Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (20)

Двадесета глава

Влакът спря с пухтене на малката гара. Беше ведро слънчево утро. Дебел сняг покриваше покривите, клоните на дърветата се огъваха под тежестта му. Просторът, който се откриваше от перона, изглеждаше някак празничен в своята белота и светлина, сякаш кокетно се усмихваше и примамваше с пухкавата си уютна тишина.

Професор Добранецки стоеше, загледан в бялото пространство. Толкова отдавна не беше ходил на село. В първия момент пейзажът му изглеждаше сякаш изкуствен, като прекалено реалистичен декор, предвзет и сладникаво красив. Бяха минали няколко минути, преди да изрови от паметта си някогашните чувства, някогашната връзка с този новооткрит свят, близостта си с него… Бе роден на село, там беше прекарал детството и първите си юношески години.

— Също амнезия — помисли. — Човекът, живеещ в града, забравя този свят. Увлича го болнавият ритъм на кариера, работа, надпревара… Просто забравя за съществуването на ведрината, тишината… на другата земя, където истината гледа човека в очите, а не достига до него по радиото или с черните напечатани букви… Забравяме всичко това…

Зад гърба си чу скриптене на стъпки по снега и глас:

— Сигурно сте за Радолишки?

— Не, за Людвиково. Мога ли да наема кола?

— Защо не? Може. Ако искате, ще прескоча до Павляк, той за миг ще впрегне конете.

— Ще ви бъда благодарен.

Това „за миг“ продължи обаче почти час. А пътуването по неотъпкания път до Людвиково му отне повече от половин час. Когато шейната най-сетне спря пред замъка, беше вече пладне. Привлечена от кучешкия лай, на вратата се появи икономката Михалеша и като прикри очи с ръка заради ослепителния блясък на снега, загледа непознатия.

— Сигурно идвате по работа във фабриката? — попита.

— Не. Бих искал да се видя с господин Чински.

— Тогава заповядайте вътре. Но господарите не са си вкъщи.

— Няма значение. Всъщност искам да се срещна с годеницата на господин Чински, с госпожица Вилчур.

— И нея я няма.

— Няма ли я?

— Не. Те, господине, всички отидоха в Радолишки.

Професор Добранецки се подвоуми.

— А скоро ли ще се върнат?

— Не се знае, господине. Отидоха до църквата да обявят годежа. Свещеникът сигурно няма да ги пусне да си тръгнат. Ще ги задържи за обяд.

— Така ли?… Лошо. А можете ли да ми кажете… Адвокатът Корчински от Вилно ме осведоми, че господа Чински взели със себе си знахаря Антони Кошиба?

— Така е, взеха го. Но той не пожела да остане.

— Не разбирам…

— Точно така, не пожела. Такава хубава къща му приготвиха, ей там, в градината. А той не остана.

— И къде е сега?

— Че къде може да бъде? Върна се във воденицата, при Прокоп Мелник. Казва, че там му било най-добре. Подивял е старецът. Ама пък и аз не ви поканих да влезете, ами ви държа на студа, макар и да не е много студено днеска. Хайде заповядайте вътре…

Добранецки се замисли.

— Не, благодаря ви. Трябва да отида в Радолишки. Имам много малко време и не мога да чакам.

— Както обичате. Ако искате де видите господарите, отбийте се у свещеника.

— Добре. Благодаря ви.

Коларят шибна коня, професорът старателно уви краката си с овчата кожа и шейната потегли.

Изглежда, този ден неуспехът преследваше Добранецки. Когато пристигна в дома на свещеника, научи, че само старите Чински били там, а те всъщност не го интересуваха. Кочияшът го осведоми, че господин Лешек и годеницата му отишли на гробищата, където е погребана нейната майка, а по пътя щели да се отбият във воденицата да се видят със знахаря.

— На едното от тези места ще ги намерите — завърши кочияшът и се обърна към коларя на професора: — А ти, Павляк, познаваш ли пъстрите людвиковски коне?

— Че как иначе…

— Тогава гледай. Младият господар замина с тях. Видиш ли ги, значи и господарят е там.

— Ясно — кимна коларят и цъкна на коня.

До радолишките гробища водеха два пътя. По-близкият, по който винаги се движеха погребалните процесии, минаваше покрай Трите круши. Другият, с около една верста по-дълъг, заобикаляше край воденицата на Прокоп Мелник. Именно този път бе избрал Лешек не само защото беше по-добре утъпкан, но и за да използуват случая да се видят със знахаря.

Дълбоко в себе си Лешек беше огорчен. Не можеше да разбере защо Кошиба отхвърли гостоприемството му в Людвиково, защо не пожела да живее в къщата, за която двамата с Мариша бяха положили толкова грижи. При това знаеше колко силно Мариша обича своя „чичо Антони“ и колко много иска той да бъде близо до нея. И за двамата отказът на знахаря беше неприятна изненада.

Затова сега, след като годежът им бе оповестен, бяха решили още веднъж да го обсипят с молби. Мариша, която познаваше характера на „чичо Антони“, нямаше големи надежди. Лешек обаче, по природа упорит, я уверяваше, че ще успее да го склони да се пренесе.

Завариха знахаря пред воденицата с чувал брашно на гърба. Тъкмо товареха една от шейните, които по този край наричат „розваленки“.

Той поздрави младите, без да се усмихне, отупа ръцете си и ги покани в пристройката.

— Днес не е студено — рече, — но ей сега ще напаля самовара и горещият чай ще е добре дошъл.

— С удоволствие — викна Лешек. — Тук при вас не се стесняваме. Чувствуваме се у дома си.

— Благодаря за милостта.

— Действително нашата милост не е малка, след като отказахте да ни гостувате в Людвиково, а ние ви посещаваме.

Знахарят не отговори. Извади иззад печката един стар ботуш, надяна кончова му върху тръбата на самовара и започна да раздухва позагасналите вътре въглища, отдолу заизскачаха пепел и искри.

— Вие, господин Антони — обади се отново Лешек, — наистина ни обиждате. И край Людвиково е пълно с болни, нуждаещи се от вашата помощ. А защо да тъгуваме за вас?

Кошиба тъжно се усмихна.

— Шегувате се, господине! За какво съм ви потрябвал…

— Не се ли чувствувате неудобно — престори се на възмутен Лешек. — Да не говорим за мене, но, струва ми се, не можете да отречете, че Мариша е привързана към вас.

— Бог да я възнагради!

— Ами тогава?

— Привързаността си е привързаност, а животът живот. Нов живот, нова привързаност.

— Хубава работа! — извика Лешек. — Виждаш ли, Мариша?… Господин Антони ни дава да разберем, че сме му омръзнали, така че сега търси да се привързва към други.

— Чичо Антони — хвана го под ръка Мариша, — много те моля, така те моля…

Знахарят посегна и я погали по рамото.

— Гълъбчето ми… За тебе съм готов на всичко, но не съм за вас, не съм. Стар съм и тъжен. Само с вида си ще помрачавам щастието ви. Не бива, не. Не бива. Ето, поискате ли някога да ме видите, ще наминете във воденицата… Да не говорим повече за това.

Обърна се към самовара, който бе започнал да шуми.

Лешек разпери ръце.

— Жалко. Защото бях решил в деня, когато се пренесете в новия си дом в Людвиково, да ви подаря комплект хирургически инструменти…

Изчака за ефекта, но знахарят се престори, че не е чул изкушението. Взе чаши от полицата, погледна ги срещу светлината и започна да налива чая.

Когато вече бяха седнали край масата, Мариша каза:

— Днес в църквата съобщиха за годежа ни. След четири седмици ще бъде венчавката.

— Поне за сватбата трябва да дойдете! — настоя Лешек.

— И без мене ще мине. Не съм за пред господата, които ще бъдат там. А пожеланията ми и оттук ще бъдат толкова искрени, колкото и отблизо.

— Не искате да бъдете свидетел на нашата радост, на щастието ни!

— Чичо Антони!

— Защо не — кимна знахарят. — В църквата ще дойда, а за свидетел… Нали от самото начало съм свидетел на всичките ви тревоги и радости. Слава богу, всичко завършва така, както го искахте.

— О, господин Антони, всичко едва сега започва — поправи го Лешек. — Това е началото на нашето голямо щастие, което постигнахме след толкова пречки, с цената на толкова сълзи, тъга и отчаяние… Трудно е да се повярва колко злини трябваше да претърпим…

— Толкова по-добре за вас — каза сериозно знахарят.

— Защо да е по-добре?

— Защото щастието трае, докато човек може да го цени. А хората ценят само онова, което са придобили трудно.

Замислиха се и тримата. Младите — за откриващото се пред тях щастливо бъдеще, а Антони Кошиба за своята самота, в която ще трябва да живее до смъртта си. Той също бе преживял много, много бе изстрадал, но сега нищо не му оставаше. Щеше да бъде богохулство от негова страна, ако съжаляваше, че частицата щастие, което искаше за себе си, притури като малка лепта към голямото им съкровище… Не, не съжаляваше, но на душата му беше тежко, както е тежко на всеки, който не очаква нищо, на нищо не се надява, нищо не желае…

На вратата се почука. Влезе кочияшът с кутия в ръцете.

— Боя се, господарю, че цветята ще замръзнат. Много дълго вече са на студа.

— Добре. Остави ги тук — каза Лешек. — Макар че след малко ще трябва да тръгваме.

— Къде с тези цветя? — полюбопитствува знахарят.

— Ще отидем на гробищата, на гроба на Маришината майка. Искаме и с нея да споделим радостта си и да я помолим за благословия — отговори сериозно Лешек.

— Твоята майка ли, гълъбче?

— Да.

— Хубаво… Много хубаво… Веднъж беше ми споменала, че почивала тук, на радолишките гробища. Да, да… Когато ти, гълъбче, лежеше в тази стая между живота и смъртта, исках да отида на гроба й, да се помоля за изцелението ти… Застъпничеството на една майка и пред хората, и пред бога има най-голяма сила… Тежки часове бяха… Но не знаех къде е гробът й.

Опечали се, потърка чело и стана. Отиде в нишата и донесе голям букет безсмъртничета.

— Вземете ги. Занесете и тях. Тези цветя не мръзнат, не вехнат. Те са цветята на мъртвите. Сложете ги там от мене.

Мариша го прегърна просълзена.

— Мили ми чичо, мили чичо…

— Защо не дойдете и вие с нас, господин Антони? Сам ще занесете цветята — предложи Лешек.

Знахарят погледна Мариша в очите, позамисли се и кимна.

— Добре, ще дойда. Оттук до гробищата не е далече и като науча къде е гробът й, ще мога понякога да отида бурените да изплевя, цветя да занеса.

Антони знаеше колко мъка причинява на Мариша, като не иска да се настани в Людвиково, и сега искаше да й докаже, че нищо, което й е скъпо, няма да престане да бъде скъпо и за него.

След четвърт час и тримата седяха в шейната. Конете потеглиха в ситен тръс и след малко бяха на завоя, откъдето като на длан се виждаха параклисът и хълмът, на който се намираше така нареченото ново гробище. Всъщност от новото бе останало само името, а годините бяха сложили отпечатък върху съборената ограда, наклонените кръстове и олющената на много места мазилка на параклиса „Свети Станислав Костка“.

Старото гробище край църквата в центъра на града от трийсетина години беше така претъпкано, че нямаше и метър земя без гроб. Затова тук, върху някога голия, а сега гъсто обрасъл с дръвчета хълм, погребваха в алеи покойниците от Радолишки и околните села. Между алеите имаше още място и за гробове, и за дървета. В песъчливата почва дръвчетата трудно растяха.

Пътят заобикаляше гробищата и шейната спря пред вратата. Оттам трябваше да газят неотъпкания бял сняг, който на места стигаше до колене. Беше наваляло много. Затова пък щом прехвърлиха хълма, можеха да вървят без усилие. Бяха се образували малки преспи само край гробовете.

Мариша спря до гроба на майка си, коленичи в снега и започна да се моли. Лешек я последва. Знахарят сне шапка и мълчаливо застана зад тях.

Беше обикновен селски гроб с окичен с изсъхнали венчета малък черен кръст, до половината засипан от снега. Младите свършиха молитвата си. Лешек извади цветята от кутията, а Мариша започна да чисти снега от кръста. Показа се лъскава метална табелка с надпис…

Антони я погледна и прочете:

„Тук почива Беата Гонтинска…“

Той направи крачка напред, протегна ръце…

— Какво ви е, какво ви стана? — извика уплашено Лешек.

— Чичо!…

— Боже! — простена знахарят.

В мозъка му с ужасяваща яснота възкръсна всичко.

Тялото му се тресеше, от гърдите му се изтръгна глух, нечовешки стон. Силите му го напуснаха и той щеше да се строполи на земята, ако Лешек и Мариша не бяха го подхванали здраво под мишниците.

— Какво, какво ти е, чичо? — шепнеше Мариша ужасена.

— Мариоло, дъще моя… дъще моя — каза той с разтреперан глас и избухна в ридания.

Не можеха да удържат тежестта на вдървеното му тяло и внимателно го отпуснаха на земята. Думите му ги изпълниха с недоумение, особено Мариша, която се учуди, че я нарече с името, което някога, и то много рядко, в мигове на нежни ласки произнасяше майка й. Но нямаха време да разсъждават. Антони Кошиба явно бе получил нервна криза. Коленичил в снега, захлупил лице с ръцете си непрестанно хлипаше.

— Трябва да го пренесем в шейната — реши Лешек, — ще изтичам да извикам кочияша, сами няма да се справим.

Вече тръгваше, когато по алеята се зададе професор Добранецки. Неочакваната му поява тук ги изненада, но и зарадва.

— Моите почитания, господин професор — започна Лешек. — Той получи нервна криза. Какво да правим?…

Но Добранецки стоеше неподвижен, загледан в надписа на кръста.

— Трябва да го пренесем в шейната — обади се Мариша.

Добранецки поклати глава.

— Не, оставете вашия баща да се наплаче.

Като видя широко отворените очи на двамата, добави:

— Това е вашият баща, професор Рафал Вилчур… Слава богу, възвърнал си е паметта… Хайде да се отдръпнем малко… Да го оставим да си поплаче.

Поотдалечиха се и Добранецки накратко им разказа всичко.

През това време сълзите бяха пооблекчили знахаря. Надигна се тежко от земята, но не си тръгна. Мариша изтича при него и сгуши лице в рамото му. Тя не виждаше нищо, защото сълзи замъгляваха погледа й, но чуваше топлия му глас:

— Вечен покой й дай, Господи…

Слънцето залязваше, на хоризонта небето сияеше в алено и златисто, а върху снега падаха синкави сенки, първата ласка на ранния зимен здрач.