Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (4)

Четвърта глава

В самото имение Одрини нямаше нито интересно. Големият замък, опожарен по време на войната, обрасъл с коприва, репей и див киселец, от година на година се покриваше с все повече мъх и плесен и се превръщаше и развалина. Собственичката, княгиня Дубанцева, вдовица на големец от петербургския двор, живееше във Франция и изобщо не идваше тук. Управителят, господин Полешкевич, стар чудак, се беше настанил в две стаички в дървената пристройка на имението, където също личаха следите на запуснатост и занемарение.

Но наоколо се простираше обширната и величествена Одринецка гора, хиляди хектари, гъсто залесени с бор и ела, дъб и бреза, прошарени с леска и хвойна, сред които лъкатушеха тесни черни пътища, по-често със следи от глигани и елени, отколкото от коне и хора. От птичи полет това огромно пространство приличаше на преливащо се зелено кадифе, гъсто обшито с лъскави пайети. Защото не липсваха и водни площи. Малките и по-големи езерца, свързани от скрити във върби и елши поточета, позволяваха гората да се преброди по-лесно с лодка, отколкото пеш. Най-често малцината горски пазачи използуваха именно лодки.

Само до лесничейството в гората трябваше да ходят пеш. Лесничейството се намираше на едно възвишение, на полянка, заобиколена от всички страни с високата стена на старата гора. Тук живееше лесничеят господин Ян Окша, син на стария Филип Окша, който повече от четирийсет години се разпореждаше в Одринецката гора, а след смъртта си остави на своя син и длъжността, и всичко, което притежаваше. Младият още като дете бе изпратен да учи във Вилно, после в далечната Варшава и се завърна след години с диплома на лесничей в джоба, с жена и дъщеричка, заживя си тук и вече пета година имаше неограничена власт в гората. Неограничена, защото началникът му, господин Полешкевич, му вярваше напълно, не му се месеше в лесничейството и ако се отбиваше, беше не за да проверява книжата, а да поговори с госпожа Беата Окша, да изиграе една партия шах с господин Ян или да вземе малката Мариша на седлото пред себе си и „да я повози“ по поляната. Впрочем той беше единственият гост, който посещаваше лесничейството.

Господин Окша, изглежда, бе наследил от баща си саможивия характер, не поддържаше контакти със съседите, които впрочем живееха доста далече, а и те не го навестяваха. Макар и млад, той си беше домошар, но не му се чудеха, защото имаше красива жена — и както казваше горският Барчук — „много отзивчива“, дъщеричка като ангел и щастие вкъщи.

Затова и не му се пътуваше. Колкото пъти му се налагаше да ходи в околийския град Браслав или, не дай боже, чак до Вилно, все отлагаше и отлагаше заминаването, може би и защото си беше болнав и пътуването много го уморяваше. Простудеше ли се малко, започваше да храчи кръв и трябваше да остава на легло. А понеже беше човечен и справедлив, всичките му подчинени много го съжаляваха, като виждаха как линее пред очите им. Два пъти дори доктор трябваше да му докарат, което е трудно и скъпо, защото осем мили не са шега. Хората казваха, че младият лесничей няма да се отърве от тази болест — и настина натам вървеше.

Лете в гората е чудесно. Ухае силно на смола, въздухът е топъл като в пещ и има толкова различни насекоми, че ушите ти бръмват. Поклащат се върховете на стройните борове, вятърът шуми в короните на старите дъбове, мъхът е мек като килим, боровинки и гъби колкото щеш, да си живееш и хич да не му мислиш за смъртта. А дойде ли есен, гората се изпълва с тишина като в църква преди причастие. Дърветата се изправили замислени и дори не усещат как златистите и червените листа падат ли, падат от тях. През зимата пък снегът покрива всичко, висок, дълбок, трупа по клоните дебели възглавници и когато човек издиша и после дълбоко поеме в гърди студения, здрав въздух, чак радост го изпълва.

Но след зимата идва пролет. От размразената горска земя, от езерата и блатата се понасят влажни изпарения и тогава идва най-лошото за ония, дето ги мъчи охтиката.

Така беше и с лесничея, господин Окша. Зимата изкарваше добре, но започнеше ли през март да се топи снегът, здравето му се влошаваше. Ето го, отпадна, вече четвърта седмица лежеше в леглото и в спалнята приемаше отчетите на горските. Толкова бе отслабнал, че чак не приличаше на себе си, а закашляше ли се, така го разтърсваше, че не можеше по четвърт час и повече дума да издума. Пот на едри капки избиваше по челото му и едва дишаше.

Събота беше, когато госпожата вече не позволи на горските да влязат. Отиде при тях в кухнята, бледа и посърнала, и тихо им рече:

— Мъжът ми се чувствува толкова зле, че… че не бива да го мъчим.

И заплака.

— Че да бяхме докарали доктора, госпожа — обади се един. — Все ще му е по-леко да умира.

— Той не иска лекар — поклати тя глава. — И аз го молих, но не е съгласен.

— Да взема да ида за доктора — предложи друг. — Пък на господин лесничея да му се каже, че докторът се е отбил, по път му било.

Решиха го и госпожа Окша избърса сълзите си и се върна в спалнята. След толкова безсънни нощи едва влачеше крака. Но щом се приближеше до леглото на болния, събираше сили и се усмихваше, все едно че всичко е наред. Страхуваше се погледът на Янек да не прочете истинските, страшните и болезнени мисли, които терзаеха клетата й душа. Щом той заспеше, тя коленичеше и се молеше.

— Боже, прости ми, не ме наказвай, не ми отмъщавай! Не ми го отнемай. Съгреших, сторих голямо зло, но ти ми прости! Прости ми! Не можех иначе!

И сълзите й течаха по прозрачното лице, устните трепереха и шепнеха неясни думи.

Но Янек се събуждаше бързо. Идваше нов пристъп на кашлица и на кърпата пак се появяваше кърваво петно. Трябваше да му се дават лед и лекарства.

Вечерта ненадейно настъпи подобрение. Температурата спадна. Помоли да го повдигнат и седна. Без да протестира, изпи чаша сметана и каза:

— Струва ми се, че ще живея.

— Повече от сигурна съм, Янек! Явно кризата премина. Силите ти се възвръщат, нали? Ще видиш, след месец ще си съвсем здрав.

— Така мисля. Мариола спи ли вече?

Никога не беше я наричал с това име. Не го обичаше и още отначало й викаше просто Мариша, с което лека-полека свикна и Беата.

— Не, не спи. Учи си уроците.

— На всичко отгоре намираш време и за уроците?…

Той помълча, а после добави:

— Боже, колко страдания ви причиних.

— Янек! Как можеш да говориш такива ужасни неща?! — изплаши се тя.

— Истина си е.

— Сам не си вярваш. Ти ни направи толкова щастливи, толкова невероятно щастливи!…

Той отвори очи и прошепна:

— Обичам те, Беата, с всеки ден все повече. И тази моя любов няма да ми позволи да умра.

— Няма да умреш, не бива да умираш. Животът ми без тебе би бил по-лош и от смъртта. Но да не говорим за това. Лошото, слава богу, мина. Знаеш ли какво? Ще извикам Мариша. Толкова време не те е виждала. Позволи ми!

— Не бива. Въздухът тук е пълен със зараза. Дори се страхувам, че и ти постоянно го дишаш. За нейните млади дробове е убийствено.

— В такъв случай да застане на прага. Кажи й поне няколко думи. Не можеш да си представиш как моли да те види.

— Добре — съгласи се.

Беата открехна вратата и извика:

— Мариша! Татко ти позволява да дойдеш.

— Татенце! — разнесе се отдалече радостен вик, а после бързи стъпки.

Момичето се втурна и изведнъж се вкамени. От две седмици не беше виждала болния и промяната, настъпила у него, явно я уплаши.

— Днес татко се чувствува по-добре — обади се веднага Беата, — но позволява да стоиш само до прага. Скоро ще стане и двамата пак ще ходите в гората.

— Ти как си, скъпо дете? — попита Окша.

— Благодаря, татенце. Тати, знаеш ли, че водата е подкопала кривата бреза край Сивия ручей?

— Подкопала ли?

— Да. Микола казва, че можело да се катурне. Освен това каза, че синът му Гришка вчера видял на Хуминския брод четири лоса. Вървели един след друг.

— Сигурно са онези от Червената гора.

— Аха, и Микола мисли така.

— Да не си забравила вече ботаниката и физиката? — усмихна се той.

— Съвсем не, тати! — уверяваше го и за доказателство започна да изрежда какво е научила сама.

След краткия разговор Окша я отпрати с въздушна целувка. Ръката му беше отслабнала и неестествено бледа.

Когато Мариша излезе, каза:

— Как само расте това момиче. Едва на дванайсет години е, а вече е почти колкото тебе. Наесен все пак ще трябва да я пратим на училище. Надявам се княгинята да получи най-сетне позволително за сечене, та и ние да се оправим.

— Дай боже. Само по-бързо оздравявай.

— Да, да — съгласи се той енергично, — трябва да оздравея и да се заловя за работа. Решил съм, не дадат ли разрешително, да си търся друго място. Трудно е да се раздели човек с Одринецката гора, но Мариша расте. Това е по-важно.

Замисли се и след малко попита:

— Много ли похарчи за лекарства?

— Ти не се безпокой.

— Знаеш ли, мислех си, че ако сега умра и платиш за погребение, почти нищо няма да ти остане. Това най-много ме измъчваше… От продажбата на мебелите ще имаш за около година. Особено старите ковьори. Били много ценни.

— Янек! Какво говориш?! — упрекна го тя.

— Нищо, казвам ти какво си мислех. Освен това си помислих, че имаш право да поискаш някаква издръжка за Мариша. Не вярвам да са намерили Вилчур. Щеше да се появи съобщение във вестниците. Но все някой се грижи за имуществото му, а Мариша има права над него.

Лицето на Беата поруменя.

— Янек, ти ли казваш това? — извика тя, без да крие възмущението си.

Вече пет години не бяха разменили нито дума за професора. Преди пет години беше я накарал дори бельото и дрешките на Мариша да изпрати в сиропиталище за бедни деца.

Окша сведе очи.

— Нямам право да я обричам на мизерия.

— А аз нямам право да протягам ръка за парите му. Сто пъти, хиляди пъти предпочитам да умра. Никога, чуваш ли, Янек, никога!

— Добре, да не говорим за това. Но сама виждаш, ако бях умрял… Помислех ли си за смъртта, косите ми настръхваха: какво ще стане с вас…

— Мога да шия, да бродирам, мога да давам уроци… Всичко друго, но не и това. Ти помисли, с какви очи ще отида при наследниците му да искам, аз, която… те имат право да смятат виновна за смъртта му. Всъщност, Янек, защо изобщо са тези приказки? Ти, слава богу, се чувствуваш добре и всичко ще се оправи.

— Сигурно, скъпа, сигурно — притисна лице към ръката й.

— Ето, виждаш ли! — засия Беата. — А сега се опитай да заспиш. Късно е вече.

— Добре. И на мене ми се приспа.

— Лека нощ, единствен мой, лека нощ. Сънят дава сили.

— Лека нощ, мое щастие.

Тя намали лампата, зави се с одеялото и легна на миндера. След четвърт час се сети, че трябваше преди сън да му даде капки.

Стана, преброи двайсет капки от лекарството с мирис на креозот, разреди ги с вода и се наведе над болния.

— Янек — повика го тихо, — трябва да си изпиеш лекарството.

Не се събуди. Докосна нежно рамото му и се наведе над него.

Тогава видя, че очите му са отворени.

Беше умрял.