Тадеуш Доленга-Мостович
Знахар (11)

Единадесета глава

Енорийският свещеник Пелка беше вече възрастен човек. Спеше малко и се събуждаше рано. Имаше му сигурно нещо на храносмилателната система, защото на гладен стомах се чувствуваше ужасно. Затова в делнични дни биеха камбаната за богослужение преди седем часа, а в седем отец Пелка заставаше пред олтара.

Мариша, за да не закъснее за литургия, трябваше да става в шест часа и беше малко недоспала. Но молитвата в църквата толкова я успокояваше, че дни наред не бе пропуснала нито едно богослужение. Коленичеше в ъгъла зад амвона и се молеше горещо бог да й прости греховете, да отнеме тъгата и страданията, които се бяха стоварили отгоре й, да й прати утеха и да ощастливи човека, когото бе обикнала.

Горе органът свиреше чудесните църковни мелодии, в които няма тъга или веселие, а някакво странно, всесилно спокойствие на вечността, сякаш излъчвано от небето в звездна нощ.

Това спокойствие изпълваше църквата, застиваше в белите статуи на апостолите и пророците, разливаше се по неясните очертания на потъмнелите икони, звънтеше в долитащите от олтара мраморни слова на латинската молитва и завладяваше измъчените души на вярващите, които тъкмо тук търсеха спокойствието.

Мариша излизаше от църквата като опиянена от този неземен покой, смирена и примирена със съдбата. Не смееше дори мислено да проникне във великите истини, прозрявани от светците в часове на съзерцание и отдаване на бога. Пък и не би могла. Колко ясно обаче усещаше полъха на вечността, който изпълваше нея, малкото бедно момиче, забравено от всички и никому ненужно, с доверие и вяра, че някъде далече в неизмеримите простори има могъщ всевластен покровител и съюзник, чиито добри очи — незрими, но всичко виждащи — я гледат.

Всеки ден излизаше със странното чувство, че ей сега ще се случи нещо, че всичко ще се промени, че щастието неочаквано ще я споходи. И това предчувствие беше толкова силно, че когато онази сутрин на връщане от църквата видя Лешек пред магазина, дори не се изненада. Само дето не успя да овладее радостта си.

— Вие дойдохте — повтаряше с разтреперан глас, — дойдохте…

Стори й се, доколкото можеше в това си възбудено състояние да забележи нещо, че е сериозен и съсредоточен. Засрами се, когато й целуна ръка на улицата, пред очите на минувачите.

Едва влязоха вътре, хвана ръцете й, погледна я в очите и каза:

— Никога никого не съм обичал така, както тебе. Не мога да живея без теб. Ще се съгласиш ли да станеш моя жена?

Краката на Мариша се подкосиха, главата й се замая.

— Вие какво… какво… говорите… — промълви.

— Моля те, Мариша, стани моя жена.

— Но… това е невъзможно! — почти извика.

— Защо невъзможно?

— Сам помислете! — измъкна тя ръце. — Вие всъщност не го казвате сериозно!

Той смръщи вежди.

— Не ми ли вярваш?

— Не, не! Вярвам, но вие помислихте ли… Боже! Какво ще стане! Вашите родители… всички тук в градчето… Ще ви отровят живота, ще има да ви хулят… Мене ще намразят…

Лешек кимна.

— Така е. Предвидил съм всичко. Зная, че ни очакват много, може би твърде много неприятности, спънки, оскърбления. Но след като имам да избирам между тях и вероятността да се откажа от тебе, готов съм на всичко. По една много проста причина: обичам те. И ако ти не го разбираш, явно съм се заблуждавал по отношение на твоите чувства и ти изобщо не ме обичаш.

Погледна го с упрек.

— Аз ли?… Аз не ви обичам?…

— Мариша!

Прегърна я и я обсипа с целувки. Мариша чак премаляваше от порива и силата, с която я притискаше към себе си. Не искаше да се бори, а и не можеше. В този миг беше неизказано щастлива. Можеше да се закълне, че откакто свят светува, никое момиче не е преживяло такова щастие.

Ако понякога в мислите й бяха проблясвали дребни упреци към Лешек, вече от тях нямаше и следа. Не вярваше, разбира се, че женитбата им може да се осъществи. Би било невероятно. Но неговото решение, без съмнение искрено, доброто му желание, както и това, че беше надвил себе си, и то заради нея, доказваха благородството, силата на чувствата и изключителния му характер. Ако я попитаха сега може ли да съществува човек с повече достойнства, с чиста съвест би отрекла.

Надвил е себе си, защото е трябвало да надмогне гордостта и увереността, че най-богатите и най-красивите девойки въздишат по него, че най-добрите семейства искат да им стане зет, че малцина са онези, които могат да му съперничат по произход, богатство и образование. А как обичаше да се самоизтъква, да споменава уж между другото високопоставените си приятели, да говори с пренебрежение и погнуса за хората от градчето.

И изведнъж иска да му стане жена. Тя, която дори в този осмиван от него град е пришълец, бедно сираче без близки, без приятели, с изключение на селския знахар, без пукнат грош. Наистина в сравнение с другите момичета от Радолишки тя има благодарение на майка си по-добро образование и възпитание. Но дали възпитанието, образованието и обноските й няма да правят лошо впечатление в неговата среда?…

Казват, че баща й, когото бе загубила още като малка, бил лекар, вторият й баща, когото обичаше като истински и наричаше татко, беше само лесничей, скромен служител в едно имение, а майка й, по произход от знатно семейство, тук в околността бе известна като бедна учителка по музика и чужди езици, а по-късно само като шивачка.

Дали хора като семейство Чински, хора от общество, което на произхода и родословното дърво обръща повече внимание, отколкото истинската аристокрация, дали биха могли да се примирят с един такъв брак на сина си?…

След като се окопити от първата почуда, Мариша заговори на Лешек тъкмо за това. Той я слушаше внимателно, без да я прекъсва, а когато свърши, каза:

— И какво от това?… Ще се промени ли с нещо фактът, че се обичаме?…

— Не, с нищо не може да се промени. Ще ви обичам винаги, единствено вас, до последен дъх! — прошепна тихо.

— Но, изглежда, за тебе това не е толкова важно, че да се бориш и да посрещаш неприятностите и тревогите.

Тя поклати глава.

— О, не! Не става въпрос за мене! Аз съм готова на всякакви жертви и унижения. Но ти…

— Какво аз? — попита с яд.

— Ти… Тебе ще те покруси, разочарова, сломи…

Той скочи и плесна с ръце.

— Маришка! Маришка! Как не те е срам! Обиждаш ме! Как може да не вярваш в силите ми?…

— Не е така — отрече, — вярвам! Но нямам право да те излагам на подобно нещо. Не искам да се превръщам в бреме за тебе. И така съм много, много щастлива…

— О, чудесно. Значи ти си щастлива. А аз не те интересувам! Така ли? Мога да продължавам да съм нещастен, защото на тебе ти е хрумнало, че може да си бреме за мене! Засрами се! Толкова интелигентно и умно момиче да говори подобни безсмислици! И изобщо кой те е упълномощил да решаваш съдбата ми?… Нямала право да ме излага на неприятности! Но самият аз, струва ми се, имам това право?… А аз искам, трябва и край! Или си мислиш, че толкова не ме бива, та трябва непременно да бъда зависим от родителите си? Светът да не е малък, че да няма място за двама души? Стигне ли се до война с моите родители и на нас това ни дотегне, мислиш ли, че няма да можем да заминем нанякъде?… Не се бой! Не ме познаваш достатъчно. Не съм от тези, дето си оставят кончето в калта. Ще видиш! Всъщност няма какво да говорим. Решението е взето и — точка!

Усмихна се и отново я прегърна.

— Поне ти не ми създавай затруднения в тази борба, в борбата за моето и твоето щастие, за нашето щастие… Защото ще ме подлудиш и ще си тегля куршума!

— Лешек! Скъпи мой, любов моя — трескаво засплита ръце около врата му.

— Ще видиш, моя Маришенко, че ще бъдем най-щастливото семейство на земята.

— Да, да — притискаше се тя до него.

Вече не беше способна да мисли, да протестира, да се съпротивлява. Вярваше му, бе разсеял съмненията й с въодушевлението и волята си.

Лешек извади от джоба си малката кутийка и взе пръстена със сапфирите.

— А това ще те пази — каза весело, слагайки пръстена на ръката й. — Да не забравяш, че си изключително моя собственост.

— Колко е красив!

— Камъчетата са с цвета на очите ти, Маришенко.

Тя дълго не отдели поглед от пръстена, най-сетне се обади с учудване и благоговение в гласа:

— Значи аз съм… сгодена?…

— Да, скъпа, ти си моя годеница.

— Годеница… — повтори тя и добави тъжно: — Но аз не мога да ти дам пръстен… Нямам. Последния, маминия, продадох за… погребението й. И той беше със сапфири, мама много го обичаше, макар че беше евтин, много по-скромен от този.

Очите й се насълзиха.

— Не мисли за тъжни неща — рече. — Аз и без годежен пръстен няма да забравя, че съм вече роб, най-щастливият роб, който изобщо не копнее за свобода.

— Боже! Боже! — прошепна. — Вие ми се свят. Всичко стана така неочаквано…

Той се засмя.

— О, не може да се каже, че е изведнъж. Познаваме се вече две години.

— Да, но можех ли да предположа, че ще свърши така.

— Свършва по възможно най-добър начин.

— Просто не мога да повярвам, че не е сън, че е в действителност. И… откровено казано… страхувам се…

— От какво се страхуваш, Маришенко?

— Че… знам ли, че всичко това ще се разсее, ще изчезне, че нещо ще ни раздели.

Хвана я за ръката.

— Разбира се, скъпо мое съкровище, трябва да бъдем изключително предпазливи, да попречим на всякакви интриги и всичко подобно. Затова ще трябва да пазим пълна тайна. Никой, абсолютно никой не бива да научи за нашия годеж. Вече имам план. Изпълня ли го, раз-два и се венчаваме. Въпросът е решен и на глава да се изправят, все толкоз. Само че помни: мълчание!

Мариша се засмя.

— Не бих казала на никого и без да ме предупреждаваш. Нали ще ми се присмеят, никой не би повярвал. Мислиш ли, Лешек, че всъщност имам на кого да се доверя?… Може би единствено на чичо Антони…

— На знахаря от мелницата ли?… Не, и на него не казвай. Чу ли?

— Обещавам тържествено.

И Мариша удържа на обещанието. Удържа, макар че ако истината бе излязла още същия ден наяве, можеше да й бъдат спестени много неприятности.

Неприятностите започнаха с идването на Шкопкова в магазина. Тази по природа почтена жена навярно беше се поддала на настроенията, обхванали Радолишки. Като видя Лешек в магазина, седна демонстративно зад тезгяха и даде да се разбере, че няма да се махне скоро оттам. Щом младежът си замина, избухна:

— Няма да ти дойде акълът на тебе! Опомни се, момиче! Хубаво ми се отплащаш за грижите и хляба.

— Боже мой! — погледна я Мариша умолително. — Какво лошо сте видели от мен?

— Какво ли? — нахвърли се Шкопкова. — Това, че целият град ще започне с пръст да ме сочи, дето позволявам такова нещо! Какво лошо ли?… Това, че в моя магазин стават такива работи!…

— Ама какви работи?!

— Явна поквара! Да, поквара! Позор! Затова ли съм те гледала? Затова ли съм се грижила за тебе, та сега всички да ме одумват?!… Какво търси тука този господинчо, този донжуан, този развейпрах?…

Мариша мълчеше. Госпожа Шкопкова направи пауза и сама си отговори:

— Аз ще ти кажа какво търси! Ще ти го кажа! Дебне да те обезчести! Разбра ли! Иска любовница да те направи! А отгоре на всичко ти, глупачко такава, въртиш очи и подмамваш тоя тип да те погуби, да те опозори! И знаеш ли какво те чака, като се поддадеш на изкушението?… Жалък живот и мъчителна смърт, а след смъртта — вечни мъки!… Щом още нямаш достатъчно ум в главата, послушай мене, старата! Да не мислиш, че само си чеша езика? Да се намирам на приказки?… Хич не ми е до приказки. Сърцето ми се къса, сякаш с нож ме пробождат. Довтаса у дома оная вещица Кропидловска, че като ме почна: сляпа ли съм била, не съм ли виждала, че оня, как му викаха, пак е оставил мотоциклета си пред магазина?… Как можело да оставям възпитаничката си на поквара и за срамотии?… Пък аз й рекох: скъпа госпожо Кропидловска, това на тебе, с извинение, не ти влиза в работата! И ако искаш да знаеш, ей на̀, тестото ми се надига, ще излезе от нощвите, а аз какво, та няма да хукна до магазина я!… А тя: ти гледай тестото ти да не излезе, уважаема госпожо Шкопкова, нищо че в това време може да излезе, че възпитаничката ти е надула корема!… Като го чух, помислих, че ще се пръсна! Заради тебе! Дето ми се отплащаш така за добрината, за грижите… Пред някаква си повлекана да потъвам аз в земята от срам заради тебе… На стари години…

Госпожа Шкопкова изпадна в самосъжаление и заплака.

Мариша хвана ръката й и искаше да я целуне, но тя, изглежда, беше побесняла не на шега, защото издърпа ръката си и викна:

— Никакви извинения няма да помогнат!

— Но, госпожо, за какво да се извинявам? — събра смелост Мариша.

— За… за какво ли? — чак се задави Шкопкова.

— Ами да. Хора като госпожа Кропидловска във всичко виждат нещо лошо. А в случая няма нищо лошо. Много несправедливо осъждате господин Чински. И дума не може да става за подобни намерения. Той е много благороден и честен човек.

— Няма да бръкне в чужд джоб — прекъсна я гневно госпожа Шкопкова, — но колкото до момичетата, мъжете са си свине.

— Грешите. Другите, може. Не зная, но той не е такъв.

— Устата ти още мирише на мляко, това да знаеш! Аз пък ти казвам: покажи му вратата на тоя господинчо, ако държиш на доброто си име! На доброто си име и на моите грижи — добави тя натъртено.

— Как да му покажа вратата? Да му кажа, че не желая да идва в магазина ли?

— Точно така.

— Тогава той има право да ми отговори, че магазинът не е мой, че всеки може да влезе в него.

— Да влиза, а не да се заседява на приказки.

— Освен да му кажа, че вашето желание е такова.

— Можеш и така да му го кажеш.

— А какво ще стане, ако се обиди? Ако семейство Чински престанат да купуват от нас, както постъпиха с Мостерджей?

Госпожа Шкопкова се намръщи. Самата тя се страхуваше от подобна възможност и доводът, макар и не особено искрен, но навреме подхвърлен от Мариша, подействува.

— Е — измърмори. — Така не може. Какво ме баламосваш. Добре знаеш как да се отървеш от него!

— Научете ме как — настояваше Мариша.

— Ще те науча! — приключи спора Шкопкова, която бе решила да отиде за съвет при енорийския свещеник.

Дните се редяха, но не минаваше нито един, в който младият инженер да не се отбие при Мариша поне за половин час. С тази разлика, че оставаше в магазина по-кратко отколкото преди, защото сега имаше малко време. За радост на родителите си бе започнал работа във фабриката. Последователно се запознаваше със счетоводството, администрацията, производството, доставката на суровини и пласмента. Смяташе, записваше си, в разговор с родителите си мимоходом нахвърли няколко проекта за реорганизации, твърде уместни и разумни.

Баща му шумно го хвалеше, а майка му мълчеше, което при нея беше още по-красноречива похвала. Един следобед тя го попита:

— Имаш ли намерение, Лешек, да ни помагаш системно в постоянно в ръководството на фабриката?

— Да, мамо — кимна той. — Но имам условие.

— Какво условие?

— Искам да се стабилизирам, мамо.

— Как го разбираш?

— Най-обикновено. Искам работата ми да е определена в някакви граници, със съответни права, с други думи, с конкретна длъжност.

Госпожа Елеонора го погледна учудено.

— Ти си наш син.

— Това ме прави щастлив — поклати се той с усмивка, — но не конкретизира длъжността ми. Виж какво, мамо, обичам да съм наясно. Съвсем наясно. В юридическо отношение също. Ето, досега съм вземал от вашия джоб толкова, колкото сигурно не съм спечелил. Сега искам да работя и да получавам заплата. Постоянна заплата. Не ви предлагам да ми преотстъпите напълно ръководството. А да ми поверите, да речем, управлението на производството.

— Нали и сега нищо не ти пречи да…

— Разбира се. Може да ви изглежда странно, но аз не мога, не искам, пък и… няма да работя по друг начин. Отлично зная какво ще ми кажеш, мамо. Ще кажеш, че съм ваш наследник, че някога всичко ще бъде моя собственост и че би било смешно да постъпвам на работа в предприятието на собствените си родители. Но за да съм щастлив, спокоен и доволен от себе си, трябва да имам лична независимост. Трябва да си зная работата, длъжността и парите. И това ми е условието.

Господин Чински махна неопределено с ръка.

— Условието ти е малко странно, но в крайна сметка не виждам причина да бъде подценено.

— Защо ти е това? — отсече госпожа Елеонора, вгледана изпитателно в очите на сина си.

— Няма ли да бъде достатъчно, мамо, ако кажа, че искам да бъда самостоятелен?

— Самостоятелността може да се използува много лошо.

— Сигурно, но вие можете да се подсигурите с предварителни условия. Например, ако се установи, че изпълнявам лошо задълженията си, че продукцията се влошава качествено или количествено, че организацията се нарушава, че по моя вина има загуби, тогава ще сте в правото си да ме отстраните.

Господин Чински се разсмя.

— Говориш, сякаш ще сключваме формален договор.

— А защо не? — учуди се престорено Лешек. — Ясните положения улесняват взаимоотношенията. Искам да бъда обикновен служител като господин Гавлицки или Слупек. Те имат договори. В договорите им се посочват заплатата, жилището, премиите. Не виждам защо би трябвало да ми откажете сключването на такъв договор.

Настъпи мълчание. Лешек предчувствуваше, че след малко от устата на майка си отново ще чуе въпроса: „Защо ти е това?…“ Затова се прокашля и добави:

— Мога да бъда изпълнителен и добросъвестен работник само когато зная, че съм обвързан с договор. Иначе лесно ще се сещам, че съм син на собствениците и че в крайна сметка те ще ми простят лесно за нехайството или безделието. Трябваше да се радвате, че искам доброволно да се впрегна в хомота.

— Добре — отвърна замислено госпожа Елеонора. — Ще обсъдим въпроса.

— Благодаря ви — Лешек стана, целуна ръка на майка си, а баща си по челото и излезе.

Правеше се на безгрижен и спокоен, но дълбоко в себе си изтръпваше при мисълта, че майка му ще прозре намеренията му и категорично ще откаже. Поради това, за да отстрани всякакви подозрения, започна да ходи в околните имения, да посещава дори по-далечните съседи, а когато се връщаше, разказваше новини и клюки, като наблягаше на хвалебствените описания на външния вид на някои госпожици. Това трябваше да остави у родителите му впечатление, че желанието да се стабилизира свързва с планове за женитба и че посещенията му имат за цел да намери кандидатката за жена.

На запад от Людвиково имаше шосе за Радолишки. Обаче до града можеше да се отиде и през Божишки и Вицкуни, при което пътят се удължаваше с десетина километра. Взетите от Лешек предпазни мерки стигнаха дотам, че оттогава той използуваше само втория път. Направо за Радолишки тръгваше единствено когато можеше да оправдае присъствието си в града с някои неотложни покупки. Тогава препускаше като бесен, за да отдели четвърт час повече за разговор с Мариша.

Тъй като сега изучаваше работата във фабриката, разполагаше с време обикновено следобед. Затова неведнъж в магазина сварваше знахаря Кошиба от воденицата. Малко се боеше от този сериозен брадат мъж с тъжни очи и широки плещи. Беше убеден, че знахарят го гледа недружелюбно, дори заплашително, макар Мариша да го уверяваше, че бил най-добрият човек на земята.

— Може би е малко недоверчив към тебе — казваше му. — Но сам си си виновен. Ако беше ми позволил да му доверя тайната за нашия годеж, убедена съм, че веднага щеше да те обикне.

— Предпочитам предпазливостта — усмихна се. — Готов съм да почакам, докато спечеля симпатиите му. Дори да губя!

Тя го погледна с упрек.

— Лешек! Не е хубаво да си правиш шеги с най-благородния човек и мой голям приятел.

— Прости ми, скъпа. Но според мене той не е най-подходящият обект, в който да влагаш чувствата си. Възможно е този знахар да е мерило за честност, може би дори умее да лекува, в което не вярвам особено, но така или иначе е обикновен селянин. Какво ти дава приятелството с едни такъв прост човек?

Тя поклати глава.

— Какво ми дава това приятелство ли?… Виж какво, Лешек, ти имаш родители и не знаеш какво значи да бъдеш сирак. Да си нямаш никого, абсолютно никого. Тогава всяка ръка, протегната към тебе, всяка, дори най-грубата, най-отрудената, е съкровище, голямо съкровище. Неоценимо богатство. Ти не можеш да го разбереш!

— Разбирам, Маришенко, разбирам — засрами се Лешек. — И нека ме вземат дяволите, ако не възнаградя този почтен човек заради моята единствена, най-скъпа… Всъщност аз го обичам.

Мариша му разказа какво й беше обещал знахарят, когато тя се страхуваше, че ще загуби работата си при госпожа Шкопкова.

— Сега виждаш ли какво сърце има той? — завърши.

Лешек беше трогнат.

— Да! Проявил е изключителна доброта! Но и ние няма да бъдем по-лоши. Нека само всичко се уреди, този човек ще получи в Людвиково една хубава къща и доживотна рента. Трябва да знаеш, че който ти подаде ръка, той може да разчита на моята благодарност. Веднага, още при първата среща, ще му дам малко пари…

Мариша се засмя.

— Ти не го познаваш. Той изобщо не приема пари. Дори лекува главно даром. Освен това казваш, че бил прост селянин. Обаче представи си, сериозно се съмнявам в това…

— Защо?

— Защото той, струва ми се, знае френски език.

— Какво пък, може да е бил емигрант. Много селяни ходят на работа във Франция.

— Не! — отвърна. — Ако беше така, щеше само да говори френски. А той четеше, и то стихове. Но моля те, за бога, да не се издадеш пред него, че знаеш.

— Защо?

— Защото споменът за това буди у него мъчителни усещания! Сигурна съм, че в живота му има някаква голяма тайна.

— Значи предполагаш, че е интелигентен човек, който се укрива, преоблечен като селянин?

— Не зная дали се укрива. Готова съм да се закълна, че човек като него не би могъл да извърши позорна постъпка, която да го принуждава да се крие. Но съм сигурна, че е интелигентен. Обърни внимание на израза на очите му, на обноските, на говора му. Възможно е да си внушавам, но когато разговарям с него, имам чувство, че в умствено отношение стои много по-високо от мене.

— Има умни селяни — отбеляза Лешек се замисли.

След малко извика:

— Сетих се! Има много прост начин. Съвсем лесно можем да го изпитаме и да се уверим дали е интелигент, или селянин. Стига да го подхванем умело.

— Лешек! Но аз не искам за нищо на света…

— Зная, зная! И аз нямам лоши намерения. Нито възнамерявам да се намесвам в неговата тайна, ако изобщо има такава. Искам само да проверя. Обещавам ти, че той дори няма да забележи.

— Все едно — намръщи се тя. — Не е красиво.

— Както искаш. Все ми е едно — съгласи се Лешек.

Съгласи се само привидно, а беше решил да опита при първия удобен случай. Имаше вродено влечение към разгадаване на тайни. Още от малко момче обичаше да чете Карл Май, а по-късно приключенските разкази на Конан Дойл. Дори най-обикновените ребуси го омайваха.

Начинът, който му хрумна, наистина не беше сложен. Просто в разговор със знахаря щеше да употреби думи, каквито един прост селянин не може да знае. Ако разбере смисъла на изречението или въпроса, ще даде убедително доказателство, че не е такъв, за какъвто се представя. Едва тогава ще може да се отиде по-далеч и да се търсят причините…

В един от следващите дни, пътувайки по заобиколния път до Радолишки, срещна знахаря, който вероятно се връщаше от града. Спря мотоциклета, поклони се, посочи връзката билки, събрани сигурно из крайпътните ровове, и попита:

— При какво заболяване са ефективни, господин Кошиба?

— Това е ангелика. Помага за сърце — любезно, но студено отвърна знахарят.

За да го предразположи за по-дълъг разговор, Лешек се пошегува:

— А не знаете ли кое лекарство е най-добро за любов?

Знахарят вдигна очи и изрече натъртено:

— За любовта, млади господине, най-доброто е почтеността.

Повдигна леко шапката си и отмина.

Лешек за миг остана неподвижен, стъписан от отговора, който не бе очаквал, после се досети какво имаше предвид знахарят и си каза:

— Не може да му се отрече липсата на „espri dapropos“^[1].

Когато стигна в града, разказа на Мариша за срещата и добави:

— Да си призная, малко ме смути, въпреки че не съм заслужил такава рецепта.

— Да, но той не го знае — забеляза тя.

— Разбира се. Дяволски се изкушавах да му разкрия истината. Изобщо тази тайна ме измъчва. С най-голямо удоволствие бих разтръбил на всички за нашия годеж. Но все още не бива. Не бива. Едно прибързване ще провали плановете ми.

И наистина сега той се стараеше с посещенията си да не привлича ничие внимание не само в Людвиково, но и в Радолишки. Понякога оставяше мотоциклета пред кръчмата или в двора на търговеца на коне Глазер, а в магазина отиваше пеш. Не биеше толкова на очи.

Изглежда, и до Людвиково не стигаха нови сплетни, защото родителите му нищо не споменаваха, напротив, наблюдаваха благосклонно работата на сина във фабриката. Не се бяха връщали към сериозния разговор, пък и Лешек не го подновяваше, тъй като се страхуваше да не заподозрат особените подбуди за нетърпението му.

Един петък отново срещна знахаря Кошиба. Този път в магазина. Старецът си приказваше с Мариша и когато Лешек влизаше, на неговото брадато, широко лице все още се долавяха следи от усмивка. Изглеждаше му в добро настроение и реши да използува случая, за да проведе предвидения експеримент. Поздрави безгрижно и приветливо и уж случайно попита:

— Вие сте от Кралството, не тъгувате ли за вашия край?

— Никого не съм оставил там, та да тъгувам.

— Странно. Аз съм още много млад и не съм го преживявал лично, но от възрастните съм чувал, че в чужбина ги измъчвала носталгия. Вие не изпитвате ли?

— Какво? — вдигна очи знахарят.

— Носталгия — свободно повтори Лешек.

— Не — поклати глава. — Тук е същата земя, не е чужбина.

Лешек все още не беше сигурен и добави:

— Все пак други хора, други нрави. Не е лесно човек да се аклиматизира.

Знахарят вдигна рамене.

— Обиколил съм цялата държава. Моят дом е навсякъде и никъде.

И това не задоволи Лешек. Знахарят би могъл да се досети за смисъла на непознатата дума от цялостното изречение. Въпросът трябваше да се постави по-точно.

— И тук хората са благоразположени към вас — каза той. — Чувал съм го неведнъж. Много визити ли имате?

— Да. Особено напролет и зиме. През лятото по-малко боледуват.

Сърцето на Лешек заудря по-силно. Сега беше вече почти сигурен, че предположенията на Мариша са основателни. И добави:

— Можехте състояние да направите, ако нямахте явно аспирации към филантропия.

Знахарят или не забелязваше, че го изпитват, или му беше безразлично, че му поставят капани, защото добродушие се усмихна:

— Това не е филантропия — рече. — Просто искам да помагам на страдащите, а на състоянието… изобщо не държа. Вие, богатият, трудно ще го разберете.

— Защо?

— Защото богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всичко и те кара да му служиш на него, на богатството.

— Тоест от средство преминава в самоцел?

— Точно така.

— Изхождайки от тази предпоставка, следва, че е опасно да се притежава каквото и да е, защото човек може да се превърне в роб на собствеността си?

— Разбира се — кротко потвърди знахарят. — Но опасност има само тогава, когато човек не го разбира, когато се е самозабравил.

Мариша слушаше мълчаливо разговора и отгатна, че Лешек го е подхванал, за да провери подозренията си. Сега тя вече не се съмняваше, че е била права. Знахарят Антони Кошиба сигурно не беше прост селянин. Някога, изглежда, е получил образование или е живял сред образовани хора. До същия извод стигна и Лешек.

Когато знахарят излезе, той каза:

— Знаеш ли, това е учудващо! Този човек мисли абстрактно, разсъждава логично и знае отлично значението на думи, които простите хора никога не употребяват. Главата си залагам, че тук действително се крие някаква тайна.

— Виждаш ли!

— В момента обаче не това ме занимава — продължи Лешек, — поразен съм от нещо друго. Този човек без съмнение е надарен с изключителен ум. Да предположим, че по неизвестни нам причини е решил да се преструва на обикновен селянин. Това за него сигурно е важно, след като упорито живее и работи като селянин, облича се и дори се изразява като селянин. И изведнъж позволява да бъде въвлечен в случаен разговор, от който може да се прозре образованието му!… Ето какво ме шокира! Как е възможно! Положил е толкова усилия да минава за прост човек, направил е всичко възможно, а позволява да бъде уловен в такава явна клопка! Няма логика. Изглежда така, сякаш вече не държи на този свой маскарад. Дявол да го вземе! Тази загадка ме увлича.

Мариша хвана ръката му.

— Виждаш ли колко си лош. Беше ми обещал да не се занимаваш с това. Не бих ти простила никога, ако заради тебе, а косвено и заради мене чичо Антони има някакви неприятности.

— Бъди спокойна, мила. В никакъв случай няма да се стигне дотам. Дори да открия нещо, то ще бъде наша тайна. Но точно сега ли ни е до чуждите проблеми?… Скъпа моя! Какво става с дневника?

Беше обещала да му донесе дневника си, който бе занемарила от три години, но представляваше почти всекидневна хроника на живота й от дете.

Подаде му дебел подвързан том.

— Искам да го прочетеш — изчерви се. — Но, моля те! Не ми се присмивай. Някога съм била много глупавичка, а… се съмнявам, че с годините съм поумняла.

— Ти си най-умното момиче, което съм срещал — шеговито издекламира той. — Най-доброто доказателство е, че си ме оценила.

— Ако това е мерило за разума — засмя се, — тогава ти си издаваш лошо свидетелство, като избираш такова нищожество като мене.

— Това нищожество за мене е всичко.

 

 

Същата вечер, легнал в леглото, Лешек отвори дневника на първата страница и зачете:

„Казвам се Мария Йоланта Вилчур. На десет години съм. Първият ми баща е починал, а с втория ми баща и с мама живеем в нашето прекрасно лесничейство в огромната Одринецка гора…“

Неулегналите разкривени буквички се сплитаха в обикновени, прости, безизкусни думи, очертаваха неравни редове, изпълваха страница след страница.

Лешек неволно се усмихваше, а очите му се навлажняваха, докато четеше тези страници, тези скъпи, най-скъпи на света страници, които му позволяваха да проследи ден след ден, месец след месец, година след година нейните дребни, но твърде важни радости, детските й, но вълнуващи грижи, светлата душа, толкова чиста, нежна и чувствителна, тези страници му позволяваха да я придружи в детските и девическите й години, да се вживее в тях и още по-силно да пожелае вече нищо да не го разделя с нея.