Лайза Хел
Елизабет (9)

IX

Предсказанието на Тери не се сбъдна. И в Ню Йорк Питър не забравяше Елизабет нито за минута. Разследването на катастрофата с кораба мина без никакви неприятности за Самуел Джонсън. Той сияеше от радост и връчи на Тери и Питър един особено щедър чек за предстоящата сватба.

— Ще ви потрябва, деца мои! — каза той.

Тримата вечеряха в късните часове на нощта. До сватбата бяха останали само три дни. Питър мълчаливо ровичкаше из чинията си, а после внезапно я отблъсна напред.

— Няма да ни потрябва! Сватба няма да има!

И да бе настъпил изведнъж свършекът на света, едва ли би впечатлил повече Тери и баща й. Тери чувстваше, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание, а Самуел усети признаците на сърдечен инфаркт. Все пак успяха да се съвземат.

— Какво каза? — запитаха те едновременно.

— Казах, че сватба няма да има! Правете с мен каквото искате, няма да променя решението си. Тери знае защо.

— Тази персона, тази руса пачавра!

Тери скочи от стола си нахвърляйки се върху него с вик.

— Каква персона? — Самуел Джонсън се опита да задържи дъщеря си и да я върне обратно на стола. Не разбираше какво става.

— Мис МакКръти, татко! — изкрещя, истерично Тери и се откъсна рязко от ръцете на баща си. — Тази упорита коза, която не искаше да подписва! На остров Сейнт Джон той и тя… те спяха заедно. И сега… сега… — тя спря и се разтърси в ридания.

— Успокой се, детето ми! И седни на стола!

Самуел Джонсън успя да я придърпа обратно. Питър не бе продумал повече, но се чувстваше ужасно облекчен. Каза го, най-после се престраши. Сватба няма да има!

Не би могъл да забрави Елизабет и за миг оттук насетне. Обичаше я. С всеки ден прекаран с Тери, ставаше все по-сигурен в това. Щеше да е пълна глупост да се ожени за Тери, щом не я обича вече. През изминалата нощ бе взел решение. Откакто се бяха върнали, Тери бе станала учудващо общителна. Искаше да го измъкне от хладната безучастност, обзела го след напускането на Сейнт Джон. Но не й се бе удало — всяка нощ беше пълна катастрофа за двамата. С възбуждащо прозрачна черна нощница Тери се вмъкваше в леглото му и започваше да го гали. Тялото му обаче се вцепеняваше от допира й. Тя го възсядаше, вмъкваше ръце между бедрата му и започваше да го масажира… Нищо не помагаше. Последната нощ бе преминала в пълно смущение. Тери изпадна в истеричен гняв, обвинявайки го в студен егоизъм.

— Мислиш само за собственото си удоволствие! Но когато Питър Фостър иска, аз трябва да съм на разположение! — бе извикала тя през сълзи: — Ако бях някоя руса повлекана като тази на Сейнт Джон, тогава…

Целият ден след това не си говореха. А сега се беше освободил най-после!

— Ще обясниш навън в колата!

Самуел Джонсън се изправи, Тери и Питър също се надигнаха. Изнизаха се мълчаливо един след друг към гардероба. В колата Питър каза:

— Съжалявам, Тери, наистина съжалявам! Опитах да забравя тази жена, но не успях, повярвай ми! Обичам я. За теб наистина е мъчително да го чуеш, но да се оженим, ще бъде голяма грешка. Не те обичам вече, това е истината!

Тери не продума. Самуел Джонсън също не му проговори повече, след като бе изръмжал:

— Утре си вземаш документите от отдел „Кадри“. И не искам повече да ми се мяркаш пред очите!

Питър бе слязъл от колата, сияещ от облекчение. Беше без работа, без жилище, сватбата му бе отменена, но едва ли би могъл да бъде по-щастлив!

Той прекара безсънна нощ в един малък хотел. На сутринта потърси магазин на „Мейси“. На Сейнт Томас Франк Гилинхаус му бе съобщил, че Елизабет е продавачка в този прочут магазин за обувки.

Питър нахлу в отдела за обувки и се огледа наоколо си. Между щандовете с обувки беше празно. Две от продавачките си размениха клюки до касата. Те захихикаха, като го видяха.

— Побъркан тип? — прошепна едната и скри лице, кискайки се в шепите си.

Питър нямаше как да не я чуе.

— Един въпрос! — каза той усмихнато и погледна продавачките една след друга. — Мис МакКръти не е ли на работа днес?

— Мис МакКръти? — запитаха те едновременно. После се спогледаха и поклатиха глави.

— Тук не работи никаква мис МакКръти! — отговори едната, очевидно по-възрастната.

— Но моля ви, съвсем сигурен съм, че работи тук. Може би я познавате само по малкото й име — Елизабет?

— Нямаме Елизабет! — продавачката отново поклати глава.

— От колко време работите на този щанд? — запита Питър все още усмихнат, но вътрешно вече започваше да се безпокои.

— От пет години, сър! И за това време тук никаква Елизабет МакКръти не е продала и чифт обувки тук! Момиче с такова име не е работило за нас. Можете да ми вярвате, аз не забравям имена. Още повече име на колежка! Изглежда някой ви е заблудил!

Лицето на Питър се сви. На продавачката й дожаля за него.

— Опитайте и на другите щандове или по-добре направо в „Личен състав“. Може би просто сте объркал щанда! — опита се да го ободри тя.

Питър поклати глава и напусна смазан отдела. Повика асансьора и попита момчето за „Личен състав“.

— Петият етаж, сър!

— Добре, тогава петия етаж, моля!

Асансьорът спря, Питър излезе, огледа се, последва указанията на една табелка, зави и спря пред врата с изписани златни букви „Личен състав“. Отначало не му повярваха, после му обясниха, че не е разрешено да се съобщават имена на служители на външни лица. Накрая успя да ги убеди и включиха компютъра — нищо! Никаква Елизабет МакКръти нямаше — и то от десет години!

Питър напусна замаян магазина. Затича се панически към Медисън Авеню и ъгъла на 42-ра улица, обзет от внезапен ужас — бе разбрал какво означават данните от компютъра на „Мейси“. Не обръщаше внимание на блъснатите от него минувачи. Никога, никога вече можеше да не открие Елизабет МакКръти!

Тогава му дойде на ум за телефонния указател. Трябваха му два часа, за да прелисти указателите на Манхатън, Бронкс, Бруклин, Стейтън Айлъндс и Куинс — петте района на Ню Йорк. Откри тридесет МакКръти — две с малкото име Елизабет. Набра веднага и двата номера, но не получи отговор. Беше два часа — време за обяд в Ню Йорк. Може би Елизабет не бе вкъщи, може би и двете Елизабет не бяха вкъщи, може би работеха по цял ден! Той се хвана за главата и простена…

 

 

Същия предобед Тери напусна Ню Йорк. Искаше да прекара два месеца в Европа и да се скрие там. Прехвърли на баща си неблагодарната задача да отмени поканите за сватбата на Тери Джонсън и Питър Фостър. Той го уреди с мрачна физиономия и се затвори в офиса си, недостъпен за никого.

Когато секретарката съобщи за Питър, той изръмжа:

— Да чака!

После внезапно излетя от стола си, въпреки немалкото си килограми, дръпна вратата на приемната и изкрещя на Питър:

— Какво, по дяволите, искаш още?

— Самуел, не се ядосвайте! — започна Питър определено плахо. — Имам само един последен въпрос. Какво ще стане със самолета? Той все още е на Сейнт Томас!

— Самолетът? — Самуел Джонсън пое дълбоко въздух. — Самолета можеш да си го закачиш на шапката. Задръж го! Напомня ми за проклетата отложена сватба! Документите му така и така са на твое име.

Питър благодари с вдигната ръка и се отправи към изхода.

— И си вдигни нещата от апартамента на Тери! — викна Джонсън след него. — Ключът изпрати в офиса ми!

Питър погледна часовника си. Все още нямаше пет. Франк Гилинхаус трябваше да е в стаята си. Сигурно вече бе разбрал за уволнението на Питър, а може би и за причините, но Франк винаги го бе харесвал и сега Питър се надяваше, че няма да му откаже една малка среща. Мениджърът го прие.

— Сигурно сте чул…? — запита Питър.

— Да, чух. Съжалявам, Питър. Тук всички ви харесваха.

— Благодаря, мистър Гилинхаус!

— Мога ли да направя нещо за вас, Питър? — той премига с очи.

— Не, благодаря, много мило от ваша страна. Макар че… Има една съвсем дребна подробност. Знам, че „Джонсън“ пази с години списъците на пасажерите си. Бихте ли могъл, мистър Гилинхаус, да ми съобщите адреса на мис МакКръти? Ще ви струва едно натискане на копчето, нищо повече!

— Готово!

Франк Гилинхаус предаде молбата на Питър на секретарката си. Две минути по-късно телефонът му иззвъня.

— Да. А, така ли. Добре… Благодаря! — Франк затвори.

— Успяхме ли?

— Не, за съжаление не! Младата дама не е оставила адреса си. Отива й! Не можем да принуждаваме пасажерите си да го правят, нали?

— Въпреки това ви благодаря, мистър Гилинхаус, и ви желая всичко добро!

— Всичко добро и на теб, Питър, и късмет!

Късмет щеше да му е необходим. Той напусна сградата на компанията „Джонсън“ и спря пред първата телефонна кабина.

И двете Елизабет МакКръти отвърнаха със старчески, треперещи гласове на обаждането му.

— Извинете, сбъркал съм! — измърмори Питър.

После се загледа замислено в течащото покрай него трескаво движение — профучаващите коли, бързащите хора и сновящите навсякъде гълъби, който се провираха на косъм между хиляди гуми и крака.

Питър бе щастлив човек, защото бе решил да се отдаде на любовта си към една жена. Целият му проблем бе да я намери! Нямаше смисъл да ходи в полиция — Ню Йорк не бе Европа. Нямаше служба по жилищна регистрация. Започваше дори да се съмнява, че Елизабет бе дала истинското си име за пътуването. Още повече се съмняваше, че работи като продавачка. Спомни си за вечерта в казиното. Роклята и бижутата, които носеше, не бяха от евтините. Би ли могла да си ги позволи една продавачка?

Същата вечер той отседна при един от приятелите си. Беше безработен и трябваше да пести парите си. Разказа му в какво положение бе изпаднал. Приятелят му се усмихна, когато чу за самолета.

— Продай го! — посъветва го Стивън. — А с пари за ново жилище ще помогна и аз. Какво ще правиш с мебелите си? Тук е твърде тясно за тях, нов апартамент в Ню Йорк няма да намериш скоро, а и ще ти струва няколко хилядарки.

— Пет хиляди!

— Пет хиляди?

— Пет хиляди беше месечният наем за апартамента, в който живеехме с Тери, над Сентрал Парк.

— Е, това е било доста изгодно предложение! — пошегува се Стивън.

Питър продаде безбожно скъпите мебели, които Тери бе открила, а той бе платил. После постави ключа на апартамента в плик и го изпрати на Самуел Джонсън.

На следващия ден излезе да си търси работа — и разбира се, Елизабет.

 

 

Тери Джонсън седеше с приятели в един ресторант на Шанз Елизе. Беше пропътувала повече от месец из Европа и накрая се бе спряла в Париж. Тук й хареса най-много.

„Странноприемница Гамел“ принадлежеше на един млад американец, добре известен сред сънародниците си и немалко други младежи в Париж. Джим Гамелин, собственикът, бе учил в училище по хотелиерство във Франция и после бе отворил този ресторант. Умееше да съчетава по неподражаем начин френската и американската кухня. Джим бе трудолюбив, привлекателен мъж със сиви очи и кафяви къдрици, и понякога напомняше Питър. Когато Тери се появяваше в ресторанта, той я обслужваше лично. Очевидно я харесваше.

Вътрешно Тери бе благодарна на Питър за развалянето на годежа. Естествено никога не би го признала, особено пред баща си, който я третираше като тежко болна и изпращаше щедри суми в Париж. Животът в Париж бе вълшебен и тя се наслаждаваше на всяка минута. Едва ли щеше да е така, ако се бе омъжила за Питър.

— Ще се върнеш ли по-късно? — прошепна тихо Джим.

Тери се надяваше никой да не е чул. От няколко дни той й задаваше все същия въпрос. Днес тя най-после кимна незабележимо и му хвърли кокетен поглед, който трябваше да демонстрира съгласието й. Защо не? Беше привлекателен и тя го харесваше. Струваше си да прекара няколко нощи с него.

— В дванадесет — прошушна Джим още по-тихо в ухото й. — Цялата нощ ще е пред нас!

След вечеря Тери и приятелите й напуснаха ресторанта, за да отидат на кино. Всички се бяха побъркали по някакъв филм, разказващ за последния китайски император. Тя се остави да я водят със себе си и когато филмът свърши, вече бе единадесет часа.

— Днес смятам да си легна рано! — излъга Тери. — Продължавайте без мен!

Не обърна внимание на протестите им, поръча си такси и се отправи към „Гамел“.

Джим я чакаше пред ресторанта в сребристо „Ферари“.

— Какво мислиш за едно питие на Монмартр — или да отидем направо в апартамента ми, скъпа?

Тери прие прямотата му — нахална и възбуждаща в същото време. За секунда си спомни Питър — той винаги се бе държал като джентълмен; до грубото скъсване, разбира се!

— Имаш ли шампанско у вас? — запита тя. — Тогава можем да си спестим Монмартр.

Тери се съгласяваше да легне с него без никакви уговорки и любовни истории. Няколко нощи, един малък флирт — и двамата не желаеха нищо повече.

— Харесвам жени като теб! — Джим се ухили. — Прями, достъпни, и боже мой, съвсем не сантиментални!

Той положи ръка на бедрото й и се опита да отметне полата й.

— По-добре се съсредоточи в движението! — помоли Тери. — И без това сега няма да стане.

В жилището му, старомодна къща до Болонския лес, той я поведе направо към спалнята: стая с бели мебели и оцветени в оранж стени.

— Жадна съм! — оплака се Тери, когато той я притегли към леглото. — Обеща ми шампанско!

— Ще си получиш шампанското, но след това! Не бъди толкова нетърпелива!

Той започна с нежностите си и Тери забрави за шампанското. Любиха се, без Тери да се възбуди особено. Неволно сравни Джим с Питър, но бързо отхвърли мислите за нежния си ексгоденик и запита Джим за любовните му авантюри.

Тери с удоволствие оставяше мъжете да говорят за похожденията си. Изпитваше чувство на триумф при това — другите бяха минало, тя — настояще!

Галейки косата й, Джим започна да разказва за последната си приятелка, американка.

— Беше блондинка, много красива и, преди всичко, много забавна. Няма да я забравя никога! Мисля дори, че имам снимката й, макар че обикновено ги захвърлям! Това създава само усложнения. Може би я познаваш. Дъщеря е на един от корабопритежателите в Ню Йорк. Казва се Елизабет Уинтри. Говори ли ти нещо?

— Не, нищо. Знам, че Уинтри има дъщеря, но не съм я срещала. Ню Йорк не е село!

— Почакай, ще ти покажа снимката — Джим скочи от леглото и измъкна едно чекмедже. Ключове, писма и копчета за ръкавели се изсипаха на пода, докато той ровеше из чекмеджето. — Ето я! — той повдигна фотография с размер на пощенска картичка.

Тери погледна към снимката и хубавите й очи се разшириха.

— Какво става? — запита Джим. — Не ти ли харесва?

— Това ли… това ли е Елизабет Уинтри? — едва изговори Тери. „Това значи е същата Елизабет МакКръти, с която Питър се забавляваше на остров Сейнт Джон!“ — премина през главата й.

Джим се учуди на внезапно променения й поглед, но захвърли небрежно снимката обратно в чекмеджето.

— Страхотна жена! — отбеляза той. — За съжаление изчезна от Париж. Предполагам, че се е върнала в Ню Йорк. Но беше най-добрата в класа ни.

Тери замълча й внезапно се разбърза. Искаше да остане насаме, за да размисли върху случайно наученото и да се обади на баща си. Сбогува се и се отправи към хотела си.

В Ню Йорк беше посред нощ, когато в парижката утрин Тери позвъни на баща си.

— Какво по дяволите… А, ти ли си, скъпа. Какво има?

— Искам да ти разкажа една луда история, татко!

— Три часа през нощта е, Тери, не би ли могла да почакаш?

— Не, няма никакво време, татко! Сигурно си спомняш за момичето, което ни разиграваше толкова време с подписа си, нали? Малкият флирт на Питър! Беше се представила за Елизабет МакКръти. Знаеш ли коя е в действителност?

— Нямам представа, бейби, и не ме интересува!

— Засега не, татко, но само си представи: ЕЛИЗАБЕТ УИНТРИ! Дъщерята на най-големия ни конкурент! Е, ще кажеш ли нещо?

Самуел Джонсън отначало замълча, а след малко попита:

— Сигурна ли си, Тери? Как разбра?

— Чиста случайност, татко! Узнах го снощи и реших, че непременно трябва да ти разкажа! Как мислиш, защо ли е избрала един от нашите кораби за пътуването си? Сигурно ни е шпионирала!

Тери беше съвсем права в предположението си, но баща й го прие равнодушно.

— Не вярвам; сигурно е само въпрос на каприз от нейна страна. И ти не си далеч от подобни прищевки. При това няма и кой знае какво за шпиониране — нали корабът заседна. Повече ме интересува дали Питър го е знаел?

— Какво да е знаел татко?

— Че тя е Елизабет Уинтри, естествено! И ако е така, той сега е при конкурентите ни и разказва надълго и нашироко за тайните на компанията!

— Смяташ, че сега са заедно с Елизабет?

— Разбира се! Не беше ли ни уверявал, че я обича?

— Но може би те вече са се оженили! Този предател! Искам да разбереш това, татко! Непременно го разбери!

— Все още ли мислиш за него? — запита предпазливо Самуел Джонсън.

— Не, съвсем не! — заяви Тери. — Само съм любопитна, това е всичко. Пусни хрътките да душат и като научиш нещо, позвъни ми веднага в Париж. И… приятни сънища, татко!

През целия ден тази история се въртеше из главата на Тери. Тя си спомняше съвсем отчетливо сцената в спалнята: Елизабет, завита презглава с одеялото, безпомощно слуша ругатните й! „О, господи, и тя също е в нюйоркското висше общество! Колко обидно! Елизабет Уинтри никога няма да ми го прости! Аз на нейно място бих си отмъстила жестоко за това! И какво още й казах, когато й дадох чека?“ — мислеше Тери.

„Две хиляди долара — трябва да си била наистина добра! Това ли е цената на една нощ?“

Тери трудно излизаше от равновесие. Беше твърде уверена в себе си. Но сега се отпусна трепереща на един стол и прокле волнодумството си.

На другата сутрин се обади баща й.

— Разказвай, разказвай! — помоли го тя възбудено. — Какво узна?

— Робърт Уинтри наистина има дъщеря — русокоса, на име Елизабет, приблизително на твоята възраст и все още неомъжена, детето ми! Прекарала е около две години в Европа и е учила в училище по хотелиерство там.

— Тогава наистина е тя. Всичко съвпада. Защо е разиграла тази комедия?

— Нямам представа! Слушай какво още узнах!

— Не се ли е оженила за Питър, татко? Това ме интересува най-много!

— Не, не е нито сгодена, нито омъжена. Няма дори и приятел. Детективът, който работи за мен, си разбира от занаята. Описах му Питър Фостър съвсем точно, но не го е виждал нито веднъж с нея. Живее заедно с баща си — някъде близо до нас в Манхатън. Работи в компанията, рядко излиза — само с баща си в един и същ ресторант — и изглежда не се интересува от мъже!

— Но, татко, тук нещо не е наред! Та нали Питър ме заряза заради нея! Той наистина я обичаше, а изглежда и тя него! Защо не са заедно?

— Нямам намерение да го разпитвам! Жилището ви е празно. Той прибра вещите си и ми изпрати ключа.

— Но къде, по дяволите, може да е сега? Не би ли могъл да разбереш? Наистина не се интересувам вече от него, татко, но съм ужасно любопитна!

— Ще опитам, Тери! Но сигурно ще отнеме известно време. Уинтри са достатъчно известни и за детектива беше лесно. Но Питър би могъл отдавна да напусне Ню Йорк! Той трябва да си намери работа, не забравяй! А за една добра работа можеш да обиколиш цяла Америка! Нищо чудно да е заминал и в чужбина!

— Не е спешно, татко, но все пак бих искала да узная какво става с него. И друго — какво стана със самолета?

— Оставих го на Питър като един вид обезщетение. Ако се оплаче от мен — аз го уволних ден за ден, а това не е много законно — ще ми струва значително повече.

— Дали го е върнал в Ню Йорк? Ако си спомняш, бяхме го оставили в Сейнт Томас.

— За това ще има грижа детективът, а също и за адреса на Питър!