Лайза Хел
Елизабет (10)

X

Шест седмици изминаха, а Питър все още не си бе намерил нова работа. Започваше да се безпокои — банковата му сметка отъня значително, но не се отчайваше. Щеше да се отчае, ако не му се удадеше да открие скоро Елизабет. В Ню Йорк живееха осем милиона души — щеше да е трудно да я открие и под истинското й име, а какво остава ако е фалшиво! Не беше обикалял никога през живота си толкова много места. Оглеждаше се по улиците за нея като побъркан! Вглеждаше се във всяко лице, което срещаше. Напускаше дома си сутрин в седем, връщаше се вечер в десет. Нощем пишеше молби за работа, които сутрин пускаше в пощенската кутия. През уикендите кръстосваше Сентрал Парк, мотаеше се из Рокфелер Сентър, търсеше я из Гренд Сентрал Стейшън, Ватъри Парк, следеше фериботите за Стейтън Айлънд и отново и отново — „Мейси“. Знаеше, че само случайността може да му помогне.

Не я откри!

Приятелят му започна да се безпокои за него.

— Трябва да престанеш! — каза един ден Стивън. — Това, което правиш, е смешно! Законът за вероятностите е напълно срещу теб! Имам една идея за теб! Защо не пуснеш обявление във вестниците?

Сивите очи на Питър, съвсем потъмнели от мъка, светнаха.

— Момче, това е страхотна идея! Ще се обадя в „Ню Йорк Таймс“, и то в неделното издание!

— Което тежи два килограма и обявите се губят като игла в купа сено, Питър!

Питър не разбираше защо тогава приятелят му е предложил обява във вестника.

— Нямах предвид големите нюйоркски вестници — обясни Стивън, — кой чете двукилограмов вестник страница по страница! Иди в отделните райони й пробвай в регионалните вестници.

Питър се съгласи с него и двамата обмислиха какъв текст да напишат в обявата.

— Смятам, че като се има предвид състоянието ти, трябва да е нещо романтично — предложи Стивън.

Питър го погледна с тъжните си очи.

— Романтиката е за хората, които описват и обезсмислят чувствата, Стивън! При мен става дума за нещо много повече! Ако не открия скоро Елизабет, аз пропадам в нищото, разбираш ли? Не мога да живея без нея! Преследва ме като привидение, като призрак! През нощта я виждам до себе си, разговарям с нея! Побърквам се! Мислиш ли, че човек може да се побърка от любов? Просто да загуби разсъдъка си?

— Питър, не може да продължаваш така! — приятелят му поклати глава. Започваше да се страхува за него. — Трябва да се разсееш! Потърси си по-усилено работа, това ще те отклони от мислите ти!

— Не искам да се отклонявам от мислите за нея!

— Тогава в най-скоро време си готов за психиатър! Само се погледни на какво приличаш!

Питър и сам знаеше как изглежда. Хубавото му лице се бе издължило и пребледняло, имаше тъмни кръгове около очите и не се бе усмихвал цяла вечност.

На следващия ден Питър изпрати до регионалните нюйоркски вестници следната обява с телефонния номер на приятеля си.

„Елизабет, моля те, прости ми!

Питър“

Цяла седмица след това той прослушваше вечер телефонния секретар на Стивън — без никакъв успех. Няколко момичета се обадиха за развлечение и от любопитството, но от Елизабет нямаше и следа.

Беше обиколил междувременно почти всички корабни компании на Източния бряг — освен компанията „Уинтри“, за която знаеше, че е най-силният конкурент на „Джонсън“. Лоялността му на бивш служител не му позволяваше. С последни сили той реши да си опита късмета на Западното крайбрежие. Резервира си полет за Сан Франциско и отлетя.

 

 

— Честолюбието ти прави чест, Елизабет, но не можеш да продължаваш така! Ти си млад човек и не трябва да се погребваш жива. По цял ден се блъскаш във фирмата, вечер продължаваш вкъщи. Книги, книги, книги! Искам да спреш!

— Но, татко, искам да разбера как върви компанията! Как бих могла да се ориентирам в дейността й, ако не изуча основно всичко за нея!

Елизабет и баща й разговаряха в просторната всекидневна, от чиито огромни прозорци се виждаше част от Манхатън и едно ъгълче от Сентрал Парк. Тя бе заобиколена от счетоводни и търговски книги. От седмици, след като бе изучила всевъзможни дейности в компанията, тя продължаваше ревностно да работи и вечер. Интересуваха я най-заплетените случаи.

— Да, да научиш! — отвърна баща й. Той се разхождаше неспокойно пред нея. — Млада жена като теб вечер не би трябвало да има никакво свободно време! Господи, детето ми, ти си хубава, умна, чаровна! Мъжете трябва да се тълпят около теб! Излизай, кани приятелите си тук, ходи на кино, на театър, на концерти! В най-интересния, в най-вълнуващия град на света! И ти живееш в него. Милиони хора по света биха се борили, за да са на твое място. А какво правиш ти? Седиш си вкъщи и четеш! Същото можеш да правиш и на Северния полюс.

— Татко — каза Елизабет примирително — все пак не живеем на Северния полюс, а и аз се нуждая от време. Все някога ще ми премине…

— Кога ще ти премине? Кога?

— Не знам, татко! Едва-два месеца…

— Два месеца са предостатъчно!

— Татко, моля те, не съди прибързано. С чувствата човек не може да си играе и да ги пали и гаси тъй лесно! Ще е необходимо време, докато угаснат, а и ти сигурно не искаш да те лъжа! Трябва ли да ти разигравам комедии, да се правя на щастливата щерка, когато съм дълбоко нещастна?

— Естествено не, Лиз! Извини ме.

Робърт Уинтри седна до нея и тя положи глава на рамото му.

— Не знам какво да правя — каза тихо. — Просто не мога да го забравя.

— Виждаш ли, точно това имах предвид. Направо ме убиваш със страданието си. Седя безпомощно до теб и се чувствам абсолютно безполезен!

— Напротив, татко, полезен си ми и то много. Ти си голямото ми утешение!

— Голямото ти утешение ще предложи по един коняк!

Елизабет отмести книгите встрани и се изправи.

— И то двоен! — добави баща й, протягайки ръка към документите.

Тя му ги подаде с усмивка и си взе чаша шери.

— Виждаш ли, татко, познавам те отлично — започна Елизабет и отново седна до него. — Когато започнеш да се тревожиш за състоянието ми, подозирам, че замисляш покушение срещу мен. И този път ли е така?

Баща й гаврътна коняка си и положи ръка на рамото й.

— Имаш право, бейби! Нещо лично и служебно в същото време. И ми е много трудно да ти го предложа!

Елизабет го загледа заинтересувана над ръба на чашата си.

— Лично и служебно?

— Не забравяй, то е само предложение, не си задължена да го приемеш!

— Татко, не ми играй по нервите.

— Така… — Робърт залюля останалия в чашата коняк. — Компанията подготвя баснословни сделки. Разширяваме се, става ни тясно в съществуващите рамки. Пътуванията с кораби стават все по-популярни и централата ни в Ню Йорк не може да контролира ефикасно целия бизнес. Затова реших да купя сграда в Маями и да отворя там филиал на компанията.

— Татко, много се радвам, че бизнесът се разраства, но каква роля си предвидил за мен?

— Виждам как се интересуваш от всичко и предчувствам, че един ден ще станеш първокласен ръководител, две думи: искам ти, обигран мениджър, да поемеш клонът там и да ме облекчиш малко. Ще видиш, няма да мине много време, и клонът в Маями ще съперничи на този в Ню Йорк — той затвори очи за миг. — Вече виждам огромния надпис над два небостъргача: „Корабна компания «Уинтри» — Ню Йорк — Мями“!

Елизабет се засмя.

— Ти и твоята компания, татко! Не ти ли стига досегашният успех? Кажи ми честно, че искаш да ме изпратиш да работя. Само за това си го измислил — да ме откъснеш от грижите ми!

— Да се отърва от теб…?! — той я притисна късо и силно към себе си.

Тя разбра, че му е дяволски трудно да се лиши от нея.

— Наистина, детето ми, как ти дойде на ум тази идея?

— Добре, ще трябва да помисля за това!

— Обмисли го! В края на краищата, до Маями са само два часа полет!

— Но ако се съглася за Маями, ще има нужда от подготвен човек за мениджър. Аз съм начинаеща и без твоята подкрепа съм загубена!

Елизабет наистина познаваше добре баща си. Сигурно отдавна бе подготвил всичко.

— Да, това наистина е сериозен проблем. Може би най-сериозният от всички. Екипът ми тук в Ню Йорк е съвършен; всички работят отлично заедно и не мога да се лиша от нито един от тях. Мисля си за някой нов мениджър, някой, който има достатъчно опит в бранша, и който ще запретне ръкави и развие новия филиал в най-кратко време!

— И къде ще намериш такъв златен къс, татко?

— В „Ню Йорк Таймс“! Ще видиш как ще се стекат молби от цял свят. Следващата неделя ще изпратя обявата във вестника, разбира се, ако ти се съгласиш!

— Лека-полека ме караш да приема, татко! А за сградата? Опипа ли вече почвата в Маями?

— Това изобщо не е проблем, двама посредница вече работят по него. Когато открият нещо по вкуса ми, ще ме известят. Разбира се, аз ще отлетя лично до Маями — искам да се убедя на място в качествата й. И ще се радвам, ако дойдеш с мен.

— Татко! Нали обеща да почакаш до утре! А сега говориш, като че ли всичко вече е решено! — Елизабет събра разпръснатите по пода книги и с купчина папки под мишница пожела на баща си: — Лека нощ, татко! До утре!

 

 

Естествено, на другата сутрин тя се съгласи. Ново обкръжение, нови задачи. Да, това наистина щеше да я отклони от тъжни мисли, тук баща й беше прав, но не и от Питър! Тя го обичаше и нито новият град, нито новата работа можеха да я накарат да го забрави. Щеше да го обича винаги! Понякога го сънуваше. Дали все още прекарваха медения месец със съпругата си? Тя все още не отваряше списание, а от вестниците следеше само политическите и икономическите хроники.

Но нощите й продължаваха да бъдат тежки. Копнежът по Питър се засилваше непоносимо и без таблетки за сън почти не успяваше да заспи. Но и в тягостната полудрямка я преследваше образът на Питър, неговите целувки и нежности.

— Чете ли обявите днес, Елизабет?

Една седмица след решението на Робърт Уинтри да открие филиала в Маями те седяха на просторната си тераса, от която се откриваше прекрасен изглед към разстлалия се пред тях овал на Сентрал Парк. Робърт постави разгърната страница до чашата й.

— Ето тук!

Обявата му се разполагаше на половин страница. Беше му струвала едно малко състояние. Елизабет я изчете основно.

— Квалификацията на подходящия човек трябва да е страхотна, татко. Не поставяш ли твърде много изисквания?

— Те са не само в интерес на фирмата, детето ми, те са и в твой интерес. Искам зад теб да стои супермен! И ако не го открия, ще трябва самият аз — той замълча и потърка замислено брадичката си, — макар че… не, това са глупости. Нека изчакаме няколко дни и да видим кандидатурите.

В понеделник телефонните жици към „Личен състав“ почервеняха, а пощата бе затрупана с писма с молби и документи. В същото време се обадиха и посредниците от Маями, които смятаха, че са открили подходяща сграда. Вечерта Робърт Уинтри успя да убеди дъщеря си, че ще демонстрира най-добре самостоятелността си, като отлети за Маями и сама разгледа зданието.

— Ще трябва да се срещна лично с всеки кандидат тук, детето ми, и това ще ми отнеме най-малко седмица, а междувременно ще изпуснем може би най-благоприятното предложение от Маями! Така че утре летиш, скъпа!

И тя наистина отлетя. Но когато преди кацането в Маями самолетът описа широка дъга над морето, в главата й отново нахлуха спомените от злополучното увеселително пътешествие.

От самолета тя слезе с дълбоко покрусена душа.

Престоят й в Маями се оказа по-продължителен, отколкото очакваше. Посредниците я разкарваха непрекъснато. Всеки се опитваше да я убеди да купува, но тя не се поддаде на увещанията им и разглеждаше здание след здание. При обиколките на няколко пъти й се случваше да мине през околностите на пристанището, и сълзите всеки път едва не избиваха в очите й. Белите луксозни лайнери пробуждаха у нея болезнени спомени.

Междувременно Робърт Уинтри разпитваше кандидатите за длъжността в Маями с най-големи подробности. Подхождаше към тях с грижливостта на бижутер, избиращ сурови диаманти. Към края на първата седмица се бе спрял на двама мениджъри, но реши да изчака още няколко дни. Може би от чужбина щяха да се появят и други заслужаващи внимание кандидатури.

Но и през следващата седмица подходящият човек не се появи, макар че той реши да удължи срока. Така дойде понеделникът.

 

 

На летището в Лос Анжелис Питър чакаше да подготвят самолета му за полет. Четиринадесет дни бе обикалял напразно от Сан Диего до Сан Франциско, търсейки подходяща работа. Постепенно губеше надежда, че ще може да се занимава отново с дейността си от последните пет години. Имаше чувството, че се изтърква физически. Самочувствието му бе паднало ужасно след безрезултатното търсене на работа. С мъка гледаше хората в очите.

В Ню Йорк уморено отключи апартамента на Стивън и се затътри към всекидневната.

Беше безкрайно благодарен на Стивън, неговият истински приятел, който го остави да живее в дома му. С тази мисъл в главата той пристъпи в стаята си и отначало не забеляза оставената на леглото му изрезка от вестник. Питър дръпна завивката, листчето полетя към пода и той инстинктивно посегна към него. Погледна го бегло — беше обявление за работа. Стивън сигурно го бе изрязал и запазил за него. Корабна компания „Уинтри“ търсеше млад, способен мениджър за откриващия се в Маями клон на фирмата. Предложението беше великолепно, но и изискванията бяха изключително високи. Питър не се обезпокои от тях. Може би тази обява бе благоприятното кимване на съдбата! Въпреки ударите, нанесени на самочувствието му, Питър реши на следния ден да се яви в компанията „Уинтри“.

 

 

— Татко! — Елизабет седеше със слушалка в ръка срещу двамата посредници в Маями, които най-накрая й бяха показали най-приемливата сграда. Искаше да осведоми баща си и да поиска разрешение да подпише договора. — Това е сграда с офиси на десет етажа. Знам, че искаше петнадесет, но не попаднах на нищо подходящо. В чудесно състояние е. Да подписвам ли?

— Подписвай, детето ми! Аз, за разлика от теб, все още не съм решил коя от двете кандидатури за мениджър да предпочета. Знаеш ли, в целия си бизнес винаги съм се осланял на своеобразно шесто чувство. И винаги съм познавал. А сега и при двамата мъже шестото ми чувство се колебае.

— Ще продължаваш ли да търсиш?

— Всъщност не, днес е последният ден. Може би ще се появи до вечерта още нещо смислено.

— В напрежение съм, татко. След около два часа ще кацна в Ню Йорк и ще дойда веднага при теб!

— Чудесна идея, Лиз! До скоро!

— До скоро, татко!