Филип К. Дик
Играчите от Титан (11)

Глава 11

Той се събуди и видя, че до леглото са застанали две фигури — мъжка и женска.

— Тихо! — прошепна Пат Маклейн, кимайки към Карол. Мъжът, абсолютно непознат на Пит, държеше в ръка „гореща игла“.

— Ако се опитате да ни създавате проблеми, ще я убием — каза той и насочи „горещата игла“ към Карол. — Разбрахте ли ме?

Часовникът до леглото показваше девет и половина. През прозорците на спалнята нахлуваха ярките лъчи на утринното слънце.

— Да — каза Пит. — Разбрах ви.

— Ставай и се обличай — каза Патриша Маклейн.

— Къде? — попита той, докато се измъкваше от завивките. — Тук, пред вас двамата?

Патриша хвърли поглед към мъжа и каза:

— В кухнята.

Двамата дойдоха с него в кухнята. Патриша затвори вратата.

— Стой с него, докато се облича — каза тя на мъжа. — Аз ще наглеждам жена му. Няма да има проблеми от негова страна — той няма да направи нищо, с което да застраши сигурността на Карол. Прочетох го в ума му. Няма никакво съмнение.

Тя извади втора „гореща игла“ и безшумно се върна в спалнята.

Пит започна да се облича. Непознатият беше насочил към него другата „гореща игла“.

— Чух, че жена ви има късмет — каза мъжът. — Поздравления.

Пит го погледна и каза:

— Вие сигурно сте съпругът на Пат.

— Точно така — отговори мъжът. — Аз съм Алън Маклейн. Радвам се, че най-накрая се запознахме, мистър Гардън. — Той леко се усмихна. — Пат ми е разказвала толкова много за вас.

След малко тримата излязоха в коридора и се насочиха към асансьора.

— Дъщеря ви се прибра без проблеми тази нощ, нали? — попита Пит.

— Да — отвърна Патриша. — Само че много късно. И това, което прочетох в ума й, беше много интересно. За щастие тя не заспа веднага, а лежеше и обмисляше случилото се. Така че успях да видя всичко.

— Карол ще се събуди поне след час — каза Алън Маклейн. — Така че няма да съобщи скоро за изчезването му. Сигурно чак до единайсет.

— Откъде знаете, че тя няма да се събуди по-рано? — попита Пит.

Алън не отговори.

— Ясновидец ли сте? — зададе нов въпрос Пит.

Отново не последва отговор. Но беше очевидно, че Алън наистина е ясновидец. Той се обърна към жена си и каза:

— Мистър Гардън няма да се опита да избяга. Или поне в по-голямата част от паралелните възможности. В пет от шест случая. Според мен доста добра статистика.

Той натисна бутона на асансьора.

Пит се обърна към Патриша.

— Вчера се безпокоеше за моята безопасност, а сега — това. — Той кимна към двете игли. — На какво се дължи тази промяна?

— Защото тогава още не се навърташе около дъщеря ми — отвърна Патриша. — Иска ми се и сега да беше така. Казах ти, че е твърде млада за теб. Предупредих те да стоиш далеч от нея.

— Обаче — отбеляза Пит — сигурно още тогава си прочела в мозъка ми, че смятам Мери Ан за изумително привлекателна.

Асансьорът пристигна. Вратата се отвори с плъзгане.

В кабината стоеше детектив Уейд Хоторн. Той ги зяпна изумено, после посегна към джоба на сакото си.

— Колко полезно е да си ясновидец — каза Алън Маклейн. — Нищо не може да те изненада.

Той стреля с „горещата игла“ в главата на Хоторн. Детективът падна назад, към стената на асансьорната кабина, бавно се плъзна надолу и се просна по лице на пода.

— Влизай — нареди Патриша Маклейн на Пит. Той влезе в асансьора и Маклейнови го последваха. Спуснаха се до долу заедно с тялото на Уейд Хоторн.

Пит се обърна към Рашмор-модула на асансьора и каза:

— Те ме отвлякоха и убиха детектив. Повикай помощ.

— Отменям последното нареждане — каза Патриша Маклейн на асансьора. — Не се нуждаем от никаква помощ, благодаря ти.

— Добре, мис — каза послушно Рашмор-ефектът.

Патриша погледна Пит.

— Знаеш ли защо Хоторн беше в асансьора и се качваше на твоя етаж? Ще ти кажа. Искаше да те арестува.

— Не — отвърна Пит. — Той ми каза през нощта по видеофона, че са хванали убиеца на Лъкман — човек от Източното крайбрежие.

Маклейнови мълчаливо се спогледаха.

— Вие убихте невинен човек — каза Пит.

— Хоторн ли? — каза Патриша. — Трудно може да се каже, че е невинен. Надявах се заедно с него да се доберем и до Е. Б. Блек, но той не дойде. Нищо, може би по-късно.

— Тази проклета Мери Ан — каза Алън, докато вървяха към колата, паркирана до бордюра. Това не беше колата на Пит. Очевидно Маклейнови бяха дошли с нея. — Някой път ще й извият врата.

Той запали колата и тя се понесе нагоре в утринната мараня.

— Удивителна възраст. Когато си на осемнайсет, вярваш, че знаеш всичко и си всемогъщ. Когато станеш на сто и петдесет, разбираш, че не е така.

— Дори и тогава не го разбираш — каза Патриция. — Само се досещаш.

Тя седеше зад Пит и продължаваше да се цели в него с „горещата игла“.

— Ще ви предложа едно споразумение — каза Пит. — Искам да съм сигурен, че Карол и детето няма да пострадат. Каквото и да искате да направя…

— Смятай, че вече сме го сключили — прекъсна го Патриша. — Карол и бебето са добре. Така че не се безпокой за тях. Във всеки случай последното нещо, което искаме, е да ги нараним.

— Тя е права — кимна Алън. — Това би противоречило на всичко, за което се борим, така да се каже.

Той се усмихна на Пит.

— Какво е усещането да имаш късмет!

— Вие трябва да знаете — каза Пит. — Имате повече деца от всеки друг в мъж в Калифорния.

— Да — съгласи се Алън Маклейн. — Но минаха повече от осемнайсет години, откакто се случи за пръв път. Това е доста време. Наистина ли излязохте сам да се напиете снощи? Мери Ан каза, че сте били в транс. Мъртвопиян.

Пит не каза нищо. Гледаше надолу към земята и се опитваше да определи посоката на полета. По всичко личеше, че държат курс към вътрешността на континента, към горещите долини в Централна Калифорния и Сиера Невада отвъд тях. Пустинната и абсолютно безлюдна Сиера Невада.

— Разкажи ни малко повече за доктор Филипсън — каза му Патриша. — Долавям някакви изкривени мисли. Звъннал си му през нощта, след като се прибра, нали?

— Да.

Патриша обясни на съпруга си:

— Пит му е позвънил и го е питал дали той — доктор Филипсън — е въг.

Алън Маклейн се засмя.

— И какво е отговорил докторът?

— Отговорил е, че не е въг — каза Патриша. — После Пит се обадил на Джо Шилинг и го осведомил за новините. Сещаш се — че отвсякъде сме заобиколени с въгове. Джо Шилинг му предложил да се обади на Хоторн. Пит така и направил. Ето защо Хоторн беше тръгнал при него тази сутрин.

— Знаете ли на кого трябваше да позвъните вместо на Уейд Хоторн? — обърна се Алън Маклейн към Пит. — На адвоката си, Леърд Шарп.

— Вече е твърде късно — каза Патриша. — Но ние вероятно ще успеем да се свържем някак с Шарп. Ще можеш да говориш с него, Пит. Разкажи му цялата истина — че сме островче от хора, загубено в огромно море от извънземни.

Тя се засмя и съпругът й се присъедини към нея.

— Май го изплашихме — каза Алън Маклейн.

— Не — отвърна Патриша. — Аз сканирам ума му и мога да ти кажа, че не е уплашен, или поне не толкова, колкото е бил през нощта.

Тя се обърна към Пит.

— Това пътуване до дома ти с Мери Ан е било голямо изпитание за теб, нали? Обзалагам се, че никога не си имал такова изживяване.

Алън я погледна въпросително и Патриша му обясни:

— Възприятието му непрекъснато е превключвало от една в друга рамка. Първо е виждал Мери Ан като момиче, привлекателна осемнайсетгодишна теранка. Но после, като поглеждал към нея с крайчето на окото си…

— Престани! — каза Пит ядосано.

— … Тя започвала да му се струва аморфна маса цитоплазма, която плете своята паяжина от илюзии, образно казано. Горкият Пит Гардън. Така на човек може да му мине мерака за всякаква романтика. Първо, не можеш да намериш бар, в който да пуснат Мери Ан, после…

— Стига — обади се съпругът й. — Достатъчно. И без това му се е насъбрало много. Това съперничество между теб и Мери Ан няма да доведе до нищо добро и за двете. Не бива да се съревноваваш със собствената си дъщеря.

— Добре де — каза Пат и запали цигара в настъпилата тишина.

Под тях се нижеха хребетите на Сиера Невада. Пит наблюдаваше как бавно отлитат назад.

— По-добре му позвъни — каза Патриша на Алън.

— Хубаво.

Съпругът й включи радиопредавателя.

— Тук е „Черният товарен кон“ — каза той в микрофона. — Викам „Зеленото морско агне“. Морско агне, обади се. Хайде, Дейв!

От високоговорителите долетя мъжки глас:

— Тук е Дейв Мютро. Аз съм в мотел „Подслон“ в Спаркс и ви чакам.

— Добре, Дейв. Сега пристигаме. След около пет минути. Алън Маклейн прекъсна връзката.

— Всичко е уредено — каза той на Патриша. — Точно както предвиждах. Няма да има никакви проблеми.

— Великолепно — каза Патриша.

— Между другото — каза Алън Маклейн на Пит, — Мери Ан ще бъде там. Тя ще дойде направо със своята кола. И още няколко човека, един от които ви е познат. Мисля, че ще бъде интересно за вас. Всички те са псионици. Между другото, Мери Ан не е телепат като майка си. Въпреки че ви е казала противното. Много безотговорно от нейна страна. Доста от нещата, които ви е наговорила, са абсолютни глупости. Например…

— Достатъчно — прекъсна го рязко Патриша.

Алън Маклейн сви рамене.

— Той и без това ще научи всичко след половин час. Нали мога да го предвидя.

— Просто тази тема ме нервира. По-добре да изчакаме докато стигнем в мотела. — Тя се обърна към Пит и каза: — Между другото, по-добре да беше отстъпил и да я беше целунал за лека нощ, както тя искаше.

— Защо? — попита Пит.

— Тогава щеше да знаеш каква е. Кажи ми, много пъти ли ти се е случвало да се целуваш със зашеметяващо красиви млади момичета?

В гласа й продължаваше да се долавя горчивина.

— Напразно се измъчваш по този начин — каза й Алън Маклейн. — Господи, боли ме като те виждам да правиш това.

— Ще го правя отново и когато Джесика поотрасне — каза Пат.

— Знам — кимна съпругът й. — Това може да се предвиди и без човек да притежава способностите ми.

Видът му беше мрачен.

 

 

Колата се приземи върху гладката пясъчна площадка пред мотел „Подслон“. Насочили „горещите игли“ към Пит, Маклейнови го принудиха да излезе от колата и го поведоха към едноетажната кирпичена сграда в испански стил.

От мотела излезе висок и слаб, добре облечен мъж на средна възраст и тръгна срещу тях, разперил ръце.

— Здравей, Маклейн. Здрасти, Пат. — Той хвърли поглед към Пит. — Мистър Гардън, някогашният собственик на Бъркли, щата Калифорния. Знаете ли, Гардън, за малко да дойда в Кармел да играя в групата ви, но със съжаление трябва да си призная, че се уплаших от вашата ЕЕГ апаратура. — Той се засмя. — Аз съм Дейвид Мютро, бивш член на екипа на Джеръм Лъкман.

Той протегна ръка, но Пит не прие ръкостискането.

— Правилно — изрече провлечено Мютро, — вие не разбирате ситуацията. Вече и аз самият съм малко объркан от нещата, които се случват и които ще се случат скоро. От възрастта е, предполагам.

Той ги поведе по покритата с плочки пътека към отворената врата на офиса на мотела.

— Мери Ан пристигна преди няколко минути. Сега плува в басейна.

Патриша пъхна ръце в джобовете и тръгна към басейна. Там се спря и погледа как дъщеря й плува.

— Ако някой можеше да прочете мислите ми — каза тя, без да се обръща конкретно към някого, — щеше да види завистта ми. — Обърна гръб на басейна и се върна при останалите. — Знаеш ли, Пит, когато те видях за пръв път, се лиших в голяма степен от подобни чувства. Ти си един от най-невинните хора, които познавам. Помогна ми да се отърся от своята тъмна страна, както я наричат Юнг и Джо Шилинг. Как е Джо, между другото? Приятно ми беше да го видя отново снощи. Как се почувства, когато го събуди в пет и половина сутринта?

— Поздрави ме за късмета — отвърна Пит.

— А, да — каза весело Мютро и потупа Пит добродушно по гърба. — Всичко най-хубаво по случай бременността!

— Това, което бившата ти съпруга каза на Карол — че се надява наистина да имате бебе — беше ужасно — каза Пат. — А дъщеря ми стигна още по-далеч. Предполагам, че е наследила тази жестокост от мен. Но недей да виниш Мери Ан за това, което каза тази нощ, защото по-голямата част от нещата, които си преживял, не са по нейна вина. Те са се случили само в ума ти. Халюцинации. Джо Шилинг е прав за нещата, които ти е казал. Амфетамините са виновни. Имал си пристъп на психоза.

— Така ли?

Тя срещна погледа му.

— Да.

— Съмнявам се — каза Пит.

— Нека да влезем вътре — предложи Алън Маклейн, обърна се към басейна и извика: — Мери Ан, излизай!

Момичето с плясък се подаде над ръба на басейна.

— Върви по дяволите!

— Имаме работа, излизай! — отвърна Алън Маклейн. — Не забравяй, че все още си ми дете!

Във въздуха над повърхността на басейна се образува блестящо водно кълбо. То се понесе към него, пукна се над главата му и го обля с вода. Той отскочи назад, ругаейки.

— Мислех, че си велик ясновидец — изсмя се Мери Ан. — Не очаквах, че някой може да те свари неподготвен.

Тя се хвана за перилата на стълбичката и ловко изскочи от басейна.

Гладкото й влажно тяло блестеше под лъчите на утринното слънце на Невада. Тя се загърна с бяла хавлия и тръгна към мотела.

— Здравейте, Пит Гардън — каза, докато минаваше покрай него. — Приятно е да ви видя отново, при това в момент, в който не ви се повдига. Снощи бяхте тъмнозелен на цвят, като плесенясал.

Тя се усмихна и белите й зъби блеснаха.

Бършейки капките вода от лицето и косата си, Алън Маклейн се приближи до Пит.

— Вече е единайсет часа — каза той. — Бих искал да позвъните на Карол и да й кажете, че сте добре. Но понеже мога да погледна в бъдещето, виждам, че няма да го направите или поне, че най-вероятно няма да го направите.

— Точно така — отвърна Пит. — Няма да го направя.

Маклейн сви рамене.

— Добре. Не мога да видя какво ще направи тя. Може би ще се обади на полицията, може би — не. Времето ще покаже.

Тръгнаха към сградата на хотела. Маклейн продължаваше да тръска глава, за да се изсуши.

— Интересна особеност на псионичните способности е, че някои от тях неутрализират останалите. Например психокинезата на дъщеря ми — както тя нагледно демонстрира. Аз не мога да предвидя използването й. Явно в случая важи принципа за едновременността на Паули — някое безпричинно свързващо събитие неутрализира напълно способностите на ясновидец като мен.

Патриша се обърна към Дейв Мютро:

— Сид Моск наистина ли си е признал, че е убил Лъкман?

— Да — отвърна Мютро. — Ротман му е въздействал, за да намали натиска върху „Красивата синя лисица“. Решихме, че полицията в Калифорния е започнала да се рови твърде надълбоко.

— Но те скоро ще разберат, че това е лъжа — каза Патриша. — Онзи въг Е. Б. Блек ще сканира ума на Моск телепатично.

— Тогава това вече няма да има значение — отвърна Мютро. — Или поне се надявам да е така.

В офиса на мотела бучеше климатик. В стаята беше тъмно и прохладно. Пит видя няколко души, които бяха насядали из цялата стая и тихичко си говореха. Приличаха на група, събрала се за утринна игра, но разбира се, не беше така. Пит не си правеше и най-малка илюзия по въпроса. Това не бяха Настойници.

Той седна предпазливо, чудейки се за какво ли си говорят. Някои седяха абсолютно безмълвно, вперили поглед право напред, много съсредоточени. Може би бяха телепати, общуващи един с друг. Те явно бяха по-голямата част от групата. Можеше само да гадае какви са останалите. Ясновидци като Маклейн, психокинетици като Мери Ан. И Ротман, който и да бе той. Дали Ротман беше тук? Пит имаше някакво интуитивно усещане, при това много силно, че Ротман е тук и контролира всичко.

Мери Ан се появи от някаква вътрешна стаичка. Сега носеше тениска, сини памучни шорти и сандали. Не беше сложила сутиен. Малките й гърди стърчаха напред. Седна до Пит, като енергично триеше мократа си коса с хавлиена кърпа.

— Каква шайка от мижитурки! — прошепна му тя. — Не сте ли съгласен? Те — майка и татко — ме накараха да дойда тук.

В стаята влезе още един мъж и се огледа. Тя се намръщи.

— Кой е пък този? Не го познавам. Вероятно е от Източното крайбрежие, като Мютро.

— Значи не сте въг, в края на краищата? — попита Пит.

— Не съм. И никога не съм ви казвала, че съм въг. Когато ме попитахте, ви отговорих: „Можете да проверите“. И вие наистина можехте. Това е самата истина. Виждате ли, Питър Гардън, тогава вие бяхте неволен телепат. Имахте пристъп на психоза, заради онези хапчета и алкохола, и бяхте в състояние да уловите моите странични мисли, всичките ми тревоги. Това, което наричат подсъзнание. Не ви ли предупреди майка ми за това? Тя би трябвало да знае тези неща.

— Разбирам — каза Пит. Да, Патриша го бе предупредила.

— Преди разговора си с мен вие сте възприемали подсъзнателните страхове на онзи психиатър. Всички ние се страхуваме от въговете. Това е естествено. Те са наши врагове. Ние водихме война с тях, загубихме я и сега те са тук. Разбирате ли?

Тя го сръга с лакът в ребрата.

— Не гледайте толкова глупаво. Слушате ли изобщо какво ви говоря?

— Слушам ви — отвърна Пит.

— Бяхте се ококорили като някоя риба. Знам, че снощи имахте пристъп на параноя, придружен с халюцинации. Струваше ви се, че сте попаднали в ужасен заговор на враждебни извънземни същества. Тези видения се преплитаха с вашите възприятия, но по принцип вие бяхте прав. Аз наистина изпитвах тези страхове, мислех си за тези неща. Психично болните живеят през цялото време в подобен измислен свят. За съжаление краткото време, през което имахте телепатична дарба, прекарахте с мен, а аз знам за съществуването на тази група. — Тя махна с ръка към присъстващите в стаята. — Разбирате ли? Така че от този момент вие станахте опасен. Трябваше веднага да се обадите на полицията. Хванахме ви точно навреме.

Пит изучаваше слабото й лице със сърцевидна форма и се чудеше дали да й вярва или не. Дори и наистина да бе имал някакви телепатични способности, явно в момента го бяха напуснали.

— Вижте — прошепна бързо Мери Ан, — всеки човек има потенциални пси-способности. Те могат да се проявят при сериозна болест или дълбока психическа регресия…

Тя замълча за момент.

— И така — вие, Питър Гардън, сте имали пристъп на психоза, били сте пиян и сте халюцинирали под въздействието на амфетамини. Но сте прозрели каква е реалността, която ни заобикаля. Схванали сте ситуацията, за която знае тази група хора и с която се опитва да се справи. Разбирате ли?

Тя му се усмихна, очите й блестяха.

— Сега вече знаете истината.

Той не разбираше. Той не искаше да разбере.

Вцепенен, той се отдръпна по-надалеч от нея.

— Вие изобщо не искате да знаете истината — каза Мери Ан замислено.

— Точно така — отвърна той.

— Но вече я знаете — каза тя. — Прекалено късно е да си затваряте очите. — Замълча за миг, после добави безмилостно: — И този път не ви е лошо, не сте пиян и нямате халюцинации. Възприятията ви не са изкривени. Ще се наложи да погледнете реалността в лицето. Горкичкият Питър Гардън. Снощи по-щастлив ли бяхте?

— Не — призна си той.

— Няма да се самоубиете заради това, нали? Защото това няма да помогне. Виждате ли, ние сме организация, Пит. И вие трябва да се присъедините към нас, въпреки че не сте псионик. Или ще се присъедините към нас, или ще ви убием. Естествено, никой не иска да ви убива. А какво ще се случи с Карол? Нима ще я оставите да бъде измъчвана от Фрея?

— Не — отвърна той. — Не и ако зависи от мен.

— Знаете, че Рашмор-ефектът на вашата кола ви каза, че не съм въг. Не мога да разбера защо не се вслушахте в него. Рашмор-ефектите никога не грешат. — Тя въздъхна. — Поне докато не се развалят. И ако не е бърникано в тях. Но ако има начин да се разбере дали някой е въг или не, това е да се попита някой Рашмор. Разбирате ли?

Тя отново му се усмихна ободряващо.

— Така че нещата в действителност не стоят чак толкова зле. Още не е дошъл краят на света или нещо подобно. Просто имаме малък проблем с определянето на това кои са приятелите ни. Вражеската страна има същия проблем. От време на време това доста ги обърква.

— Кой уби Лъкман? — попита Пит. — Вие ли?

— Не! — възмути се Мери Ан. — Последното нещо, което бихме направили, е да убием човек, имал късмет толкова много пъти. Та нали в това е цялата работа.

Тя го изгледа намръщено.

— Но снощи — каза той бавно — ви попитах дали вашите са направили това. И вие казахте… — Той замълча, опитвайки се да проясни мислите си и да подреди обърканите събития. — Спомням си какво казахте — „Забравих“. И казахте, че следващата жертва ще бъде нашето бебе. Нарекохте го „нещото“ и казахте, че не е бебе.

Мери Ан го гледа дълго време.

— Не — прошепна тя. Беше пребледняла, изглеждаше поразена. — Не съм казвала такова нещо. Знам, че не съм.

— Но аз ви чух — настоя той. — Спомням си. Да, в главата ми е бъркотия, но, бог ми е свидетел, това си го спомням много ясно.

— Значи те са се добрали до мен — прошепна Мери Ан. Думите й бяха едва доловими — той трябваше да се наведе към нея, за да я чуе.

Тя продължаваше да го гледа втренчено.

 

 

Отваряйки вратата на обляната от слънчевата светлина кухня, Карол Холт Гардън каза:

— Пит, тук ли си?

Присви очи.

Пит го нямаше. В кухнята беше светло, топло и празно.

Тя се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата. Колата на Пит и нейната си бяха на мястото. Значи не беше отишъл някъде с нея.

Докато завързваше колана на халата си, Карол побърза да излезе от апартамента и тръгна към асансьора.

„Ще го попитам — реши тя. — Асансьорът ще знае къде е отишъл Пит, дали някой е с него и ако да — кой е този някой.“

Натисна бутона и зачака.

Асансьорът пристигна. Вратата се плъзна встрани.

На пода му лежеше човек. Мъртъв. Хоторн.

Карол изпищя.

— Дамата каза, че не е необходима помощ — каза Рашмор-веригата на асансьора с извинителен тон.

— Каква дама? — успя да попита Карол с усилие.

— Тъмнокосата дама.

Това не й говореше нищо.

— Мистър Гардън с тях ли тръгна? — попита тя.

— Те се качиха без него, но излязоха от апартамента му заедно с него, мисис Гардън. Мъжът — не мистър Гардън, а другият — уби този човек тук. Тогава мистър Гардън каза: „Те ме отвлякоха и убиха детектив. Повикай помощ!“

— И ти какво направи?

— Тъмнокосата дама каза: „Отменям последното нареждане. Не се нуждаем от никаква помощ, благодаря ти“. Така че не направих нищо.

Асансьорът замълча за момент.

— Сгрешил ли съм? — поинтересува се той.

— Ужасно си сгрешил — прошепна Карол. — Трябвало е да го послушаш и да повикаш помощ.

— Мога ли да направя нещо сега? — попита асансьорът.

— Обади се в полицейското управление в Сан Франциско и им кажи да изпратят някого тук. Кажи им какво се е случило.

След кратка пауза тя добави:

— Мъжът и жената са отвлекли мистър Гардън, а ти не си направил нищо!

— Съжалявам, мисис Гардън — извини се асансьорът.

Тя се обърна и бавно се върна в апартамента. Влезе в кухнята и с несигурно движение седна до масата.

„Тези глупави, вбесяващи Рашморови устройства — помисли си тя. — Изглеждат толкова интелигентни, а всъщност изобщо не е така. Достатъчно им е нещо неочаквано, за да объркат всичко. Но как постъпих аз? Не кой знае колко по-добре. Спала съм, докато мъжът и жената са дошли и са взели Пит. Тъмнокоса жена… Това ми напомня за Пат Маклейн. Но как да науча дали наистина е тя?“

Видеофонът иззвъня.

Карол нямаше сила дори да отговори.

Джо Шилинг седеше пред видеофона и подстригваше червената си брада, докато чакаше да му отговорят. „Странно — помисли си той. — Може би още спят. Едва десет и половина е. Но…“

Той не мислеше така.

Приключи набързо с подстригването на брадата, облече сакото си, излезе от апартамента и слезе долу при колата си Макс.

— Откарай ме до апартамента на Гардънови — нареди той, докато сядаше.

— Сам се откарай — отвърна колата.

— Свършено е с тебе, ако не ме откараш — каза Шилинг.

Колата неохотно запали и потегли по улицата, избирайки най-трудния начин за пътуване — по повърхността на земята. Шилинг нетърпеливо гледаше сградите и автоматите за поддръжка, покрай които преминаваха. Най-накрая стигнаха до Сан Рафаел.

— Е, доволен ли си? — каза Макс, докато паркираше тромаво и с излишно резки движения пред кооперацията с апартамента на Гардънови.

Докато излизаше, Джо забеляза, че колите на Пит и на Карол са на местата си. А до тях бяха паркирани две полицейски коли.

Качи се с асансьора и излезе на стълбищната площадка. Вратата към апартамента на Гардънови беше отворена. Той влезе вътре.

Посрещна го някакъв въг.

— Мистър Шилинг?

Изпратената от въга мисъл беше с въпросителна интонация.

— Къде са Пит и Карол? — попита Джо. И видя зад въга седналата до кухненската маса Карол Холт. Лицето й беше бледо като восък.

— Случило ли се е нещо с Пит? — попита той, докато избутваше назад въга.

— Аз съм Е. Б. Блек — каза въгът. — Сигурно ме помните, мистър Шилинг. Успокойте се. Виждам в мислите ви, че нямате нищо общо със случилото се тук, така че няма да ви безпокоя с разпити.

Карол вдигна глава и каза със скован глас:

— Уейд Хоторн, детективът, е убит, а Пит изчезна. Според асансьора са го отвлекли мъж и жена. Те са убили Хоторн. Мисля, че жената е била Пат Маклейн. Полицията провери в апартамента им — сега там няма никой, колите им също са изчезнали.

— Но… знаеш ли защо им е трябвало да отвличат Пит? — попита Шилинг.

— Не, не знам. Аз дори не знам кои всъщност са тези хора.

Въгът Е. Б. Блек извади един псевдокрайник и вдигна от земята някакъв дребен предмет. Подаде го на Джо Шилинг.

— Мистър Шилинг е написал тази доста интересна забележка — съобщи въгът. — „Заобиколени сме отвсякъде от въгове“. Това обаче не е вярно, както показва и изчезването на мистър Гардън. Снощи мистър Гардън се е обадил на бившия ми колега Хоторн и му е казал, че знае кой е убил мистър Лъкман. По онова време ние мислехме, че знаем кой е убиецът и не проявихме интерес. Сега сме наясно, че сме били заблудени. За нещастие мистър Гардън не е съобщил кой е убил Лъкман, защото колегата ми е отказал да го изслуша. — Въгът замълча за момент. — Мистър Хоторн плати прекалено скъпо за лекомислието си.

— Е. Б. Блек смята — каза Карол, — че хората, убили Лъкман, са дошли и са отвлекли Пит и са попаднали на Хоторн, докато са се оттегляли.

— Но не знае кои са те? — попита Шилинг.

— Точно така — отвърна Е. Б. Блек. — Но благодарение на мисис Гардън успях да науча много. Например узнах с кого се е видял мистър Гардън снощи. Преди всичко с психиатъра от Покатело, щата Айдахо. Също така с Мери Ан Маклейн. За момента не можем да я издирим. Мистър Гардън е бил пиян и объркан. Той е казал на мисис Гардън, че убийството на мистър Лъкман е извършено от шестимата члена на „Красивата синя лисица“, които имат пропуски в паметта. Включително и от него самия. Можете ли да кажете нещо по въпроса, мистър Шилинг?

— Не — промърмори Джо Шилинг.

— Надяваме се, че ще открием мистър Гардън жив — каза Е. Б. Блек. Не звучеше особено уверен.