигурно няма нищо да й откаже. Той е единственият човек, единственият, който й е останал на тоя свят.

Започна трескаво да обмисля план за действие. Вечерта, когато се стъмни, ще стигне отзад през градините до дъскорезницата… А оттам до воденицата. Някъде по пътя ще наеме каруца и сутринта ще бъде вече на гарата. Оттам ще пише писмо на госпожа Шкопкова… И на него, на господин Лешек.

Сърцето на Мариша се сви. А какво ще стане, ако той не пожелае да дойде във Вилно?…

И изведнъж всичките й проекти рухнаха.

Не, сто пъти по-добре тук ежедневно да се излага на одумване, подигравки, клюки, дори на срам, отколкото да се откаже да вижда очите, устата, косата му, да слуша скъпия мъжествен глас, да докосва силните му, красиви ръце.

— Да става каквото ще — реши.

Имаше още един изход: да му довери всичко. Той е доста по-умен от нея и сигурно ще намери най-доброто решение.

Но на това нямаше никога да се реши. Знаеше, че никой в града не би се осмелил да му разкаже каква е причината за случилото се между Собек и сина на Войдило. Между другото господин Лешек не се впускаше в разговори с никого тук. Ако все пак научеше за скандала, можеше да се усъмни, че господин Собек е имал някакви права да се опълчи в защита на Мариша, а тогава…

— Не, нищо няма да му кажа, нищо! — реши тя. — Така ще е най-разумно.

Сутринта тръгна от къщи към магазина с наведена глава и така бързаше, сякаш я гонеха. Отдъхна си едва когато влезе вътре. Огледа се в огледалцето и с безпокойство забеляза, че двете безсънни нощи и преживяното напоследък не са минали безследно. Беше бледа, с тъмни сенки под очите. Това окончателно я разстрои.

— Види ли как съм погрозняла — мислеше си, — ще се разочарова. По-добре да не дойде!

Часовете минаваха един след друг и Мариша все повече се безпокоеше.

— Чул ме е дяволът и Лешек няма да дойде! — упрекваше се тя.

Църковните камбани удариха за пладне, когато видя конете от Людвиково. Но Лешек не беше в кабриолета. Кочияшът седеше на капрата и се прозяваше. Дебелата Михалевска, икономката на Людвиково, беше слязла и отишла на покупки. Мариша бе готова да изтича до кабриолета и да попита за Лешек, но успя да се въздържи и постъпи разумно, тъй като не мина и час, когато на улицата се разнесе ревът на мотоциклета.

Едва не се разплака от щастие. Лешек обаче не забеляза нито пребледнялото й лице, нито насълзените очи. Връхлетя като ураган в такта на мазурка, направи няколко танцови стъпки и извика:

— Да живее гениалният механик! Да живее! Можеш да ме поздравиш, Маришенко! Вече си мислех, че ще пукна от горещина, но се заинатих!

И започна да й разказва как по пътя му се развалил моторът и с какви мъки отстранил повредата сам, въпреки че можел да се качи на кабриолета с Михалевска.

Беше толкова доволен от себе си, че сияеше.

— За брата до море, за любима през море! — извика.

— Как сте се омазали, господин Лешек! Ей сега ще ви донеса вода.

Тъкмо пълнеше легенчето, когато влезе Шкопкова с обеда. Изгледа ги с упрек, но нищо не каза.

— На господин Чински му се наложило да поправя машината си — обясни Мариша. — Искаше да се измие, защото се е изцапал с машинно масло.

— Ще гледам да не напръскам много — добави Чински.

— Няма значение — отвърна сухо Шкопкова и излезе.

Инженерът ни най-малко не се разтревожи от студенината на собственичката на магазина. Разказваше весело на Мариша каква била повредата на мотора и как хитро се справил с нея. Постепенно и момичето се отпусна.

— Колко хубаво се смееш! — повтаряше Чински.

— Най-обикновено.

— Напротив, необикновено! Заклевам ти се, Маришенко, че във всяко, абсолютно във всяко отношение ти си необикновена. А колкото до смеха, всеки човек се смее различно.

И започна да имитира смеха на различни хора. Правеше го толкова комично и с такива гримаси, че умрял да си, ще се разсмееш. Най-добре и най-дълго имитира дебелата икономка Михалевска.

Не знаеше, че в същия момент Михалевска беше готова по-скоро да се разплаче, отколкото да се смее, и то заради него.

Още докато с мъка се качваше в кабриолета, кочияшът забеляза, че е пурпурночервена, сякаш току-що е свалила сладкото от огъня. През целия път чуваше, че си мърмори зад гърба му, въздиша и пъшка.

— Трябва да е станало нещо — досети се той.

Както си и беше. В градчето Михалевска бе научила такива страшни неща, че просто не бяха за вярване и нямаше да им повярва, ако не бяха ги потвърдили няколко души и ако със собствените си очи не беше видяла къде бе оставил мотоциклета си господин Лешек и къде седеше вече цели два часа.

Двата малки, но добре охранени коня тичаха напето в тръс, а на нея й се струваше, че кабриолетът едва-едва се мъкне. Току поглеждаше напред и пресмяташе колко километра остават до Людвиково.

Най-сетне отвъд гората се откри просторен изглед. Нивите под лек наклон се спускаха към синьото огледало на езерото, появило се на хоризонта. Оттатък езерото в симетрични редици се издигаха малките кубчета на червени тухлени постройки и комини. На един хълм сред кичури зеленина се белееше високият изящен замък, който в околията минаваше за осмото чудо, ако не на света, то поне на североизточната част на страната. Единствено Михалевска не споделяше този възторг. Тя предпочиташе някогашната дървена, но по-голяма и по-уютна от новата сграда, в която се беше родила, отраснала и работила от дете.

Не можеше да прости на своя работодател и връстник, стария Чински, че вместо да възстанови опожарения по време на нашествието дом, бе наредил да издигнат модерен, при това двуетажен замък, сякаш нарочно е искал старите крака на икономката да имат колкото може повече стъпала за изкачване и слизане.

Дори сега, въпреки че бе погълната от други мисли, тя посвети една въздишка на тази нелепа новост, с която не можеше да свикне, независимо от изминалите години.

Кабриолетът влезе през портата, зави в страничната алея на парка и спря пред служебния вход. Михалевска беше твърде развълнувана, за да се заеме лично с разтоварването на докараните продукти и подреждането им в килера. Като локомотив на бърз влак се понесе през кухнята, коридора и трапезарията, пъхтейки може би повече, отколкото изискваха умората и скоростта, която бе развила.

Знаеше къде ще намери по това време господарите си и не сгреши. Бяха на северната тераса. Госпожа Елеонора, изправена в стегнат корсет, бе седнала на твърд, нетапициран стол (други не признаваше) и се бе задълбочила в големите счетоводни книги на фабриката. Зад нея стоеше счетоводителят Слупек с изражение на мъченик, когото всеки момент ще подложат на изтезания. Върху плешивата му глава, наподобяваща голяма розова пърхутка, бяха избили гъсти капки пот. На другия край на терасата в голямо плетено кресло седеше господин Станислав Чински, отрупан с невероятни купища вестници.

Михалевска застана между тях безмълвна като статуя на ужаса.

Господин Чински смъкна очилата на носа си и попита:

— Какво има, Михалеша?

— Беда! — простена.

— Няма лимони ли?

— Ами, какви ти лимони!… Ком-про-ми-та-ци-я!

— Какво е станало? — спокойно, но вече с по-голям интерес попита Чински, отмествайки вестника.

— Какво е станало ли?… Скандал!… Мислех, че ще потъна в земята от срам. Целият град само за това приказва! Само за него!

— За кого?

— Ами за нашия скъп Лешек.

— За Лешек ли?

Госпожа Чинска вдигна глава и рече:

— Запомнете, господин Слупек. Прекъсваме тук, на 1482 злоти и 24 гроша.

— Да, госпожо — отдъхна счетоводителят. — Двайсет и четири гроша. Да изляза ли?

— Не, останете. Та какво казваш, Михалеша?

— За господин Лешек. Срам за цялото семейство! Такива неща научих, че не е за вярване!

— Хайде, кажи ги. Кой знае какви клюки ще са — изрече с каменно спокойствие госпожа Чинска.

— В Радолишки очите ще си извадят заради нашия господин Лешек. Началникът на пощенската станция си строшил китарата в него и се въргаляли из площада. Разбил му носа. Зъби му избил…

— На кого? — скочи старият Чински. — На Лешек ли?

— Не, на оня, сина на Мостерджей, сарача.

— Че нас какво ни засяга?

— Ами станало е заради онова момиче, дето господин Лешек го задява.

Госпожа Чинска смръщи вежди.

— Нищо не разбирам. Моля те, Михалеша, разкажи ни всичко, но поред.

— Нали ви казвам?! Заради момичето. Заради Шкопковата Мариша. Отдавна си знаех, че работата там не ще да е чиста. Стари очи, ама виждат. Не ви ли казах още миналата седмица: май господин Лешек доста зачести с ходенето си в Радолишки!… Казах ли ви го?… Е… казах ли го, или не…

— Няма значение. Та какво е това момиче?

— Момиче като момиче. Че е хубава, хубава е, но нищо особено не виждам в нея. Чак да се бият заради една такава?… Но това е едно, а господин Лешек е друго. Всеки ден лети към града. Мисля си аз: какво ли го влече натам, а то какво било! Едва сега се разбра.

— И какво било?

— Ами ходел е при нея, при оная Мариша. Мотоциклетът му къде е по цели дни?… Точно пред магазина на госпожа Шкопкова. Всички го виждат и клатят глави. А господин Лешек къде е?… Той пък в магазина. Насаме! Да! Насаме с нея, защото Шкопкова не седи в магазина. Госпожа аптекаршата разправяше, чудно, вика, как досега свещеникът от амвона, вика, не е осъдил една такава поквара. И ако, вика, не го е направил, то ще е от уважение и почит към родителите, вика, на този предприемчив ерген.

Господин Чински зловещо се намръщи.

— Разказвай нататък.

— Та оня де, синът на сарача, екссеминаристът, в събота… не, не, в петък… Не, добре го казах, в събота, попитал публично същата тая Мариша защо си била сложила канапе в магазина… А тя нищо не отвърнала. Тогава той започнал такива врели-некипели за нашия господин Лешек и за нея да дрънка, че всички се хванали за коремите от смях.

— Кои всички? — попита спокойно госпожа Елеонора.

— Ами хората. На улицата е имало хора и всички са чули. Тогава тази Мариша, изглежда, се засрамила, защото дума не обелила, ами си плюла на петите. Ама трябва да се е оплакала на оня, дето се занимава с пощата, Собек. Пък може той и от друг да го е научил. Важното е, че щом срещнал екссеминариста, нахвърлил се върху него и такъв бой му теглил, че оня едвам оцелял. А днес със собствените си очи видях мотоциклета на господин Лешек пак пред магазина. Ще си навлече някоя беля. Този Собек може да му стори нещо, щото…

— Добре — прекъсна я госпожа Чинска. — Благодарим ти, Михалеша, за информацията. Ще видя как стоят нещата.

Тя говореше съвсем безразлично, но икономката много добре знаеше на какво мирише тази работа. Изведнъж й дойде наум, че постъпи доста прибързано и необмислено. Беше наистина ядосана от неморалните посещения на Лешек, но тя го обичаше повече и от родните си деца и сега съжаляваше за постъпката си.

— Но аз, моля ви се — започна тя, — нищо лошо не казвам за нашия господин Лешек, защото то се знае…

Но господарите Чински вече разговаряха на френски, което означаваше, че Михалеша трябва да излезе. Стори го, без да бърза, и се чудеше дали да не изтича веднага на пътя да предупреди Лешек каква каша му е забъркала. Но като поразмисли, все пак реши, че едно порядъчно мъмрене, каквото си заслужаваше, ще му бъде само от полза и се отказа от намерението си.

Във всеки случай си заслужаваше порицанието. Ако е прелъстявал едно почтено момиче, постъпката му е много лоша. Ако пък оная Мариша не е почтена, тогава излага себе си и семейството си.

На такова мнение беше Михалеша, така смятаха и господарите Чински.

Затова когато Лешек си дойде, с учудване и тревога забеляза студените погледи, с които го посрещнаха. Отначало го стресна предположението: негодникът Бауер, директорът на хотела във Вилно, сигурно е изпратил сметката.

— Ама че безобразие — мислеше си, докато мълчаливо вечеряше, — не можа ли да изчака няколко седмици. Сметката — доколкото Лешек си спомняше — съдържаше разходи, които не би искал в никой случай да бъдат показани на родителите му. Особено за счупените огледала и за многото, наистина прекалено много бутилки шампанско…

— Би ли могъл сега да ни посветиш половин час? — обади се, ставайки от масата, госпожа Чинска. — Бихме искали да поговорим с тебе.

— Чак половин час? — гузно попита Лешек.

— Да не би да ти се струва прекалено много за разговор с родителите?

— Напротив, мамо. На ваше разположение съм.

— Да отидем в кабинета.

— Охо! — помисли си Лешек. — Работата изглежда сериозна.

В кабинета като правило се провеждаха най-неприятните и най-официални разговори с родителите му.

Господин Чински седна на председателското място зад писалището, изкашля се двукратно и започна:

— Скъпи Лешек! Стана ни известно, че лекомислието ти не само е надхвърлило границите на добрите нрави, но е нарушило и понятието за лично достойнство, което двамата с майка ти сме се старали да ти внушим.

— Не зная, татко, за какво става дума — отвърна Лешек, приел хладен и отбранителен тон.

— Става дума за отвратителните скандали сред градските… ергени… скандали, предизвикани заради тебе.

Лешек помисли с облекчение:

— Значи не е сметката от хотела! Слава богу! — и вече съвсем спокойно се усмихна.

— Скъпи родители, виждам, че някой ви е заблудил или, с други думи, ви е разказал някакви нелепи измислици. Не съм чувал нищо за каквито и да е скандали. Още по-малко бих могъл да ги предизвикам.

— И нищо ли не си чувал за някаква си Мариша — бавно изрече майката, — продавачка в магазина на Шкопкова?

Лешек леко се изчерви.

— Какво общо има това?

— Твърде много, скъпи мой.

— Разбира се, познавам Мариша. Мило момиче.

Изкашля се и добави:

— Доста често се отбивам в магазина за цигари.

— Всеки ден — подчерта майката.

— Възможно — сви вежди той. — И какво от това?

— Ходиш там всеки ден и се заседяваш с часове.

— Дори да е така… Не смяташ ли, мамо, че вече съм на възраст, когато не се нуждая от контрол?…

— Положително. Що се отнася до нашия контрол. Обаче дори най-зрелият и самостоятелен човек винаги подлежи на един друг, при това значително по-нетолерантен контрол. Имам предвид контрола на общественото мнение.

Лешек се възмути.

— Прости ми, мамо, но аз не съм извършил никакво престъпление!

— Никой не те обвинява в престъпление.

— В такъв случай за какво става дума?

— За такт и достойнство — отговори убедено госпожа Чинска.

— Смятам, че спазвам и едното, и другото.

Господин Чински се размърда нетърпеливо в креслото.

— Скъпи Лешек — започна. — Трябва сам да разбереш, че твоите редовни посещения, демонстративните ти посещения в магазинчето не са минали без коментари…

— Това никого не засяга. Магазинът… магазинът е публично място. Всеки може да влезе.

— Извинявай — прекъсна го майката, — но подобни разсъждения са под твоето равнище. Преди всичко ти седиш там по цели дни, което прави впечатление на всички и предизвиква коментари. Сигурно не смяташ хората за дотолкова наивни, та да допускат, че използваш времето си за изучаване методите на търговията на дребно. Седиш там заради въпросната продавачка.

— Възможно. И какво от това?

— От това би следвало, че смяташ нейната компания особено интересна.

— Действително е така, мамо.

— И подходяща за тебе?… Така ли? Подходяща за един Чински в обществено, интелектуално и социално отношение?

Лешек вдигна рамене.

— Въпрос на възгледи, на гледна точка…

— В такъв случай позволи да ти кажем, че според нас тук няма място за никакви възгледи. А най-доброто доказателство е, че посещенията ти там са станали тема на сплетните в градчето.

— Никак не ме интересуват сплетните! — отвърна рязко.

— Нещата не се изчерпват само със сплетните. Това момиче е било публично оскърбено от един измежду по-нещастните… твои съперници, в резултат на което друг… обожател на тази… известна госпожица е сметнал за необходимо да се обяви в защита на честта й чрез уличен побой. Благодарение на това твоето… ухажване и твоята личност са се разчули из цялата околност.

Лешек широко отвори очи.

— Но аз нищо не зная! Това е просто невъзможно!

Скочи възмутен и извика:

— Това са отвратителни сплетни, в които няма нито дума истина!

— За съжаление, сине — обади се господин Чински, — имаме напълно достоверни сведения.

— Не вярвам! — избухна. — Щеше да ми каже! А ти, мамо, когато говориш за едно момиче, което не познаваш, за най-почтеното момиче, не би трябвало да си служиш с такива… такива… двусмислени намеци. Това… това е отвратително!

Родителите си размениха бързи погледи. Бяха изненадани от избухването на сина, който досега се беше изразявал за жените доста пренебрежително.

— Виждам, че госпожицата твърде много те засяга.

— Естествено, че ме засяга, след като заради мене е била изложена на подобни… подобни…

Прехапа устни и не довърши.

Госпожа Чинска му разказа спокойно всичко, което беше научила от икономката. Лешек бе успял да се овладее дотолкова, че не я прекъсна нито веднъж. Когато свърши, сухо се обади:

— И какви изводи възнамерявате да направите?

— Какви изводи ли? — учуди се господин Чински. — Единственият извод е да те помолим да се замислиш върху поведението си. Това е всичко.

Лешек поклати глава.

— Не е всичко. Можете да се съгласите или не, но аз не виждам в поведението си нищо, което да накърнява вашето, моето или чието и да е достойнство. Не мога да бъда упрекнат в нищо. Абсолютно в нищо! Нито аз обаче, нито, струва ми се, моите родители могат да простят на един простак, ако петни репутацията на бедно, но достойно за уважение момиче, като използува моето име.

Госпожа Елеонора измери сина си с ироничен поглед.

— Прекалено си уверен, скъпи мой, в уважението, което заслужава въпросната госпожица. Не допускам да си наивен! Но как мислиш да реагираш?… Много съм любопитна. Дали не възнамеряваш по подобие на онзи пощенски чиновник да влезеш в уличен бой със сина на сарача?

— Не, но ще отнеса въпроса в съда!

— Това няма да говори добре за здравия ти разум. Едно съдебно дело положително не ще оправи репутацията на госпожицата.

— В такъв случай ще наредя на кочияша да му даде един урок с камшика! — викна припряно. — Във всеки случай… Отсега нататък няма да купуваме нито за фабриката, нито за имението изделията на баща му!

— Бащата няма никаква вина — забеляза господин Чински.

— Разбира се — добави госпожа Елеонора. — А освен това позволи ми да изразя учудването си от тона ти, така категоричен, сякаш фабриката и имението са твоя собственост и поръчките зависят единствено от тебе.

Нервите на Лешек бяха вече твърде опнати. Отстъпи крачка назад и попита:

— Така ли било?… Значи ти, мамо, възнамеряваш и в бъдеще да правиш поръчки при същия този сарач?

— Не виждам повод за промени.

— Но аз виждам! — извика той.

— За щастие това нас не ни задължава.

— Така ли? Тогава чуйте! Решително настоявам. Избирайте. Или ще се съобразите с моето желание, или повече няма да ме видите!

Завъртя се на пета и излезе от кабинета. Негодуванието му нямаше граници, беше възмутен до такава степен, че действително не би се поколебал да изпълни заплахата си и да замине дори веднага.

Не искаше и не можеше в момента да прецени дали постъпва правилно. Самата мисъл, че един никаквец в градчето се е осмелил публично да му се подиграва, го вбесяваше, замъгляваше трезвия му разум и го караше да реагира незабавно. За момента това беше най-важното: да накаже, да отмъсти. Нека само родителите да му попречат! Нека! Почти го желаеше. Тогава ще им покаже, че е в състояние пред нищо да не отстъпи. И тях ще накаже.

Изтича в парка и с бастуна на баща си, който бе грабнал от антрето, започна яростно да брули листата от клоните на кестените.

Скъсването с родителите естествено ще е равносилно на мизерия. Наистина вече беше специалист по керамика и можеше да постъпи на работа в Чмелюв или в някоя друга фабрика. Това обаче ще сведе бюджета му до някакви си жалки петстотин злоти месечно.

— И така да е — убеждаваше себе си. — Ще издържа.

И изведнъж изплува въпросът:

— Каква всъщност беше причината за конфликта, конфликт, който ще постави на карта целия ми живот?

Отговорът дойде бързо:

— Мариша…

Да, в основата беше Мариша, прелестното момиче, за което беше готов на всичко. Дори да се допусне, че не на всичко, то все пак на доста много.

— На доста много — уверяваше се сам.

Но веднага се появиха съмнения. Дали ако скъса с родителите си, ако се откаже от положението и благосъстоянието, цената няма да е твърде висока?…

Отхвърли с възмущение тази мисъл. Въпросът беше ясен: някой се е осмелил да обиди Мариша и него, следователно трябва да бъде наказан. И ако родителите му откажат, на единствения си син, толкова дребно удовлетворение, ще докажат, че не заслужават никаква милост. Нека да страдат.

А Мариша?… С Мариша е съвсем друго. В случая е излишен въпросът заслужава ли го. Защото ако се разсъждава трезво, с Мариша не всичко е наред. Твърдо не. Синът на сарача, изглежда, се е чувствувал в правото си да фамилиарничи с нея или го е направил от ревност. Ами пощенският служител, някой си Собек?… Защо е защитил Мариша?… Без никакво основание ли?…

Да мисли така, значи да бъде глупашки наивен. Естествено все нещо трябва да го свързва с момичето.

Беше обхванат от гняв. Самото предположение, подсказано от майка му, че тези хора са негови… съперници, му се стори обидно, оскърбително.

— Такива са последиците — мислеше огорчен — от общуването с хора от тези среди.

Няма съмнение, че майка му е жена с опит. Тя гледа на живота разумно. Ако подозренията й дори частично са основателни…

— Хубаво се наредих! Станах за смях като някакво хлапе! Пред мене това момиче се преструва на самата невинност, а кой знае какво си позволява с един такъв, да речем, Собек…

Подозрението наистина беше отвратително, но кой можеше да гарантира, че и животът, че и истината не са отвратителни?

И Лешек бе обхванат от пълно разочарование. Седна на каменната пейка, мокра от росата, и светът му се стори някак гнусен, досаден, недостоен за всякакви усилия, за всякаква борба, за всякакви жертви…

… Защото Мариша, ако беше честно, искрено момиче, нямаше да крие скандала от него. Напротив. Щеше да му признае всичко, да го помоли той да я защити, а не някакъв си Собек…

Иззад дърветата изплува кръглата луна. Лешек изобщо не обичаше луната. А този път в неприятното й изражение долови явна иронична усмивка.

— Още съм си страшно глупав — хрумна му, — страшно глупав.

И се замисли какво ще си кажат родителите му за цялата тази история и за неговото поведение. Ако би могъл да чуе разговора им, щеше да се убеди, че тяхната оценка за разума му не се отличава от неговата собствена.

След излизането на Лешек Чински доста продължително мълчаха, после госпожа Елеонора въздъхна:

— Много ме безпокои глупостта на Лешек.

— И мене не ме радва — добави господин Станислав, ставайки. — Късно е вече. Време е за сън.

Целуна жена си, както обикновено, по ръката и челото и отиде в стаята си. След четвърт час вече беше в леглото и тъкмо се канеше да зачете „Потоп“, който беше най-доброто средство да успокои нервите си преди сън, да се откъсне от проблемите на ежедневието и да се понесе върху крилата из въображението, когато на вратата му се почука.

— Ти ли си? — учуди се, като видя жена си. От години не беше се появявала в стаята му по пеньоар по това време.

— Да, Сташо. Исках да чуя твоето мнение. Не зная как трябва да постъпим. Смяташ ли, че заплахата на Лешек трябва да се приеме сериозно?

— Той е неуравновесено момче — забеляза предпазливо господин Чински.

— Защото… Няма да бъде възпитателно, ако отстъпим пред заплахата му. А, от друга страна, трябва да вземем под внимание възрастта му. Ако досега не сме успели да го възпитаме, никаква педагогика вече няма да ни помогне.

Господин Станислав погледна тъжно към разтворения върху юргана дебел том. Заглоба тъкмо беше поел командуването на войската и се бе заел да снабдява лагера. Моментът беше особено приятен, а за беля трябваше да се занимава с Лешек.

— Смятам, Еля, че твърде категорично му отказахме.

— Но справедливо.

— Несъмнено. От друга страна обаче, амбициите на момчето бяха засегнати. Може би в крайна сметка…

Мисълта за предстоящите в книгата събития, за докараните от Бялисток оръжия и боеприпаси, за пристигането на княз Сапеха (тази калпава глава трябва от Витебск да е дошла) настройваха Чински миролюбиво и отстъпчиво.

— … в крайна сметка този сарач би трябвало да вкара синчето си в пътя. Не може да се отрече, че в известна степен Лешек има основание.

— Тоест, ти настояваш — подзе госпожа Елеонора — да приемем условието на Лешек?

— Аз да настоявам?! — учуди се искрено господин Станислав.

— А да не би аз — сви нетърпеливо рамене. — Винаги съм била на мнение, че си прекалено мек и снизходителен към него. Дано някога не си изпатим от тази твоя слабост.

— Извинявай, Еля… — започна господин Чински, но съпругата го прекъсна:

— Добре, ще се съобразя с желанието ти. Обаче пак подчертавам, че не съм на това мнение.

— Но… — опитваше се да възрази Станислав, — но аз…

— Какво ти? Ти, скъпи мой, го възпита зле! Лека нощ!

И госпожа Елеонора излезе. Излезе, засрамена от самата себе си. Съвестта й не можеше да бъде приспана с привидното стоварване на отговорността за отстъплението върху съпруга. Властната й натура се бунтуваше срещу ултиматума на сина и ако Станислав поне с една дума беше поощрил упорството и категоричността й, тя нямаше да промени решението си. Друг въпрос е, че крачеше към спалнята на мъжа си, напълно убедена, че няма да чуе от него подобно поощрение.

Обаче онзи, който предполага, че госпожа Елеонора би могла да се примири напълно с поражението, не я познава. Наистина изтръпваше при мисълта, че синът й ще изпълни заканата си и ще замине накрай света, но не можеше да се съгласи с едно свое поражение, с отстъпление от позициите.

Затова на другия ден извика сина си и без много приказки му заяви, че не под натиска на неговата заплаха, а поради настояването на баща му е решила да откаже поръчките при сарача Войдило, но само при едно условие. А именно, Лешек още днес да замине при чичо си Еустахи в околностите на Варшава, и то за по-дълго време.

Умишлено не определи срока от страх, че ако е прекалено дълъг, Лешек ще откаже. Но опасенията й бяха напразни. След безсънната нощ, след множеството скептични и дори цинични мисли Лешек бе напълно примирен със съдбата. Сам се чудеше дали няма да е най-добре да замине, затова прие проекта на майка си без всякаква съпротива.

Заминаването щеше автоматично да отстрани изкушението да ходи в градчето; в шумния, весел дом на чичо си Еустахи, където винаги беше пълно с момичета и млади жени, сигурно щеше да прекара по-приятно, отколкото в тази противна околност, в това жалко блато, сред дребни, мръсни и делнични проблеми.

Така си мислеше до момента, когато отвъд прозореца на вагона започнаха да се мяркат и изчезват гаровите постройки. Но когато колелата на влака монотонно и ритмично затракаха, мислите му се объркаха, завъртяха и изведнъж литнаха в друга, в съвсем обратната посока.

Но това е вече отделна история.