Лайза Хел
Елизабет (7)

VII

Елизабет не знаеше какво да избере. Вечеря или Питър. Ставаше й зле само като си помислеше. Той не беше споменал за вечеря. Но все пак трябваше да е гладен! И сигурно щеше да вечеря в хотела. Трябваше да го издебне, нямаше да е трудно.

След освежителния душ се вмъкна в тясна морскозелена рокля — знаеше, че изглежда умопомрачително в нея — гримира се и слезе в бара. Главата все още я болеше, затова си поръча само минерална вода.

— Извинете!

Красив пъргав мъж, очевидно южноамериканец, с фантастично извити очи, леко гърбав нос и нежно лице се изправи до нея.

— Извинете ме, просто исках да поговорим. Възхищавам ви се от няколко дни. Мога ли да седна до вас?

Елизабет го наблюдаваше нерешително. Беше й напълно безразлично дали ще седи тук, или някъде другаде. Тя кимна и непознатият зае столчето до нея на бара.

— Направо сте омагьосваща! — той хвана ръката й.

Тя ядосано я отдръпна, и в същия миг съзря Питър! Той стоеше на вратата и я наблюдаваше с мрачно изражение. Изглежда бе немалко време там, наблюдавайки настоятелния обожател. Ядосаният му поглед не обещаваше нищо добро. Тя веднага разбра, че той ревнува, и настроението й скочи до небесата.

Тя му махна приятелски като на най-близък другар и Питър бавно се приближи.

— Бих искала да ти представя… — тя погледна очаквателно непознатия.

— Рамон Гарсия!

— Бих искала да ти представя мистър Рамон Гарсия. Току-що се запознахме!

Рамон протегна към Питър загорялата си ръка, на която блестяха два големи, безвкусно изработени пръстена. Елизабет беше сигурна, че не са истински. Питър пренебрегна ръката и се поклони едва забележимо. Елизабет ликуваше — беше познала, той наистина ревнуваше.

— Моля да ни извините — помоли тя Рамон Гарсия и премести погледа си към другия мъж — но имахме уговорка за вечеря.

Изправи се и хвана под ръка учудения Питър.

— Може би ще се видим по-късно!

Рамон засия.

— Ще ви чакам тук, ако ще и цяла вечност! — каза той.

Елизабет потисна усмивката си. Цяла вечност! Може и тъй да стане, защото нямаше никакво намерение да се среща и да говори повече с него, той й бе нужен само да запали ревността на Питър, за да направи той всичко за нея. Включително да забрави годеницата си!

По време на вечерята Питър седеше безмълвен срещу нея. Беше се ядосал на натрапчивия непознат, тъжен от неизбежната раздяла с Елизабет и страстните им нощи, и с лоши опасения за утрешния разговор със Самуел Джонсън. Нещастията му се допълваха от пълната безпомощност да се справи с чувствата си към Елизабет. А тя го следеше скришом с весела искра в погледа.

— Защо да не отидем тримата в казиното по-късно? — запита тя уж невинно. Естествено нямаше никакво намерение да кани Рамон, просто искаше да изпита реакцията на Питър.

— Не съм играч! — отвърна сухо той.

— Е, не трябва да си кой знае какъв комарджия, за да заложиш някой долар в казиното, Питър!

— Така ли? Значи отиваш там само за да подишаш въздуха на големия богат свят? Жени като теб…

Елизабет остро пое въздух. Кръвта изби ядосано по страните й.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах! — отвърна той натъртено.

Елизабет го стрелна с искрящите си от гняв зелени очи и изсъска:

— Въздуха на големия богат свят го вдишвам по съвсем друг начин, и най-малко за това имам нужда от казиното. И едва ли ще може да ме впечатли с нещо! Всеки знае, че този въздух не се състои само от тамян и благовония, а има и достатъчно смрад в него!

— Не вярвам зловонието да те смущава, скъпа моя!

Питър знаеше, че последната му бележка е непочтена. Но лекотата, с която тя разговаряше с този Рамон, го ядоса безкрайно. И ако не отидеше с нея, изглежда нямаше да се посвени да прекара нощта с новия си приятел. При мисълта, че красивото й тяло ще се изпъва под целувките на Рамон, той усети как кръвта му забумтя в слепоочията. Беше го наранила и искаше да й отмъсти. А че беше направила едно съвсем безобидно предложение, изобщо не го интересуваше. Най-малко Рамон я привличаше в момента, но той не го разбра.

— Ти, ти…

От вълнение Елизабет не намираше думи, които да й изглеждат подходящи.

— Ти, ахмак такъв! — изтръгна се от нея накрая.

Тя бе толкова прелестна в гнева си, че Питър неволно се разсмя.

— Ахмак ли? — запита той. — Що за дума? Звучи чуждоземно!

— И наистина е чуждоземна! Господи, на всичко отгоре си и необразован!

— Европейска ли е?

— Чувала съм я в Германия!

— Била си в Германия? Мислех, че не си напускала Америка!

— Абсолютно не ме интересува какво си мислиш! Нямам намерение да ти разказвам къде и защо съм била!

Питър реши да опита помирение.

— Не исках да те засегна, Елизабет — той посегна към ръката й и я задържа със сила, когато тя се опита да я измъкне. — Сигурен съм, че не отиваш в казиното, за да впечатляваш богаташите с дебелите портфейли!

— Кой знае! — Елизабет не се хвана на увещателния му тон. Беше я ядосал и обидил, тя нямаше да му прости скоро. И за да го засегне възможно най-болезнено, подхвърли: — Предполагам, че вече има поне един с достатъчно дебел портфейл, за да си заплати една нощ с мен!

Питър почти строши чашата си.

— Значи, такава си била! — изръмжа той.

Елизабет замахна. Плесницата прозвуча толкова гръмко, че привлече немалко любопитни погледи. Тя скочи рязко на крака и столът й политна към пода. С напиращи в очите сълзи Елизабет профуча между масите, изтича по стълбите и нахлу в стаята си, където хълцаща се хвърли на леглото. Е, всичко бе свършило! Никога нямаше да си простят! Но един ден… Тя си представи смаяното му изражение, когато един ден срещне Елизабет Уинтри! О, да, този ден щеше да настъпи. И това щеше да е отмъщението й, нейното сладко отмъщение!

Минаха часове, преди да се успокои. Беше станало твърде късно, за да излиза тепърва. Не се сети и за миг за Рамон, който сигурно я чакаше на бара, както бе обещал. Надигна се от леглото и се разсъблече. През отворената балконска врата долиташе високото цвърчене на хиляди цикади. Огромна ярка луна бе увиснала в небето и хвърляше лъчите си над тъмната вода и пясъка, протегнал се като бяла, безкрайна линия.

Тя постави влажна кърпа на подутите си очи и се унесе в неспокоен сън.

 

 

По-голямата част от гостите в салона видяха спречкването между Питър и Елизабет, но Рамон го пропусна. Той седеше на бара, радвайки се на уговорката с Елизабет. Погледът му често се отправяше към вратата, очаквайки появяването на привлекателната блондинка. Но вместо нея на бара се появи Питър.

Беше се помаял още около половин час след ефектното оттегляне на Елизабет. Любопитните погледи на гостите не го интересуваха.

Искаше да удави неприятното чувство от скарването с Елизабет с едно силно питие. С тази жена не можеш да имаш и една спокойна минута! Би могъл да й извие врата в такъв момент! Беше се държала като истинска мръсница! Дано поне подпише декларацията по-скоро, за да се свърши с всичко това.

А на бара седеше Рамон и му се усмихваше жизнерадостно. Питър го отмина и зае възможно най-отдалеченото столче. Но Рамон беше настоятелен. Той го последва и установи приятелски:

— Хубава вечер! В тропиците човек не забелязва как лети времето.

Питър си поръча първото уиски и му хвърли студен поглед.

— Чакате дамата ли?

Какво искаше този негодник? Питър гаврътна наведнъж уискито си, поръча следващото и взе да се ядосва на Рамон все повече и повече, при това без никаква основателна причина.

— Много е красива! — опита се Рамон да поддържа разговора.

— Знам! И вие сигурно веднага сте й го казали!

— Естествено, мосю! Какво друго би очаквала една жена? А при въпросната дама комплиментът бе съвсем искрен. Не ми бе никак трудно да изразя възхищението си.

— Може и да изглежда хубава, но е една малка мръсница!

— Не бива да говорите така за нея, мосю!

— Говоря каквото искам! И ви казвам, че е мръсница и студена като лед!

Що за глупости говореше? Знаеше отлично каква е тя! Защо лъжеше?

— Но когато срещне истинския мъж, ще се разтопи! — Рамон вече се бе досетил, че Питър и Елизабет са се скарали.

Питър си поръча нова чаша.

„Изглежда русата хубавица го е изхвърлила, независимо от добрия му външен вид!“ — помисли си Рамон доволно и подхвърли на глас:

— Естествено, такава красавица не влиза в леглото с кого да е!

— Може би не с всеки, но със сигурност с доста! — отвърна кисело Питър.

— Може би… — Рамон не можа да си спести бележката — поне не и с вас! — насмешлива усмивка заигра на устните му.

Питър кимна, замахна с ръка и стовари мощно кроше в брадата на Рамон. Рамон се строполи на пода.

— Мосю, мосю! — барманът пъргаво се прехвърли през плота и заплаши Питър с юмрук. — Не желая разправии на бара си, мосю!

Той напълни чаша с вода и я лисна в лицето на лежащия на пода Рамон. Секунда по-късно Рамон отвори очи, изправи се с мъка и потърка наболяващата си брадичка.

Всичко бе продължило само няколко секунди и междувременно Питър — отдавна вече пиян — заразглежда удивено юмрука си. Наистина ли бе ударил Рамон? Случваше му се за първи път! Никога досега не беше посягал на човек!

— Пихте достатъчно за тази вечер, мосю! — намеси се барманът и подхвана крепко Питър през рамото.

— Оставете ме! Нямам нужда от бавачка!

— Пиколото ще ви съпроводи до стаята.

— Плюя на това!

Без да погледне повече към Рамон, той се затътри през бара.

Спря пред апартамента на Елизабет. Дали да не почука и да признае геройството си? Не беше ли по-добре просто да я притисне към себе си и да й каже, че я обича? Но тя едва ли щеше да му повярва. И дали наистина я обичаше? Беше ли съвсем сигурен в това?

Това беше въпросът, който го оплиташе като муха в паяжина!

Той с мъка отвори вратата на собствената си стая. Беше му дошло до гуша! А утре всички щяха да се нахвърлят отново върху него: бъдещият му тъст, годеницата му, този лигав Рамон. И Елизабет сигурно вече нямаше да му проговори!

 

 

Елизабет се събуди в по-добро настроение и реши просто да игнорира събитията от предишната вечер. Ако Питър беше достатъчно умен, щеше да постъпи по същия начин.

На закуска тя съобразяваше колко ли още време Питър би могъл да остане на острова. Знаеше, че той ще трябва да даде показания пред съда, но кога? Беше забравила — или по-скоро — беше ли й казал?

Внезапно сърцето й затупа лудо — ами ако вече е отпътувал? Тя скочи и се запъти към салона на хотела. Момичето на рецепцията седеше до телефонната централа със слушалка в ръка, но я свали, когато видя панически махащата Елизабет.

— Само един въпрос! Мистър Фостър замина ли вече?

— Не, мадам! Пиколото току-що му занесе портокалов сок и вода в стаята.

Елизабет й благодари сияеща. Все още беше тук!

— Искате ли да говорите с мистър Фостър? Тъкмо го свързвам в момента? — извика момичето след нея, но тя вече се бе насочила към терасата. Обърна се към рецепцията и само поклати глава.

Закуската внезапно й се стори два пъти по-вкусна. Той беше още тук! Щеше да го види. Беше й все едно за каква я мисли — нали щеше да го види отново!

На масата й падна сянка. Тя бързо се обърна. Зад нея стоеше Рамон, облечен изцяло в бяло, с голямо тъмносиньо петно на брадата.

— Хелоу! — поздрави тя усмихната. — Какво ви се е случило?

— Наистина ли се интересувате? Мога ли да седна?

— Моля! Закусихте ли вече?

— Сутрин пия само чаша кафе!

— Тогава си поръчайте чаша кафе и ми разкажете откъде сте се украсили с тази скъпоценност?

— Много сте любезна, мадам, и затова ще ви простя, че снощи ме подведохте!

Елизабет му хвърли непринуден поглед.

— Наистина ли направих така? Господи, та аз наистина си легнах рано. Много съжалявам!

Тя захапа един хрупкав кроасан, а Рамон я загледа възхитено.

— Има ли цвят, който да не ви отива? — запита той ненадейно.

Елизабет спря да се храни и се огледа. Носеше червени шорти, червена ленена риза, сини обувки и синя лента в русите си коси.

— Не знам! — тя се засмя. — Не съм се замисляла върху това!

— Чухте ли вече какво се случи снощи? — запита Рамон. Тъмните му очи обхождаха всяка частица от тялото й.

— Не! — отвърна Елизабет. Усмивката й изчезна.

— Удариха ме заради вас! — той попипа насинената си брада.

— Моля? — Елизабет се задави и започна да кашля.

— Сбих се с мъжа, с когото сте винаги заедно!

— С Питър?

— Да, мисля, че така се казваше.

Тя отново се изкашля. Нещо бе заседнало в гърлото й. После някой я потупа по гърба.

— Така става, когато говориш с пълна уста! — беше Питър. — Не са ли те учили като дете да не го правиш?

Елизабет се разсърди на наставническия му тон.

— А теб не са ли те учили като дете да не налиташ на по-слабите?

Питър хвърли унищожителен поглед към Рамон. Значи той вече й бе разказал всичко!

Рамон сведе очи и заразбърква кафето си.

— И двамата трябва да се срамувате от себе си! — упрекна Елизабет мълчащите мъже. — И ако е вярно, че сте се сбили заради мен, не ви ли интересува моето мнение по въпроса?

Зелените й очи святкаха гневно.

— Мразя разправиите. Вас, Рамон, не ви познавам, и сигурно не бих могла да съдя за характера ви, но теб… — острият й поглед прониза Питър — смятах за по-разумен! Как можеш да се биеш заради мен, и то с неравностоен противник!

Рамон погледна неловко към тесните си рамене, а Питър си лепна злорада усмивка.

— Приятна сутрин, господа! Вече нямам апетит!

Елизабет отметна глава и се отдалечи с широки крачки.

— Е? — запита Питър язвително. — Доволен ли сте сега? И двамата се скарахме с нея!

С удоволствие би изпратил южняка още веднъж на пода. Седна да закусва възможно най-далеч от него и се опита да задуши яда си с безброй чаши кафе. И отново се запита защо Елизабет го въвлича в неща, които винаги завършваха с неприятности и разправии? Искаше му се отново да я има в ръцете си, както в приятните им сладки нощи — изглеждащи невъобразимо далеч сега.

В апартамента си Елизабет се преоблече. Избра чифт бикини, с които не би си позволила да се покаже на никои плаж в Ню Йорк, и с две бели плажни хавлии под мишница се отправи към басейна. Опъна ги на ръба, разположи се удобно, затвори очи и се остави на слънцето. Не след дълго почти всеки от мъжете, прекарващи ваканцията си в „Мулет Бей Ризорт“, се беше завъртял около нея. Но тя не се интересуваше от тях. Нито Питър, нито Рамон се показаха наоколо, и тя се зае с обичайните си занимания от началото на отпуската си — плуваше, печеше се на слънце и се отпускаше.

 

 

Питър през това време бе на километър от нея, седнал на една от черните скали, изпъкващи така ярко на фона на светлото великолепие на Карибските острови. Гледаше отнесено към светлосините рибарски лодки в далечината. И, естествено, мислеше за Тери и Елизабет.

Мислите му подскачаха като топче за пинг-понг в главата му. Тери — Елизабет! Елизабет — Тери! Тери — студена, позната. Годеницата, която тъй често му обръщаше хладно гръб в последно време.

Елизабет — любвеобилната, страстната, непознатата — същинско предизвикателство!

Не знаеше почти нищо за нея. Откъде беше? Къде живееше семейството й? Имаше ли приятели? Не знаеше дори дали е сгодена, женена или разведена! Всичко беше възможно! Дори и да има дете! Обичаше ли го? Беше го повярвал през горещите им любовни нощи, но може би това беше само желание за физическа наслада? Искаше ли го тя изобщо? Той притисна със стон ръце към слепоочията си. Главата му се пръскаше!

Може би нищо не беше вярно — освен едно: той се побъркваше по нея!

Нощта приближаваше. Слънцето се оцвети в пурпурночервено и почти без преход прозрачното небе почерня. Тропическата нощ се спусна. Питър се смъкна от скалата. Беше взел решение.

 

 

Елизабет бе от доста време в стаята си. След дългия престой под палещите слънчеви лъчи тя се бе разходила из градината на хотела, в която безброй хибискуси бяха разтворили карминеночервените си, прилични на коприна цветове. После сложи тъмните си очила и се качи на терасата да потърси Питър. Не го откри и разочарована се прибра в стаята си.

Сега лежеше във ваната, играеше си отнесено с уханната пяна и се чувстваше така нещастна! Нещата вървяха зле. Питър я изоставяше. А толкова се бе зарадвала за него, когато се събуди.

Тя се измъкна от ваната, изсуши се грижливо и се огледа колебливо. Не знаеше какво да предприеме. Нямаше желание да се облича. Поръча си чаша портокалов сок и блюдо плодова салата в стаята, похапна на терасата и загриза безсмислено ноктите си. Небесното зарево постепенно премина в сиво и после потъмня, морето се разстилаше тихо в зелено под нея, но копринената му мекота и разкошни цветове не я успокоиха. Чувстваше се тъжна. Вече мислеше да се върне в Ню Йорк. Беше загубила Питър, преди да успее да го овладее напълно — чувстваше го.

Телефонът я стресна. Беше баща й.

— Как си скъпа?

— Добре, татко!

— Не се преструвай, нещата ти не вървят! Познавам този глас!

— Да, наистина не вървят — предаде се тя.

— Заради мъжа ли е?

— Да, татко! Днес той се връща в Ню Йорк — при годеницата си!

— Каза ли ти го вече?

— Не, не още! Моля те, татко, не ми задавай въпроси, на които не мога да отговоря.

— Тогава ще те питам нещо, на което сигурно ще можеш да отговориш, скъпа. Каза ли му, че го обичаш?

— Не! И изобщо няма да му го кажа! Ако все още не го е забелязал, значи е толкова тъп, че не ме заслужава!

— Точно така, детето ми! Вдигни глава! Няма да се оставяш да те победят!

Лесно беше да се каже.

— Кога се връщаш? — запита баща й.

— Може би утре или вдругиден. Ще ти се обадя преди това.

— Какво стана с подписа ти?

— Питър — искам да кажа мистър Фостър — вече не ме пита за това; поне днес не ме е питал. Може би ще подпиша, не знам.

— Не знаеш! Звучиш жалко! Наистина не си добре. Ако този ми падне в ръцете, ще му дам да се разбере!

— О, татко…

След разговора настроението на Елизабет се разведри. Беше успокоително да чувстваш нечия опора зад себе си. Баща й и внушаваше точно това чувство!

 

 

Когато на вратата се почука, тя стоеше по бикини и къса риза пред огледалото, чудейки се дали да си легне, или да се облече и да слезе в бара.

Сигурно беше момчето, което трябваше да прибере чиниите от терасата. Тя му викна нехайно:

— Влез! — потънала в мисли за подходяща дреха. Момчето не можеше да надникне в стаята й. А и не се тревожеше от него.

Но после внезапно някой се изкашля в спалнята й — беше Питър! Тя вдигна ръце пред гърдите си и го загледа втренчено. Той остана да стои безмълвно пред нея с бледо лице и сиви, тъжни очи. Очевидно не се чувстваше добре, не й бе трудно да разбере. Протегна съчувствено ръце към него, той пристъпи напред, прегърна я и потопи лице в косите й. Елизабет забрави страховете и безпокойството си и се притисна плътно към него. Изглеждаше, че са стояли така цяла вечност. После той повдигна глава, погали нежно косата й и попита:

— Имаш ли време? Бих искал да поговорим.

— Да!

Те седнаха на широкото легло, най-удобното място, на което можеха да се разположат, и се отпуснаха на меките завивки. Елизабет се прилепи до него.

— Утре сутринта отлитам за Ню Йорк.

Каза го! Повече не можеше да го задържи в себе си. Елизабет се вцепени в ръцете му.

— Не мога другояче, Елизабет. Да изоставя жена си десет дни преди сватбата, не е почтено от моя страна. Нямам извинение!

— Но кой би могъл да те упрекне, Питър? — тя повдигна глава и го загледа с големите си тъжни очи. — Все още ли се съмняваш, че постъпваш правилно? Тогава щеше ли да се случи последното ни спречкване?

Питър замълча. Не можеше да й обясни чувствата си. Не се съмняваше дали Тери е подходяща жена за него, познаваше я по-добре от Елизабет, бяха сгодени от дълго време, сватбата беше планирана и съвместният им живот вече се приближаваше.

Но въпреки всичко това, въпреки Тери, сърцето му копнееше за Елизабет, а тялото му подлудяваше по нея. Защо трябваше да й обясни всичко това, а после да я напусне! Не беше честно!

— Не казвай нищо повече! — тя загаси светлината и се пъхна под завивката. — Съблечи се — помоли го тихо — и ела при мен!

Тя чу как дрехите му се свличат на пода и той се плъзна до нея под чаршафите. Притисна се щастливо и тъжно едновременно до топлото му тяло и не можеше да осъзнае напълно, че той отново е при нея!

— Обичай ме! — помоли Елизабет.

Питър започна нежно да целува лицето й, а големите му ръце галеха кожата й. Устните й се разтвориха с желание. Езиците им се галеха. Гърдите й се надигаха в ръцете му, изгаряйки за топлата му уста.

Никога не бе копняла толкова много за нежностите на един мъж!

Целувките му ставаха все по-буйни и все по-горещи. Главата му премина между гърдите й, по корема, по златистите косъмчета в долния му край. Бедрата й се разтвориха с готовност за него и тя пое жадно въздух. Когато проникна рязко в нея, Елизабет почти изпадна в блажен несвяст, усещайки членът му да се задвижи в нея. Той я любеше с отчаяние, граничещо с насилие, но на Елизабет това не бе достатъчно. Във все по-учестен ритъм те се стремяха към върха на наслаждението си. Елизабет остана без дъх, от нея се изтръгна вик, и в същия миг двамата потънаха в безумен екстаз.

После се отпуснаха един до друг, едва видими в лунната светлина, изчерпани, изтощени, но задоволени. Всеки стискаше партньора си в прегръдка, сякаш търсеха закрила в ръцете си.

Елизабет осъзнаваше, че това е последният им път, завъртя се към него изпълнена с отчаяние и прислони лице към шията му. Избиваше я на плач, но сълзите й не идваха. Тя повдигна глава и започна нежно да обхожда лицето, шията, очите на Питър с целувки, докато той с безнадеждно желание я притисна така силно към себе си, че повече не можеше да се движи.

И той я люби още веднъж, още по-горещо. Като че ли искаше да се запечати в нея, за да не го забрави! И тя никога нямаше да го забрави!

Събудиха се едновременно, след като бяха проспали не повече от час в прегръдките си. Бе едва единадесет.

— А сега… — Елизабет запали настолната лампа и се вгледа в бледото му лице — сега се обличаме и излизаме! Нито дума за раздяла! Нито дума за Ню Йорк! Не искам да се сбогуваме! Уважавам решението ти, любими, знам, че ти е много тежко, но не мога да променя нищо! Но ти трябва да ми подариш тази последна нощ!

В банята Питър я изкъпа като дете, после тя се зае с грима си особено грижливо, докато той все още се къпеше. Искаше да е най-красивата през тази нощ, без значение къде ще отидат. Питър трябваше да я запомни завинаги такава!

И тя бе изумително красива, когато малко по-късно напусна апартамента, хванала Питър под ръка. Тясна, прилепнала вечерна рокля с оголен до талията гръб, обсипана с хиляди сапфиреносини пайети, проблясващи като звезди при всяко нейно движение. Елизабет слизаше изправена и горда по стъпалата и от салона в нея се впериха възхитени погледи, сякаш излизаше направо от приказките! Тя забеляза излизащия от бара Рамон и се притисна леко до Питър. Рамон остана на място като вкопан от възхищение и дори не помръдна, когато минаха покрай него.

— Бедният негодник! — каза тихо Елизабет. — Не трябваше да го удряш!

— Не исках! Бях пиян и то заради теб! Опита се да направи някаква бележка по твой адрес.

— Сега това няма знамение — отвърна Елизабет. — Поръчай такси! Искам най-после да видя това казино!

Те изчакаха колата в салона. Хълбоците й се допираха така плътно до тялото му, че той отново усети надигаща се възбуда и бе доволен, когато таксито се показа.

Шофьорът им отвори вратата, един великолепен крак се оголи до бедрото, когато Елизабет се качваше, после вратата хлопна и колата бавно потегли.