Лайза Хел
Елизабет (8)

VIII

Игралното казино бе разположено във великолепно здание на един висок хълм в средата на острова, на не повече от десет километра от „Мулет Бей Ризорт“. Пътят минаваше покрай високи един човешки ръст насаждения от захарна тръстика и памукови поля. Стръмнината се увеличаваше и колата забави ход. Питър и Елизабет имаха възможност да се насладят отново на несравнимия изглед към Карибско море. В подножието на Сейнт Джон проблясваше осветената крайбрежна улица, протягаща се като ярка лента в нощта. Трептящи светлини грееха тук-там в морето — бордовите лампи на платноходките. Питър и Елизабет бяха като омагьосани.

Таксито спря пред входа на ярко осветеното казино. Служител в червено-златна униформа отвори вратата на автомобила и протегна учтиво ръка на Елизабет. Те пристъпиха в приемната. Любимите цветове на архитекта изглежда бяха в червената гама. Таванът бе в червено, четирите стройни колони светеха в червено и златно, червен беше и дебелият килим на пода. От двете страни на салона се редяха скъпи бутици.

— Знаеш ли как се играе? — запита Питър, когато влизаха в самото казино. Играта не го интересуваше, но днес би съпроводил Елизабет до края на света.

— Какво толкова сложно има? — тя се засмя. — Залагаш и печелиш или губиш!

— Точно като в любовта!

— Ти го каза, скъпи! Ще рискуваме ли?

Елизабет бе вече попаднала в погледите на присъстващите, заглеждаха я отвсякъде. Питър го установи гордо, и в същото време тъжно. Днес тя му принадлежеше, но утре може би щеше да флиртува с някой от тези богати мъже, които сега я гледаха така жадно. И той не би могъл да я възпре. В края на краищата това си беше нейният живот!

— Блек Джак! — каза тя. — Защо не опитаме с Блек Джак?

Те застанаха пред полукръглата маса, зад която един мъж разбъркваше картите с фантастична бързина.

— Това е игра с карти — прошепна Питър. — Имаш ли представа как се прави?

— Само приблизителна! — тя седна на един от столовете и помоли: — Дай ми една банкнота от двадесет долара, ще ти я върна по-късно. Нямам дребни.

Тя подаде на мъжа банкнотата, която беше измъкнал Питър. Срещу нея получи два червени чипа от купчинката в ъгъла на покритата със зелено сукно маса. Мъжът раздаде на нея и на трима други играчи на масата от картите в ръцете си.

— Достатъчно ли са? — запита той, и когато играчите кимнаха, той раздаде и на себе си. После поклати глава. Беше загубил, а парите на Елизабет се бяха удвоили.

— Виждаш ли! Толкова е просто! — обясни му тя усмихнато, когато продължиха. — А сега ще си опитаме щастието на рулетката. Ти си на ред!

Питър се възхищаваше на самоувереността и елегантните й движения. Трудно можеше да се повярва, че е бедно момиче, което едва ли е виждало нещо повече в живота си от Кони Айлънд, няколко второкласни кина и най-много — ваканция в планински лагер във Върмонт като дете. Дрехите й бяха скъпи. Носеше само обувки от естествена кожа и модни чантички. Малкото бижута, които си слагаше, също не бяха от евтините. Той започваше да се замисля.

— Питър! Стига си мечтал! — Елизабет го притисна гальовно. — Ето! Вземи печалбата ми! Едно старо правило гласи, че със спечелени пари човек има повече късмет!

Как така се оправяше толкова добре в казината?

Спряха пред овалната маса с рулетката, заобиколена най-плътно от хора. Топчето се завъртя три пъти, три пъти играчите залагаха, печелиха или губеха, докато се освободи едно от местата.

— Заложи на червено, скъпи! Червеното е цветът на любовта! — прошепна Елизабет.

Той постави всичките си чипове на червено — и загуби! С печална усмивка тя го дръпна от масата. Обхвана дланта му с двете си ръце и за момент Питър се уплаши, че ще избухне в сълзи.

— Трябваше да се сетя! — отрони тя горчиво. — Черното щеше да ни подхожда повече!

Изглеждаше потисната.

— Може би изобщо не трябваше да идваме, не смяташ ли? — запита след малко. — Трябваше да прекараме последната си нощ в леглото — както първата!

Сега вече в очите й наистина се появиха сълзи. Не можеше да я напусне сутринта, това просто не можеше да бъде! Не й ли бе останал и най-малкият шанс?

Що за жена бе годеницата му, щом можеше да упражнява такава власт над него? Власт, по-силна от страстта, която изпитваше към нея? Или Питър бе просто ловец на зестра? Дали в дъното на всичко не бе корабна фирма „Джонсън“? И дали не би имала повече шанс, ако се разкрие като Елизабет Уинтри? Компанията „Уинтри“ не отстъпваше на „Джонсън“ — а може би и дъщерите не падаха по-долу?

Елизабет се колебаеше. Беше почти готова. Признанието лежеше на езика й — но въпреки всичко премълча. Искаше да я обича заради самата нея, а не заради компанията на баща й. Ако Питър смяташе, че трябва да се ожени за жената в Ню Йорк… моля! Не знаеше какво ще прави след това, но и не искаше да мисли!

— Колко е часът? — запита. Мразеше отлитащото време.

— Два часа, любима! — отвърна Питър. — Искаш ли да се върнеш в хотела?

— Да, стига ми толкова!

Бяха спечелили и загубили, спечелили и загубили — спечелили нищо и загубили нищо.

— Сигурно ние сме единствените, които напускат казиното, без да оставят нищо тук — каза Елизабет, отправяйки се бавно към изхода.

Пред сградата почакаха за такси. Питър се опита да стъпва в крак с нея и двамата се засмяха.

— Нека седнем! — предложи Елизабет. — Няма да стане скоро.

Те седнаха на бял каменен блок, полускрит в цъфналите жасминови храсти, и Питър веднага я притегли към себе си за целувка. Елизабет кръстоса ръце зад врата му, отвърна жадно на целувката, молейки се на времето да спре. Мекият нощен въздух галеше голите й рамене. Бляскавата й рокля бе толкова тясна, че тя искаше да я разкъса и захвърли, за да може да лежи гола в ръцете му.

— Знаеш ли какво искам? — запита тя след време. — Искам да се върнем пеша в хотела.

— С тези обувки? С тази рокля?

— Естествено не! Бих могла да си купя удобни обувки. Нали видя бутиците в залата? Мисля, че там имат всичко. Надявам се, че все още са отворени.

Елизабет стана и се протегна. С изпънатите си бели ръце тя приличаше на жрица, молеща се на пълната луна. Питър никога нямаше да забрави тази гледка.

Купиха червен спортен анцуг и удобни тенис обувки. Елизабет се преоблече в гардероба на малкия бутик, докато Питър плащаше. Сметката бе на името на „Джонсън“. Това й напомни за злополучния подпис.

Защо Питър не питаше повече за това? Нима бяха капитулирали пред твърдоглавието й? Мистър Джонсън ли бе наредил на Питър да се връща, или Питър го бе решил сам? Макар че това всъщност вече нямаше значение.

Питър бе свил в книжен плик под мишницата си роклята на Елизабет и сатенените й обувки и двамата поеха мълчаливо ръка за ръка. На острова имаше само един асфалтиран път, пресичащ го от север на юг близо до хълма. По същия път бяха дошли с таксито. Ярката луна осветяваше пейзажа наоколо им. Светлите й лъчи падаха върху високите тръстики в полето и непроходимия гъсталак. В необичайната тишина на нощта не се осмеляваха да проговорят.

— Дръж ме! — помоли Елизабет и Питър положи силната си ръка на тесните й рамене.

От храсталаците нарядко долитаха остри животински крясъци. Елизабет се притисна още по-плътно до него. Беше възбуждащо странно и необичайно хубаво наоколо.

Отначало се виждаше далечният бряг, после пътят зави и гледката се скри.

Елизабет постоянно намираше причини да спират. Не й се искаше никога да достигнат целта си. Пътят се простираше безкраен пред тях — но за нея не беше достатъчно безкраен.

Напуснаха обработваемите поля и дивата тропическа гора. Отляво и отдясно се простираха обезлесени пасища, на които почиваха мирно кози и крави. Малка дървена хижа изплува от тъмнината. Те се отправиха към нея, без да продумат. Копнееха за място, където да могат да се отдадат един на друг. Влязоха в хижата и се любиха на леглото от мека слама, разпръсната на пода. Диво, страстно и с желание като никога преди.

Това вече бе последният и най-хубав път, когато бяха заедно. В свежия утринен въздух се дочуваха трелите на първите птици. Преди да напуснат хижата, потънаха в една последна, особено нежна целувка. Това трябваше да бъде прощалната им целувка.

 

 

В „Мулет Бей Ризорт“ не се виждаше жива душа. Уморената служителка на рецепцията седеше зад бюрото. Гостите почиваха в стаите си. Двамата се промъкнаха в апартамента на Елизабет като тийнейджъри, прекарали заедно една забранена нощ.

— Кога тръгваш? — запита тихо Елизабет.

Току-що се бе изкъпала и се загръщаше в огромна бяла хавлия. Изглеждаше бледа, уморена и безкрайно тъжна.

— След закуска. Връзка със Сейнт Томас има на всеки половин час.

Питър, завит като нея в хавлия, я гледаше спокойно. В момента и двамата си приличаха много. Сближаваше ги неописуемата мъка от раздялата.

Питър поръча закуска и келнерът я сервира на балкона. Но апетитните блюда останаха непокътнати. И двамата пиха само кафе.

Моментът на раздялата настъпи. Питър го искаше и Елизабет не можеше да се противопостави. Искаше да сдържи думата си, не можеше да разбие сърцето на годеницата си! Но какво щеше да стане с нейното сърце?

Питър и Елизабет разменяха последен нежно тъжен поглед, когато на вратата се почука. Преди Елизабет да отговори, вратата се отвори рязко.

— Тери!

Питър гледаше на тъмнокосата красива жена, която влезе с енергична стъпка, като на внезапно появил се дух.

„Тери?“ — повтори Елизабет на себе си. Тери, годеницата му? Тя премести учудения си поглед от жената към Питър.

— Тери… — промърмори Питър още веднъж и се изправи.

— Ах! Знаех си, че ще си глътнеш езика! Но това… — тя хвърли гневен поглед към Елизабет — това вече не го знаех!

С ръце на хълбоците тя очакваше обяснение.

— Тери… как така… защо… откъде идваш? — успя да запита безпомощно Питър.

— От Ню Йорк! От Ню Йорк, където те очакват! Всички — баща ми, адвокатите ни, те очакват подписа ти! Още стотина поканени също чакат да празнуват с нас след една седмица!

— Аз… — Питър се опита да положи ръка върху рамото й, но тя гневно я отхвърли. — Не можем ли да обсъдим всичко на спокойствие в моята стая? — помоли той.

Той се обърна, за да погледне Елизабет, която с пребледняло лице и широко отворени зелени очи наблюдаваше годеницата му.

— В твоята стая? — запита Тери насмешливо. — Колко си хитър! Наел си си стая за прикритие! Прекарваш ли нощите си с тази… с тази „персона“? Тя ли е твърдоглавката, която не иска да подписва?

Елизабет скочи с бяло като тебешир лице и се втурна покрай тях в банята, докато Питър се опита да я спре.

— Чакай… — помоли той, — ще ти обясня всичко!

Елизабет заключи, преди той да успее да я стигне.

— На мен трябва да обясниш всичко! — каза Тери с треперещ от ярост глас, и докато Елизабет се опря с несигурни колене на ваната, Питър и Тери напуснаха стаята.

 

 

Измина доста време. Елизабет чакаше. Питър не се върна. Тя отключи вратата и погледна към високото огледало над мивката. Това ли беше Елизабет Уинтри? Тази бледа жена с тъмни кръгове около трескавите очи? С уморени, тежки крачки прекоси малкия елегантен салон и влезе в спалнята си. Имаше само едно място на света, където можеше да се скрие с мъката си — в леглото!

 

 

Тери беше извън себе си от гняв, но в никакъв случай не искаше да скъса с Питър. Сватбата трябваше да се състои! Нямаше да понесе позора да бъде изоставена заради друга жена. Тя стисна зъби, докато наблюдаваше как Питър се облича. Беше видяла какво ли не, но за пръв път й се случваше някой мъж да предпочете друга пред нея. Ако трябваше да следва чувствата си, щеше да се обърне и да зареже Питър завинаги. О, веднага след сватбата тя щеше да му отмъсти! Но сега трябваше да се престори, че му прощава. Друго разрешение не виждаше.

Тя все пак не успяваше да сдържи ожесточението си, кракът й гневно тупаше по пода.

Питър се изправи облечен пред нея.

— Прощавам ти! — каза студено Тери.

Това беше лъжа. Не му прощаваше. С удоволствие би го унищожила.

Питър би предпочел да не му прощава. Умореният му, разконцентриран поглед не виждаше хубавото й лице насреща. Пред него изплуваше отново и отново Елизабет.

Устата на Тери се движеше. Малките й зъби бляскаха матово. Очите й искряха. Той виждаше всичко това, но не чуваше какво говори тя, думите й не го достигаха. Ушите му бяха запушени.

Питър последва Тери през стаята като робот. Тя започна да събира дрехите му в куфара. После напусна стаята. Питър знаеше какво възнамерява да направи…

 

 

На вратата на Елизабет се почука късо и тя се сви още по-дълбоко под завивките си. Без да чака покана, Тери влезе в спалнята й. С триумфиращ поглед каза:

— Загубихте! Всичко свърши! След няколко минути напускаме острова!

Гледаше студено към нещастната купчинка под завивката. Думите й се забиваха като малки отровни стрели в сърцето на Елизабет. Тя затвори очи и се помоли всичко да е само сън.

— Не ми разигравайте комедии! Сами сме! Не можете да ме измамите. Бъдете честна, искахте да го хванете на въдицата, защото има всичко, за което момиче като вас може само да мечтае: пари, външност, успех! За нещастие е и добродушен и не може да отблъсне рафинирана лъжкиня като вас! Но играта свърши! Ето — тя измъкна чековата книжка от джоба на сакото си. — Той ви изпраща нещо за утешение, чек за две хиляди. Стига ли?

Наведена над нощната масичка на Елизабет, тя бързо попълни чека, подписа го и го захвърли на леглото.

— Дявол да ви вземе! Трябва да сте била доста добра! — продължи Тери злорадо. — Това ли е цената за една нощ?

Елизабет не отговори. Не можеше да повярва, че Питър би й нанесъл подобно оскърбление.

— Обичам го! — прошепна тя накрая. — Вземете си чека и изчезвайте!

Тери сви презрително рамена.

— Скъсайте го сама! — каза тя — И преди да си отида… има още една подробност. Подпишете това най-после!

Очите на Елизабет се изпълниха със сълзи. Едва се сдържаше с огромно напрежение на волята. Гордостта й забраняваше да отстъпи пред Тери. С нежелание сграбчи парчето хартия и я подписа. После захвърли декларацията, като че ли я изгаряше. Тери я прибра и я сгъна в джоба си. Без да каже дума повече, тя напусна стаята.

Елизабет дълго гледа към вратата. Можеше да откаже и да причини куп неприятности на „Джонсън“ — но тя обичаше Питър и искаше да му спести това. А неприятностите щяха да паднат върху неговата глава, ако не бе подписала декларацията.

 

 

Питър се поколеба, когато под ръка с Тери премина покрай апартамента на Елизабет. Ами ако сега… Но се остави да бъде отведен от Тери. „Свърши се — мислеше Питър — най-хубавият блян в живота ми се пръсна като сапунен мехур!“

Няколко минути по-късно вече бяха на малкото пристанище. Фериботът потегли веднага. Тери се облегна на релинга, наблюдавайки водата и отдалечаващия се остров. Беше приказно красива гледка. И колкото по-отдалечени от Сейнт Джон бяха, толкова повече се очертаваше красотата му. Белите плажове обхващаха крайбрежието, а като светъл смарагдов обков над него се издигаше лабиринтът на тъмнозелената тропическа растителност и стърчащите високо кралски палми.

— Красиво и кичозно като пощенска картичка — промърмори Тери. — Винаги съм си мислила, че фотографите шарлатанстват, когато правят подобни снимки.

Питър стоеше до нея, но не я чуваше. В мислите си той изживяваше още веднъж прекрасната изминала нощ. Виждаше Елизабет пред себе си, във възбуждащата вечерна рокля, в спортния костюм, виждаше всеотдайното й тяло. При мисълта за страстта и завладяващата им любовна игра той усети как в гърлото му заседна була.

— Летим обратно с „Пан Ам“. Твоят самолет ще докара в Ню Йорк друг пилот! Ще трябва да се прехвърлим в Маями, няма друг начин! — обясняваше Тери.

Питър я гледаше, но не я виждаше.

„Е, ще дойде бързо на себе си — мислеше Тери. — По време на полета ще пийне нещо, а като слезем в Ню Йорк, вече ще е забравил тази персона!“

Фериботът акостира и Тери махна на едно от такситата. Трябваше да се действа бързо. Тя не беше съвсем сигурна колко ще продължи безволието на Питър. Ами ако се възпротиви в последния момент?

Подаде на шофьора двадесетдоларова банкнота и го подкани да побърза. Колата като че ли прелиташе през острова.

До Шарлот Амали, главния град на острова, достигнаха за броени минути. Започнаха да се мяркат игрища за голф, градини с цъфтящи храсти хибискус и олеандър и все по-често сгради на хотели. Над всичко се бе изпънало тъмносиньото безоблачно небе. „Ветеране Драйв“, хотелът до пристанището, където Питър се бе запознал с Елизабет, изплува и премина покрай тях. Малко след това таксито спря пред сградата на летището.

Питър би желал всичко станало да е само една авантюра. Летаргията му бе отминала, сега усещаше нещо като махмурлук.

Тери се огледа нервно. Зад гишето на една от компаниите седеше младо момиче и си вееше с едно списание. Тери пристъпи към нея и хвърли билетите на плота.

— Имаме само ръчен багаж! — обясни тя.

Момичето погледна билетите и се усмихна любезно:

— Няма защо да бързате, мадам, до полета има още три часа! Защо не изчакате в ресторанта ни? Оттам има превъзходна гледка към морето!

— Три часа?

Тери погледна изумено към момичето. Искаше да отлети възможно най-бързо.

— Няма ли по-ранен полет?

— „Истърн Еърлайнс“ току-що направиха последно повикване, мадам. Ако имате късмет… Но трябва да побързате!

— Съобщете, че има още двама пасажери! — настоя бързо Тери. — Цената няма значение!

Момичето вдигна телефона, после махна на Тери и Питър да я последват. Почти бегом те пресякоха салона и бариерата.

Услужливи ръце се протегнаха насреща им и те се промъкнаха през затварящата се вече врата на самолета. Тери си позволи дълбока въздишка — беше успяла!

Трябваше да се прехвърлят три пъти. Когато късно вечерта стигнаха летище „Кенеди“ в Ню Йорк, Питър бе мъртво пиян. Бе удавил мъката си с безброй чаши уиски.

Тери го примъкна до едно такси и назова адреса на баща си. Двамата го довлякоха до една от стаите за гости, където той падна на леглото и моментално заспа.

— Ето! — Тери измъкна подписаната декларация от джоба на сакото си. — Следващия път, когато имаш труден проблем за разрешаване, по-добре изпращай направо дъщеря си, татко!

 

 

Елизабет стигна в Ню Йорк значително по-рано. Самолетът й — същата машина, за която бяха билетите на Тери — се приземи в ранния следобед. Шофьорът на баща й я очакваше, за да я отведе у дома.

Елизабет седеше, все още с тъмните очила на лицето си, на задната седалка и не чувстваше нищо около себе си. В далечината се показаха познатите силуети на Манхатън, но тя не повдигна поглед.

Пред очите й се носеше друга гледка, друга — и винаги една и съща!

Тя гледаше към вратата, зад която изчезна Тери, и чакаше. Чакаше да се случи нещо!

Не би могъл да си отиде, без да се сбогува, това беше невъзможно! Една последна дума, един последен поглед сигурно бе запазил за нея! Тя чакаше. Но нищо не се случи! Измина половин час. Тя гледаше през сълзи към вратата. После иззвъня телефонът. Помисли си, че още веднъж ще чуе гласа му. Но беше баща й.

— Скъпа, какво за бога става с теб? Да не си си загубила гласа?

— Загубих всичко, татко!

Баща й бе разбрал веднага.

— Опаковай си багажа и се връщай веднага, бейби! Можеш ли да го направиш, или да изпратя да те вземат!

— Ще го направя, татко!

И после сълзите й текнаха безспир, защото бе разбрала: той замина, замина и няма да се върне! Без раздяла!

Не знаеше как ще стигне до Сейнт Томас и самолета. Някак си бе успяла да се придвижи, да лети, да се прехвърля, и да пристигне.

Спомняше си смътно, че с чека на Тери бе платила сметката си в хотела.

Тя влезе в елегантното жилище на баща си над Сентрал Парк. Щеше да остане тук за известно време. Отпусна се на коженото канапе и го загледа.

— Искаш ли да поговорим, или сега не ти е до това, дете?

— В момента не, татко! Нека минат няколко дни.

— Трябва ли — както ти обещах — да му извия врата?

Той видя опит за усмивка на измъченото й лице. Ако мъжът в момента бе пред него, със сигурност би изпълнил заканата си. Не можеше да гледа как Елизабет страда. Кой беше човекът, причинил й толкова болка?

— Обичам го! — каза тихо Елизабет. — Затова всичко е толкова трудно.

— Да го потърся ли? Ще го намеря! Питър Фостър, бъдещият зет на конкурента ни, едва ли е трудно да бъде открит!

— Знам, татко, но е безсмислено! Той ще се жени за дъщерята на мистър Джонсън. И няма да я изостави пред сватбата им.

— А какво ще стане с теб?

— Той не може да се отдели от нея!

— Не може да се отдели! А мислил ли е за последиците, когато те е ухажвал?

— Татко, всичко просто свърши! И не можем да направим нищо срещу него! Аз съм достатъчно нещастна, така че, моля те, не ме упреквай повече. Остана ми само любовта към него! — тя целуна баща си и се оттегли в стаята си.

Два дни по-късно все още не бе напускала апартамента. И отново стоеше срещу баща си — бледа, негримирана и тъжна.

— Не мога да понасям повече това! — заяви Робърт Уинтри. — Нещо трябва да се направи. Ще измисля нещо!

Елизабет се опита да се направи на заинтересувана.

— Като имаш проблеми, не значи, че трябва да се погребваш! — започна баща й. — И най-доброто лекарство срещу любовната мъка, е, разбира се, работата, помага естествено и времето!

— Знам татко, но времето следва собствения си ход!

— Права си, дете. Значи остава само работата!

— И какво предлагаш?

— Забрави ли първоначалния си план, бейби? Някога искаше да работиш на един от нашите кораби като мениджър. Е?

— Не знам. Толкова съм скапана, татко! За това е необходима енергия, по-добре да се откажа.

— Е, нека започнем постепенно. Имам предвид една служба в компанията. Ще поработиш известно време, ще се поогледаш, ще бъдеш между хора, а вечер старият ти баща ще се радва да те види. Е, съгласна ли си?

Тя мисли цялата нощ. На сутринта прие предложението.

Елизабет започна в огромната сграда на 31-ва улица, на ъгъла на Медисън Авеню, като помощник в отдел „Кадри“. Едва ли някой знаеше, че е дъщеря на собственика и тя беше доволна от това. Офисът на баща й бе на 43-ия етаж. Тя го посещаваше един път дневно, а вечер бе почти напълно изтощена от непривичната дейност. Но тя издържа и Робърт Уинтри беше много горд с нея. Елизабет бавно възвръщаше присъщата си жизненост, но не забравяше Питър Фостър денем и нощем. Нощите бяха най-тежки! Тялото й крещеше за него и от несбъднат копнеж тя често плачеше в съня си.

В продължение на две седмици след пристигането си тя не разгърна нито един вестник и не включи телевизора нито веднъж. С ускорена стъпка минаваше покрай будките с вестници. В един от тези дни трябваше да се състои сватбата на Тери Джонсън и Питър Фостър. Самуел Джонсън беше богат и известен и вестниците сигурно щяха да отпечатат снимки от събитието. Елизабет не искаше да види ни една от тях. Не искаше и да види репортажа по телевизията. Искаше да запази Питър в спомените си такъв, какъвто го познаваше. А не до тази Тери Джонсън!