Двамата майстори

Живелият в древността Ган Ин бил невероятен стрелец. Щом обтегнел тетивата, животните лягали, а птиците падали на земята. Той обучавал Стремителния Уей, който скоро надминал майсторството на учителя си. Тогава при Стремителния Уей дошъл да учи Дзъ Чан.

— Първо се научи да не мигаш, — казал му Стремителният Уей, — а после ще поговорим и за стрелбата.

Дзъ Чан се върнал вкъщи, легнал под тъкачния стан на жена си и започнал да гледа как се движи совалката. След две години се научил да не мига дори когато го бодели по окото с крайчето на игла.

Дзъ Чан казал това на Стремителния Уей, който отвърнал:

— Това не е достатъчно. Сега се научи да гледаш, а после може и да стреляш. Научи се да виждаш малкото голямо, замъгленото — ясно, а после ми се обади.

Чан вързал една въшка на конски косъм и започнал да я съзерцава с обърнато на юг лице. След десет дни въшката започнала да расте в очите му, а след три години започнала да прилича на колело от каруца; всички останали предмети му се стрували големи като хълмове или планини. Той взел лък от янски рог, стрела от цински бамбук, стрелял и пронизал сърцето на въшката, без да скъса косъма.

Разказал това на Стремителния Уей. Стремителния Уей се ударил по гърдите, затропал с крака и възкликнал:

— Овладял си изкуството!

Тогава Дзъ Чан разбрал, че в цялата Поднебесна му е останал само един съперник и замислил да убие Стремителния Уей.

Те се срещнали на едно голо поле и стреляли един срещу друг. На половината път стрелите им се сблъсквали и падали на земята, без да вдигнат прах. Но тези на Стремителния Уей свършили, а на Дзъ Чан му останала още една. Той я пуснал, но Стремителния Уей я отблъснал точно с един бодил.

Двамата майстори заплакали, хвърлили лъковете, поклонили се един на друг до земята, разбрали се да се почитат като баща и син и всеки ухапал ръката си и се заклел с кръв да не предава повече майсторството си.