Люспици от душите на древните хора

Цар Хуангун четял книга в своя дворец, а на входа на двореца коларят Бян поправял едно колело. Бян оставил чука и длетото, влязъл в залата и попитал:

— Простете за любопитството, какво чете господарят?

— Слова на мъдреците, — отвърнал Хуангун.

— А живи ли са още тези мъдреци? — попитал коларят.

— Не, умрели са отдавна.

— Значи това, което чете господарят, са само люспици от душите на древните хора.

— Как смееш ти, простият колар, да коментираш книгата, която аз — единственият сред хората — чета? Ако имаш какво да кажеш — говори, а ако не успееш да се оправдаеш, ще заповядам да те обезглавят!

— Вашият слуга съди за това по своята работа, — отговорил коларят. — Ако работя, без да бързам, не ми е трудно, но колелото излиза недостатъчно здраво. Ако твърде много бързам, ми става трудно, и колелото не приляга. Ако не бързам, но и не се бавя, ръцете ми сякаш работят сами, а сърцето им откликва. Не мога да опиша това с думи. Тук има някаква тайна, която не мога да предам дори на собствения си син, а и той не би могъл да я приеме от мен. Ето защо, след като работя вече 70 години и съм доживял дълбока старост, аз все още правя колела. Така и древните хора сигурно са умрели, без да разкрият тайните си. Излиза, че това, което четете, са люспици от душите на древните!