Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (14)

Четиринадесета глава

След двуседмично отсъствие доктор Павлицки се върна и Радолишки и още на следващия ден го извикаха у семейство Скирвойнови в Райевшчизна, където сламорезачката разкъсала ръката на един от ратаите.

Тогава откри липсата на докторската чанта с хирургическите инструменти. Лекарят твърдеше, че през онази нощ донесъл чантата, слугинята уверяваше, а старата Марциша се кълнеше, че не бил я донесъл. Преобърнаха къщата от мазето до тавана — без резултат, и лекарят замина при пострадалия със събраните от кабинета подръчни инструменти. На връщане от Райевшчизна се отби в Людвиково да попита за всеки случай тамошния шофьор.

Шофьорът много добре си спомняше, че лекарят изнесъл чантата от къщи и я сложил в колата, спомняше си, че на връщане от колата не е изваждано нищо нито в града, нито в Людвиково, нито на гарата. Спомни си също, че когато изнасяли младия господар от къщата, край автомобила се навъртал знахарят.

— Ако някой я е взел, само той ще е — заключи шофьорът.

— Разбира се — удари се лекарят по челото. — Как не се сетих веднага! Естествено. Съвсем ясно е, нали ми казваше, че ако имал такива инструменти, щял да оперира онова момиче. Пипнах го най-сетне! Не знаете ли дали е още жива онази Мариша, която тогава бе катастрофирала с господин инженера?

Шофьорът не знаеше, но в Радолишки се говореше на всеослушание и щом се завърна, доктор Павлицки узна за голяма своя изненада, че момичето било живо и щяло да оздравее. Едни приписваха заслугата на знахаря от воденицата, други на овчаря от Печки, но всички със задоволство, присъщо в такива случаи на простичките хора, подчертаваха, че знахарските тайнства помогнали там, където медицината обявила положението за безнадеждно.

Новината ядоса лекаря, но и потвърди правотата на подозренията му. Та той тогава прегледа момичето и установи без всякакво съмнение, че счупената кост в черепната основа беше хлътнала. Дори хирург да беше, пак нямаше да се реши на такава операция, която смяташе за излишна. Все пак не изключваше някаква невероятна случайност (едно на хиляда) тя да се окаже сполучлива. Затова пък напълно изключваше възможността ранената да живее и няколко часа, ако не се направи трепанация и не се извадят костните парченца. С още по-голяма сигурност отхвърляше вероятността да се извърши успешна операция без най-фини хирургически инструменти.

От всичко това следваше, че собствените му инструменти са били откраднати от знахаря Антони Кошиба.

Тези аргументи изложи на следващата сутрин в полицейския участък пред старшия Жомек, като настояваше да бъде заведено следствие, да се направи обиск и знахарят да бъде арестуван поради две обвинения: кражба и незаконно упражняване на лекарска практика.

Старшият Жомек изслуша внимателно обвиненията и отговори:

— Мой дълг е да напиша протокол за вашето донесение. Според мен вие, господин докторе, имате право. Само Кошиба би могъл да вземе чантата с инструментите. Истина е, че няма право на лекарска практика и затова би трябвало да се подведе под отговорност. Но, от друга страна, щом сам казвате, че без вашите инструменти не би могъл да направи нищо, а с тях е спасил един човешки живот, и да не му е позволено, може ли за такова нещо да съсипвате човека?…

Лекарят смръщи вежди.

— Господин началник! Не зная дали като длъжностно лице в полицията вие сте компетентен да издавате присъди за извършени престъпления. Като гражданин зная, че това е работа на съдилищата. Ние не сме тези, които ще определят добро или лошо е било намерението на престъпника. Затова, правейки донесение, имам право да очаквам, че ще му се даде ход съгласно процедурата. Настоявам да направите обиск и да арестувате крадеца.

Полицаят кимна.

— Добре, господин докторе, ще направя онова, което ми налага служебният дълг.

— Има ли възможност като потърпевш да присъствувам при обиска?

— Разбира се — отговори сухо Жомек.

— А кога възнамерявате да го направите?

Жомек погледна часовника.

— Веднага. Не искам да бъда обвиняван от когото и да е било в нехайство.

— Сега ще обядвам — забеляза лекарят. — Не може ли да отидем във воденицата след около два часа?

— Не, господин докторе. Обискът ще бъде извършен веднага. Ако искате да присъствувате…

— Щом е така, ще дойда с вас.

Жомек извика единия от двамата си подчинени и му нареди да намери кола.

Във воденицата не очакваха гости. Тук животът си течеше постарому с тази само разлика, че Антони Кошиба сега почти не работеше като мелничар, приемаше по-малко болни, отколкото преди, и ги преглеждаше на двора, а в дъждовни дни в пруста, не ги пускаше вътре.

Там, в чистото легло, лежеше Мариша. Момичето се оправяше неочаквано бързо. Жизнеността на младия организъм си казваше думата. Раната от операцията зарастваше добре, апетитът й се увеличаваше. Опасенията на знахаря, че в резултат на злополуката могат да бъдат нарушени едни или други функции, се оказаха за щастие излишни. Тя свободно движеше раменете, ръцете и краката си. Мозъкът явно не е бил ни най-малко наранен, тъй като зрението и слухът бяха безупречни, а гласът й — мелодичен като преди и с часове си приказваше със своя благодетел.

Първата й грижа, след като дойде на себе си, беше: какво става с Лешек? Когато й казаха, че не е пострадал сериозно и че родителите му са го изпратили на лечение в чужбина, отдъхна с облекчение.

— Дано да оздравее!

Изобщо не си спомняше как е станала катастрофата. Не беше забелязала имало ли е нещо на пътя. Знаеше, че са карали доста бързо и че изведнъж излетяла във въздуха. Това беше всичко. Не бе усетила болката, нито по-късно температурата. Когато се свести, се учуди, че е в непозната стая, а не на мотоциклета, сред храсталака. Не си даваше сметка, че с единия крак е била вече на оня свят. Антони Кошиба не й спомена нито дума за трагичната борба за живота й, не й каза колко сериозно и тежко бе ранена.

— Счупена е една кост на врата ти, гълъбче, затова съм ти сложил тази неудобна превръзка. И не си мърдай главата, злато мое, хич не я мърдай, защото ще зарасне накриво.

Обеща да е послушна, но още на другия ден започна да го пита скоро ли ще може да стане.

— Ще трябва да полежиш малко — отговори уклончиво знахарят. Знаеше, че бяха нужни два месеца, но не искаше да я натъжава. Затова, когато започна да се оплаква, че щяла да загуби работата си у Шкопкова, ако продължава да лежи, когато настоя да направи опит да стане, той я смъмри:

— Не предизвиквай съдбата! Благодари на бога, че си жива. И да ме слушаш, че да не си вземеш белята!

— Добре, добре, скъпи чичо Антони — усмихна му се и скръсти молитвено ръце: — Не се сърди!

— Как да се сърдя! — лицето му се озари. — Как мога да ти се сърдя, слънчице мое!

— Толкова грижи ти създавам…

— Какви ти грижи! — възмути се. — Това е най-голямата ми радост. И хич не мисли за връщане при госпожа Шкопкова.

— Как така?

— А защо ти е, гълъбче?… Ще оздравееш и ще останеш тук, при мене…

Усмихна се и допълни:

— Ако искаш.

Антони отричаше пред Мариша, че му създава грижи, защото всичко, което правеше за нея, не смяташе за грижа. А работата си беше доста. Всеки ден я пренасяше на своето легло в нишата и грижливо оправяше постелята й, всеки ден избърсваше лицето и ръцете й с намокрен в топла вода пешкир и я хранеше с лъжичка като бебе.

За другите грижи по болната викаше някоя от жените, най-често малката Наталка, която просто обожаваше Мариша, но и той трябваше да им помага, защото никоя от жените нямаше толкова сили, че да вдигне болната. Отначало момичето много се смущаваше от присъствието му, но скоро свикна, считайки „чичо Антони“ за покровител, за нещо като баща.

С него разговаряше искрено за всичко, не засягаше само една-единствена тема. Беше забелязала, че спомене ли нещо за младия Чински, лицето му помръква. Досещаше се, че според него Лешек е виновен за катастрофата и че благодарение на нея бе научил за уединените им разходки в гората, за което също не би могъл да му прости. Да можеше направо да му каже:

— Не му се сърди, чичо Антони, защото той е почтено момче, обича ме и ще се ожени за мене.

Но нямаше право да го каже. Трябваше да чака известие от годеника си. Затова от време на време питаше няма ли писмо за нея.

Знахарят се досещаше какво писмо очаква и всеки път с неудоволствие и кратко отговаряше:

— Няма.

Тонът му беше такъв, сякаш искаше да каже:

— И няма да има.

Дълбоко в душата си той беше така убеден в това, както Мариша в обратното.

— Само залъгва момичето този развейпрах — мислеше си знахарят, — без малко да я изпрати на оня свят, да я осакати, а сега си е намерил друга в чужбина. Поне една дума да й беше писал.

И това убеждение на Кошиба като че беше основателно. От деня на катастрофата беше минал вече половин месец, и писмо нямаше, пък и никой не дойде да се поинтересува от името на Чински за здравето на момичето.

Мариша обаче не губеше надежда и продължаваше да очаква. Колкото пъти разпознаеше по тракането на колелата, че към воденицата идва не обикновена селска каруца, я кабриолет, толкова пъти сърцето й започваше силно да бие.

— Може да е кабриолетът от Людвиково.

Така стана и сега. Дойде обаче кабриолет не от Людвиково, а наетият от общинския полицейски участък. А в него седяха старшият Жомек, още един полицай и доктор Павлицки.

Знахарят тъкмо хранеше Мариша, погледна през прозореца и пак гребна с лъжичката от паницата, когато вратата се отвори:

— Добър ден — поздрави от прага старшият. — Дошли сме по работа при вас, господин Кошиба. Как сте, госпожице Мариша?

— Благодаря, господин старши. Вече съм по-добре — отговори весело момичето.

— И слава богу.

— Нека, господа — започна мрачно знахарят, — болната да си дояде обеда.

— Защо не, да си го дояде. Ще почакаме — съгласи се Жомек и се настани на пейката.

Доктор Павлицки се приближи до леглото и мълчаливо заоглежда Мариша.

— Няма ли температура? — попита най-сетне.

— Имаше, но вече спадна — отговори Кошиба.

— А краката и ръцете движат ли се?… Няма ли някакво увреждане?

— Моля ви, господин докторе — извика Мариша, — аз съм напълно здрава. Само съм малко отпаднала. Ако не беше костицата на врата ми, която трябва да зарасне, щях веднага да стана.

Лекарят се изсмя сухо:

— Костица ли?… Хубава костица! Вие, госпожице, не си давате сметка. Имахте счупване в основата на черепната кост…

Знахарят го прекъсна:

— Готов съм. Какво желаете?

Остави празната паница и застана между лекаря и леглото на Мариша.

— Господин Кошиба — обади се старшият. — След катастрофата вие сте направили операция, така ли?… Трепанация на черепа?…

Знахарят вби поглед в земята.

— И така да е, какво от това?

— Но вие не сте дипломиран лекар. Знаете ли, че законът го забранява?

— Зная. Но зная и друго, че дипломираният лекар, който според закона е длъжен да спасява хората, не искаше да го направи.

— Не е вярно — намеси се доктор Павлицки. — Исках и прегледах ранената. Установих, че състоянието е безнадеждно. Тя агонизираше.

Знахарят забеляза широко отворените очи на Мариша и пребледнялото изведнъж лице.

— Не беше така — възрази той. — Нямаше никаква опасност.

Главата на лекаря пламна от възмущение.

— Как така?! А какво ми казвахте тогава?

— Нищо не съм ви казвал.

— Това е лъжа.

Знахарят мълчеше.

— Стига — намеси се старшият. — Тъй или иначе вие, господин Кошиба, носите отговорност. Макар и отговорността да не е голяма, тъй като в случая няма ощетени. Не само че няма пострадал от направеното от вас нарушение, ами напротив, спасен е човешки живот. По-важен е все пак вторият въпрос: с какви инструменти направихте операцията?

— Не е ли все едно?

— Не. Защото господин доктор Павлицки ви обвинява, че сте присвоили неговите инструменти.

— Не присвоил, а откраднал — подчерта рязко лекарят.

— И тъй, откраднал — повтори старшият. — Признавате ли го, господин Кошиба?…

Знахарят сведе глава и не отговори.

— Господин началник! — извика лекарят. — Моля да пристъпите към обиск. Докторската чанта е тук или пък е скрита някъде в стопанските постройки.

— Извинете, господин докторе — забеляза полицаят, — но моля да не ми диктувате какво да правя. Това си е моя работа.

След кратка пауза отново се обърна към знахаря:

— Признавате ли?

Знахарят се поколеба, но после кимна:

— Да.

— Защо го направихте… За лична изгода, или защото без инструментите нямаше да спасите пострадалата от катастрофа?

— Това не е въпрос — викна доктор Павлицки. — Това е подсказване. Впрочем вие пресилвате нещата, защото ако този… знахар беше откраднал чантата само заради това, той щеше да я върне.

— При вас ли е чантата? — попита полицаят.

— Да.

— Ще я върнете ли доброволно?

— Да.

— Къде е?

— Сега ще я донеса.

Мина бавно край тях, отвори вратата. През прозореца се виждаше високата му приведена фигура. В стаята никой не продума. След няколко минути Кошиба се върна с чантата.

— Тази ли е? — обърна се старшият към лекаря.

— Да, това е моята чанта.

— Проверете дали нещо не липсва.

Павлицки я отвори и огледа бегло съдържанието.

— Не, струва ми се, нищо не липсва.

— За мене „струва ми се“ не е основание — заяви делово Жомек. — Моля да го установите със сигурност или да съобщите кои предмети липсват.

— Нищо не липсва — поправи се лекарят.

— Тогава ще направим протокол.

Жомек извади някакви книжа от чантата си и започна да пише. В стаята настъпи тишина.

Доктор Павлицки беше достатъчно чувствителен, за да усети с каква неприязън се отнасят към него всички присъствуващи, в това число и мълчаливият помощник на полицая. Неприязън и порицание. Имаха ли право? Сам той не можеше в нищо да се упрекне. Постъпваше според съвестта си, постъпваше така, както му диктуваше неговият дълг на гражданин и лекар. Ако, изпълнявайки този дълг, печелеше отстраняването на един конкурент, това също бе в реда на нещата. Всеки има право да се бори за своето съществуване, а при това той се бореше с легални средства. Законът и общественият морал бяха на негова страна. Дори да не беше лекар, дори знахарят да не му отнемаше пациентите, пак трябваше да се мъчи този човек да бъде обезвреден.

Държавата полага грижи за здравето на своите граждани, издава стотици закони и разпоредби. От лекаря се изисква дългогодишно учение, къртовска практика, знания и висока етика. В същото време този тук прост, неграмотен селянин нарушава закона. Няма никакво значение, че е успял да направи няколко сполучливи операции. В хиляди други случаи може да стане убиец. Тогава в името на какво един доктор по медицина, който е изразходвал сума пари и пропилял толкова години за професионалното си образование, трябва да се отказва доброволно от полагащите му се права, да наблюдава с безразличие вредната и опасна дейност на някакъв си прост човек, а отгоре на това да умира от глад?

В името на какво?!

Затова ли, че тези честни, но простовати хора не одобряват неговото становище?… Но той като интелигент, като единствен тук човек с висше образование е длъжен да ги поучи, длъжен е да им обясни, че постъпва правилно и справедливо, че знахарството е явление опасно за обществото, че законите трябва да се спазват и че кражбата си е кражба, независимо от какви подбуди е извършена. Че едно цивилизовано общество, държава и всички съзнателни граждани са длъжни при всички обстоятелства да спазват установения ред.

В мотивите за постъпката на Кошиба ще се намерят, разбира се, много основания за лека присъда. Но това зависи от съда…

Не, доктор Павлицки не можеше в нищо да се упрекне. Освен в това, че вродената гордост не му позволяваше да се унижи, като започне да се оправдава пред тези хора, от което впрочем нямаше да има никаква полза.

Той стоеше мълчалив, с вдигната глава и стиснати устни, давайки си вид, че не забелязва недружелюбните погледи.

Старшият Жомек написа протокола, прочете го, присъствуващите го подписаха.

— Вие трябва да подпишете и задължение за неотлъчване от града — обърна се той към Кошиба, — ей тук. Не можете да заминавате, без да уведомите полицията.

— Как така? — учуди се лекарят. — Няма ли да го арестувате?

— Не виждам причина — вдигна рамене старшият.

— А доказаната кражба?…

— Какво от това?… Арестува се тогава, когато има опасение обвиняемият да избяга, а аз съм сигурен, че той няма да го направи.

— Вашата увереност може да се окаже погрешна.

— За това аз ще си нося отговорност, господин докторе. Впрочем ще отнеса въпроса до съдия-следователя. Възможно е той да издаде заповед за арест, ако вие настоявате. Но се съмнявам. След съдебното дело ще го изпратят в затвора, естествено в случай, че присъдата е наказателна. Е, ние нямаме повече работа тук. Довиждане, господин Кошиба! Желая ви здраве, госпожице Мариша!

Излязоха и след малко се чу трополенето на отдалечаващия се кабриолет.

Знахарят стоеше неподвижен до вратата. Когато се обърна, видя Мариша обляна в сълзи.

— Какво ти е, гълъбче, какво ти е? — разтревожи се.

— Чичо, скъпи чичо Антони, колко неприятности ти причиних. Аз съм причина за всичко!

— Успокой се, гълъбче, не плачи. Какви неприятности?! Нищо няма да ми направят.

— Ако те изпратят в затвора, ще умра от отчаяние!

— Няма да ме изпратят, няма!… Пък и да ме затворят, какво от това? Няма да ми падне короната от главата, я.

— Не говори така, чичо. Това ще бъде много несправедливо.

— Душице скъпа, на света има повече несправедливост, отколкото справедливост. А в случая, честно казано, аз си заслужавам наказанието. Откраднах.

— За да ме спасиш!

— Вярно е, но си е кражба. Друг въпрос е, че не съжалявам. Какво можех да направя?… Но няма защо да говорим. Дори старшият ще ме защитава.

— Само този лош човек, този лекар…

— Лош ли е, гълъбче?… Не знам дали е лош. Суров е. А за такова нещо никого не можеш да упрекнеш. Характерът си му е такъв. Може от никого да не е получил топлинка, затова да е закоравял. Пък и не забравяй, че му е трудно да го преглътне, защото беше те вече отписал, а с божия помощ аз те спасих, гълъбче. Нарочно не съм ти казал досега колко зле беше. На болните такива работи не бива да се казват, защото се тревожат, а това им пречи да оздравеят.

— Как ще ти се отблагодаря, чичо Антони, за добрината, за грижите!

Стисна ръце и го загледа в очите просълзена. А знахарят се усмихна и рече:

— Как ли?… Ами, обикни ме поне мъничко.

— Да те обикна ли? — каза. — Че аз, чичо, те обичам така, както само мама съм обичала!

— Бог да те възнагради, гълъбче — отговори развълнуван.