Как можете да съдите?

В едно село живял старец, който бил много беден, но всички императори му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Никой досега не бил виждал кон с подобна стойка, сила и ненагледна красота… Животното било великолепно! Императори предлагали на стареца да му дадат каквото си пожелае за коня, но той им отвръщал: „За мен той не е кон, а личност, кажете ми, моля, как да продам една личност? Той е мой приятел, а не собственост. Как да продам приятеля си?! Това е абсурд!“ И макар да бил много беден, а изкушението да продаде коня — голямо, все пак старецът не го продал.

И ето, една сутрин човекът влязъл в обора и не открил коня си там. Цялото село се струпало и всички един през друг завикали: „Ти си глупак! От самото начало беше ясно, че един хубав ден ще ти откраднат коня! Такъв бедняк да държи това съкровище! По-добре да го беше продал! Можеше да вземеш за него каквото поискаш, императорът щеше да ти даде! А сега къде ти е конят? Каква беда!“

Старецът казал: „Е, не прекалявайте! Кажете просто, че коня го няма тук. Това е фактът, всичко останало са разсъждения. Щастие, беда… Откъде знаете? Как можете да съдите?“

Хората казали: „Стига, старче! Може да не сме философи, но не сме и глупаци. Конят ти е откраднат и това със сигурност е беда!“

Старецът отговорил: „Мислете каквото искате, а аз ще се придържам към факта, че конюшнята е празна. Не мога да знам дали това е щастие или беда, защото това е твърде дребна случка. Кой знае какво ще стане по-нататък?“

Хората решили, че се е побъркал от мъка, и му се присмели. Отдавна го подозирали, че не е в ред: всеки друг на негово място отдавна би продал коня и би заживял царски. А той и на старини работел като дървар: ходел в гората, цепел дърва, събирал съчки, продавал ги и едва свързвал двата края. Сега станало ясно, че наистина е луд.

Но след петнадесет дни се оказало, че конят не е бил откраднат, а е избягал в гората. Върнал се, но със себе си водел дванадесет диви коня. Хората отново се събрали и завикали: „Да, дядо, ти беше прав! Ние сме глупците! Това е истинско щастие! Прости ни обидите!“

Старецът отвърнал: „Ама какво ви става! Конят се върна, доведе още коне — и какво от това. Недейте да съдите! Кой знае щастие ли е това или беда?! Това също е една малка случка. Като не знаете цялата история, защо съдите? Нима можете по една страница да разберете каква е цялата книга? Можете ли да прочетете само едно изречение и да знаете какво пише на цялата страница? Дори една дума не знаете! Животът е безкраен океан, добре, сигурно знаете една буква от цялото, но не можете да съдите по нея. Никой не може. Щастлив съм, че не съдя. А сега си вървете и не ми пречете, за бога!“

Хората не му възразили — а ако излезел прав отново? Затова замълчали, макар че дълбоко в душите си разбирали, че връщането на коня, при това с такова стадо, си е приказно щастие! Само да поискаш и можеш да ги продадеш и да спечелиш повече пари, отколкото можеш да заработиш за цял живот!

Старецът имал един-единствен млад син. Той захванал да обяздва конете. След по-малко от седмица паднал от един кон и си счупил крака. Отново се събрали хора, а хората навсякъде са еднакви, и пак започнали да коментират. Казвали: „Да, старче, пак излезе прав. Това е беда, а не късмет. Единственият ти син си строши крака! Щеше да ти бъде опора на старини, а сега?! Ще обеднееш още повече!“

Старецът им отвърнал: „Ето, пак съдите! Защо бързате толкова? Кажете просто: синът му си счупи крака! Кой знае беда ли е това, или щастие?! Животът се състои от епизоди, а може да се съди само за цялото.“

Само няколко дни по-късно страната била нападната. Започнала война и всички млади хора от селото били взети във войската. Само синът на стареца останал у дома, защото не можел да ходи. Хората се събрали отново, разнесли се плач и викове. От всяка къща заминал поне по един младеж, някои семейства изпратили и по неколцина синове. Нямало никаква надежда, че ще се върнат живи, защото царството, което ги нападнало, било огромно и битката била предварително загубена — не, момчетата няма да се върнат у дома!

И хората дошли отново при стареца и му казали: „Прости ни, старче! Бог вижда, че ти беше прав — това, че твоят син падна от коня, е благословия. Макар и сакат, твоят син си е вкъщи! Нашите деца заминаха и няма да се върнат! А той е жив, може дори отново да проходи. По-добре да е жив, макар и куц!“

А старецът отвърнал: „Какво ви става, добри хора?! Какво говорите? Та вие продължавате — все съдите, съдите, съдите! Кой знае?! Вашите деца бяха мобилизирани насила, а моят син остана у дома. Но никой не знае — благословия ли е това или беда. И никой никога няма да узнае. Само Бог знае!“