Лайза Хел
Елизабет (11)

XI

Тери Джонсън се завръщаше вкъщи. Два месеца бяха изминали, вълненията около отменената сватба бяха забравени и вече копнееше за Ню Йорк, колкото и добре да се бе забавлявала в Париж.

За Питър Фостър не бе узнала нищо повече. Изглежда беше изчезнал нанякъде. Тери се отказа да продължава търсенето му.

Беше два часа, когато самолетът на Еър Франс се приземи на летище Кенеди. В два и пет на същото летище кацна и машината от Маями.

Тери и Елизабет, пасажерки от двата самолета, налетяха една на друга пред сградата на летището, опитвайки се да спрат едно и също такси. Сърцето на Елизабет подскочи, кръвта изби по бузите на Тери. Направо се чуваха какво мислят, макар и да не размениха и дума!

„Щастлива ли си? — запита вътрешният глас на Елизабет. — Нали спечели, трябва да си щастлива! Той ти принадлежи! Да не бях те срещала никога, сега старите ми рани закървиха отново! Сигурно вече си разбрала коя съм аз. Направо ти личи! Знаеш го и се срамуваш! Не ми беше лесно да изслушам ругатните ти тогава!“

„От всички тези хора в Ню Йорк тъкмо на теб ли трябваше да попадна! — мислеше Тери в същото време. — Толкова ми е неприятно! И ти знаеш, че те познавам — изписано е на лицето ти!“

— Извинете! — промърмори тя и отстъпи спрялото такси на Елизабет.

— Благодаря! — прошепна Елизабет. Беше се изплашила ужасно, че до Тери ще види Питър! Не беше ли логично да е до младата си жена на летището?

Таксито отмина с Елизабет, но и двете жени трудно успяваха да се успокоят. Сърцето на Елизабет тупаше припряно дори когато колата спря пред офиса на баща й. Тя плати на шофьора и побърза да се скрие в огромното фоайе. И четирите асансьора се изкачваха нагоре, но само един от тях спираше на етажа на шефа. Натисна копчето и зачака. Когато една от вратите се отвори, пристъпи вътре.

 

 

— Питър? Осем часът е! Ставай веднага и се приготвяй! — Стивън провря глава през полуотворената врата на спалнята на Питър. — Късмет, приятел! В кухнята има прясно кафе. Аз изчезвам.

Питър измърмори нещо неразбираемо. Беше спал съвсем малко и едва отлепи клепачите си.

— Само пет минути още! — помоли той, когато Стивън дръпна завивката му. После се обърна и моментално заспа отново.

Когато се събуди, беше два часа. Той погледна към будилника и не повярва. Два часа! Докато се измие, обръсне и облече, дори да действа светкавично, ще стане почти три! Той се завъртя към стената и се опита да заспи отново. Утре! Утре ще отиде в компанията „Уинтри“ и ще се представи, днес няма да успее. По дяволите! Беше обещал твърдо на Стивън за днес!

Няколко секунди продължи да лежи, после скочи внезапно и трескаво се зае с подготовката за излизането. Елегантният му сив костюм му бе станал твърде голям. В последните два месеца бе отслабнал най-малко с десет килограма! Лицето му бе измършавяло, брадичката му се бе изострила. Сивите му очи изглеждаха особено големи и безпомощни. Правеше впечатление на много по-стар от тридесетте си години.

Документите му бяха вече подготвени в черно кожено куфарче. Пръсна няколко капки от най-скъпия си одеколон на опънатата си кожа й се понесе.

Секретарката на Робърт Уинтри вече мечтаеше за предстоящата си среща за вечерта, когато на вратата се почука.

— Влезте? — извика тя.

Питър пристъпи в приемната на най-големия шеф в компанията.

— Изпратиха ме при вас, защото не съм бил заведен в „Личен състав“.

Той опита една завладяваща усмивка, защото лъжеше.

В „Личен състав“ само бяха свили рамене при настояването му, сочейки кръглия час на часовника над вратата, когато се бе позовал на обявата във вестника.

— Мястото заето ли е вече? — беше запитал той.

— Не знаем! Във всеки случай днес е последният ден, ако бяхте дошъл по-рано… Но може би шефът ще се съгласи да ви изслуша — получи в отговор.

— Мистър Уинтри в офиса си ли е? Бих ли могъл да говоря с него?

— Опитайте! Офисът му е на 43-я етаж. Ако имате късмет, секретарката ще ви впусне.

Имаше късмет! Секретарката докладва за него.

Робърт Уинтри познаваше добре хората. Високият, слаб мъж, който престъпи прага, му допадна от пръв поглед.

— Да? — запита той. — Приближете се! Как е името ви?

— Фостър. Питър Фостър.

— Питър Фостър? — името в ума на Уинтри зашумя като в стара латерна. Питър Фостър! Зетят на Самуел Джонсън? Голямата любов на Елизабет! Какво по дяволите…? — Седнете, мистър Фостър! Какво мога да направя за вас?

Това бе мъжът, значи, по когото линееше Елизабет вече два месеца! Сега би могъл да му извие врата! Лицето на Робърт Уинтри се изкриви така, че на Питър му се прииска да скочи и да избяга. Да, наистина беше безсмислено да очаква работа от мистър Уинтри!

— Сър! — започна учтиво Питър. — Дойдох при вас, защото се интересувам от обявата за мястото на мениджър в Маями. Аз…

Робърт Уинтри го прекъсна.

— Мястото? Търсите работа?

Той внезапно избухна в смях, а Питър се зачуди защо. „Дали все пак не са го изпратили нарочно — помисли си Уинтри. — Зетят на Самуел Джонсън ме моли за работа? Невероятно! Да ни шпионира ли иска?“

— От два месеца съм без работа — разказваше Питър — и понеже…

Уинтри го прекъсна отново.

— Безработен сте? От два месеца? — преди два месеца това момче бе изоставило дъщеря му, за да се ожени за Тери Джонсън!

Питър опита за трети път.

— Ще бъдете ли така любезен да погледнете документите ми?

Той отвори куфарчето си и извади папката с дипломите си, препоръките и служебната характеристика на Самуел Джонсън. Робърт Уинтри не сваляше поглед от него през цялото време. Питър бавно му подаде документите над бюрото.

Но Робърт не пое документите и запита отново:

— Женен ли сте? — лицето му се напрегна забележимо и погледът му пронизваше Питър като при кръстосан разпит.

Питър поклати отрицателно глава, и тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Лицето на Робърт Уинтри се проясни, като че ли беше видял нещо изключително приятно. Той скочи пъргаво, заобиколи бюрото и сграбчи ръката на Питър, разтърси я широко усмихнат и викна:

— Не сте женен! Значи нищо не се е случило!

Питър не разбираше нито дума.

— Не, не съм — потвърди напълно объркан. — Не съм женен! — „Защо се радва толкова този Уинтри?“ — Сър… — помоли той. — Документите ми…

Робърт Уинтри се върна отново в креслото си и започна да чете досието на Питър. Страница по страница и много грижливо. Когато пое в ръката си не особено ласкателната препоръка от Джонсън, Питър пребледня и дланите му се изпотиха. „Сега — помисли си — сега ще ми покаже вратата!“

Но вместо това Уинтри събра документите заедно. Препоръката на Самуел Джонсън го беше накарала да се ухили широко. Той я отдели настрана.

— Поздравявам ви! — Робърт Уинтри протегна ръка през бюрото. — Получавате мястото. Вие сте човекът, когото търсех!

Питър беше като вцепенен. Не помръдна от мястото си. Вече наистина нищо не разбираше.

— Подпишете, мистър Фостър! Мястото е ваше! Все още го искате, нали?

— Дали го искам? — изпелтечи Питър и се вкопчи в протегнатата ръка като удавник за сламка. Усещаше силното ръкостискане и все пак му се струваше, че сънува. Това просто не можеше да бъде! Беше невъзможно! Беше си истинско чудо!

— А сега, момчето ми, разказвайте! — подкани го Робърт Уинтри.

— Да разказвам? — запита Питър. — Какво искате да чуете, мистър Уинтри?

— Искам да чуя какво сте правил през тези два месеца, откакто зарязахте дъщерята на Самуел Джонсън и той ви изрита заради това!

— Откъде знаете, мистър Уинтри?

— Разбрах от някои обстоятелства, мистър Фостър! Едно от тях е препоръката, която ви е дал Самуел Джонсън. Никой не работи пет години с един интелигентен и амбициозен млад мъж само за да го уволни след това внезапно, когато изглежда най-обещаващ! Господи, цели пет години!

— Но откъде разбрахте, че съм бил сгоден за Тери Джонсън?

Робърт Уинтри погледна към вратата.

— Един момент, моля! — помоли той. — Сигурен съм, че още някой ще се интересува от разговора ни!

Питър седеше с гръб към вратата и не се обърна, когато тя се отвори, поне не веднага. Но после изведнъж чу гласа й!

— Татко! Тук съм! Това ли е новият мениджър за Маями?

Питър скочи и се втренчи в Елизабет. Наистина беше тя! От плът и кръв пред него! Но защо беше казала „Татко!“?

Той хвърли объркан поглед към ухиления Робърт.

— Питър? — запита трепереща Елизабет и тръгна към него с пребледняло лице и несигурна стъпка. После се олюля и за момент Робърт Уинтри помисли, че тя ще изгуби съзнание.

Питър почти литна към нея и я обгърна в прегръдката си.

— Какво правиш тук? Предлагаш ли нещо?

— Той е подходящият човек за нас! — приближи се баща й. — Знаеш, че винаги се съветвам с шестото си чувство и то посочи него. А и ти го чакаше през цялото време — добави като на себе си.

После изпита чувството, че пречи и тихо напусна офиса.

Толкова много бе копняла Елизабет за прегръдката на Питър, но не можа да се въздържи и да не зададе въпроса, който сега бе най-важен за нея.

— Между теб и Тери всичко свърши ли?

— Свърши! Просто не можех да се оженя за нея, когато три дни преди сватбата ми стана ясно, че обичам само теб!

И това бе първият път, когато й го каза.

— Тогава не си се женил за нея?

Устните й се разтвориха в щастлива усмивка.

— А аз мислех… — пророни плахо тя, — че прекарваш медения си месец с нея!

Питър обхвана дребното й красиво лице в ръцете си.

— Обичам те! — прошепна той. — Само теб! И не можех да ти го кажа, защото Елизабет МакКръти като че ли потъна в земята! Бях като смазан. Мислех, че ще изгубя разсъдъка си! Къде можех да те търся? Една почти непозната!

Устните му се приближиха към нейните. Най-после! Най-после я имаше за себе си и щяха да работят заедно! Една мечта се сбъдна.

Той затвори очи и я целуна със страст, която напомни и на двамата за горещите им карибски нощи. Оттук насетне в живота им щеше да има само карибски нощи…