Лайза Хел
Елизабет (1)

I

Телефонът иззвъня и Самуел Джонсън вдигна слушалката.

— Капитан Блубърд би искал да говори с вас, сър — беше секретарката му. — Изглежда много възбуден и трудно разбирах думите. Разговорът е някъде от Карибските острови. Да ви свържа ли?

— Разбира се! Свържете ме незабавно.

По линията трещеше и пукаше и Самуел Джонсън уплътни времето, като подписа още няколко от листите на бюрото си. Беше известен със способността си да използва всяка секунда.

Самуел Джонсън притежаваше едно от най-големите параходни дружества в Съединените щати. Печелеше много пари от чартърни туристически плавания през Карибите до Мексико и Венецуела. Една ваканция на някой от луксозните му лайнери за много американци бе осъществяване на лелеяна мечта за отпуска.

Самият Самуел Джонсън рядко се сещаше за отпуска. В живота му съществуваше само работа, работа и пак работа. Той нямаше личен живот. Беше така претоварен, че понякога минаваха дни, без да успее да хвърли дори и един поглед през огромния си остъклен прозорец, откриващ целия Манхатън за елегантния му офис. Ню Йорк пъплеше под него, но това не го интересуваше. Амбицията го разяждаше, а и конкурентите не спяха.

— Ало! — викна той накрая в слушалката. — Ало! Ало!

Пощата беше разписана. Той хлопна папката и забарабани нервно с пръсти по черната кожа. Блуждаещият му поглед се разходи из стаята и се спря на снимката на къдраво кестеняво момиче, което му се усмихваше от позлатената рамка. Тъмните и малко презрителни очи го гледаха така живо, че той неволно отвърна на усмивката. Момичето беше дъщеря му Тери.

Тери беше единственото му дете и единственото занимание, което си позволяваше извън службата.

Майка й бе починала при раждането. Джонсън я бе възпитавал в детството й и сега тя се бе научила да гледа на мъжете като на свои роби. Беше на двадесет и пет; нежна, гъвкава, красива, своенравна и безпричинно капризна, често надменна и най-вече — непредсказуема.

— Мистър Джонсън? — чу той накрая дрезгавия глас на капитана си. — Чувате ли ме, сър?

— Чувам ви отлично, капитане. Какво има? Защо ме търсите?

Беше доста необичайно да го търси някой от капитаните му по време на плаване. Едва ли щеше да го направи, ако всичко бе наред.

— На Сейнт Томас съм, сър. Първата ни спирка на Карибите. Сигурно си спомняте, че при това плаване трябваше да обиколим пет острова. Обаждам се от Шарлот Амали^[1]… Сър? Случи се ужасно нещастие!

Самуел Джонсън притисна слушалката по-силно към ухото си. Очите му се свиха в тесни, искрящи цепки. Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса. Това бе обичайното му изражение, когато се подготвяше да чуе неприятности.

— Нещастие? Какво нещастие? Нещастие с кораба? Говори, човече!

— Да, нещастие с кораба, сър! И още по-лошо… Катастрофа!

— Каква катастрофа?

Капитан Блубърд беше хладнокръвен човек, и ако той говореше за катастрофа, тогава…

— Изплюй камъчето най-после! — заповяда Джонсън.

— „Куин Калипсо“ налетя на коралов риф при Сейнт Томас, сър! Целият остров е така възбуден и…

Самуел Джонсън го прекъсна остро.

— За бога! Това изобщо не ме интересува! Какво става с кораба, с пасажерите и екипажа? Има ли пострадали? Кой се грижи за всичко? Говорете най-после, нещастен червей такъв!

— Няма пострадали, сър. Корабът засега се държи и няма да потъне, рифът го държи здраво. Ще евакуираме всички пътници, от острова ни помагат. Десетина моторни лодки вече превозват тях и багажа им от „Калипсо“ до сушата. Аз съм в Шарлот Амали под полицейски надзор. Ще има разследване, сър!… Чувате ли ме, мистър Джонсън?

— Да, капитане, чувам, и ако… — лицето на Джонсън се изкриви още повече.

Този… некадърник, този… изкуфял идиот! Да хвърли кораба на рифа! Със стотици пасажери! Каква радост за конкуренцията! Всички вестници в света ще съобщят за катастрофата. Репортерите ще си изпотрошат пръстите от драсканици. И колко ще му струва всичко това! Направо му се завъртя главата от всички тези мрачни мисли.

— И как се случи? — запита той вбесен. Една малка вена на дясното му слепоочие набъбна и запулсира така, като че ли искаше да изскочи изпод кожата му. — Сляп ли сте, капитан Блубърд? Или сте бил пиян? По дяволите, много добре знаете, че около Сейнт Томас има маса коралови рифове! Не сте начинаещ! Колко време вече работите за мен? Пет години, шест, или седем?

От другата страна на линията на капитана му ставаше ясно, че се задава неминуемо уволнение. Самуел Джонсън изобщо нямаше да се церемони с него. Преди десет години се бе случило нещастие с един от увеселителните му кораби и капитанът беше изхвърлен заедно с целия екипаж. При това нещастието беше пожар на борда и се бе наложило евакуирането на пътниците. Пожарът беше причинен от един от невнимателните пътници; екипажът нямаше абсолютно никаква вина. На капитан Блубърд му прималяваше под лъжичката, като си помислеше какво ще стане, ако Самуел Джонсън разбере къде е бил по време на катастрофата…

— Случи се в шест часа сутринта, сър — уведоми го капитанът смутено. — Пасажерите все още спяха. Усетихме едва доловимо разтърсване и корабът спря. По мистериозен начин рифът се оказа пред остров Хасел, сър! Сейнт Томас се виждаше съвсем ясно оттам.

— Да, виждал се! — отвърна Джонсън хапливо. — И как бихте ми обяснили внезапната появят на рифа на този натоварен морски път? Остров Сейнт Томас е открит, ако не се лъжа, преди четири столетия, капитан Блубърд, и оттогава всяко кътче на Карибите е картографирано отлично! Има карти, капитане! Или сега го научавате?

Джонсън изрева така последните думи, че на хиляди мили от него капитанът подскочи ужасен и отдръпна слушалката от ухото си. Тъмнокожите полицаи в униформа в цвят каки, наобиколили любопитно капитана в будката, се изхилиха развеселени.

На улицата пред едноетажната бяла постройка на „Ветеране Драйв“, луксозен хотел, се бяха събрали на групи пътниците от кораба и оживено дискутираха около бъдещето на така приключенски започналата обиколка. Капитанът ги наблюдаваше през прозорчето на будката, докато приближи отново слушалката до ухото си и изслуша разпорежданията на шефа си.

— Най-важно от всичко са пасажерите, капитане. Никаква паника! Настанете хората в най-добрия хотел за сметка на компанията. Трябва да ядат, пият и се забавляват, за да нямат повод да се оплакват от нас. Изпращам ви един от най-добрите си хора, мистър Гилинхаус. До довечера всичко да е изяснено! Вие — той направи застрашителна пауза — вие ще ми се представите в Ню Йорк. Надявам се да не ви окошарят на Сейнт Томас. Разследването на злополуката трябва да стане в Ню Йорк. Мистър Гилинхаус идва с личния ми самолет, а вас пилотът да вземе обратно.

Самуел Джонсън тръшна слушалката върху апарата. Разговорът беше приключен. На другия край капитана затвори с облекчение телефона.

В Ню Йорк Джонсън изскочи като гумена топка от коженото си кресло, профуча през просторния офис, дръпна рязко вратата към приемната и изкрещя:

— Мистър Гилинхаус! Веднага ми намерете мистър Гилинхаус! Къде е той?

Секретарката, привикнала на резкия му тон от години, го погледна невъзмутимо и само кимна.

— И повече не ме свързвайте с никого. Осигурете ми спокойствие! „Куин Калипсо“ е заседнал на риф в Карибите и репортерите ще се нахвърлят върху нас. Разкарайте ги! Не искам да говоря с никого!

Той изчезна обратно в офиса си и секретарката затвори грижливо дебело изолираната врата след него.

 

 

Франк Гилинхаус бе един от топмениджърите на компанията. Бе обиграна стара лисица и не по-малко работоспособен от шефа си. След два месеца щеше да навърши седемдесет и да напусне фирмата. Самуел Джонсън често си мислеше с опасение за този момент. Старият, изпечен сътрудник щеше да му липсва. И дали Питър щеше да успее…?

Питър Фостър беше годеникът на дъщеря му Тери, интелигентен, изключително амбициозен — но за тридесетте си години твърде млад, за да замести Франк Гилинхаус, а един ден и самия Самуел Джонсън.

Франк Гилинхаус бе открит скоро в обширната сграда на компанията и се яви незабавно при шефа си.

— Пълна тревога! — усмихна му се секретарката. — Шефът иска да говори веднага с вас.

Франк Гилинхаус кимна безмълвно и изчезна зад вратата на шефския офис. Двамата мъже обсъдиха накратко случилото се и мерките срещу предстоящите загуби, които неминуемо щяха да възникнат от очакваните оплаквания.

Час по-късно личният самолет на Джонсън отвеждаше Франк към Маями. Той си припомни разпорежданията на шефа: „Никой от пасажерите не трябва да се оплаква официално от компанията! Никой! Да подпишат, че няма да правят жалби! Компанията не може да си позволи да я съдят за щети! На «Калипсо» има петстотин души и това ще е финансова катастрофа!“

С измъчена усмивка Самуел Джонсън му бе припомнил: „Спомнете си само за пожара преди десет години, който ни струва милиони! И при това имахме само двадесет пътници, които заведоха дело срещу нас. Само двадесет, Франк! Но имаха супер адвокати! Не, не, това не бива да се повтори в никакъв случай! Бъдете възможно най-тактичен и им обещайте нова обиколка за сметка на провалената. На всеки по една седмица! Какво значение има това в сравнение с възможните ни загуби! Уредете обратните им полети и ги настанете в най-добрите хотели в Сейнт Томас. Имам ви пълно доверие, Франк!“

Франк му бе обещал да го държи в течение на всичко от хотела в Шарлот Амали.

Така премина разговорът им. Джонсън го бе съпроводил до вратата и му бе прошепнал още веднъж: „Декларациите, декларациите, че нямат оплаквания срещу компанията! Те са най-важното сега! Всички трябва да подпишат! Знаете с какво удоволствие съдиите се захващат с такива случаи. Капитанът, разбира се, ще бъде привлечен под отговорност, това е естествено. Обяснете го на пасажерите. А сега тръгвайте. Добър път! Да се надяваме, че гостите ни все още не са се разговорили помежду си, защото реши ли един да се оплаче, останалите ще се поведат по него. Както се казва… успокойте всички! Уредете им превъзходна храна и изобилни питиета. Ромът на Сейнт Томас трябва да бъде най-добрият в света!“

При тези думи Самуел Джонсън се бе усмихнал леко и бе потупал мениджъра си по гърба. После се бяха разделили.

Франк Гилинхаус разгръщаше документите, лежащи на коленете му. Вече бяха прелетели над Вашингтон, Атланта и Маями. Далеч под тях проблясваше сивата повърхност на Атлантика. Пуерто Рико изплува смътно и тъмнозелено в дълбочина, заобиколено от бляскаво белите си пясъчни плажове. Самолетът се снижи. Сейнт Томас бе наблизо, скоро щяха да се приземят. Водата на Карибите сияеше в тюркоазно и разкошно синьо в лъчите на следобедното слънце, а в по-дълбоките участъци преминаваше в кобалтовосиньо. Дори и закоравял бизнесмен като Франк Гилинхаус бе впечатлен от играта на отблясъците и цветовете, когато хвърли случаен поглед през прозореца, уморен от преглеждането на документите. Той се загледа в завладяващата картина за няколко секунди, преди отново да потъне в листите пред себе си. Малко по-късно пилотът приземи безпрепятствено самолета на пистата на малкото летище.

Същата вечер Гилинхаус уреди среща на всички участници в пътешествието на терасата на „Яхтклуб Хотел“, един от най-големите и известни хотели на острова. За негова огромна изненада не се оказа никак трудно да убеди пътниците да подпишат декларации, че няма да се оплакват. Никой от тях не желаеше да повдига жалба. Всички бяха в превъзходно настроение. Необичайното и почти приключенско начало на пътуването им беше въздействало добре и те бързо се бяха сприятелили помежду си. Чувстваха се като ученици, на които предстоят куп авантюри! Всички съчувстваха на капитана. Франк Гилинхаус беше направо замаян от толкова щастливия изход на заплашителната финансова ситуация. Беше очаквал оплаквания, нападки, гневни изблици, а вместо това срещна пълно разбиране.

На всеки половин час той съобщаваше на шефа си в Ню Йорк за развоя на събитията.

— Няма никакви проблем! — увери Самуел Джонсън той. — Можете ли да си го представите, мистър Джонсън? Нито един от гостите не е отказал да подпише декларация досега. Никога не съм виждал толкова разбрани и готови да съчувстват хора на едно място! Може би е от добрия ром или от топлия въздух. Направо е чудо, след половин час ще получа подписите на всички. Можете да си отдъхнете, мистър Джонсън, няма да има оплаквания. Що се отнася до другите щети, мисля, че застраховките ще ги покрият. Повечето от пасажерите желаят да продължат круиза^[2] си на някой от другите ни кораби, които акостират тук всеки втори ден. Няколко ще останат един ден на острова, за да си отдъхнат, и после ще им уредя полета до Щатите, а пътуването ще направят следващата година. Не се безпокойте, мистър Джонсън, всичко върви много добре.

Джонсън въздъхна така облекчено в слушалката от офиса си в Ню Йорк, та Франк имаше чувството, че шефът му е до него.

— Работата е почти приключена — увери го Франк успокоително. — Предлагам да се чуем отново утре заранта.

Самуел Джонсън забави отговора си и накрая каза:

— Ще се успокоя напълно, когато получите всички подписи, Франк! Колко от гостите ще трябва да подпишат още?

— Около двадесет, а може би и по-малко. Би трябвало да се уреди за няколко минути. Искате ли да ви се обадя, като приключим?

— Да, ще ви чакам, Франк!

След разговора Самуел Джонсън си позволи малка почивка, първата за деня. Погледът му се плъзна по аленеещото небе над Ню Йорк и блестящите небостъргачи. Далеч се мержелееше тъмното течение на Хъдзън — гледка, която го успокояваше винаги. Харесваше мощния поток. Той го вглъбяваше в нови мисли. Времето минаваше. Колко ли вече бе чакал обнадеждаващото последно повикване на Франк? Десет минути, двадесет? Половин час? Гилинхаус не се обаждаше. Може би се бе сблъскал със съпротивата на някой от последните пасажери?

 

 

Елизабет МакКръти си играеше с дългата си руса коса и сините й очи гледаха невинно Франк Гилинхаус. Знаеше, че в този си вид изглежда особено наивна и детински, и се забавляваше вътрешно. Да си мисли за нея каквото си иска! Тя му обясни с усмивка:

— Не! Съвсем не съм подготвена да подпиша този документ, мистър Гилинхаус! — и захапа по детски долната си устна. — Не бих искала да се задължа за нещо чрез подписа си. По принцип не обичам да се задължавам за нищо!

Гилинхаус я гледаше внимателно и се опитваше да установи доколко сериозно е изявлението й.

— Не, не! — тя поклати енергично глава и русите й коси закриха дребното й лице. — Дори се учудвам, че ми го предлагате. Учудвам се също и на другите пасажери, които подписаха така безпрекословно.

— Учудвате се? — повтори Франк. — По-добре би било и вие да постъпите по същия начин. Когато почти петстотин души казват „да“, изглежда доста странно един да каже „не“. Не сте ли съгласна с мен?

— Изобщо не съм съгласна! Целият свят може да каже „да“, но аз ще направя това, което искам! И в случая казвам „не“!

— Мисля, че не разбирате за какво всъщност става дума — Франк се учудваше на собственото си търпение. — И бих желал да ви обясня още веднъж. Вашият подпис ще означава, само че се отказвате от евентуална жалба, като всичко останало, разбира се, ще бъде уредено от нас. Ще бъдете напълно обезщетена за прекъсването на обиколката. Бихте ли желала да продължите пътуването на някой от другите кораби от флотилията ни? Можете да останете на някой от Карибските острови, ако искате. Моля ви, не ни отказвайте съдействие, мис МакКръти!

Той вдигна листа хартия от масата. Елизабет почука с тънките си пръсти по него и замълча.

Франк Гилинхаус се бе оттеглил заедно с упоритата блондинка в един от тихите ъгли на салона на „Яхтклуб Хотел“. Тя беше последната пасажерка, от която очакваше подпис, и беше много озадачен от нейния отказ. Беше способна да го изкара от кожата му! Точно последният пътник да се откаже! Дали Елизабет мислеше да го изнудва, или просто беше своенравна? Не успя да измъкне нищо смислено от нея. При всичките му аргументи тя беше отговаряла:

— Ще подпиша в края на пътуването, но не и сега, разберете ме. Едва когато пътуването завърши, ще знам дали очакванията, които имам за този круиз, са изпълнени или не! И моля ви, не се опитвайте да ме убеждавате повече. Няма смисъл! Няма да подпиша, дори на главата си да се изправите!

Франк дори се бе усмихнал на тази бележка, но му идваше да извие очарователната й шия. „Боже в небесата! Защо не каже в края на краищата «да»! Джонсън чака да му се обадя! Какво да му кажа? Че една малка хитра блондинка се опитва да ме преметне!?“

Известно време той я гледа мълчаливо.

— Бяхте се записала за двуседмичен круиз на „Калипсо“, нали? — запита той накрая.

— За две седмици, да — потвърди тя и разбърка със сламката третата „Пина Колада“, която Франк Гилинхаус бе поръчал за нея. Напитката имаше приятния вкус на ананас, ром и кокосово мляко и Елизабет вече бе решила да я включи в листата на предпочитаните си питиета. Но вече започваше да усеща и въздействието на алкохола. Кискаше се глупаво.

— Ще ви направя следното предложение — заяви отчаяният Франк. — Ще удвоим времето, ще ви добавим нови две седмици. Не е ли това щедро от наша страна? Или дори три седмици? — беше интересно да чуе мнението й сега. — Хващам се на бас — продължи гордо той, — че няма друга компания в Америка, която да е така склонна да отговори на желанията ви.

— Е, не се знае! — отвърна Елизабет с тънка усмивка. — Но това няма нищо общо с подписването.

Тя го гледаше невинно с големите си сини очи и Франк изпита неприятното чувство, че му се подиграва. Беше лукава или просто наивна. Жените винаги бяха загадка за него. С удоволствие би приел разговор с група твърдоглави бизнесмени, но една-единствена госпожичка го изваждаше от релси. При жените просто не намираше за какво да се захване.

— Защо? — запита той тъй високо, че някои от гостите в салона обърнаха глави към него и хубавичката блондинка. Той продължи по-тихо. — Защо сте така твърдоглава? Не сте ми назовала нито една приемлива причина за отказа си. Не разбирате ли какво ви предлагам? Не разбирате ли, че ще ви обезщетим възможно най-щедро за прекъсването на пътуването ви, като продължим круиза ви и поемем всички разноски за това? Можете да летите от остров на остров! — и добави наум: „А най-добре вземи полет за луната!“ — Да се излежавате до плувните басейни на най-скъпите хотели в Ямайка, Антигуа, Гваделупа или Мартиника! За нас ще бъде удоволствие да плащаме сметките ви, но не бъдете така твърдоглава! Наистина ли смятате да заведете дело срещу нас?

— Но за това не може да става и дума! — отклони съмненията му Елизабет в най-добро настроение. Усмивката й бе почти любвеобилна.

Гилинхаус притисна пръстите на ръцете си, докато изпукаха — признак на значителното му изнервяне. Беше стигнал почти до ръба на раздразнението си. Много му се искаше да просне събеседничката си на коленете си и да наложи здраво добре закръглените й задни части!

— Нямам никакво намерение да се оплаквам от вас — или по-точно от компанията ви, мистър Гилинхаус — продължи спокойно Елизабет, — най-малкото, докато…

Франк я прекъсна напрегнато.

— Какво означава „най-малкото, докато…“? Мисля, че знам? И вие го знаете! Но защо сте такъв инат!

Последната дума се изплъзна неволно от устата му и той изпита желание да си прехапе езика. Със сигурност я беше засегнал и сега нямаше начин да се споразумеят.

За негово учудване тя отново се усмихна. И как само се усмихна! Изглеждаше така доброжелателна и приятелски настроена, че Франк Гилинхаус за момент изумя. Вече реши да се откаже и да стане, когато тя го помоли:

— Не го приемайте лично, мистър Гилинхаус, и ме оставете още веднъж да ви обясня как се чувствам. Предприех това пътуване, за да се отпусна и да се забавлявам. Платих добре и искам онова, което ми беше обещано: четиринадесет почивни дни! Откъде да съм сигурна, че ще изпълните всичките си допълнителни обещания? Далеч от очите, далеч от ума! След като завърша отпуската си, ще подпиша вашата хартийка — и нито ден по-рано! Изглеждате обигран бизнесмен, мистър Гилинхаус, който не би купил котка в чувал. Защо го предлагате на мен? Знаете ли колко съм спестявала за това пътешествие? Изкарвам си хляба като продавачка на обувки в Ню Йорк и е дяволски трудно дори когато работиш в прочут магазин като „Мейси“. Не искам да залагам нито парите, нито времето си, и се придържам към вечния девиз на търговците: дай парите — ето ти стоката! Вие взехте парите ми, мистър Гилинхаус, а стоката — или плаването, все още ми дължите, и затова… — тя му се усмихна приятелски — затова не желая да подпиша декларацията ви! Бих желала да си оставя точно възможността да подам жалба срещу вас, в случай че отпуската ми съвсем не се окаже такава, каквато ми я обещавахте в рекламните си проспекти! Това не ви харесва, виждам от израза на лицето ви, но не ме интересува!

Тя се опитваше да изглежда спокойна, но бляскавите й очи издаваха определена възбуда.

— Дайте ми моите четиринадесет дни отпуск и ще сме квит. Според мен това е честно. И още нещо…

Тя понижи глас и заговори толкова тихо, че Франк Гилинхаус трябваше да се наведе през масата, за да я чува.

— Вашата компания трябва да си подбира по-добре персонала в бъдеще, мистър Гилйнхаус!

— Да си подбираме персонала? — повтори той, без да разбира. — Какво имате предвид?

— Точно каквото казах! И ако например разкажа при едно разследване, че по време на катастрофата капитанът на „Калипсо“ не е бил на командния мостик, а… — зашепна тя тайнствено.

— А…? — повтори Гилинхаус също тъй тихо.

— Хм… може би изобщо не трябва да ви го казвам!

Краката на Гилинхаус се подкосиха и той седна отново.

— Моля ви! — почти умолително каза той. — Какво знаете за капитана? Искате да ни изнудвате ли?

— Да ви изнудвам? — Елизабет повдигна изненадано рамене и го погледна с обезоръжаваща невинност. — Господине! Как бихте могъл да го помислите за мен!

— Тогава ми кажете каквото знаете или само блъфирате? Къде беше капитан Блубърд, когато стана злополуката?

— Наистина ли искате да знаете, мистър Гилинхаус?

— И питате!

— В кабината ми, сър!

Гилинхаус зяпна в почуда и измина немалко време, докато успее да затвори устата си. После продължи да гледа Елизабет с нямо недоумение.

— Да, в кабината ми! — потвърди тя и потисна усмивката, която държането му предизвика у нея. — Разбира се, не аз го бях поканила, искам да подчертая това. Имаше навика всяка сутрин в шест часа да чука на вратата ми, и когато аз отварях — нали той е капитанът — заставаше пред мен като обзет от любовна страст котарак с бутилка шампанско под мишница!

Тя се изкиска. Но на въпросната сутрин съвсем не й беше до смях. Отначало сънена, с навлечен набързо пеньоар и с разрошени коси, съвсем не бе разбрала какво иска капитанът. Едва когато бе видяла бутилката шампанско, нещата й се бяха изяснили.

— Знаех, че ме е харесал — продължи тя. — Няколко пъти ме бе проследил на горната палуба, но нямах представа, че може да отиде чак дотам! И после той се облегна на рамката на вратата, в натруфената си бяла униформа, и ме загледа с такъв страстен поглед! Посегнах към вратата и исках да го изхвърля, но точно тогава корабът изскърца и с едва доловим тласък просто застана на място! Разбира се, веднага разбрах, че нещо се е случило, но не ми беше ясно какво. А капитанът… Трябваше да го видите в този момент, мистър Гилинхаус! Изглеждаше като че ли току-що го е поразил гръм! Беше толкова смешен! — тя се разсмя тихо. — Никога няма да забравя лицето му! Много съжалявам все пак, мистър Гилинхаус. Какво ще стане с него? Ще го привлечете ли под отговорност в съда, или само ще го уволните?

— Естествено ще го уволним, а ако историята, която ми разказахте, е вярна, не му мърдат и най-малко две години затвор.

— Вярна е, сър! Но където няма оплакване, няма и съд! Предполагам, че ще си държите устата затворена, тъй като един ненадежден капитан не е добра реклама за компанията ви, нали, мистър Гилинхаус? А мен какво ме засяга! Аз ще си мълча — обеща тя. — А капитанът беше твърде разстроен душевно. Това трябва да му признаете. Влюбените не могат да се мерят с обичайните мерки, а той си беше влюбен в мен! Желанията му са го объркали. Чувствам се дори поласкана от вниманието му. И после, цялата тази дандания със заседналия кораб — всичко заради мен!

По лицето на Гилинхаус човек можеше да предположи, че го боли зъб. Беше му дошло много. Той се изправи, взе декларацията и я пъхна в джоба на сакото си.

— Приятна вечер! — сбогува се набързо той и леко се поклони. — Ще поддържам връзка с вас. Премислете как желаете да изглежда пътуването ви оттук нататък, и ми съобщете решението на сутринта. Можете да не се съмнявате, че ще откликна на всяко ваше желание.

Той вече й бе обърнал гръб, но се завъртя още веднъж и добави:

— Макар че сте най-твърдоглавото създание, което съм срещал някога! — и изчезна.

 

 

Елизабет изкриви красивото си личице зад гърба му, после стана и премина през салона на хотела, в който се тълпяха много от пасажерите на „Калипсо“. Взе асансьора до третия етаж, където бе разположена стаята й с изглед към морето, и домъкна двата си тежки куфара в средата на стаята. От отворената врата на терасата се виждаше лекото движение на ефирната завеса, помръдвана от вечерния полъх. Елизабет пристъпи на широката веранда и се облегна на дървените перила. Огромна луна сипеше бялата си светлина над едно безбрежно море. Въздухът беше мек и дъхав, като благороден, истински парфюм. Неописуемо, грандиозно и неповторимо! Неслучайно Карибите се сочеха в туристическите проспекти като последния земен рай! Отдели се с нежелание от толкова много красота и се върна в стаята. След като се изкъпа и се загърна в огромна бяла хавлия, тя се разположи удобно по корем на леглото и поиска да я свържат с Ню Йорк.

— Татко! — извика в слушалката, когато дочу мъжки глас. — Чуваш ли ме? Имаш ли време?

— Да, чувам те добре, бейби! Чакам от часове да се обадиш! Как върви? — запита загрижен баща й.

— Великолепно, татко. Можеш да бъдеш доволен от мен.

— Добре ли се държат с теб, Лиз? Проявяват ли необходимото уважение? Реши ли вече да се разкриеш, или ще продължиш малката си комедия?

— О, държат се много добре с мен, татко, със съответното поведение. Чувствам се отлично и се забавлявам страхотно. Настани се удобно, татко, за да ти разкажа какво се случи вчера!

Елизабет се завъртя по гръб, омота игриво телефонния кабел между пръстите си и започна разказа си:

— И след това всички ние…

Елизабет Уинтри — тя използваше името „МакКръти“ като псевдоним по време на пътуването, тъй като истинското й име бе добре известно на много американци — не бе продала и чифт обувки през живота си. Ако някога беше стъпвала в „Мейси“, то беше като известна, уважавана и богата клиентка. Баща й, Робърт Уинтри, беше от компанията „Уинтри“, конкурентна фирма на „Джонсън“. Елизабет водеше живот, потънал в разкош и удоволствия още от детството си, но с годините откри, че това не съответства на силите и интелигентността й. Завършвайки училище на осемнадесет години, тя реши да си намери достойно занимание. Беше отхвърлила мисълта за безметежно прекарване на живота си като дъщеря на един от най-богатите мъже в Америка; от тенис корт на тенис корт, от един луксозен хотел в друг. Европа я привличаше и тя завърши колеж по туристически бизнес в Австрия, после продължи специалното си обучение в Швейцария. Преди около две седмици се бе завърнала в Ню Йорк с намерение да поеме като мениджър някой от луксозните лайнери в компанията на баща си. Той нямаше да й откаже. Но в радостта си от срещата след дългото отсъствие тя се застоя в Ню Йорк. Робърт Уинтри я беше пратил все пак на един дълъг круиз, за който нямаше никакво желание. От какво да си отпочива? Беше млада, здрава й пращеше от енергия като състезателен кон, който не може да изчака стартовия изстрел.

Тогава й дойде идеята да се качи за пътуване на един от корабите на „Джонсън“, за да разузнае силата и слабостите на конкуренцията. Робърт отначало бе отказал лудото й хрумване, но накрая Елизабет успя — както винаги впрочем — да наложи желанието си.

— Много по-добре е да знаеш какво правят конкурентите ти — беше обяснила тя на баща си. — Учили сме го в училище и с удоволствие ще го проверя на живо!

— Може и така да е — беше отвърнал Робърт Уинтри, — но защо моята собствена дъщеря трябва да се прави на копой? Ще ми бъде изключително неприятно, ако те хванат. И изобщо не искам да знам как си го представяш. Само гледай да не те хванат!

Елизабет се бе качила с удоволствие на борда в Маями и набързо разпространи версията си за отрудената продавачка на обувки, типична американка от средната класа. Разказваше на всеки срещнат как в продължение на месеци е спестявала за отпуската си. Само няколко часа след като се разположи на кораба, тя вече се бе сприятелила с един от готвачите. Кухнята я интересуваше особено много.

Елизабет не бе жена, на която някой мъж би отказал. Тя се усмихваше неотразимо и синьо-зелените й очи сияеха като слънчев лъч, пробил навъсено небе. Беше грациозна й елегантна. Чарът й беше вроден и тя го използваше непринудено и без задръжки, когато можеше да постигне нещо с него. Още първата вечер, когато храненето беше приключило и пасажерите се разпръснаха по казината и баровете, увлеченият по нея готвач я бе вкарал в кухнята, където тя успя да разузнае някои от основните й тайни.

Беше си поставила за задача да узнае всичко за „Куин Калипсо“ — от горния мостик до машинното отделение, и сигурно щеше да успее, ако нещастният капитан не бе се възпламенил така от погледите й, че да докара кораба до катастрофа!

След евакуацията на Сейнт Томас Елизабет бе позвънила на баща си и му бе описала цялото положение. Той я бе помолил да се върне незабавно в Ню Йорк.

— В следващите дни на острова ще бъде голяма блъсканица — беше предрекъл той. — Няма да получиш и достатъчно свястна хотелска стая, бейби! Самолетните линии ще са претъпкани. Да ти изпратя ли самолета си?

— В никакъв случай, татко! Кой тогава ще повярва във версията ми за „средната американка“!

— Дори и така да е, Лиз. Какво значение има вече ролята ти? Мисията ти приключи, нали? Какво все още те задържа на Сейнт Томас, дете?

— Любопитството, татко! Искам да разбера как „Джонсън“ ще обезщети пътниците си.

— Би могла да го разбереш със същия успех от вестниците, бейби!

— Да, но ще ми достави по-голямо удоволствие да го узная на място, татко. Толкова е интересно! Моля те, откажи се. Не можеш да не се съгласиш с мен. Ще остана! Планирала съм си две седмици, така и ще оставя нещата!

— Чудя се само от кого си наследила твърдата си глава? — беше промърморил Робърт Уинтри и Елизабет му бе изпратила доволна целувка по лилията, обещавайки да се обажда два пъти дневно.

 

 

— … и аз съм единствената, която се отказа да подпише декларацията за оплакването! — приключваше тя сегашния си доклад. — Можеш ли да си го представиш, татко? Останалите около петстотин пасажери се оказаха толкова склонни към сътрудничество с „Джонсън“. Подписаха като добри деца! Господи! Блубърд изглежда има щастието да вози на кораба си петстотинте най-мили американци! Това е почти чудо! Особено като се има предвид националната ни черта да се оплакваме и по най-малкия повод!

— Имал е щастие — отвърна Уинтри.

— Как мислиш, татко? — запита любезно Елизабет. — Дали мистър Гилинхаус утре сутринта ще се опита още веднъж да ме притисне? — тя се изкиска доволно. — За него бе от огромна важност да подпиша листчето му и, честно казано, не мога да разбера защо толкова настоява. Застраховката не покрива ли такъв вид щети?

— Естествено, но застраховките трябва да бъдат обратно подсигурени, което означава, че щом трябва да платят толкова много, се повишава значително и застрахователната премия, и може да се качи до милиони! Злополуката с „Куин Калипсо“ вече се обсъжда тук в Ню Йорк, а от няколко места подочух, че разследването трябва да се състои до осем дни. Това е дяволски прибързано! И сега най-важното: за да не отнемат лиценза на компанията, историята трябва да се изиграе така, че да изглежда като незначително произшествие. Съдът трябва да бъде убеден, че никой от пасажерите не е бил ни най-малко застрашен. И какво би могло да убеди съда така впечатляващо?

— Декларациите на пътниците, че те са напълно солидарни с компанията, не са ощетени изобщо, и дори и насън не мислят да се оплакват. Всичко ми стана ясно, татко. Разбрах цялата игра на мистър Гилинхаус!

— А с това си отговори и на въпроса дали Гилинхаус ще те притисне още веднъж утре сутринта, бейби! Ти си прът в колелата на компанията им!

Елизабет се затъркаля от удоволствие в широкото хотелско легло.

— Нямаш представа колко съм радостна, че го проумях, татко! — ликуваше тя. Очите й светеха в тъмнозелено. Отдавна не беше се забавлявала така добре. — Сега ще сляза отново в салона, за да проверя дали мистър Гилинхаус не е все още там. Ах, татко! Ужасно подла съм, нали? Трябва ли да се срамувам от това? — тя отметна русите коси от лицето си. В стаята беше твърде топло. Нощният въздух не носеше прохлада. Два немирни кичура прилепваха към слепоочията й.

— Засрами се! Ти си една истинска малка вещица, детето ми! Не бих искал да си ми противник! — Робърт Уинтри приключи разговора.

 

 

Почти същите думи употреби и Франк Гилинхаус в хотелската си стая на първия етаж.

— Тя е една истинска малка вещица, мистър Джонсън, по-добре би било да не я срещаш като противник! — обясни той по телефона. — Сигурно е родена с „не!“ в устата! Познавате този тип жени, които винаги противоречат. Изглежда й прави голямо удоволствие — той гледаше с копнеж към леглото. Беше много уморен. Полунощ бе отминало и се нуждаеше от почивка.

— Свършили сте много добра работа — похвали го Самуел, — а що се отнася до младата дама, не се грижете повече за нея. Все нещо ще измисля, дори ако трябва да си блъскам главата цяла нощ. Вървете да си почивате, Франк. Утре сутринта ще се чуем отново.

Джонсън напусна офиса си замислен. Младата дама, за която бе докладвал Франк, изглеждаше своенравна като собствената му дъщеря Тери! И Тери би отказала да постъпи като другите. Той продължаваше да разсъждава. Всеки човек има слабо място, и ако двете момичета си приличаха толкова много… Кое бе слабото място на Тери? Отговорът дойде веднага — Питър, естествено!

Заради Питър тя би направила много неща, които иначе би отказала да приеме. Самуел Джонсън продължи комбинациите си. Ако Питър Фостър въздейства така неотразимо на дъщеря му, защо да не окаже същото влияние и на младата дама на Сейнт Томас? Поне си струваше да се опита! Той потри доволно ръце. Утре ще изпрати годеника на дъщеря си на острова. Нека момчето покаже на какво е способно. Напълно беше възможно да замае младата дама с чара си и да получи подписа й. Нещата трябваше да се придвижат бързо, защото след седмица трябваше да започне следствието по злополуката — бяха го уведомили по телефона. А и Питър щеше да има личен интерес да се върне възможно най-скоро в Ню Йорк, защото след две седмици бе сватбата им с Тери!

Самуел се отпусна облекчен на седалката на мерцедеса си и шофьорът му подкара към къщи. Но докато прекосяваха моста над Бруклин, отново го налегнаха съмнения. Беше забравил Тери! Ами ако реши да съпроводи Питър? Понякога се държеше така капризно и непредсказуемо. О, да. Той познаваше много добре слабите места на дъщеря си. Беше му ясно, че с екзалтираното си държане тя смущаваше хората. С непоносимите си забележки би могла да разсърди момичето на Сейнт Томас и да провали целия план.

Но после отхвърли съмненията си. Тери бе така заета с подготовката на сватбата си, че дори и насън не би й хрумнало да напусне Ню Йорк точно сега. Да, нямаше смисъл да се безпокои повече!