Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (6)

Шеста глава

От този ден Антони Кошиба се настани във воденицата на Прокоп Мелник. И макар че никога не се смееше, а много рядко се усмихваше, беше му тука хубаво, както никъде досега. Не бягаше от работа, не си жалеше ръцете и гърба, не обичаше да се впуща в приказки, затова старият Прокоп нямаше за какво да го упреква. Напротив, дори беше доволен от новия ратай. И ако не го показваше с нищо, бе само защото такъв му беше характерът.

Антони Кошиба вършеше всичко, каквото му се полагаше. И на яза, и при насипването на зърното, и на кантарите, и при воденичните камъни. Ако нещо се повредеше, залавяше се да го поправя, а тъй като, изглежда, по природа си беше сръчен, вършеше добра работа. Неведнъж я скоба се чупеше, я зъбчато колело на оста се изместваше, а той вече знаеше какво трябва да се направи, умееше да го поправи и минаваха, без да викат ковача или майстора по колелетата.

— Бива те теб, Антони — казваше Виталис. — Личи си, че си обиколил света.

А друг път ще рече:

— Не си чак толкова стар. Ако служиш добре на Прокоп, току-виж и жена си заслужил, Олга вдовицата да вземеш…

— Сам не знаеш какво приказваш — вдигаше рамене Антони Кошиба, — не им е на тях в ума такова нещо, а още по-малко на мене. За какъв дявол ми е?

Тракаше воденичното колело, боботеше буйният поток, ръмжаха мелничните камъни. Белият брашнен прах се носеше из въздуха и го насищаше с вкуса на хляб. От зори до късна нощ не оставаха без работа. Напротив, времето не им стигаше. Затова пък в неделя можеха да поотдъхнат и да си разкършат кокалите. Но и тогава Антони не се опитваше да се сближи нито с веселата Зоня, нито с Наталкината майка Олга, въпреки че и двете го обичаха и се отнасяха към него дружелюбно. В свободното си време той беше най-често с Наталка.

Дните си приличаха и на него му се струваше, че все така ще бъде, докато се случи нещо, което не само промени всичко, но и стана голямо събитие за семейството на Прокоп Мелник.

Ето какво стана: в събота, точно преди да спрат колелото, се спука дъбовата му главина. Трябваше час по-скоро да се притегне с железен обръч. Прокоп почти тичешком донесе инструментите и Антони, кажи-речи, три часа се поти, докато я поправи. Понеже старият ценеше инструментите повече от всичко и винаги ги държеше до леглото си, накара го да отнесе сандъчето там. Антони го взе на рамо и отиде. Никога досега не бе надничал в стаите, защото не беше любопитен, пък и не беше се налагало.

Беше необикновено чисто. Бели колосани пердета на прозорците и саксии с мушкато. Върху високите легла като пирамиди се издигаха чак до тавана наредени една върху друга пухкави възглавници, подът беше измазан в червено.

Антони се върна да изтрие по-старателно краката си и влезе. В другата стая видя Василко. Лежеше на леглото и плачеше. Щом видя Антони, той се поуспокои, но изведнъж се развика:

— Слушай, Антони, повече не мога да издържа. Смъртта е по-хубава от такъв живот. Ще си сложа край. Така ми е било писано.

— Не говори такива работи — спокойно отвърна Антони. — Какво ли не сполетява хората и пак живеят…

— Живеят? А защо… Защо да гния като някой пън?

— Защо пък да гниеш…

— А каква полза? Нито на другите, нито на себе си съм потрябвал. И все така ще е. Лежа тук и си мисля. И разбрах: няма спасение.

— Остави тия глупости — измърмори Антони, криейки вълнението си. — Млад си още.

— Какво като съм млад? За какво ми е младостта, щом не мога да стъпя на краката си. Да бях стар, както и да е… А това е божие наказание за греховете на баща ми? Аз ли да ги изкупувам? Защо аз… Да не би аз да съм отнел дела на чичо си… Не! Не аз! А баща ми. Защо аз да съм сакат…

Антони сведе очи. Просто не можеше да гледа това хубаво момче, почти дете, така отчаяно.

— Мисли си за нещо друго — рече той неуверено.

— За какво друго мога да мисля, за какво? Погледна ли си краката, предпочитам да не съм се раждал! Ето виж ги!

Дръпна одеялото, с което бе завит.

Отънелите му крака, неестествено слаби, бяха покрити по пищялите с удебелявания и розови белези, още незавехнали.

Васил продължаваше да говори, но Антони Кошиба не го чуваше, не схващаше думите му. Гледаше в захлас. Чувствуваше, че нещо странно става с него. Гледаше така, сякаш някога бе виждал подобно нещо и че така трябва да бъде. Непреодолима сила го накара да се наведе над момчето. Протегна ръце и започна да опипва коленете и пищялите. Дебелите му мазолести пръсти безпогрешно и умело усещаха с леко натисване по отпуснатите мускули на сакатия изкривяванията на лошо зарасналите кости.

Дишаше тежко, като при голямо усилие. Бореше се с мислите си. Ами да, да, невероятно ясно го разбираше. Чисто и просто костите са зараснали лошо. Това не бива да е така. Тук също. Естествено!

Изправи се и изтри с ръкав потта от челото си. Очите му горяха и беше така пребледнял, че Васил го попита:

— Какво ти е?

— Чакай, Васил — обади се Антони с ненадейно пресипнал глас, — преди колко време падна и си счупи краката?

— Пети месец… Ама…

— Пети ли? И ги наместиха?

— Наместиха ги. Докторът от града, от Радолишки.

— И какво?

— И каза, че ще оздравея. Бинтова ми краката в дъсчици. Два месеца лежах, а като ги свали…

— Тогава какво?

— Тогава каза, че вече не можел да ми помогне. Така били счупени, че нямало спасение.

— Няма ли?

— Аха! Баща ми искаше да ме откара чак до Вилно, в болницата. Но докторът рече, че нямало смисъл, тъй като и господ не можел да ми помогне.

Антони се засмя.

— Не е вярно.

— Как да не е вярно? — затрепери гласът на Васил.

— Ей така, не е вярно. Ето, размърдай си пръстите!… Виждаш ли… Не е вярно! Ако не можеше да ги движиш, тогава — край. А стъпалата?

— Не мога — намръщи се Васил, — боли.

— Боли ли?… Трябва да боли. Значи е добре.

Сви вежди и се замисли. Най-сетне каза уверено:

— Краката ти трябва да се счупят отново и костите да се наместят правилно. Както трябва да си бъдат. И ще оздравееш. Ако не можеше да си движиш пръстите, оправяне няма, а така ще могат.

Васил го гледаше учудено.

— А ти, Антони, откъде знаеш?

— Откъде ли?… — поколеба се Антони. — Не зная откъде. Но не е трудно. Ето виж. Тук е зараснало накриво, ей тука също, а на този крак е още по-лошо. Тук костта е пукната сигурно чак до коляното.

Натисна и попита:

— Боли ли?

— Много.

— Виждаш ли. И тук трябва да е същото!…

Сакатият чак изпъшка под натиска на пръста.

Антони се усмихна.

— Видя ли?… Тук трябва да се разрежат кожата и мускулите. А после с чукче… или с трионче. И да се наместят.

Антони, обикновено спокоен, дори флегматичен, сега беше се променил неузнаваемо. Оживено обясняваше на Васил, че не бива да се губи време, да се направи час по-скоро.

— Доктор Павлицки няма да се съгласи — тръсна глава Васил. — Казал ли е веднъж нещо, после хич не ще и да чуе. Да отидем пък до Вилно?

Целият трепереше от надеждата, която събуди у него Антони, и го гледаше неспокойно.

— Няма нужда да ходиш във Вилно — отвърна ядосано Антони. — Никой не трябва. Сам! Сам ще го направя!

— Ти ли? — вече с пълно недоверие извика Васил.

— Точно така, аз. И ще видиш, че ще ходиш както някога.

— Откъде накъде ще можеш? Та това е операция. Трябва да си учил, за да ги знаеш тия работи. Правил ли си го досега?

Антони се намръщи. Не можеше да преодолее странното желание, просто нещо го караше да отстоява намерението си. Същевременно обаче разбираше, че няма да се съгласят, няма да позволят, няма да му повярват. Никога, разбира се, не се е занимавал с лечение, а още по-малко с наместване на счупени крака. Много занаяти беше усвоил в дългогодишното си странствуване, но знаеше със сигурност, че никога никого не беше лекувал. Сега се чудеше сам на себе си каква е тази сигурност, тази убеденост да твърди, че недъгът на Васил може да се излекува. Чудеше се, но това не променяше ни най-малко убеждението му, нито го разколебаваше.

Антони Кошиба не обичаше лъжата. Но беше готов да прибегне към нея, само и само да постигне целта си.

— Дали съм го правил ли? — вдигна рамене. — Много пъти съм го правил. Ще го направя и на тебе и ти ще оздравееш! Умно момче си и ще склониш.

Вратата се открехна и Наталка викна:

— Антони, ела да вечеряме! А на тебе, Василко, в леглото ли да ти донесем?

— Няма да ям — озъби й се Васил нетърпеливо, ядосан, че е прекъснала толкова важен разговор. — Махай се, Наталка!

Заразпитва отново Антони и го пусна едва когато от пруста се разнесе припреният глас на майка му.

След два дни старият Прокоп извика Антони. Седеше пред воденицата и пущаше дим от лулата си.

— Какви си ги наприказвал ти, Антони, на моя Васил? — обади се замислено. — Че можел да се излекува.

— Истината му казах.

— Каква е тази истина?

— Че аз мога да оправя краката му.

— Как така можеш?

— Трябва да се разреже кожата, костите да се счупят и отново да се наместят. Лошо са зараснали.

Старият плю, поглади побелялата си брада и махна с ръка.

— Я, стига. Самият доктор каза, че нищо не може да помогне, та ти, глупавият, неукият ще го оправиш?… Вярно е, че разбираш от разни майсторлъци. Не го отричам. И щеше да е грехота… но с човешкото тяло не е толкова просто. Трябва да знаеш къде коя кост е, къде коя жилка, коя до коя трябва да е, какво значение имат. Нали и аз коля я прасе, я теле например. Толкова неща има, че не можеш да им хванеш края. И какво всъщност е?… Добиче. А човекът е къде-къде по-тънка работа. Трябва да я разбираш. Това да не ти е вършачката, я, че да й развинтиш винтчетата и другите й там чаркове, да ги наредиш на земята, после хайде обратно, сглобиш, смажеш и завършее по-добре отпреди. Трябва да го можеш, училище трябва, наука си е то.

— Както искаш — вдигна рамене Антони. — Да не би да настоявам, а? Казвам, че мога, защото се е случвало да спасявам хора, и ще сполуча. Някога да си ме чул да приказвам на вятъра?

Старият мълчеше.

— Случило ли се е да кажа, че мога нещо, а после да съм го развалил?

Мелник кимна.

— Което е вярно, вярно е! Грях ще е да го отричам! Бива си те и не мога да се оплача от тебе. Но сега става дума за сина ми. Сам разбираш. За единствения, който ми е останал.

— Искаш значи цял живот да го гледаш сакат, така ли? Че аз и друго ще ти кажа — по-добре няма да стане, а много по-зле. Останали са парченца счупена кост. Сам ще ги напипаш. Наука, викаш, трябвало. Опитал си я науката. Нали докторът от града е учен. А какво е направил?

— Щом ученият не се е справил, неукият тук няма работа. Освен — поколеба се той. — Освен да го откарам до Вилно, в болницата. Но разноски колкото щеш, а кой знае ще помогне ли…

— Няма никакви разноски да има. И грош няма да ми платиш. Не настоявам, Прокоп, повтарям ти, не настоявам. От добро сърце, от добри чувства към всички щях да го направя. Ако се страхуваш Васил да не умре или да се поболее по-лошо, трябва две неща да знаеш. Първо, прав ще си да ме убиеш дори. Няма да се браня. А ако щеш, и до края на живота си даром ще ти слугувам. Какво да правя! Жал ми е за момчето, а зная, че ще му помогна. И още нещо, ти чувал ли си, Прокоп, какви мисли му минават през главата?

— Какви мисли?

— Ами такива, да сложел край на живота си.

— Тю-ю-ю, не предизвиквай дявола — трепна Мелник.

— Не го предизвиквам. Ама той, Василко, все това си мисли. И на мене го е казвал, и на други. Питай Зоня или Агата.

— В името на отца и сина!…

— Ти, Прокоп, не намесвай бога — добави ядосано Антони, — защото всички разправят, че твоето нещастие с децата е наказание божие за мъките на брат ти…

— Кой го казва?! — изръмжа старият.

— Ами кой?… Кой?… Всички. Всички наоколо. Пък ако искаш да знаеш, и синът ти го казва. Защо, вика, аз трябва да страдам, цял живот сакат заради греха на баща ми?…

Настъпи мълчание. Прокоп сведе глава и сякаш се вдърви. Вятърът леко развяваше дългата бяла коса и брадата му.

— Божичко, смили се. Смили се, боже — тихо прошепна.

Изведнъж Антони се почувствува неловко. Как можа да изрече в лицето на горкия старец най-болезненото обвинение! Поиска да смекчи казаното и започна кротко:

— Сигурно е измислица това, дето го приказват… Никой не може да знае какво е отсъдил бог. А Васил е още млад и глупав. Това аз не го вярвам.

Старият не помръдна.

— Не го вярвам — продължи Антони. — А най-доброто доказателство е, че синът ти може да се излекува, и ще го излекувам. Помисли, Прокоп, какво ти казвам, защото само доброто ти мисля, а зная, че и ти не ми мислиш лошото. Помисли си какво ще бъде, когато напук на всички приказки Васил оздравее, започне да ходи като другите, залови се за работа? Ще има на кого да оставиш воденицата и на стари години отмяна ще имаш, и родното ти чедо ще се грижи за тебе. Сам помисли, няма ли да затворят уста клюкарите, видят ли Васил здрав?

Мелник тежко се надигна от пъна и погледна Антони. Неспокойните му очи искряха.

— Слушай, Антони, можеш ли да се закълнеш, че момчето ще оживее?

— Заклевам се! — отговори сериозно.

— Ела тогава.

Тръгна мълчаливо напред. Надникна по стаите. Нямаше никого. В ъгъла пред иконата мъждукаше малкото пламъче на кандилото.

Прокоп свали иконата от гвоздея, тържествено я вдигна над главата си и рече:

— Заклевам се…

— Заклевам се… — повтори Антони.

— В името на светата пречиста дева…

— В името на светата пречиста дева.

— И на Христа Спасителя…

— И на Христа Спасителя — повтори Антони и за да потвърди клетвата си, целуна иконата, която Прокоп му подаде.

Всичко трябваше да стане в пълна тайна. Прокоп Мелник не искаше да се разгласи предварително и из околността да тръгнат отново приказките за прогонения брат и божието наказание, насочено срещу потомството му. Въпреки клетвата на Антони Кошиба, въпреки изключителното доверие към него воденичарят все пак се боеше да не загуби сина си.

Затова дори на най-близките си не съобщи подробности.

Според плана на Антони на следващия ден жените трябваше да почистят пристройката. Запалиха печката там, занесоха кофа вода, двете най-големи тенджерки и постелите на Васил и Антони.

На жените и на другия ратай Прокоп каза само следното:

— Антони знаел начин да лекува и ще лекува там Василко.

През това време Антони си подбра инструментите: чукче и малък трион, лъска ги с натрошена тухла, докато блеснаха, и им пригоди дръжки. После намери едно длето и два ножа. Дълго ги наточва, но тъй като не излизаше от бараката, никой не можеше да го види. Никой не знаеше и това, че си издяла две вдлъбнати дъски.

Рано сутринта Прокоп отиде до градчето и като се върна, му занесе в пристройката някакви пакети. Беше памук и йод. Бинтовете сам си ги приготви от два чаршафа.

Вечерта пренесоха Васил и двамата заедно прекараха нощта в пристройката. Там имаше просторна стая с три прозореца и голяма тъмна ниша. Леглото на Васил сложиха в стаята. Нишата зае Антони. Както и в голямата стая на къщата, тук край стените имаше одър, а в ъгъла голяма маса.

Васил не можеше да заспи. Току разпитваше Антони за разни подробности.

— Да беше поспал малко — скара му се накрая Антони. — Да не си жена, та толкова те е страх от болка?!

— Не ме е страх от болка. Ти пък. Ще видиш. Няма да гъкна. За едно само те моля, не обръщай внимание на болката. Ще издържа. Стига да се оправя.

— Ще се оправиш.

На разсъмване воденицата заработи както обикновено. С тази разлика, че двете млади жени трябваше да заемат мястото на Антони.

— Каква стана тя, Прокоп — правеха си шеги селяните, — женорята мелницата да ти въртят?

Но Прокоп не отговаряше на шегите им. Не му беше до тях. Вършеше си работата, а наум редеше молитва след молитва.

В това време слънцето се измъкна от мъглите, виснали на хоризонта, и заля света с топла ведрина. В пристройката стана съвсем светло.

Антони, който отдавна шеташе, си мърмореше нещо под носа. Васил го следеше с поглед и си мълчеше. Този брадат великан му изглеждаше необикновен, тайнствен и опасен човек. В държанието, в припряността му, във внезапните кратки размисли, в подсмихванията и в смръщените му вежди имаше нещо, което будеше суеверен страх. Васил знаеше, че сега никой няма да се отбие тук и е предоставен единствено на негова милост. Освен това му беше ясно, че никакви молби нямаше да помогнат и че Антони за нищо на света не ще отстъпи от замисленото. Искаше му се да вика за помощ, но не се решаваше. Гледаше като омагьосан непонятните действия на Антони: как пусна инструментите във врящата вода, как се омота с един чаршаф, как подреди на столчето навитите бинтове… Как отнякъде извади въженце…

Хрумна му на Василко, че така сигурно изглежда палачът, преди да заизмъчва някого. Затова се изненада, когато внезапно чу над главата си топъл и сърдечен глас, толкова различен от обикновения тон на Антони.

Навел се бе над него ведър и дружелюбен:

— Хайде, приятелю, смелост, бъди мъж! Ще трябва да се поизмъчиш, за да бъдеш отново здрав юнак. Всичко ще мине добре. Хайде, хвани се за мене.

Вдигна го на ръце и го сложи на масата.

— Ето виждаш ли — продължи, — знам си аз, че си храбър, ще стиснеш зъби и глас няма да издадеш. Но може, без да искаш, да трепнеш, затова трябва да те вържа. Че едно трепване може да развали всичко. Съгласен ли си?

— Връзвай — прошепна Васил.

— И не поглеждай насам. Гледай към тавана или през прозореца облачетата по небето.

Спокойният му глас поуспокои нервите на Васил. Усещаше как въжетата здраво го стягат, сега беше така яко привързан към масата, че не можеше да помръдне. Погледна крадешком и видя, че Антони е запретнал високо ръкави и мие ръцете си в гореща вода.

После издрънча инструмент, още секунда и на десния крак усети нещо като две бързи докосвания на разпалена до червено тел. Още две… Болката ставаше все по-остра. Васил стисна зъби с всички сили, очите му се насълзиха. Струваше му се, че минават часове, а болката продължаваше да расте… Най-сетне през стиснатите му зъби се изтръгна сподавен, продължителен вой:

— Ааааа…

Изведнъж силен удар се стовари върху болното място на крака. Болката беше толкова чудовищна, че сякаш огън пламна в костния му мозък и стегна мускулите в предсмъртна конвулсия. В очите му заплуваха сребърни кръгчета.

— Умирам — помисли и загуби съзнание.

Когато се свести, първото му усещане беше вкусът на водка в устата. Чувствуваше се крайно изнемощял. Не можеше да повдигне клепачи, не можеше да осъзнае къде е и какво се е случило с него. После усети тютюнев дим и започна да дочува някакъв шепот. Двама души разговаряха. Да, позна гласовете на баща си и на Антони.

С мъка отвори очи. След малко те свикнаха със светлината. Отсреща на пейката, вперил очи в него, седеше баща му. Редом бе седнал Антони.

— Отвори си очите — каза баща му. — Синко, Василко! Господ е добър за нас, грешните! Да е благословено името му вовеки веков! Синко, жив ли си? Жив си, а?…

— Защо да не е жив — приближи се Антони до леглото. — Жив е и трябва да оздравее.

— Намести ли ми краката? — шепнешком попита Васил.

— Че как иначе. Всичко мина добре. Много са изпотрошени, а докторът само ти е навредил. Сега ще трябва да лежиш спокойно. Всичко трябва да зарасне.

— И ще… ще ходя?…

— Ще ходиш.

— Като другите ли?

— Като всички.

Васил отново затвори очи.

— Заспа — обясни Антони. — Нека спи. Сънят дава сили.