Лайза Хел
Елизабет (2)

II

В кабината на малкия самолет Питър Фостър се бе съсредоточил в таблото с приборите и само случайно си позволяваше бегъл поглед към простиращото се под него безбрежно тюркоазно великолепие на Карибско море.

Бахамските острови вече бяха зад него. Наближаваше Пуерто Рико. От там до Сейнт Томас беше един хвърлей разстояние. Питър сумира мислено още веднъж задачите, поставени от бъдещия му тъст. Трябваше да пречупи упорството на една твърдоглавка. Питър си спомни не особено възхитената Тери.

— Какво? Ще летиш до Карибите? Две седмици преди сватбата ни? Да не си се побъркал! А кой ще се грижи за всичко тук? Поканите, церемонията, цветята, тоалетите на шаферите…

— Но Тери — беше я прекъснал Питър, — касае се най-много за два дни!

Тери беше изпаднала в такава истерия, че му бе станало ясно за пореден път — няма да му е никак лесно с нея!

Когато се бяха запознали преди четири години, Тери беше любвеобилна, нежна и разумна. За това сега и дума не можеше да става! Тери се държеше с него изключително дръпнато. Все още на публични места и пред приятели тя играеше всеотдайно влюбена, но щом останеха сами, му обръщаше пренебрежително гръб.

Питър оправдаваше отношението й с възбудата около сватбата, но дълбоко в него се прокрадваше опасение. Ами ако си остане такава? Така безпристрастна, егоистична и студена? Беше си представял другояче бъдещата си жена. За какво му бяха богатството й и многообещаващата работа, когато семейният му живот щеше да е провал?

С такива мисли в главата Питър подготвяше машината за приземяване на Сейнт Томас. За задачата, която му предстоеше, почти не се тревожеше. Един подпис — смешна дреболия, пълен фарс. Беше направо смешно, че го изпращаха на Сейнт Томас само за това! Но моля! Внимание! Питър се откъсна от мислите си — вече се приземяваше. Машината се разтресе, премина с подскоци по неравната повърхност на пистата и спря. Беше пристигнал.

Ято миловидни тъмнокожи момичета, предлагащи сувенири от дърво на туристите пред постройката на летището, се притиснаха около него и се закискаха високо, когато той излезе от сградата. Питър вървеше с едри, сигурни крачки покрай тях и им се усмихна разсеяно. Беше сменил комбинезона си с ленен панталон и зелен памучен пуловер. Русите му коси падаха над челото и му придаваха екстравагантен вид, на който сивите, внимателни очи отиваха отлично. Беше доста висок, строен и впечатляващ — особено на този остров, чието население се състоеше от деветдесет процента мулати и цветнокожи.

Питър хлътна в едно бюро за коли под наем. Избра си отворена, червена спортна кола, скочи на седалката с умело движение, без да отваря вратичката, и изфуча навън.

Безоблачното небе над него беше великолепно и въздухът ухаеше на отпуск и блажена леност. Вече бе доволен, че е дошъл. Русите му коси се вееха на вятъра. Не се бе чувствал така добре от много време. Господи, светът бил толкова хубав! В претъпкания Ню Йорк това се забравяше бързо. А някъде все още имаше райска, неопорочена природа!

Питър спря колата на един кръстопът и се загледа в пътеуказателната табела. До Шарлот Амали имаше още три мили. Жалко, искаше му се да продължи пътуването! В далечината бе показваха няколко по-високи блока, стърчащи в синьото небе. Това трябваше да са хотелите. Франк Гилинхаус сигурно вече го очакваше нетърпеливо. Беше два часът следобед. Питър беше гладен и би се зарадвал на един хубав обяд. Минути по-късно той спря пред „Яхтклуб Хотел“, изскочи с елегантен скок от седалката и се отправи към входа на хотела.

Същата сутрин Елизабет се събуди съвсем рано. Яркото тропическо слънце светеше в лицето й. Тя се измъкна бързо от леглото и, обзета от любопитство и вълнение, изтича на терасата. А там за момент дъхът й спря!

Под тъмносиньото безоблачно небе спокойно се плискаха тюркоазните вълни на Карибско море, с матов блясък като скъпа китайска коприна. В далечината водата постепенно потъмняваше до мастиленосиньо, за да се слее с небето на хоризонта. Елизабет дълго се наслаждава на това великолепие от цветове, на несравнимата му красота. Вече беше сигурна, че ще дойде още веднъж тук!

Тя закуси на терасата на хотела, където цареше оживление, предизвикано от тълпата гости. Повечето от пасажерите на „Куин Калипсо“ бяха пренощували в „Яхтклуб Хотел“ и сега се приличаха на слънце, преди — кой знае кога — да продължат пътуването си.

Когато Елизабет се появи на терасата в прозирна фланелка над бикините си, доста мъжки глави се завъртяха след нея.

— Появи ли се вече мистър Гилинхаус? — запита тя един от тях и се зае с плодовете в чинията пред себе си, докато чакаше отговора. Русата й коса искреше на утринното слънце като чисто злато. Обожателите й замълчаха благоговейно. — Е? — запита Елизабет, която почваше да се отегчава от толкова много възхищение.

Един от мъжете кимна й като по чудо в същия момент измежду гостите се показа Франк Гилинхаус. В тъмния си костюм изглеждаше като черен кос сред райски птици. Елизабет му отправи усмивка.

— Добро утро, мис МакКръти! — извика й той.

— Добро утро, мистър Гилинхаус! — отвърна тя и зачака той да приближи масата й, но Гилинхаус премина покрай нея, без да спре.

„Значи, нищо!“ — помисли тя, изпи кафето си, изяде омлета и се изправи. После обърна гръб на обожателите си и се запъти към плувния басейн. Нямаше значение в кой край на света се намираше, винаги имаше мъже, които й отправяха тези поглъщащи погледи. Само ако знаеха колко противни й стават. Басейнът беше празен и тя опита предпазливо с палец водата — твърде топла и очевидно не съвсем прясна. Но малко раздвижване щеше да й дойде добре.

Тя издърпа фланелката си през главата и бавно се отпусна във водата. Докато пресичаше басейна с широки загребвания, премисли отново какво да каже на Франк Гилинхаус. Все още не бе решила какво да избере за продължаване на отпуска си. Щеше да е чудесно да обиколи островите, но беше почти грях да напусне прекрасните брегове на Сейнт Томас след толкова кратък престой! При това се бе записала за еднодневна екскурзия до Сейнт Джон, малък остров близнак на Сейнт Томас.

Тя стигна до края на басейна, измъкна се от водата и се огледа за Франк Гилинхаус.

— Бихте ли ми отделил няколко минути?

— С удоволствие! — съгласи се Франк. — Може би в салона?

Елизабет кимна и го последва.

По пътя тя внезапно реши. Щеше да остане още една седмица на Сейнт Томас.

— Какво ще кажете за едно питие? — запита той, след като бяха седнали на малък розов диван.

— Сутринта? — Елизабет се засмя и поклати глава. — За мен е твърде рано, дори и по време на отпуска!

— Добре, госпожице, бих желал тогава да се върнем на въпроса за подписа ви. За съжаление съм претоварен с работа и нямам много време, но очаквам помощ в това отношение. Днес следобед пристига от Ню Йорк сътрудникът ни Питър Фостър, той ще се свърже с вас. Касае се отново за декларацията ви. Знаете вече, че…

Елизабет кимна.

— Та затова бих искал да ви помоля днес следобед да останете в близост до хотела, за да ви открият, когато се появи мистър Фостър. Ще ви бъда безкрайно благодарен и се надявам да не ви затрудня.

— О, не, мистър Гилинхаус. Ще изпълня желанието ви с удоволствие.

После тя внезапно се сепна.

— Но аз се записах за екскурзията до Сейнт Джон! Нима трябва да се откажа?

— Съвсем не! — успокои я Франк Гилинхаус. — Можете да отидете на разходката с мистър Фостър. Той със сигурност ще се радва да ви съпроводи.

„На него сигурно ще му хареса — мислеше си Елизабет — но кой ти е казал, че ще хареса на мен? Ако «Джонсън» ми изпратят някое старо джудже като теб, направо се отказвам!“

— Ще си помисля — каза тя на глас. — Денят е дълъг. Зависи как ще се чувствам следобед. Но във всички случаи — тя докосна ръката на Франк — ви обещавам да съм наблизо, когато се появи мистър Фостър.

Франк Гилинхаус се сбогува с късо ръкостискане и си тръгна леко прегърбен от натрупалата се умора.

Елизабет отново излезе на обляната от слънце тераса, отпусна се на един от шезлонгите и се потопи в мислите си. После заспа.

 

 

— Мис МакКръти! Мис МакКръти! — някой викаше високо името й и Елизабет се пробуди, отвори очи й се огледа замаяно наоколо.

Трябваха й няколко секунди, за да проумее къде се намира. Някой се беше погрижил да постави разпънат чадър срещу слънцето до шезлонга й. Светлочервеният плат филтрираше горещите слънчеви лъчи и я предпазваше от изгаряне.

— Мис МакКръти! Мис МакКръти! — тъмнокожо момче от хотелската прислуга в снежнобяла униформа се суетеше с търсещ поглед сред гостите.

Елизабет седна и му махна.

— Мис МакКръти? — момчето се усмихна насреща й. — Чакат ви на телефона!

Елизабет прокара ръка през косите си и се изправи. Погледна ръчния си часовник — беше малко след два. Забравила беше да позвъни на баща си, макар че му бе обещала!

Наистина беше баща й, който я посрещна с укорителни думи:

— Нали ми беше обещала да се обаждаш…

— Татко — прекъсна го тя, — моля те, не се сърди. Тук нищо не се е случило. Просто съм заспала на басейна, не съм те забравила!

— Говори ли вече с мистър Гилинхаус? — запита баща й.

— Да, но все още не сме се споразумели. Мистър Гилинхаус чака подкрепление от Ню Йорк. Назова името Фостър. Този Фостър трябва да ме обработва…

— Елизабет, престани най-после с игрите си и се върни вкъщи!

— Моля те, татко, не започвай пак!

— Е, добре! — той въздъхна недоволно. — Искам само да знам как вървят нещата, бейби! Обади ми се тази вечер. Сега трябва да тръгвам, очаква ме важно събрание.

С това разговорът свърши.

Елизабет се задържа колебливо до телефона. Чудеше са дали да се върне на терасата, или да се качи в стаята си и да се преоблече за разходка в Сейнт Томас, но се сети за обещанието, което беше дала на Франк Гилинхаус. Така че трябваше да се откаже от разходката. Тя се помая нерешително из салона, когато пътя й внезапно пресече впечатляващ млад мъж и почти я събори. Щеше да падне, ако той не я бе задържал в ръцете си.

— Хоп! — той я гледаше с виновно изражение.

Елизабет почувства горещите му ръце през тънката си фланелка, впери поглед в мъжкото лице над себе си и установи изумено, че съвсем не й беше неприятно да лежи в тези ръце.

Питър също не изглеждаше склонен да пусне непознатата млада жена, на която бе налетял. Той се вгледа с почуда в синьо-зелените й очи, забеляза искрящите като въглени черни точици в тях и установи, че отдавна не бе изпитвал такова удоволствие да докосва жена. После в мислите му изплува Тери. Това го върна на земята.

— Извинете ме! — той грижливо я изправи на крака.

— Благодаря! — отвърна Елизабет наперено, но с разтуптяно сърце. — Вече мислех, че искате да танцувате танго с мен.

Беше толкова висок, че тя трябваше да повдигне главата си нагоре, за да разговаря с него. Дългите й руси коси падаха зад гърба й, очите й светеха в тъмнозелено от възбуда и смущение, ръцете й се скръстиха на гърдите. Тя бе толкова сладка и привлекателна, че той просто не можеше се да откъсне от нея.

— Танго ли? — повтори той развеселен.

Разбърканите от пътуването в откритата кола коси падаха над челото му. Сивите му очи я гледаха нежно. Дългите, гъсти ресници на Елизабет трепнаха, тя се ядоса на себе си, повдигна отново поглед и повтори:

— Да, танго! — и продължи презрително. — Надявам се знаете какво е танго.

Питър не се подведе от ядната й бележка и запита на свой ред:

— Нали не ми се сърдите? Обикновено много бързам. Знам, че е опасно, някой ден сигурно ще си счупя главата.

Елизабет се засмя.

— И какво? Не се ли е случвало досега?

— Не! — той като че ли се замисли. — Не, наистина не се е случвало.

Тя го намираше за изключително привлекателен и при това неотразимо симпатичен. Не си спомняше някои мъж да я бе впечатлил така от пръв поглед. Обичайната й ленивост бе напълно изместена, бе почти увлечена по него.

— Не ви се сърдя — каза тя с лека усмивка, която разкри безупречните й зъби.

Непознатият я погледна с възхита и тя се зарадва.

— Е, тогава — той потърка нервно ръце и хвърли поглед към рецепцията — радвам се, че се запознахме.

За нейно съжаление той не каза нищо повече и се отдалечи с едри крачки. Елизабет се отказа да погледне след него, но по пътя към терасата имаше възможност да наблюдава как няколко от жените салона се втренчиха в рецепцията. Очевидно беше какво бе привлякло живия им интерес.

На терасата се разстилаше горещина. Шезлонгите бяха заети, басейнът препълнен. На бара — сламена къщичка, закътана в гъсталак от хибискуси — се тълпяха гости на хотела. Елизабет не харесваше подобни стълпотворения. Предпочете да вземе слънчевата баня на верандата си, а за освежаване й беше достатъчен и един студен душ. Затова се върна в салона и хвърли привичен поглед към рецепцията. За съжаление привлекателният непознат бе изчезнал.

Тя се опита да не мисли повече за него, но това не й се удаде нито на обляната от слънце веранда, нито под ледения душ. Беше я впечатлил твърде много.