Лайза Хел
Елизабет (5)

V

— Слушай, Тери! Само след десет дни е сватбата ви, а годеникът ти се подвизава безгрижно някъде по света!

Тери беше твърде заета да отделя имена в един дълъг списък и изглежда в първия момент не чу приятелката си.

— Извинявай! Какво каза? — запита тя.

— Казах как ти понася това, че десет дни преди сватбата ви Питър не е в Ню Йорк?

Тери я загледа с леко раздразнено изражение на големите си кафяви очи.

— Хм! — каза тя и загриза златния си молив. — Имаш право! Това си е жива наглост от негова страна.

— Наглост? Е, не го твърдя.

— Но го мислиш, скъпа!

Тя вдигна списъка пред себе си, изкриви грозно лице и сви устните си. С поглед, от който приятелката й се дръпна ужасена, тя скочи на крака.

— Тази подготовка ми втръсна! До гуша ми дойде! Трябва да поговоря с татко. Той го изпрати! Всички мъже са еднакви! Изобщо не ни разбират!

Тя си наметна разкошното тъмнокафяво палто от норки и погледна посипания си с диаманти ръчен часовник гривна.

— Малко след полунощ! Трябва все още да е в офиса си! Това е любимото му време за работа, никой не го смущава.

Тя пъхна листа с имената на гостите в чантичката си и изчезна.

Самуел Джонсън се бе вглъбил в документа пред себе си, когато вратата на офиса му се разтвори рязко и дъщеря му нахълта вътре.

Лицето му светна. Неговата Тери, любимката му, тираничната му дъщеря, бе намерила време да го посети!

— Каква приятна изненада, дете! Вече си мислех, че отдавна си забравила стария си татко!

— Как бих могла, татко! Не говори глупости! Но изглежда някой е забравил мен!

— Кой би могъл да те забрави, скъпа?

— Ти и Питър, ако нямаш нищо против!

— Аз и Питър! — Самуел Джонсън поклати глава. — Наистина, скъпа, не бива да казваш тези думи дори и на шега. Ние двамата сме най-големите ти обожатели.

— И защо той — един от най-големите ми обожатели — не е в Ню Йорк? Сега, почти пред сватбата ни, когато имам нужда от него!

— Той отсъства по служба, знаеш много добре!

— Вече ми го каза, но отдавна съм го забравила. Искам веднага да го върнеш обратно! Той трябва да ми помага тук. И освен това, не си ли чувал за мъже, които малко преди сватбата си изчезват завинаги? По дяволите, защо трябваше да изпращаш точно него!

Тери скочи възбудена и закръстосва из офиса.

— Тери — опита се да я успокои баща й, — ръководя предприятие за милиони и искам да го ръководя още известно време! Имаме проблеми с един от пасажерите си, който не иска да ни съдейства. Сигурно вече си чула за катастрофата в Карибско море?

— Да, чух, чух! — отвърна нетърпеливо Тери. — Но това изобщо не ме интересува!

Самуел Джонсън въздъхна. Такава си беше тя, неговата малка Тери, мислеше само за себе си!

— Добре, щом не те интересува, няма да те отегчавам с подробности, бейби! Само това: изпратих Питър на Сейнт Томас, за да се справи с този пасажер.

— И защо точно Питър? — избухна отново тя. — Имаш стотици служители, не може всички да са пълни некадърници!

— Разбира се, че не, Тери! Но Питър ги превъзхожда всички по чар и жизнерадост, а и със способността си да убеждава, и това също знаеш добре!

— Знам го — потвърди тя кисело. — Не се ли е справил вече? Кога го очакваш обратно? И защо никой не ми казва нищо?

— Престани! — помоли я Самуел Джонсън. — Днес наистина си непоносима, Тери. И за да отговоря на въпросите ти: не, все още няма успех в работата си, очаквам го да се върне най-късно утре, и никой не ти казва нищо, защото никой не може да те открие, дете! Телефонът ти или е зает, или не отговаряш, а и телефонния секретар не включваш никога!

Тери сви немирно рамене.

— Забравям, е и, какво от това? — подхвърли тя. После попита смутено: — Наистина ли си се опитвал да се свържеш с мен, татко? И мислиш, че Питър също е звънил?

— Кълна се, бейби! Знаеш как се тревожа за теб, а съм сигурен, че и Питър се е опитвал да се свърже с теб.

— Е, добре — тя седна нацупена в креслото за посетители срещу него. — Прощавам ти!

Самуел Джонсън се запита раздразнено какво има да му прощава дъщеря му, но се оказа достатъчно предпазлив да не попита.

— Ще ти направя едно предложение, детето ми! — каза той добродушно. — Идваш утре сутринта в офиса ми, вземаш една от секретарките ми и заедно с нея уреждате проблемите с писмата и поканите. Смяташ ли, че това ще ти помогне?

Тери си играеше нервно с черните си кожени ръкавици. Погледна баща си с изражението на болно малко момиченце и отвърна:

— Може би! Ще си помисля до утре!

— А що се отнася до нашия Питър — продължи Самуел Джонсън, — нещата са съвсем прости, детето ми! Ако той не може да се свърже с теб, защо ти не опиташ да се свържеш с него? Той сигурно ще се зарадва на изненадата!

Тери хвърли към баща си последен нацупен поглед изпод полуспуснатите си клепачи.

— Щом искаш — каза тя дръпнато, — макар че едва ли си заслужава. Ами ако изобщо не се зарадва на обаждането ми?

— Разбира се, че ще се зарадва!

— Добре. Имаш ли номера му? Къде можем да го открием? Още ли е на Сейнт Томас?

— Не. Днес той и тази упорита персона са отпътували за Сейнт Джон — той се опитваше да не подскаже на дъщеря си, че „тази персона“ беше в женски род. Тери беше така непредсказуема. Нямаше гаранция как ще го приеме — спокойно или с ярост, а и би могла да направи на Питър гневна сцена по телефона. По-добре бе да му спести това.

Докато чакаше да го свържат с рецепцията на „Мулет Бей Ризорт“, той кимна съзаклятнически към дъщеря си.

— И се спогодете, Тери. Не бъди толкова заядлива с него. Не е за собствено удоволствие на този остров!

От рецепцията на „Мулет Бей Ризорт“ се обадиха и Самуел Джонсън попита за Питър.

— Свързвам ви! — чу се глас, и веднага след него прозвуча Питър.

— Ало?

Джонсън подаде слушалката на дъщеря си.

— Ало? — извика Питър още веднъж в слушалката, и Тери отвърна:

— Какво става с теб? Защо си се разкрещял така? Звучиш така враждебно! Аз съм, Тери!

— Тери! — Питър беше слисан.

— Да, Тери! Годеницата ти! Какво, вече си ме забравил ли? — усмивката, с която бе поела слушалката от баща си, изчезна.

Самуел Джонсън, на когото началото не се хареса, я заплаши с пръст, сви шепите си като мегафон и прошепна:

— По-мило! Бъди по-мила с него!

Тери не обърна внимание на увещанията на баща си. Тя намръщи чело и се изправи. Със слушалката на ухо започна да обикаля из офиса.

— Защо не се обаждаш, Питър? — запита заядливо тя. — Не смяташ ли, че ме обиждаш по този начин? Аз мога дори да се пръсна тук в Ню Йорк, а ти няма и да разбереш, да, дори няма и да се загрижиш изобщо! И при това все още не сме женени! Не бих могла да си представя как ще се отнасяш с мен след сватбата! Имаш ли да кажеш нещо за свое оправдание!

— Ах, Тери! — започна търпеливо Питър. — Не ти ли идва нещо друго наум, освен да ме засипваш с обвинения? Търсих те безброй пъти, но не можах да се свържа с теб! Или не си вкъщи, или телефонът ти дава заето. Защо не включваш телефонния си секретар?

— Господи, струва ми се, че чувам ехото на баща ми! Същото се опита да ме убеждава и той! Е, мразя секретаря, затова и не го използвам. Можеш ли да се закълнеш, че си ме търсил?

— Кълна се!

Питър хвърли поглед към банята. Съвсем отчетливо се чуваше плисъкът на вода. Изглежда Елизабет се къпеше. Слава богу! Това щеше да я забави известно време.

— Кога се връщаш в Ню Йорк? — запита унило Тери.

— Нямам представа, Тери. Знаеш защо съм тук.

— Знам, макар че е било чиста глупост от страна на татко да изпрати точно теб. И се опитва да ме убеждава, че ти си единственият, който може да свърши тази важна служебна работа! Намирам ви за много безотговорни, скъпи мои! Аз съм се заела тук с подготовката на сватбата, а никой не ми помага! И двамата притежавате тактичността на африкански слон, ако искаш да чуеш искреното ми мнение!

Питър обаче не се засегна особено.

— Баща ти искаше… — започна той, но Тери не го остави да продължи.

— Баща ми, баща ми! Не се крий все зад баща ми! Що за мъж си ти? Не можеш ли да поемеш собствените си отговорности! Сватбата не е детски рожден ден. Една сватба коства маса нерви, и то мои нерви! Търча като кон!

Тук Питър й вярваше. Той придърпа чаршафа над голото си тяло и въздъхна леко. През отворената врата на терасата нахлу нежен, топъл тропически въздух, а от терасата под апартамента му долиташе лек смях и звън на чаши. В банята бе утихнало.

Тери говореше високо, бързо и без да има намерение да спре, но той вече почти не я слушаше. Само след секунди щеше да държи в ръцете си малкото, хубаво личице на любимата си, пълна с желание да му дари всичко, което не бе срещал у никоя друга! Русите й коси ще блестят като сребро на светлината на луната, дълбоките й очи ще го гледат така всеотдайно! Нежният й глас ще му шепти думи… думи, които Тери никога не използваше.

— Чуваш ли ме все още, Питър? Питам за трети път, защо този тип те разиграва толкова дълго време?

— Какъв тип?

— Този, който отказва да подпише!

— Но това не е мъж, Тери. Това е жена.

— Жена? — Питър можеше да си представи как в кафявите очи на Тери се разгаря опасна искра.

Самуел Джонсън, който отново се бе задълбочил в документите си, повдигна глава. Познаваше гласа на дъщеря си. В момента тонът й не обещаваше нищо добро.

— Жена! — повтори Тери.

— Да, жена! Баща ти не ти ли каза? Но това всъщност няма значение. Мъж или жена, става дума само за подписа й.

Той погледна виновно към банята. Как ли би реагирала Елизабет, ако чуеше думите му?

— Не, татко не ми каза нищо! — тя буквално пробождаше с поглед баща си. Самуел сведе бързо глава и се наведе над бюрото си. — Баща ми винаги употребяваше „тази персона“! И що за жена е тази? Млада? Хубава? Чаровна? Забавлявате ли се добре?

— Моля те, Тери! Посред нощ е! А и аз съм уморен. Не смяташ ли, че трябва вече да привършваме?

— Заблуждаваш ме, скъпи! Мислиш ли, че няма да забележа?

— Изобщо не те заблуждавам, просто вече искам да спя!

Питър дочу шум от банята. Елизабет изглежда се сушеше. Само след миг щеше да отвори вратата…

— Добре, спи тогава! Но ако разбера, че ме правиш на глупачка, със сватбата е свършено!

Тя хвърли нервно слушалката върху апарата, и в същото време на другия край на линията Питър затвори.

 

 

Минута по-късно Питър вече държеше ухаещото тяло на Елизабет в ръцете си и напълно забрави Тери. И когато тя започна да милва хълбоците му и да притиска разкошния си бюст към него, миналото изчезна от съзнанието му. Ако Елизабет в този миг го бе помолила да се ожени за нея, той щеше да се съгласи веднага. Възбуждаше го толкова много, че искаше да я обладае веднага, с нетърпението на ученик, дори без да изчака да задоволи напълно желанията й. Така и си мислеше понякога. А и истина беше, че Елизабет го желаеше толкова често, че желанията й изглеждаха неизчерпаеми. Тя дори не му оставяше достатъчно време да възстанови силите си.

— Спиш ли? — запита тя половин час по-късно.

— Не.

— За какво мислиш?

— За това, че отдавна не съм бил щастлив толкова много, както през тази вечер.

— Колко щастлив? Можеш ли да ми покажеш?

Той се разсмя тихо и положи глава между гърдите й.

Докато пръстите му си играеха с русите й коси, езикът му милваше зърната на гърдите и те набъбнаха от възбуда.

— Ненаситна си! — каза той. — Ще ме унищожиш!

— О, не мисля, че изглеждаш чак толкова зле! Искам през деня да си толкова уморен, че изобщо да не си спомниш за този проклет подпис!

— Бих могъл да те изнудя, моя малка, безскрупулна възлюблена!

Елизабет целуна рамото му и запита:

— Да ме изнудиш? Как?

— Така!

Той се полуизправи над нея. Стройните му хълбоци се очертаха в лунната светлина. Ръцете му се изпънаха, телата им престанаха да се докосват.

Елизабет виждаше колко е възбуден той. Протегна ръце към него и се опита да го притегли към себе си. Бедрата й се разтвориха. Изгаряше я огън.

— Вземи ме! — помоли шепнешком тя. — Ела! Ела!

Питър като че ли се наведе над нея, но не я докосна.

— Така! — каза той хрипкаво. — Така ще те изнудя! Ще подпишеш ли?

Беше игра и Елизабет го знаеше. Но в същото време беше и истина. Така копнееше за него, че беше принудена да каже „да“. Питър бавно се отпусна върху нея. Ръцете му я повдигнаха, притиснаха гъвкавите й хълбоци към тялото му. Със страст, граничеща с изпадане в безсъзнание, тя разтвори широко крака и го прие в себе си. Питър се прилепи в нея с диво желание и не се откъсна, докато двамата, впили ръце във влажните си от пот тела, не достигнаха едновременно екстаза си. После заспаха прилепени един до друг, твърде уморени, за да направят друго движение, и Питър все още бе в нея, в горещото й лоно.

 

 

На сутринта Елизабет бе изчезнала. Тя бе измъкнала ключовете за апартамента си от панталоните на Питър и се бе оттеглила там с двата си куфара, които бяха престояли през нощта в коридора, забравени и от двамата. Елизабет се бе влюбила в хотела. Стаите бяха същинска мечта. Портокалова коприна, кремави килими, бели плетени мебели, огромно, удобно легло, и изгледът към тюркоазното море, с проблясващи на хоризонта бели платна.

Елизабет стоеше на широката си тераса, на която излизаха двете й стаи, и се опитваше да си спомни какво й беше отговорил Питър. Вчера или завчера? Вече не знаеше колко дни са изминали откакто се запознаха. Страстните нощи изглежда замъгляваха разума й. Искаше да знае дали е женен. Беше ли споменал нещо за приятелка или годеница? Просто не можеше да си спомни. Тогава явно бе твърде пияна!

Един така добре изглеждаш мъж като Питър не можеше да не е попаднал в нечии ръце! Тя си спомни за собствените си авантюри. Да, имаше един мъж в Швейцария, и един във Франция, и един особено важен в Лондон, и, разбира се, Боби в Ню Йорк. Но всичко, случило се преди Питър, изглеждаше така невъобразимо далеч сега!

Щеше ли да се почувства засегната, ако Питър има приятелка? Не, разбира се, поне докато бяха на острова, но после…? Може би някъде го чакаше жена и той щеше да се върне при нея!

Доброто й настроение и задоволство от изминалата нощ започваха да бледнеят. Имаше само един начин да узнае истината — трябваше да попита Питър още веднъж.

След като се бе насладила на изобилната закуска и разходка по плажа, тя почувства как клепачите й натежават. Проспа половината ден, същото впрочем правеше и Питър. Събудиха се в ранния следобед почти едновременно.

Телефонът на Елизабет иззвъня.

— Мис МакКръти? — беше Питър.

— Да, сър? — отвърна тя весело. — Какво желаете?

— Бих ли могъл да ви поканя на вечеря, Ваша милост?

Елизабет се забавляваше да отговаря на изисканата му любезност.

— С удоволствие, мистър Фостър! — отвърна тя. — Ще ви бъде ли удобно в осем?

— Удобно ми е по всяко време, мис МакКръти!

Тя избра бяла копринена рокля с цепка на гърба, достигаща до талията й. Отпред беше пуритански затворена до врата. Русите й коси падаха сияйно златни по голия й гръб. Сложи си светлосини сенки, прокара спирала през миглите си, начерви пълните си устни с розов молив, огледа се взискателно в огледалото и се намери достатъчно хубава.

Точно в осем на вратата се почука. Питър се бе облегнал небрежно на рамката, кръстосал дългите си крака, ухаещ на скъп одеколон. Той й отправи топлия си поглед и тя почервеня. „Е, нощем това не ти се случва!“ — укори се мислено.

Тя се обърна да вземе чантичката си и Питър възхитено се вгледа в гърба й. Имаше разкошна, безупречна кожа. Бе така увлечен в гледката, че приличаше на малко дете, с отворена уста и увиснали рамене. Не знаеше защо се чувства така безпомощен в нейно присъствие — като омагьосан! Намираше се в такова объркано положение! Главата го заболяваше, когато се опитваше да мисли за това.

— Толкова си хубава! — пророни той. — Надявам се, че няма да се срамуваш с мен.

Носеше светлосиви меки панталони и кашмирен пуловер с изрязана яка, разкриващ якия му врат. Русите му коси се виеха над високото чело. За Елизабет гледката бе неотразима.

— Защо да се срамувам? — запита тя, без да разбира.

— Заради спортното ми облекло. Ти си така елегантна и ако не се лъжа, това се очаква от гостите тук. А аз трябваше да отлетя набързо от Ню Йорк, така че просто напъхах в куфара няколко дрехи за по-топъл климат и се озовах на островите.

— Искаш да кажеш, че си взел първия самолет?

— Не, тук съм със собствения си самолет.

— Имаш собствен самолет?

— Хм… — той потърка брадичката си — почти…

— Почти? Какво значи това — нает?

— Не бих ли могъл да ти обясня, докато се храним? — запита той и прекрачи прага.

Седнаха на богато украсена маса. Сервитьорът запали розовите свещи в сребърни свещници. Питър видя отражението си в очите на Елизабет.

— Мартини? — запита той.

— Не, днес по-добре да взема леко вино. Искам главата ми да е свежа тази вечер.

Питър поръча искрящо калифорнийско розе. Разглеждайки менюто, те си хвърлиха на няколко пъти многозначителни погледи над листите.

Питър бе решил да й разкаже за Тери, а Елизабет твърдо смяташе да го разпита за миналото му. И двамата обмисляха да започнат в най-удачния момент. Елизабет почти се боеше да узнае нещо повече за него, а Питър се страхуваше, че след признанието му тя ще го напусне. Времето минаваше, но никой не предприемаше решителната стъпка.

— Кажи ми нещо за хобито си? — запита Елизабет вместо това.

— Имаш предвид летенето?

— Да, интересно ли е? Трудно ли е? Скъпо ли е? Всеки ли може да се научи?

— Мисля, че почти всички могат да се научат да карат самолет. Естествено не е евтино, и трябва да отделиш доста време, преди да получиш разрешително.

— А самолетът? Изглежда мистър Джонсън ти плаща добре, щом можеш да си позволиш самолет!

— Е, той е само наполовина мой!

— А чия е другата половина?

Питър я погледна смутено със сивите си очи. Знаеше, че отговорът няма да й е приятен.

— На годеницата ми! — каза го най-после.

Той посегна към ръката й, но тя се отдръпна бързо. Беше сгоден, по дяволите, това надминаваше и най-лошите й очаквания!

— Годеницата ти? Богата ли е? Сигурно е богата, иначе нямаше да може да си позволи половин самолет.

— Тя е дъщерята на шефа ми, Елизабет! Дъщерята на Самуел Джонсън.

Тя оцени искреността му, макар че я засягаше дълбоко.

— Сигурно е полезно да се ожениш за дъщерята на шефа си — каза тихо. Трябваше да прозвучи презрително, но прозвуча безкрайно тъжно.

— Елизабет, моля те!

Елизабет знаеше какво иска да каже той: „Какво повече от един флирт по време на отпуска очакваш да има между нас? Не го приемай така трагично! Не съм ти обещавал нищо! И двамата получаваме това, което искаме — удоволствие, и не съм ли пределно искрен с теб?“

Всичко беше вярно, но й причиняваше толкова болка! Тя хлъцна. Дано поне буцата в гърлото й се разтвори по-бързо! А сега? Сгоден все още не означаваше женен. Трябваше ли да отложи въпроса?

— Определен ли е вече денят на сватбата? — запита тя с възможно най-хладния си тон.

— Да, само след една седмица!

Тя се втренчи в него с широко отворени очи. След една седмица? И той, далеч от Ню Йорк, се забавляваше с друга, докато там годеницата му най-вероятно бе затрупана с хиляди тревоги и задължения по подготовката на сватбата?

Тялото на Елизабет се стегна, тя започна леко да трепери, нещо се изкачи високо в гърлото й… Не, никакви сълзи, никакви хълцания! Тя се усмихна! Дори се разсмя, изпадна в истеричен, неконтролируем смях!

Питър се чувстваше напълно безпомощен. Преведе я набързо покрай масите, от които вече ги следяха с внимателни погледи. По стълбите тя започна да се успокоява. В стаята на Питър заплака.

— Това е само… — хлипаше тя, а Питър внимателно я взе в прегръдките си. — Аз само… знаех, че…

Той затвори устата й с устните си.

— Не мога повече без теб! — установи той, измъквайки я от роклята й. — И не знам какво ще става занапред!

Разгарящото се желание за взаимни ласки надделя над тъгата от възможната скорошна раздяла и те се отдадоха безрезервно един на друг.

Питър задържа Елизабет в изпълнена с нежност прегръдка, и тя полека се отпусна и заспа. Опрян на лакът, той дълго я наблюдаваше. В лунната светлина тялото й приличаше на блестяща мраморна статуя. Той не можа да заспи тази нощ. Мислите за бъдещето не му даваха покой.

На сутринта Елизабет се събуди до Питър и грижите от изминалата вечер я връхлетяха. Имаше три възможности: или веднага да го напусне и да го забрави, или просто да забрави факта, че е сгоден, или да му разкрие коя е в действителност. След основно обсъждане отхвърли последната възможност. Дори да развали годежа си с дъщерята на Самуел Джонсън и да остане с нея, тя винаги щеше да има неприятното чувство, че е сменил една богаташка щерка с друга! Възможност номер две — да забрави, че е сгоден — едва ли щеше да й се удаде. Оставаше номер едно; тя въздъхна тежко. Да се откъсне завинаги от него — това беше непоносимо тежко!

Завита в хавлията му, ухаеща великолепно на тялото и парфюма му, тя продължи разсъжденията си. „Сега е светъл ден! Сега тя, другата, е силна! Ще се заключа и ще скрия ключовете!“

Беше забравила напълно защо двамата са тук. И за момент дори не се сещаше за историята с неподписаната декларация.

Остров Сейнт Джон бе като цветна картичка. Но Питър и Елизабет бяха толкова заети един с друг, че не обръщаха внимание на красотите му.

На всичко отгоре очите на Елизабет през целия ден бяха препълнени със сълзи, така че едва ли можеше и да види нещо!

Вечерта наближаваше. Копнежът на Питър за скъпата му малка дама ставаше непоносим. Елизабет стоеше, все още облечена в неговата хавлия, в стаята си до леглото и гледаше към телефона. И когато той иззвъня, тя сграбчи толкова бързо слушалката, че от рязкото й движение апаратът полетя към пода.

— Ще се съгласиш ли поне да вечеряш с мен?

Как би могла да устои на този глас? Знаеше точно как изглежда физиономията му в момента. Тя въздъхна.

— Да!

— В осем?

— Да. Ще се радвам.

В осем той я взе. В девет вече й се бе завъртяла главата. В десет бе пияна. Искаше да забрави напълно грижите си.

— Ела! — помоли тихо Питър и я поведе към дансинга. — Преди да си се напила напълно, бих искал да потанцувам с теб.

Тя се отпусна в прегръдката му и си помисли, че това е единственото място, където може да го направи публично.

Тя преметна ръце през раменете му. Положи глава на гърдите му, чу ударите на сърцето му, мощни и учестени, и разбра, че е заради нея.

— А тази нощ? — промълви Питър.

Елизабет не отговори. Музиката прекъсна и Питър я заведе на бара. Поръча нови напитки, после спря да ги брои. Накрая двамата се озоваха в апартамента на Елизабет.

Елизабет почти изтрезня, когато Питър започна да я разсъблича. Тя запротестира:

— Тази нощ нищо, и утре нищо, и… изобщо никога нищо повече! — мърмореше тя и се опита да отклони ръцете му, но когато устните и езикът му се плъзнаха по нежната й шия и усети напрегнатата му мъжественост по голата си кожа, изостави всякаква съпротива. — Един последен, най-последен път! — мълвеше тя. Не знаеше дали Питър я разбира.

Хубавото й тяло се изтегна съблазнително. Питър бързаше да го покрие цялото с целувки. Устата му галеше нежно лицето й, а когато спря на устните, тя се вкопчи отчаяно в него.

— Вземи ме Питър, вземи ме!

Сграбчи ръката му и я пъхна между краката си. Започна да стене.

— По-бързо! — изстена. — По-бързо!

Тялото й като че изгаряше.

— Само още веднъж!

Питър нахлу в нея със страст, която само тази жена бе успявала да пробуди в него. Ако това беше действително последният им път, то той трябваше да продължи вечно! Те се въздържаха съзнателно, но после внезапно се понесоха на гребена на възбудата, потопиха се в нея и се забравиха. С висок стон Елизабет поведе Питър към дълбините на насладата.

 

 

„Любима моя! Прости ми! Не искам нищо да противоречи на волята ти. В бъдеще ще уважавам всяко твое желание! Благодаря ти за незабравимата нощ!

Питър!“

Елизабет откри бележката до възглавницата си, когато се събуди с пресъхнала уста и бучаща глава. Опита се да си спомни какво се беше случило предишната нощ. Проклинайки се, направи къса рекапитулация: вечеря, бар, танци, пийване — и после безброй нежни целувки, нежности, пълни с очакване тела, и накрая — молбата й да не я прелъстява! Посланието на Питър не обясняваше нищо друго. Да, тя си спомни смътно: беше приказвала нещо за последен път! Какво трябваше да означава бележката му — че е джентълмен, или че не би заменил една богата дъщеря на Самуел Джонсън с една бедна Елизабет МакКръти?

Тази сутрин Елизабет не знаеше кое я боли повече — сърцето или главата. Телефонът иззвъня. Изглежда главата все пак я болеше повече, защото заплашваше да се пръсне.

— Да — промърмори тя, очаквайки да чуе Питър.

— Елизабет! — беше баща й. — Какво става с теб?

Тя изкриви лице. Когато баща й използваше така направо цялото й име, значи беше в лошо настроение.

— Защо не се обаждаш толкова време?

— Но, татко, опитвах, ти знаеш…

— Знам, че се беше влюбила, и какво излезе от това?

— Нищо не излезе!

— Би ли могла да ми обясниш малко по-подробно?

— О, татко, всичко е толкова объркано. Става дума за бъдещия зет на мистър Самуел Джонсън!

— Сериозно ли говориш?

— Казва се Питър Фостър, дясната ръка на Самуел Джонсън, и е сгоден за дъщеря му, татко! И също, ако го смяташ за толкова ясно, изпратили са го по служба в Карибско море. Трябваше да ме уговори да се подпиша под декларацията, че се отказвам от обезщетение за проваления круиз!

— Е, и? Успя ли?

— Не, не направо, татко! Сърцето ми все още е пленено от него. Но не се тревожи за мен.

— Изобщо не се тревожа! — можеше да почувства вълнението в гласа му. — Искам веднага да се върнеш!

— Не мога, татко! Моля те, опитай се да ме разбереш! Не мога просто ей така да тръгна за Ню Йорк, поне докато Питър е на острова.

— Тогава го завоювай! За какво са ти хубавата глава и острия ти ум! Използвай ги най-после!

— Да, татко! — отвърна тя отчаяно. — Ще опитам!