Лайза Хел
Елизабет (6)

VI

На рецепцията имаше телеграма за Питър. Той разгърна и прочете:

„Разследването започва в понеделник — стоп — Какво става с подписа? — стоп — Предложи й пари — стоп.

Самуел“

Той смачка телеграмата и я захвърли ядосано в кошчето за отпадъци. Завъртя се и видя пред себе си Елизабет.

— Лоши новини?

— Можеше да се очаква! — той погледна смутено встрани. — Закуси ли вече?

— Не. Ще ми правиш ли компания?

Терасата беше почти празна. Седнаха един до друг и загледаха мълчаливо зелената вода и блестящо белия плаж. Цветовете тук изглеждаха по-ярки от където и да било другаде по света.

След закуската Елизабет попита:

— Какво мислиш за една разходка из острова? Ще ми се да се разведря; ако легна на слънце, главата ми ще се пръсне!

Питър помисли за телеграмата и се съгласи.

Един от шофьорите на такси се опита по забавен, но трудноразбираем начин да им разкаже историята на острова. Той непрекъснато се обръщаше усмихнат към двамата си пасажери, следящи пейзажа наоколо си с унили изражения.

— Страната все още не е застроена — обясняваше той, — като един голям национален парк. Плажовете ни са прочути, едни от най-добрите в света.

Елизабет посочи с опасение към пътя, докато я гледаше ухилен.

— Гледайте, моля ви, напред! Искам да се върна жива и здрава в хотела.

Шофьорът се разсмя, като че ли беше чул страхотен виц. Огромните му зъби блеснаха като перли.

— Не се страхувайте, мадам. Движение почти няма!

Питър изтри потта от челото си. Въздухът беше тежък, денят бе горещ. Колата нямаше климатична инсталация. През отворените прозорци нахлуваше топъл въздух, който не ги освежаваше.

— Сега сме на Бордо Монтен. Висок е над петстотин метра и е най-високият хълм на острова.

На върха шофьорът спря и Питър и Елизабет слязоха. От изградена специално за туристите платформа се разкри приказна гледка. Далеч към хоризонта лежеше мастиленосиньо море и приближавайки се към сушата, променяше цвета си в светлозелено. Бели платноходки се носеха през великолепно оцветената вода. Малки тъмнозелени острови се виждаха разпръснати тук-там като изумруди. Изгледът беше завладяващ.

Десетина минути по-късно шофьорът натисна клаксона и разходката продължи.

— Следваща спирка — Корал Бей!

Корал Бей се оказа тих, извит като дъга залив. Пътят до него минаваше през непроходима тропическа гора. Понякога пътят им бе препречван от магарета, кози или сиви патици. Те изобщо не се смущаваха от колата и с неудоволствие правеха път.

— Ще се гмуркате ли? — запита любезно шофьорът, когато наближиха залива.

— Не, за съжаление не — отвърна Питър.

— Корал Бей, Трънк Бей и Кинамон Бей са превъзходни за гмуркане, сър! За няколко долара получавате най-голямото си удоволствие за деня. Риби, шарени като в цветна книжка!

Елизабет и Питър размениха къси погледи. Може би си струваше да се опита? Но насладата от едно забавно потапяне под водата като че ли не ги привличаше в момента.

— Може би по-късно — промърмори Питър.

Елизабет бе на същото мнение. Тя внезапно си представи колко хубаво би било да са само двамата с Питър на плажа. В мислите си вече докосваше топлината на тялото му, мускулите му, здравия му торс.

Питър леко докосна ръката й.

— Не се ли чувстваш добре? Толкова си тиха! Не ти ли харесва тук?

„Харесва ми навсякъде, където си и ти“ — отвърна вътрешният й глас.

— Ако искаш да продължиш отпуската си на Сейнт Джон — започна неочаквано Питър, — няма да има никакви проблеми. Аз ще платя хотела, ти ще подпишеш… — той я погледна виновно.

Елизабет сложи тъмните си очила. Вече не можеше да гадае по израза на очите й. Вгледа се право напред и не каза нищо.

— Ще подпишеш — повтори той умолително, — и аз още тази вечер отлитам за Ню Йорк.

„Макар че изобщо не знам дали го искам — подхвърли той на себе си. — Това, че ми се цупи, не променя нищо в отношенията ни!“

И Питър си представи колко хубаво би било да са сами на плажа. Той рисуваше в съзнанието си любовта им на горещия пясък…

— Моля? — запита той, изтръгнат от мислите си.

Елизабет бе положила длан на ръката му.

— Знаеш ли дали на острова има казино? — запита тя. — Искам да играя на рулетка или Блек Джак! Разбира се, само за няколко долара! — подхвърли тя. — Не бих могла да си позволя да загубя пари. Изкарвам ги твърде трудно. Всъщност, ако бях заможна, едва ли щях да пръскам парите си по този начин.

— Игрално казино? — шофьорът се завъртя отново към тях. — Разбира се, че има игрално казино. По средата на острова, с разкошен изглед към Карибско море, очевидно, за да утешава тези, които напускат казиното с празни джобове.

— Благодаря, не смятам да съм между тях!

— Не съм играч — обади се Питър, — казината ме отегчават.

„Добре, скъпи! — помисли си Елизабет. — Макар че мисля, че ще ме придружиш, иначе ще се отегчаваш сам в хотела тази вечер. А по-късно ще видим…“

Сега те се движеха покрай брега и пред тях се показаха първите ниски къщи, варосани в бяло, едноетажни.

На Корал Бей ги очакваше малко пристанище за яхти и около дузина от най-красивите момичета, които Елизабет бе виждала някога. Те бяха от класа по гмуркане и очакваха пред клуба моторната лодка, която щеше да ги отведе до черния коралов риф, чиито разклонения можеха да се видят и от брега.

Питър и Елизабет се разположиха на терасата на ресторанта над залива и ги загледаха мълчаливо.

— Обзалагам се, че участват в конкурс по красота! — каза Елизабет и посочи към момичетата. — На острова постоянно се провеждат такива конкурси.

— Откъде знаеш? — попита Питър.

— От вестниците! Всеки го знае.

Един от гостите, който ги бе чул, се намеси.

— Не са от конкурс за красота, упражняват се в училището по гмуркане. Идват от всички краища на света. Нашият Пиер — личи си от името му — е парижанин. Изглежда всички момичета са го последвали, когато се пресели тук! — той се разсмя на собствената си шега.

— Била ли си в Париж? — запита Питър.

— Разбира се, че не съм! — отвърна Елизабет. — Откъде ти дойде на ума? Откъде бих събрала пари за пътуване до Европа?

Питър разглеждаше с присвити очи белите платноходки в далечината. Какво ли би било да зареже Ню Йорк и проклетия живот, който водеше там, и да прекоси морето на една от тези лодки? Животът му ще е далеч по-спокоен и хармоничен, ще държи Елизабет в ръцете си и ще бъде по-щастлив от всякога!

Елизабет се размърда. С удоволствие би узнала за какво мисли Питър в момента. Трябва да беше нещо приятно, защото лицето му се разведри, а очите му се отправиха към нея с нежен поглед.

— Извини ме! — измънка той. — За какво говорехме? За какво се нуждаеш от пари?

— За да пътувам до Париж, Питър. Ти бил ли си в Париж?

— Нямам време за това! Вечно старата история, Елизабет! Напъхаш ли се веднъж в тежкото еднообразно всекидневие, няма измъкване! Важи за всяка професия. Мен специално работата ме съсипва, изяжда цялото ми време!

„Значи си направо създаден да се шляеш с мен из Париж — помисли си Елизабет. — Вечер ще седим в някой тих бар, ще се гледаме в очите, без да забелязваме света около себе си, а после, хванати ръка за ръка, ще се скитаме из улиците на бляскавия, вечно пулсиращ от живот град. На всеки два метра ще спираме, за да се целуваме! И няма да правим впечатление на никого, защото в Париж никой не се обръща, за да гледа целуващи се двойки. И в тъмната топлина на хотелската ни стая ще лежим така притиснати един до друг, че влажната ни гореща кожа ще прилепва в прегръдките ни, и аз ще се разтапям под теб, и ще те моля да ме любиш…“

Елизабет замечтано гледаше силните му ръце.

Накрая таксиметровият шофьор ги извади от мечтите им.

— Пет часа, мосю! — изкрещя той, сочейки ръчния си часовник. — Време е за връщане!

Те хвърлиха пълен със съжаление поглед към разкошната вода и се качиха в колата.

— Искате ли да видите Анаберг? — запита ги шофьорът. — Захарна плантация от осемнадесети век? Или — още по-романтично — една от червените скали в клисурите по крайбрежието? И двете са ни по път.

— Не, не и днес — помоли Елизабет, — искам да се върнем по най-бързия начин в хотела.

Влажната жега не й се отразяваше добре, а и главата все още я болеше.

— Тогава обратно към хотела! — разпореди се Питър. — Но все пак ни разкажете за клисурата!

Водачът натисна така внезапно педала на газта, че колата подскочи рязко напред. Няколко пилета, които се бяха събрали мирно около пясъчната ивица до пътя, се разлетяха с крясък. Елизабет им хвърли загрижен поглед, но жълт облак прах закри задното стъкло.

— Клисурата — започна шофьорът, — е разположена между Лайнстър Бей и Френсис Бей и е заобиколена от червени скали. Едно предание разказва, че…

Той сви рязко, за да избегне лежаща на пътя черно-бяла коза, колата се наклони и Елизабет се оказа в ръцете на Питър. Слънчевите очила се смъкнаха от лицето й. Погледът й издаде непоносимия копнеж по него и Питър не се забави да я целуне горещо.

— Едно предание разказва — повтори шофьорът и се завъртя усмихнат към тях.

Елизабет отблъсна Питър от себе си и се изправи на седалката.

— Моля! — Питър й подаде очилата.

— Благодаря! — тя ги надяна на лицето си с упорито изражение.

— Едно предание — започна шофьорът за трети път — разказва, че от тях в морето се хвърляли непокорните африкански роби.

— Ужасно! — промърмори Питър, преструвайки се, че слуша напрегнато. В момента съвсем не му беше до тази история. Съблазнителното тяло на Елизабет го бе извадило от контрол и той много трудно потискаше възбудата си.

— Да, сигурно е било ужасно! — потвърди шофьорът. — Морето се разбива там с бесни вълни в скалите и да попаднеш на скалите означава сигурна смърт!

— А защо са искали да се убият? — запита Елизабет.

— Те са били цветнокожи от Мартиника, мадам. Участвали в робско въстание и ги изпратили тук на заточение. Те предпочели смъртта пред работата като роби в памуковите плантации на Сейнт Джон!

— И от кръвта им скалите се обагрили в червено?

— Да, мосю! Боядисали се в червено от кръвта на тези борци за свобода. Дори бурният плисък на морето не могъл да измие кръвта им.

— Колко тъжно! — прошепна Елизабет и потрепери. После погледна несигурно към Питър.

Тогава шофьорът внезапно започна да си свирка весела песничка. Вероятно това трябваше да означава: историята е измислена само за да се създават емоции за туристите, в нея няма нищо вярно. Елизабет си пое дъх.

Преди да се разделят пред стаите си в „Мулет Бей Ризорт“, Питър помоли още веднъж.

— Помисли си още веднъж, Елизабет! Имам предвид подписа. Самуел Джонсън сигурно с нетърпение чака да му се обадя.

Заболя я от деловия му тон. Сви рамене и му обърна гръб. „Колкото повече ядове имаш с бъдещия си тъст, толкова по-добре! А ако крахът в служебните ти задължения доведе до отменяне на сватбата ти, ще бъде най-добре!“

Неприятностите действително не му се разминаха, и то по–скоро, отколкото очакваше Елизабет.

— Справи ли се най-сетне с нея? — запита Самуел Джонсън.

— Не, сър, мис МакКръти отказва, както и преди.

— По дяволите! Ако до два дни не си в Ню Йорк с проклетия подпис, тогава… тогава…

Самуел Джонсън не довърши и тресна слушалката на апарата.

Питър седна с въздишка на леглото и зарови ръце в косите си. Опитваше се да открие изход от трудната дилема, но разумът му някак отказваше да мисли логично.