Филип К. Дик
Играчите от Титан (1)

Глава 1

Вечерта беше отвратителна и когато той се опита да шофира по пътя към къщи, между него и колата му избухна ужасен спор.

— Мистър Гардън, Вие не сте в състояние да карате. Моля, пуснете автопилота и седнете на задната седалка.

Пит Гардън седна зад кормилото и каза колкото можеше по-членоразделно:

— Виж какво, мога да карам. Едно питие… е, всъщност няколко… само правят човек още по-внимателен. Така че престани с твоите глупости.

Той удари бутона на стартера, но това не даде никакъв резултат.

— Тръгвай, да те вземат дяволите!

— Не сте сложили ключа — отвърна колата.

— Така е — каза той. Чувстваше се унизен. Вероятно колата беше права. Покорно мушна ключа. Двигателят се запали, но пултът за управление остана безжизнен. Пит знаеше, че заради Рашмор-ефекта на колата е безсмислено да спори с нея. — Е, добре, разрешавам да караш ти — обяви той, опитвайки да запази достойнство, доколкото бе възможно. — Щом толкова настояваш. Вероятно пак ще объркаш всичко, както правиш винаги, когато аз… не се чувствам добре.

Той допълзя до задната седалка и се просна върху нея. В това време колата се издигна над тротоара и се понесе през нощното небе, сигнализирайки с мигащи светлинки.

Божичко, колко лошо се чувстваше! Главоболието му беше убийствено.

Както винаги, мислите му отново се върнаха към Играта.

Защо тя се бе развила толкова лошо за него? Силванус Енгст беше виновен. Този клоун, неговият шурей или по-скоро бивш шурей. „Точно така — каза си Пит, — трябва да го запомня. Вече не съм женен за Фрея. Аз и Фрея загубихме, така че бракът ни е анулиран и трябва да започнем отново, само че сега Фрея е омъжена за Клем Гейнс, а аз все още не съм женен за никоя, защото още не съм успял да уцеля тройката.“

„Ще уцеля тройката утре — обеща си той. — И когато го направя, ще трябва да ми намерят съпруга от друга група, защото съм бил женен за всички от нашата.“

Колата му бучеше, намирайки пътя си над пустинните централни райони на Калифорния, над опустошените земи и необитаемите градове.

— Знаеш ли какво? — попита я той. — Вече съм бил женен за всяка от жените в групата ни. И нито веднъж нямах късмет. Това трябва да е заради мен. Нали?

— Заради вас е — отвърна колата.

— Но дори и да е заради мен, аз не съм виновен. Червените китайци са виновни. Колко ги мразя!

Той легна по гръб и се загледа в звездите през прозрачния покрив на колата.

— Въпреки всичко те обичам. Имам те от толкова години. И никога няма да се износиш. — Той почувства как в очите му напират сълзи. — Нали?

— Зависи от профилактичните ремонти, за които засега добросъвестно се грижите.

— Чудя се, каква ли съпруга ще ми намерят?

— И аз се чудя — отвърна колата.

С коя друга група неговата собствена група — „Красивата синя лисица“ — поддържаше най-близки контакти? Вероятно със „Странното сламено плашило“ — група със седалище в Лас Вегас, включваща Настойници от Невада, Юта и Айдахо. Пит затвори очи и се опита да си спомни как изглеждат жените от „Странното сламено плашило“.

„Когато се прибера в апартамента си в Бъркли — помисли си той, — ще…“

В този момент си спомни нещо ужасно.

Нямаше да се прибере в Бъркли. Защото беше изгубил Бъркли в тазвечерната Игра. Уолт Ремингтън го беше спечелил, обявявайки неговия ход на трийсет и шести квадрат за блъф. Ето защо вечерта беше толкова отвратителна.

— Промени курса — каза той дрезгаво на колата. Все още беше собственик на по-голямата част от Марин Каунти. Можеше да отседне в някой от градовете там.

— Отиваме в Сан Рафаел — нареди, изправи се на седалката и потърка челото си с треперещи пръсти.

 

 

— Мисис Гейнс? — обади се мъжки глас.

Фрея, която решеше късите си руси коси пред огледалото, не се обърна. Погълната от заниманието си, тя реши, че гласът е на онзи ужасен Бил Келъмайн.

— Искаш ли да те закарам вкъщи? — попита гласът и този път Фрея осъзна, че това е новият й съпруг, Клем Гейнс. — Отиваш си, нали?

Клем Гейнс, огромен и пълен мъж със сини очи, подобни на натрошени стъкла, залепени малко накриво върху лицето му, прекоси Игралната зала, насочвайки се към нея. Очевидно му беше приятно, че е станал неин съпруг.

„Но това няма да е задълго“ — помисли си Фрея.

„Освен ако — хрумна й внезапно — бракът ни не донесе късмет.“

Тя продължаваше да сресва косите си, без да обръща внимание на Клем. „За жена на сто и четирийсет години — реши тя критично — изглеждам съвсем добре. Но заслугата за това не е моя… Не е на никой от нас.“

Всички те бяха прекрасно запазени, по-скоро благодарение на отсъствието на нещо, отколкото на някаква придобивка. При достигането на зряла възраст Хайнесовата жлеза на всеки от тях беше отстранена, което беше забавило страшно много процеса на стареене.

— Харесваш ми, Фрея — каза Клем. — Ти си толкова приятна жена. Но е ясно, че ти не ме харесваш.

Той не изглеждаше притеснен. Простак като Клем не би могъл да се притесни от подобно нещо.

— Нека да отидем някъде и да видим дали ще имаме късмет…

Той млъкна, защото в стаята влезе въг.

Джийн Блау простена, обличайки палтото си:

— Вижте, то се опитва да изглежда дружелюбно. Те винаги постъпват така.

Тя отстъпи назад, по-надалеч от въга. Джак Блау, нейният съпруг, потърси с поглед въг-палката на групата и каза:

— Ще го ръгна два-три пъти и ще си отиде.

— Не — възрази Фрея. — То няма да ни навреди по никакъв начин.

— Права е — каза Силванус Енгст.

Беше при бюфета и си сипваше последното питие преди тръгване.

— Само го посипете с малко сол — изкикоти се той.

Изглежда, въгът си беше набелязал Клем Гейнс. „Харесва те — помисли си Фрея. — Може би ще отидеш някъде с него, вместо с мен.“

Но това не беше справедливо по отношение на Клем, защото никой от хората нямаше връзки с бившите си врагове — още не се беше стигнало дотам, въпреки усилията на титанците да заличат старата пропаст между себе си и хората, възникнала заради омразата от времето на войната. Те бяха форма на живот на основата на силиция, а не на въглерода, и имаха забавен метаболизъм с катализатор метан вместо кислород. И бяха бисексуални… което при хората се срещаше по-често сред Обикновените жители, отколкото сред Настойниците.

— Ръгни го — каза Бил Келъмайн на Джак Блау.

Джак бодна с въг-палката наподобяващата желе цитоплазма на въга.

— Върви си вкъщи! — изрече сурово той и се ухили на Бил Келъмайн: — Дали да не се позабавляваме с него? Хайде да го накараме да си говори с нас. Ей, въгче, обичаш ли да си лафиш?

Веднага до тях достигна енергичната мисъл на титанеца, отправена към всички хора в апартамента, който беше обща собственост на групата:

— Искате да съобщите за бременност? Ако е така, нашите медицински служби са на ваше разположение и ние настояваме…

— Слушай, въгче — каза Бил Келъмайн, — ако сме имали късмет, предпочитаме да го запазим за себе си. Ще е лош късмет да ти го кажем — всеки го знае. Как може ти още да не го знаеш?

— То го знае — каза Силванус Енгст. — Просто не му харесва да мисли за това.

— Добре, време е въговете да приемат фактите — обяви Джак Блау. — Ние не ги харесваме и това е! Хайде — обърна се към жена си, — да си вървим вкъщи.

Той нетърпеливо направи на Джийн знак с ръка да го последва. Останалите членове на групата излязоха след тях и тръгнаха надолу по предните стълби на сградата, към колите си, паркирани отпред. Фрея установи, че е останала насаме с въга.

— В нашата група няма бременни — каза тя в отговор на въпроса му.

— Трагично — отвърна по телепатичен път съществото.

— Но ще има — каза Фрея. — Знам, че ще имаме късмет, скоро.

— Защо вашата група е толкова враждебно настроена към нас? — попита въгът.

— Защото смятаме, че вие сте виновни за нашата стерилност — отговори Фрея. — Знаете това.

„Особено сигурен е нашият председател, Бил Келъмайн“ — помисли си тя.

— Но стерилността ви е последица от действието на ваше оръжие — възрази въгът.

— Не наше, а на Червените китайци.

За въга явно нямаше никаква разлика.

— Във всеки случай ние правим, каквото можем…

— Не искам да обсъждам тази тема — прекъсна го Фрея. — Моля ви!

— Позволете ни да ви помогнем — помоли въгът.

— Вървете по дяволите! — отвърна тя, излезе от апартамента и тръгна надолу по стълбите, към улицата и колата си.

Студеният нощен въздух на Кармел, щата Калифорния, я накара да се съвземе. Пое дълбоко дъх, хвърли поглед към звездите, усети свежестта, чистия въздух. Каза на колата си:

— Отвори вратата. Искам да вляза.

— Да, мисис Гардън.

Вратата на колата се отвори.

— Вече не съм мисис Гардън. Сега съм мисис Гейнс. — Тя седна пред кормилото. — Постарай се да го запомниш.

— Да, мисис Гейнс.

Тя мушна ключа и двигателят веднага се запали.

— Пит Гардън тръгна ли вече? — Огледа мрачната улица и не видя никъде колата на Пит. — Предполагам, че е тръгнал.

Почувства се тъжна. Колко хубаво би било двамата да поседят тук отвън, под звездите, в този късен нощен час, и да си поприказват. Щеше да стане така, ако все още бяха женени… „Проклетата Игра — помисли си тя — с нейните обрати. Проклет късмет! Изглежда неуспехът винаги ще ни преследва. Ние сме белязана раса.“

Тя вдигна ръчния часовник към ухото си и той пропищя с тънкото си гласче:

— Два и петнайсет през нощта, мисис Гардън.

— Мисис Гейнс — изскърца гласът й.

— Два и петнайсет през нощта, мисис Гейнс.

„Колко ли още хора — зачуди се тя — живеят на Земята в този момент? Милион? Два милиона? И колко групи играят Играта? Със сигурност не повече от няколкостотин хиляди. И всеки път, когато някой претърпи нещастен случай, популацията намалява безвъзвратно с още един човек.“

Тя машинално се пресегна към жабката на колата и започна да търси пипнешком елегантно пакетираната лента от „заекова хартия“, както я наричаха. Успя да намери лентата — беше стар модел, не от новите — разопакова я, сложи я в устата си и я стисна със зъби. После я огледа под ярката светлина в купето на колата. „Един мъртъв заек“ — помисли си тя, припомняйки си за отдавна отминалите дни — преди нейното раждане, — когато е било необходимо един заек да умре, за да се намери отговора на този въпрос.

На светлината на купето се виждаше, че лентата оставаше бяла, не беше позеленяла. Фрея не беше бременна. Тя я накъса и я хвърли в отвора за отпадъци на колата, където хартията моментално се превърна в пепел.

„По дяволите — помисли си тя тъжно. — Но какво друго можех да очаквам?“

Колата се издигна над земята и полетя към къщата й в Лос Анджелис.

„Прекалено рано е да се каже дали ще имам късмет с Клем“ — осъзна Фрея. Явно беше така. Тази мисъл я успокои. Още седмица или две и нещата щяха да станат по-ясни. „Горкичкият Пит! — продължи размишленията си тя. — Ако не уцели тройката, на практика е извън Играта. Дали да не отида при него в Марин Каунти? Да видя дали е там? Той беше толкова угрижен, в толкова трудно положение е изпаднал. Колко тежка беше тази вечер! Няма закон или правило, които да ни забраняват да се срещаме извън Играта. И все пак — до какво би могла да доведе тази среща? Ние нямахме късмет, Пит и аз. Въпреки чувствата, които изпитваме един към друг.“

Внезапно радиото в колата й се включи и тя чу емоционално обръщение на групата в Онтарио, Канада, излъчвано по всички честоти.

— Ние сме „Бордей «Крушата и Книгата» — обяви ликуващ мъжки глас. — Тази вечер в десет часа ни споходи късмет. Една от жените в нашата група, мисис Дон Палмър, стисна със зъби своята заекова хартия без особени надежди за успех, но…“

Фрея изключи радиото.

 

 

Когато влезе в своя тъмен, отдавна необитаван апартамент в Сан Рафаел, Пит Гардън веднага се насочи към аптечката в банята, за да провери какви лекарства има там. Знаеше, че няма да може да заспи. Старият проблем с безсънието. Дремекс? Трябваше да вземе цели три двайсет и пет милиграмови таблетки дремекс, за да му подейства — беше го пил прекалено дълго и в прекалено големи количества. Нуждаеше се от нещо по-силно. Винаги можеше да прибегне до фенобарбитал, но това щеше да го направи недееспособен на следващия ден. Скополамин хидробромид? Струваше си да опита.

„Или — помисли си той — мога да пробвам нещо още по-силно. Емфитал. Три капсули от него — и няма да се събудя никога. И то не защото е кой знае колко силно лекарство. Просто… — Докато размишляваше, сипа капсулите в дланта си. — Никой няма да се обезпокои за мен, никой няма да ми попречи…“

— Мистър Гардън — каза аптечката, — заради вашето състояние ще се наложи да се свържа с доктор Маки от Солт Лейк Сити.

— Нищо му няма на състоянието ми — отвърна Пит и побърза да остави капсулите обратно на дъното на аптечката. — Виждаш ли? — попита той и след кратка пауза добави: — Това беше само за миг, механичен жест…

„Докъде го докарах — помисли си, — да се оправдавам пред Рашмор-ефекта на аптечката си.“

— Всичко е наред, нали? — попита той отново с надежда. Дочу се изщракване — аптечката се изключи.

Пит въздъхна с облекчение.

В този момент на вратата се позвъни. „Това пък какво е?“ — зачуди се той и прекоси намирисващия на мухъл апартамент. Все още обмисляше какво приспивателно може да вземе, без да активира алармената верига на Рашмор-ефекта. Отвори вратата.

Пред него стоеше бившата му съпруга, русокосата Фрея.

— Здрасти — спокойно изрече тя, промъкна се покрай него и влезе в апартамента. Изглеждаше самоуверена — сякаш бе абсолютно нормално да се вижда с него, докато е женена за Клем Гейнс.

— Какво стискаш в юмрука си? — попита го.

— Седем таблетки дремекс — призна си Пит.

— Ще ти дам нещо по-добро. Хит е в момента. — Фрея се порови в кожената си дамска чанта. — Ново, съвсем ново лекарство, произведено от автоматична фармацевтична компания в Ню Джърси. Вземи.

Подаде му голяма синя капсула.

— Нердууел — изрече и се засмя.

— Ха-ха — отвърна Пит, но не му беше смешно. Като се имаше предвид името на медикамента, всичко му се стори като неуместна шега.^[1] — Заради това ли дойде?

Тъй като му беше съпруга и Блъф-партньор повече от три месеца, тя, разбира се, знаеше за неговото хронично безсъние.

— Имам махмурлук — поясни той. — И тази вечер изгубих Бъркли от Уолт Ремингтън. Много добре знаеш всичко това. Така че точно в момента не ми е до шегички.

— Тогава ми направи кафе — каза Фрея, съблече якето си с кожени ресни и го сложи на облегалката на стола. — Или нека по-добре аз да направя на теб — реши тя и добави със съчувствие: — Наистина изглеждаш зле.

— Бъркли… И защо реших да го заложа? Дори не си спомням. От цялата ми собственост — точно него. Това трябва да е някакъв импулс за самоунищожение. — Той помълча малко и добави: — Тази вечер, докато пътувах насам, чух едно съобщение от Онтарио.

— Аз също го слушах — кимна тя.

— Кажи, тяхната бременност зарадва ли те или те потисна?

— Не знам — мрачно отвърна Фрея. — Радвам се за тях, но…

Тя скръсти ръце и закрачи из апартамента.

— А мен ме потисна — каза Пит, напълни чайника с вода и го сложи на котлона.

— Благодаря — пропищя чайникът, по-точно неговият Рашмор-ефект.

— Ние можем да имаме връзка и извън Играта, нали знаеш? — каза Фрея. — И друг път се е случвало.

— Няма да е честно спрямо Клем. — Пит смяташе Клем Гейнс за свой приятел. Поне за момента това надделяваше над чувствата му към Фрея.

Освен това беше любопитен каква ще е бъдещата му съпруга — рано или късно щеше да уцели тройката.