Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (5)

Пета глава

Точно по средата между Радолишки и Нескупа имаше от незапомнени времена една воденица, някога собственост на православните монаси от манастира във Вицкуни, построили я по времето на крал Батори, а сега вече на Прокоп Шапела, когото всички наричаха по белоруски Прокоп Мелник.

Земята наоколо не беше нито много богата, нито много плодородна, колкото за ръж и картофи, и принадлежеше на дребни шляхтичи и селяни, но Прокоп не можеше да се оплаче от липса на ръж за мелене, защото наблизо нямаше никаква конкуренция, ако не се смята вятърната мелница в литовското село Бервинти на около пет километра. Но тя едва насмогваше на осемдесетте къщи, защото литовците се славеха като много добри стопани и мнозина от тях изкарваха от пет десетини земя повече, отколкото белоруските селяни от седем, пък и от осем десетини.

Същото беше и в Нескупа. В Нескупа живееха московци, старообредници, дошли навремето от Русия. Селяни едри, яки и работни, дето като нищо изкарваха от изгрев до залез подир плуга и оряха така дълбоко, както и в Бервинти не можеха.

В Радолишки пък, като във всяко малко градче, имаше евреи, които изкупуваха от далечните села жито за нуждите на съгражданите си, но продаваха и във Вилно. Прокоп Мелник и на тях мелеше. Затова не се оплакваше, нямаше и защо, стига да не настанеше суша и да не пресъхнеха езерата. Но по тия места рядко имаше засушаване, и то толкова продължително, че да не стига вода за воденичното колело. Езерата, макар и издълбани преди стотици години, бяха обширни, дълбоки, пък и на всеки десет години ги чистеха от тинята, та да не пресъхват.

Езерата бяха три. Две горни и едно долно. Край всичките растеше гъст върбалак. Долното беше с голям наклон, около два сажена, а освен коритото, от което водата течеше върху колелото, имаше още два големи улея при случай на наводнение. В езерата имаше доста риба: шарани, налими, костури, но най-много кротушки. И раците не бяха малко. В дълбоките ями под корените, подкопани от водата, се въдеха със стотици. И двамината ратаи на Прокоп, особено по-младият Кажук, се бяха специализирали в ловенето. Стои до колене във водата, а наведе ли се и навре в дупката ръка до лакът, пък и по-надълбоко, току извади някой рак.

В самата воденица наистина никой не ги ядеше, смятаха ги за гадост, но в градчето, в Радолишки, винаги можеха да се продадат: и католическият свещеник, и православният поп, и докторът, особено той, много ги обичаха. За преглед докторът предпочиташе да вземе половин кошница раци, отколкото двайсет яйца или три злоти.

Оттатък градчето, след още дванайсетина версти, във фабриката също ги обичаха, но за там трябваше да се отвори случай. Пешком беше доста далече, а старият Прокоп не даваше коня за такива неща, макар че толкова рядко се движеше, че беше се угоил като свиня. И зоб, то се знае, не му липсваше. Стои си, пристъпва от крак на крак и пръхти така, че целият обор кънти. А оборът беше голям, стабилен и направен от дебели кръгли греди. Освен коня в него имаше две крави и зад преградата свине. Под навеса имаше място за каруцата и шейната.

Къщата беше вдигната до воденицата. Имаше три стаи, в които живееше Прокоп със семейството си и ратаите, и пристройка, съвсем нова, която бе направил за най-големия си син Албин, когато се зажени. След смъртта на Албин пристройката стоеше празна, защото и вторият му син го сполетя нещастие веднага на другия ден след пренасянето в нея. Хората казваха, че някой с лоши очи е погледнал пристройката и я урочасал. Вярно или не, но никой не искаше да се настани там, защото имаше и такива, които подшушваха, че пристройката не била урочасана, ами господ наказал потомството на Прокоп Мелник, задето осъдил брат си и го докарал до просешка тояга.

Прокоп много се ядосваше на такива приказки. Не можеше да ги понася и си отмъщаваше, чуе ли, че го одумват.

Все ще е имало нещо вярно. Старият мелничар имаше трима синове. Средния го убили във войната, най-големият точно преди сватбата тръгнал пиян по заледеното езеро, ледът се пропукал и момчето се удавило. А най-малкият, като забивал клин в горния край на оста, паднал и без малко да се убие, но само счупил двата си крака. Напразно викаха доктора, напразно му пристяга краката в дъски. Момчето остана сакато за цял живот, не можеше да ходи. Пети месец ту седеше, ту лежеше, защото не ставаше за никаква работа и на осемнайсет години беше в тежест на баща си.

Не му провървя на Мелник и с дъщерята. Омъжи се за един майстор в тухларницата, но стана пожар и майсторът изгоря, а тя точно тогава била бременна и, изглежда, от това детето се роди болно от епилепсия.

Ето защо старият Прокоп беше все като градоносен облак и гледаше накриво, макар хората да му завиждаха за богатството, воденицата не оставаше без работа, а самият той не можеше да се оплаче от липса на добро здраве.

Тази есен му се стовари още една грижа: по-младият ратай Кажук го вземаха войник. На неговото място Прокоп не искаше да приема кого да е. Работата във воденицата е сериозна, трябва да си и сръчен, и силен. Кой да е пастир няма да се справи. Мисли и размишлява старият, докато се спря на Никита Романюк от Побереже. Бащата на Никитка имаше още двама женени синове, а най-младият беше търсил работа и из градовете. Момчето беше здравеняк, биваше го за всичко и даже училище беше завършило.

Реши го и в четвъртък, пазарния ден в Радолишки, Прокоп тръгна на път. От воденицата до шосето беше близо, около верста. А по шосето селяните тъкмо отиваха на пазар. Една след друга се нижеха брички и каруци. Всеки поздравяваше Мелник, защото всички го познаваха. Някои и други го заприказваха, без да спират дръгливите кончета, бяха любопитни как ли се чувствува старият след божието наказание, осакатяването на последния му син Васил. Но по лицето на Прокоп нищо не можеше да се разбере. Както винаги мръщеше вежди и поразмърдваше побелялата си лопатообразна брада.

Най-сетне мина и Романюк. Сигурно отиваше да пазарува, защото каруцата му беше празна, отзад седеше само жена му.

Прокоп му махна с ръка и тръгна редом с каруцата. Стиснаха си ръцете.

— Как върви? — попита Романюк. — Дебелееш, а, братко?

— Живея с божия помощ. Но си имам една грижа.

— Чух.

— Не това. Ами Кажук ми вземат войник.

— Войник ли?

— Войник.

— Такива ми ти работи, значи…

— Аха. А както знаеш, при мене се печели добре. Ратаите не гладуват, може дори по нещо и настрана да сложат.

— Вярно е — съгласи се Романюк.

— Та си помислих, че твоят, Никитка де, става за тази работа.

— Защо не?

— Е, тогава?

— Какво тогава?

— Ами за Никита?

— Значи при тебе на работа?

— Аха.

Романюк се почеса по главата, в малките му сиви очи проблесна радост. Но отвърна безразлично:

— Момчето е здраво…

— И слава богу — прекъсна го Прокоп, от страх да не би на Романюк да му хрумне да пита за здравето на Васил. — Само че другия петък да дойде, защото Кажук го вземат в петък.

— Добре че отвори приказка, братко. Защото него го няма вкъщи. Чак за Ошмяна замина.

— Работа ли търси?

— Търси, я.

— Ама ще се върне ли?

— Защо да не се върне? Ей сега от Радолишки ще му пратя вест.

— Хубаво. Значи в петък…

— Разбрах де.

— Баш сега има много работа. Не мога да се оправя без двама ратаи — добави Прокоп.

— Ще дойде, не бой се.

— Хайде, сбогом!

— Сбогом.

Романюк дръпна юздите, на което малкото, с тумбест корем сиво конче дори не обърна внимание, и много доволен потъна в мисли. Голяма чест беше, че измежду толкова момчета Мелник е избрал неговия син.

Обърна се и погледна жена си. От дебелите забрадки, с които бе омотала главата си, се виждаха само носът и очите.

— Наш Никитка взема Мелник — рече той.

Жената въздъхна:

— Боже, божичко!

Не се знаеше радва ли се, или се тревожи. Романюк всъщност никога не се замисляше над това. Гласът й беше такъв, сякаш се оплаква.

Радваше се и Прокоп. Никак не обичаше промените и тревогите. Сега въпросът бе уреден. Така поне си мислеше, а си го мисли чак до петък вечерта.

Този ден започна да затваря воденицата по-късно от обикновено. Все чакаше. Домашните му дори не се досещаха защо е такъв ядосан, понеже никому нищо не бе казал. Затова и мине не мине — и кипваше. От ясно по-ясно беше наредил да дойде в петък! Кажук вече го нямаше. От утре ще се натрупа работа и върви си троши главата.

— Ще видиш ти, пале проклето — тихо ръмжеше той и усукваше брада.

И се заклеваше, че няма да го вземе, дори по тъмно да дойде утре сутринта. Събота не е петък, я. По-добре да е първият срещнат на пътя, ако ще и крадец да е, ама не и Никита.

Но Никитка не се появи и на следващия ден. Наложи се да му помага един от селяните, който бе докарал ръж в мелницата.

На другия ден, както всяка неделя, воденицата не работеше и Прокоп, след като се помоли, макар да не му беше до молитви, излезе пред къщи и седна на пейката. Не му бяха малко годините, но не беше му се случвало някой да го изиграе. Искаше да стори добро на момчето, а то да не дойде. Сигурно си е намерило работа в Ошмяна, но и това не го оправдаваше.

— Ще има да съжаляват Романюкови — заканваше се, дръпвайки от лулата.

Слънцето прежуряше. Денят беше топъл и тих. Над езерата се скупчваха птици, подгонили насекоми. Изведнъж откъм пътя се разнесе бръмчене. Старият заслони с ръка очи. По пътя препускаше мотоциклет.

— Такива работи в неделен ден — той плю. — Нямат страх божий.

Знаеше за кого говори. Още от пролетта в цялата околност стана известно, че е синът на собственика на фабриката в Людвиково, младият господин Чински. Учеше за инженер в чужбина, а сега бе дошъл на почивка при родителите си. Казваха, че щял да поеме от баща си ръководството на фабриката, но на него в главата му беше само този мотоциклет, дяволската му машина, та хората да не могат да спят нощем и конете по пътищата да плаши.

Затова старецът гледаше с неприязън облака прах, който изчезваше по шосето. А както гледаше нататък, видя един човек, крачещ по пътя към воденицата. Човекът вървеше бавно и равномерно, метнал през рамо тояга с вързоп накрая й. Първо на Прокоп му се стори, че е Никитка, и кръвта нахлу в главата му, но когато онзи се приближи, видя, че не е много млад, черната му брада беше прошарена.

Дойде, поклони се, поздрави, както му е редът, и попита:

— Може ли да поседна и да помоля за малко вода? Много е горещо днес, та ожаднях.

Воденичарят го огледа внимателно, поотмести се към края на пейката и кимна.

— Всеки може да поседне. А вода у нас, слава богу, колкото щеш. Ей там, на пруста, е ведрото — посочи той зад гърба си.

Пришълецът му се стори приятен. Лицето му бе тъжно, но самият Прокоп бе преживял твърде много тревоги, за да обича веселите лица. А на този и очите му бяха добри. Пък и от всеки пътник човек може да понаучи нещо. Ще да е някъде отдалече, защото говорът му беше друг.

— Откъде те е повел господ? — попита Прокоп, когато непознатият се върна и седна, бършейки с опакото на ръката капките вода, останали по брадата и мустаците му.

— Отдалеко. Тръгнал съм от Гродно. Работа търся.

— И от Гродно дотук не можа да намериш?

— Намерих, един месец работих при ковача в Мицкуни. Работата свърши и аз продължих пътя си.

— В Мицкуни ли?

— Да.

— Познавам тамошния ковач. Не беше ли Воловик?

— Воловик, Юзеф. С едно око.

— Вярно. Изгоряло от искра. Значи и ти си ковач.

Пришълецът се усмихна.

— И ковач съм, и не съм ковач. Всякаква работа мога…

— Как така?

— Ами че петнайсетина години ходя по света, научил съм това-онова.

Старецът го погледна изпод гъстите си щръкнали вежди.

— Да не разбираш и от мелничарство?

— Не, не ми се е случвало. Но аз, господин Мелник, и друга истина ще ти кажа. В Побереже нощувах у едни Романюкови. Добри хора. Там чух, че синът им бил цанен при тебе. Но си намерил работа в кооперацията в Ошмяна и не искал да се връща.

Прокоп се начумери.

— Значи Романюкови те пращат?

— Ами. Просто чух и си помислих: защо да не опитам. Не е грях да намина и попитам. Ако искаш, вземи ме, не искаш ли, недей.

Прокоп вдигна рамене.

— Как да те взема, да пусна в къщата си чужд човек?

— Не се и натрапвам.

— И хубаво правиш. Не те познавам, пък и никой тук не те знае. Нали сам разбираш. Може и да си добър човек, да нямаш лоши намерения, а може и да не си. Дори името ти не знам, нито откъде си, що си.

— Казвам се Антони Кошиба, родом съм от Калиш.

— Един бог знае къде е тоя Калиш.

— Наистина далеко е.

— Свят голям — въздъхна Прокоп, — а хора — разни.

Настъпи мълчание, но след малко воденичарят попита:

— Че защо си тръгнал немил-недраг? Дом нямаш ли си?

— Нямам.

— И жена си нямаш, така ли?

— Не.

— А защо?

— Не знам… На този свят нищо хубаво от жените няма.

— Че е така, така е — съгласи се Прокоп, — от тях едни грижи само и ядове. Но все някога човек трябва да се ожени. Такъв е законът божий.

На стария Прокоп му мина през ум, че този закон за него беше жесток. Роди му наистина жената трима синове и една дъщеря, но не за утеха, а за нещастие.

Размислите му прекъсна пришълецът:

— Вярно е, че не ме познаваш. Но нали съм работил у хора, свидетелства имам. Можеш да ги прочетеш.

— Хич не ща да ги чета. Четенето и писането към нищо добро не водят.

— И документите ми са в ред. Ако бях крадец, нямаше да търся работа, а щях да открадна нещо. Ако бях крадец, отдавна да са ме вкарали в затвора. А аз вече дванайсет години обикалям. И дори нямам къде да се приютя, никого си нямам.

— Че защо нямаш?

— А ти имаш ли? — попита новодошлият.

Това накара воденичаря да се замисли.

— Как да нямам? Имам семейство.

— Но ако, не дай боже, те умрат, ще намериш ли близки?… Ще намериш ли състрадателни, искрени хора, дето в беда ръка ще ти подадат?…

Непознатият говореше с някаква горчилка и гледаше Прокоп в очите.

— Никой си няма близки — завърши той, а Мелник нищо не отвърна.

За пръв път в живота му подхвърляха такава мисъл и тя му се стори правдоподобна. Затова погледна по-дружелюбно пришълеца.

— Какво говорят или мислят за мене хората — рече той, — малко ме интересува. Сигурно и на тебе са наприказвали разни. Но аз знам как трябва да се живее. Никому не мисля злото. Дойде ли при мене някой, гладен не си отива. Кълна се в бога! И на тебе ще кажа: хляб дал господ, и ти ще хапнеш. И друго е сигурно — няма да те оставя да нощуваш на улицата. Все ще се намери къде. Но работа за тебе нямам. Тъй да знаеш: не си прост, а може и почтен да си. Но на мене ми трябва работник здрав, силен, млад. А ти си вече на години.

Пришълецът стана, без да каже дума. На няколко крачки от къщата, в тревата, имаше един воденичен камък, пукнат по средата. Наведе се над него, мушна ръце под едната му половина, разкрачи се, напъна се и я вдигна. Държа я миг, гледайки мълчаливо Мелник, а сетне я захвърли, та чак земята изкънтя.

Прокоп бавно пълнеше лулата си. Пришълецът седна до него, извади от джоба си цигари и запали. Воденичарят рече:

— Наближава пладне.

— Наближава — погледна слънцето и потвърди пришълецът.

— Време е за обяд. Защо ли тия женоря не спазват реда в празник?

Жените обаче го спазваха, защото откъм пруста се разнесе писклив момичешки глас:

— Дядо! Обядът!

— Хайде да хапнеш с нас каквото дал господ — измърмори Прокоп, ставайки.

— Бог да те възнагради — отговори пришълецът и тръгна подире му.

От пруста, където нямаше под, вдясно се влизаше през висок праг в стаите, а вляво, през още по-висок, в одаята, или в една голяма кухня, която беше и трапезария, и място, където прекарваха целия ден. Почти една четвърт от стаята заемаше голяма варосана печка. От широкия й отвор лъхаше горещина. На червения фон на жарта се чернееха тумбести котелки, съскащи и къркорещи, и изпълващи въздуха с аромата на вкусни яденета. Върху печката и по скованите одъри, където зиме спяха старите и децата, сега бяха струпани вехтории, покрити с раирана черга.

Неизмазаните, но обковани с дъски стени бяха облепени със стотици цветни картинки. В ъгъла беше сложен позлатен иконостас, украсен с шарени хартийки, а пред него, на месингови синджирчета, светеше малко кандило.

В същия ъгъл имаше голяма маса, застлана в неделя с покривка от грубо чисто платно. Върху покривката беше сложен голям самун хляб, дървени и алуминиеви лъжици, вилици, ножове и сол в зелена съдинка, чийто капак представляваше овца с агънца. Покрай стените имаше широки одъри, над тях полици, застлани с изрязани на зигзаг вестници. На полиците бяха наредени паници, кани, големи чаши, чинии, гледжосани гърнета и котелки, а на най-почетното място шест бакърени тигана, лъснали се с острия си червеи метален блясък.

В стаята имаше шест души. Една стара прегърбена жена, две доста млади жени и бледо момиченце на вид около тринайсет години с красиви черни очи. И двама мъже: един едър червенокос и широкоплещест мъжага скромно беше седнал до вратата, а стройният мургав момък, за когото пришълецът веднага се досети, че е синът на стопанина, Васил — седеше на одъра зад масата, подпрял се с лакти, и гледаше през прозореца. Това, че влязоха баща му и непознат човек, не прекъсна тъжните му размисли.

Затова пък жените се засуетиха и започнаха бързо да слагат обяда. След малко на масата вече димяха две големи паници: едната с блажен застроен борш, а другата с варени картофи.

За Прокоп и за Васил бяха сложени дълбоки фаянсови чинии. Останалите трябваше да ядат от общи паници. Старият седна на почетното място под иконите, прекръсти се широко, другите го последваха и след малко в стаята се разнесе апетитно сърбане. Присъствието на непознатия гост никого не учуди. Често им се случваше. Никой не му обърна особено внимание. Разменяха си от време на време откъслечни думи ту на полски, ту на белоруски, както всички по тези места. Скоро паниците се изпразниха и старата стопанка, която наричаха „майка Агата“, се обърна към едната от жените:

— Хайде, де, Зоня! Спиш ли?! Размърдай се, де!

Зоня, висока, с широк ханш жена, скочи, грабна празните съдини и се спусна към печката. Взе изправената в ъгъла кука, закрепена на дълъг прът, мушна я сръчно в зейналата пещ и извади една котелка. Здравите й пълни бузи се зачервиха от огъня, а когато се връщаше с пълната паница, трябваше да я държи с протегнати ръце: имаше големи, едри гърди.

След борша дойде ред на месото, свинско варено, нарязано на парчета колкото юмрук, тлъсто и сочно.

— Олга! — викна нетърпеливо майка Агата на другата жена. — Я отрежи хляб на брат си! Не виждаш ли?

Олга, слаба и чевръста, посегна към самуна, вдигна го с лекота, опря го на гърдите си и отряза дълга, тънка и равна филия.

— Дай и на мене, мамо — обади се момиченцето, което наричаха Наталка.

— И човека не забравяй — подхвърли Прокоп.

Олга погледна госта и сложи и пред него една хубава филия.

— Благодаря — рече той, а тя се засмя и му кимна.

— Няма защо.

— Отдалеко ли си?

— Отдалеко, от Калиш.

— А във Вилно бил ли си?

— Бил съм…

— А Остра Брама^[1] виждал ли си?

— Виждал съм я. Там е иконата на Богородица, чудотворната икона.

Прокоп погледна сина си изпод вежди и пак сведе очи.

— Това всеки го знае — промърмори.

— А самият ти виждал ли си чудеса? — изрече Васил.

— За виждане не съм виждал, но съм чувал за разни чудеса.

— Я ни разкажи нещо, а?

— Не съм майстор на разказването — замисли се гостът, — но ще се опитам, колкото мога, да повторя някои.

— Казвай, казвай — примъкна се до него малката Наталка.

Той започна без особено желание да разказва за една майка, дето родила мъртви близнаци, за някакъв търговец, комуто изсъхнал езикът, за войник, изгубил на война и двете си ръце, а остробрамската Богородица на всеки помогнала.

Тъкмо бяха свършили с яденето и жените се канеха да раздигат, но останаха неподвижни и се вслушаха в разказа му. А той, макар да изглеждаше неразговорлив, разправяше тихо и кротко.

— За много други чудеса съм чувал. Всичките не помня — завърши.

— А иконата е католическа, нали? — попити Зоня.

— Католическа е.

— Ами интересно — обади се отново Васил — дали помага и на хора от друга вяра, например на православни?

— Това не зная — вдигна рамене гостът, — но мисля, че стига да е добър човек, ще му помогне.

— Стига да е християнин — поправи го гневно майка Агата. — Да не искаш да кажеш, че и на евреин ще помогне!

— На евреин ли? — обади се басово досега мълчаливият червенокос ратай. — На евреина чума да прати. Тѐ така.

Разсмя се гръмогласно и се плесна по коленете.

Старият Прокоп стана и се прекръсти. Това беше знакът за останалите. Жените се заловиха да мият съдовете. Мъжете излязоха пред къщата, с изключение на Васил, който остана край масата. Воденичарят изпуши една лула, после донесе кожуха си, постла го на тревата под клена и легна да подремне след обилния обяд.

— Аз тука съм работник — подхвана разговор червенокосият, като се обърна към седналия редом пришълец. — Вече шеста година служа. Бива си я воденицата. А ти по занаят какъв си?

— Нямам занаят. Разни работи върша.

— Ако останеш да нощуваш, а на сутринта искаш и разбираш от железария, вземи, та ми оправи револвера. Заяде и ударникът не се вдига. Не мърда и това си е.

— Помолих да пренощувам и ми позволиха, така че ще остана. А сутринта с удоволствие ще го видя. Разбирам горе-долу от железарство.

— Хиляди благодарности.

— Няма защо. И без това ми се ще да се отплатя за гостоприемството. Добри са хората.

Ратаят потвърди. Хората са сърдечни, нищо лошо не може да каже. Старецът е взискателен и строг, но справедлив. Няма да ти измъкне последния грош, нито пък да ти вземе и последната силица. Макар и да разправят за него, че родния си брат натирил по просия, а тоя пък проклел децата му. Но как точно е било, не се знае, защото е станало отдавна. Четирийсет години и отгоре са минали вече. А проклятие някакво трябва да има, щото на Прокоповите деца не им провървя. Най-големият му син се удави, средния го убиха на война. Вдовицата му само остана, Зоня, нали я видя, от бедна къща е, та след смъртта на мъжа си живее у свекъра. Здрава и права жена, пък и млада е още. Сума моми не могат да се мерят с нея. Старата Агата не я обича. Заяжда се. Имаше там някои неща, ама сега… Дори с Олга, майсторшата, дъщерята на Прокоп се погодиха. Само старата не прощава. И Олга е добра жена. Никому зло не мисли.

— Вчера нося сено в обора, а тя дои кравата. И вика: Слушай, Виталис, време ти е вече да се ожениш. Пък мене ме надува смях. Само до женитба ми е. Та й казвам: освен за тебе, Олга, друга не виждам. А тя знам, че си харесва учителя от Бернати. Ухили се и вика: на тебе, вика, Виталис, не съм ти аз на сърцето. За тебе, вика, Зоня вдовицата по̀ става.

Ратаят се засмя, плю и добави:

— Такива са й шегите. Женски приказки.

В това време и жените излязоха на въздух. Олга и Зоня бяха се издокарали. Оказа се, че отиват на вечеринка в Бернати. Малката Наталка се повъртя-повъртя и застана пред госта.

— А ти виждал ли си нашия Ванка?

— Не, кой е тоя Ванка?

— Конят. Дебел е като шопар. Ами теб как те викат?

— Антони.

— Аз съм Наталка, Наталка Шуминска. Баща ми е бил майстор във фабриката в Людвиково. Ти виждал ли си фабриката в Людвиково?

— Не, не съм.

— Много е хубаво там. Има и огромен замък. А младият господар кара мотоциклет. Пък във фабриката има големи пещи, една до друга. Защото в тях пекат тухли. А други са за фаянс и порцелан. Много е интересно. А нашите езера виждал ли си ги?

— Не, не съм.

— Тогава ела, ще ти покажа къде можеш да се окъпеш. Ей там е, до гората. Защото тука, в долното, е опасно. Има големи дупки и вирове. Дядо Прокоп на никого не дава, откак вуйчо Албин пропадна в леда и се удави. Хайде да идем.

— Добре, да вървим — съгласи се той.

С тънкия си гласец Наталка го отрупваше с думи. Вървяха по брега, по тясна утъпкана пътечка. Така заобиколиха езерата и навлязоха в гората. Вниманието на момичето привлякоха гъбите.

— Боже мой — викаше, — колко много рижики. От петък насам са поникнали, защото в петък с вуйна Зоня всичките обрахме. Искаш ли да берем?… Вярно, че днес е неделя, но да се прави нещо на игра, не е грях. И баба го е казвала…

Целият им следобед отиде в бране на рижики в гъсто обраслото с калуна сечище. От време на време си почиваха и се върнаха вкъщи по тъмно. Тъкмо навреме, защото вече ги викаха за вечеря. Майката и вуйната още не бяха се прибрали от танците и Наталка трябваше да помага на баба си Агата. Бяха донесли пълна престилка с гъби. За да не се развалят, трябваше да ги почистят и залеят с вода.

След като вечеряха и раздигнаха всичко, Прокоп, а подир него и старата отидоха да спят в стаите от другата страна на пруста. Ратаят Виталис взе на ръце сина им, сакатия Васил, и го занесе също в стаите. Като се върна, измъкна иззад печката два сламеника, сложи ги на одърите и рече:

— Лягай. Ще пренощуваш някак. Мухите, слава богу, понамаляха.

Той затвори вратата, загаси лампата и си легна. Гостът направи същото. В кухнята настъпи тишина. Отначало продължаваше да се разнася бръмченето на мухите, но и те заспаха и остана само спокойният монотонен шум на водата от воденицата. Тихо, топло и хубаво. Леко се заспиваше.

Беше още тъмно, когато ги събуди скърцането на колела, тропотът на конски копита и глъч: хората бяха докарали ръж във воденицата. В пруста се разнесе кашлицата на стария Прокоп. Виталис скочи, гостът също. Напъхаха сламениците зад печката.

Прокоп Мелник влезе и измърмори:

— Дал бог добро…

— Вовеки веков… — отвърнаха.

— Какво стоите? Размърдай се, дяволе — обърна се той към Виталис. — Отприщи яза!

Погледна мрачно госта и добави:

— А ти, какво? Залавяй се за работа! Не чуваш ли? Хората зърно са докарали…

— Значи ще ме вземеш на работа? — попита зарадван.

— Така да е. Ще те взема.