Джейн Ан Кренц
Кристален пламък (6)

VI

Положението й бе безнадеждно и Калена разбираше, че я очаква смърт. Съвсем подходящо наказание за неуспеха й. Отчаяно се отпусна на ръба на леглото, като се стараеше да не гледа към, блестящото острие в ръката на Ридж. Вече нищо нямаше значение. Беше се провалила. Но ако трябваше да умре, предпочиташе Ридж да знае истината.

— Тази нощ отивах при Куинтъл, за да го убия. От лятото на дванадесетата ми година това се превърна в мой дълг, в моя съдба. В продължение на много години ме обучаваха и подготвяха за тази задача.

Очите на Ридж се присвиха недоверчиво.

— Ти какво?

Калена му подаде пакета с отрова, който все още стискаше в ръка.

— Имах намерение да сложа малко от този прах във виното му. Той щеше да умре малко след като го изпие. Никой нямаше да се усъмни, защото щеше да изглежда като че ли е получил сърдечен удар. Тогава честта на Династията на Ледената Реколта щеше да бъде отмъстена. Но аз се провалих. Истината е, че нямаше да успея да изпълня задачата си, дори да не беше ме спрял, Ридж. Разбираш ли, изгубих самообладание. Не можах да намеря сили да изпълня това, което се изискваше от мен. Всички усилия на Олара отидоха напразно. Целият ми живот се оказа един пълен провал.

Ридж пристъпи бавно към нея и взе пакета от ръката й. Калена почувства топлината, която се излъчваше от странното му оръжие. Държеше го плътно до себе си с острие насочено назад, докато внимателно душеше съдържанието на пакета.

— Внимавай! — предупреди го тя с глух глас. — Дори съвсем малка доза е достатъчна, за да те убие. Отровата наистина е много силна, леля ми сама я приготви.

— Значи леля ти те е изпратила да убиеш Куинтъл? — попита Ридж с безизразен глас.

— Тя не можеше сама да се заеме с това. Твърде стара е, а и напоследък, постоянно боледува. А при това е и Лечителка. Всеки знае, че на тях е забранено да убиват. Минаха много години откакто Куинтъл унищожи Династията ни. Мога да те уверя, че никак не ни беше леко. Смъртта на брат ми и баща ми дойде на клетата ми майка. Умря скоро след това. Останах единствена аз и върху мен падна отговорността да отмъстя за честта на Династията ни — Калена протегна ръце към него, жест, който изразяваше цялата й безпомощност и отчаяние. — А сега ще ме убиеш и всичко ще свърши.

Ридж продължи да се взира изпитателно в нея.

— Казваш, че Куинтъл е отговорен за смъртта на близките ти?

— Да.

— Но това е нелепо — сряза я той.

— Истина е. Олара, изпаднала в Ясновидски транс, видя всичко. Моята династия бе малка, но доста богата. Ние контролирахме търговията по голямата Съединителна река и нейните притоци. По всяка вероятност интересите на баща ми са се сблъсквали с тези на Куинтъл, но по това време съм била твърде малка, за да разбирам какво става. Накрая Куинтъл решил, че търговията по реката трябва да се предостави на някоя по-отстъпчива Династия. И се погрижил на мъжете ни да се случат „нещастия“ в планините.

— Не зная за какво говориш.

— Може би не. Но леля ми знае. Именно тя разбра, че злополуките са си били чисто убийство. Със смъртта на баща ми и неговия наследник, с династията на Ледената Реколта практически бе свършено. Контролът върху търговията по реката веднага бе прехвърлен на друга Династия. Олара отведе мен и майка ми в един малък фермерски град, където не ни познаваха. Тя настояваше вече да не използваме името на нашата династия, а да си измислим друго. Казваше, че по този начин ще бъдем защитени по-добре.

— От какво? — попита грубо Ридж. — Ако мъжете от Династията са били мъртви, със сигурност жените не са представлявали никаква заплаха за убиеца, който и да е той.

— Олара си имаше причини да постъпи по този начин. Тя не желаеше Куинтъл да знае за моето съществуване. И беше права. Той никога нямаше да води преговори и да подпише споразумение за търговски брак с дъщеря на Династия, която му е стар враг.

Ридж бе поразен, когато разбра, че Калена вярваше на всичко това, включително и че се е провалила. В тона, с който говореше, се долавяше толкова самообвинение и примирение, а в държанието й — толкова гордост, че младият мъж несъзнателно изпита възхищение от нея. А и отровата бе сигурно доказателство, че говореше истината. Бе отишла в покоите на Куинтъл с намерението да го убие, а не да спи с него. Тази мисъл поохлади малко огъня във вените му. Почувства се като пълен глупак, но не можеше да отрече, че вътре в себе си бе доволен от това развитие на нещата.

Тя не е имала намерение да го мами с друг мъж.

Като последица от укротения му гняв оръжието в ръката му бавно започна да изстива. През целия му живот случаите, когато силата на чувствата му се предаваше на стоманеното острие на камата, се брояха на пръсти. Първия път, когато това се случи, той бе малко босо хлапе, което започна бой с група хулигани на една от многобройните малки мръсни улички в Града на Равновесието. Бе купил камата само няколко дни преди това с парите, които един собственик на стадо крийте му бе платил, защото Ридж му бе помогнал да събере уплашените птици, които се бяха разпръснали по улицата. Това бе един от малкото случаи, когато се захващаше със законна работа.

Момчетата го бяха обградили с явното намерение да му вземат камата, дрехите, както и всичко останало, което носеше. Бяха безкрайно изненадани, когато той започна да се съпротивлява. А за негово най-голямо учудване, стоманата на оръжието му бе започнала да се нагорещява още в първите няколко минути на схватката. Острието започна да излъчва ярка светлина. Този блясък уплаши нападателите и те се разбягаха ужасени. Ридж остана на улицата съвсем сам, впил недоумяващо поглед в оръжието си.

Две седмици по-късно срещна Куинтъл, на когото се опита да измъкне затъкнатата на пояса кесия. Баронът обаче го забеляза, хвана ръката му, усмихна се и му се представи. След това попита малкия крадец дали би желал да получи законна работа. Поразен от външността и силата на този човек, Ридж изобщо не се колеба. След като даде съгласието си, той никога вече не се обърна назад.

През изминалите години Ридж се бе научил до голяма степен да сдържа емоциите, особено гнева си. Неконтролируемият гняв, както и всяко друго чувство, бе сериозна пречка в работата му. Самоконтролът му бе крайно необходим, за да може да оцелее. Когато вършеше работата на Куинтъл, Ридж се владееше превъзходно, но въпреки това нравът му бе станал пословичен в Града на Кръстопътищата. Вече не бе толкова лесно да бъде изкаран от равновесие, че стоманеното острие на оръжието му да заблести, но съвсем не се изискваше много да се предизвика по-малко опасния, но чисто мъжки гняв. Тази нощ Калена бе доказала, че е способна да го разгневи до такава степен, че страшният му гняв да избухне с нова сила. Съвсем бавно Ридж постави камата на мястото й в ножницата и впи изпитателния си поглед в жената пред него.

— Значи не си имала намерение да се вмъкнеше в леглото на Куинтъл?

— Не! — отговорът й долетя приглушено, като че ли се задушаваше. Цялото й тяло се бунтуваше само при мисълта за това. — Никога! Този човек уби баща ми и брат ми. По този начин унищожи Династията ни. Как бих могла дори да си помисля той да ме докосва така… така…

— Как, Калена?

— Както ти ме докосваше.

Не смееше да го погледне. Сега, когато бе оставил оръжието и гневът му бе преминал, тя нямаше смелост да го погледне в очите.

— Така че — започна бавно Ридж, — ти си убийца, а не съблазнителка.

— Но се провалих.

— Точно така. Но какво си очаквала? — добави той. — Ти си само една жена — Калена му хвърли поглед, пълен с горчив упрек. Ридж се престори, че нищо не е забелязал. — Кажи ми, Калена от Династията на Ледената Реколта, леля ти има ли някакви доказателства за обвиненията, които отправя? Знаеш ли със сигурност, че Куинтъл е отговорен за смъртта на близките ти?

— Престани! — изкрещя тя. — Това е истината. Това трябва да е истината! Живеех с нея в продължение на много години, тя определяше живота ми.

— Истината, която ти е казала леля ти.

— Тя не би излъгала за такова нещо. В името на Свещените Камъни, тя е Лечителка. Има дарбата да прониква в бъдещето чрез Ясновидския транс, както и дарбата да лекува. Такава жена никога не би приела като възможност убийството, освен ако няма друг избор.

— Тя не е приела тази възможност за себе си, а за теб — сряза я Ридж. — Убедила те е да го извършиш.

— Само защото тя самата не би могла да го извърши.

— Тя е подготвила всичко, нали? Тя е сключила договора с Куинтъл, за да те приближи до него. Този проблем с доставката на Пясъка е бил добре дошъл за нея. Държала те е в някаква малка ферма в Самотната долина, докато настъпи подходящия момент. Видяла е своя шанс и без всякакви угризения те е изпратила да й свършиш мръсната работа.

— Това не е мръсна работа, а мой дълг! — възрази остро Калена. — Ако беше член на някоя Велика Династия, щеше да разбереш в какво положение се намирам. Щеше да разбереш, че за такава принадлежност трябва да заплатиш висока цена. Това е въпрос на чест.

— Престани с тези глупости. Знам какво означава чест, Калена. Също и какво е дълг и вярност. Може би аз разбирам тези неща много по-добре от теб, защото не съм ги наследил от никоя Династия. Имам си свои дълг и чест. И знам докъде се простира моята отговорност.

Тя кимна.

— Сега ти ще ме убиеш, защото твой дълг е да служиш на Търговския Барон.

Ридж почувства как гневът пак започна да се надига в него. Веднага се овладя. Да бъде проклет, ако си позволи да загуби контрол заради тази жена. В името на Спектъра тя бе негова. Той можеше да я обуздае и щеше да го направи.

— За нещастие, нещата не са вече толкова прости. Ти си моя жена, Калена. Днес аз поех отговорност за твоите действия. Не слушаше ли думите на церемонията? Твоята и моята чест сега са обвързани заедно. Имаш ли представа каква каша забърка? Разбираш ли какво направи? Опита се да убиеш човека, на когото съм се клел във вярност. На никой друг в този свят Куинтъл не се доверява така, както на мен.

— Тогава се сърди на него за положението, в което сме изпаднали. В края на краищата именно той подготви условията на нашия брак с леля ми. Именно той ме представи в своя дом. Той е причината да съм тук. Ти не можеш да бъдеш обвинен в нищо. Това не те засяга, Огнен Камшик. Това е въпрос, който трябва да се уреди между Династията на Ледената Реколта и Династията на Реещия се Орел. Човек като теб няма отношение по такъв въпрос.

Ридж удари яростно с юмрук по стената.

— В името на Свещените Камъни, жено, ти наистина нямаш достатъчно ум в главата си, за да си държиш езика зад зъбите, когато трябва!

— Защо да не кажа това, което искам? И без това се готвиш да ме убиеш.

Това вече надхвърляше всякакви граници. Тя предсказваше смъртта си от неговите ръце. С две крачки се озова до леглото и със заплашителен вид се надвеси над младата си съпруга.

— Не, Калена от Династията на Ледената Реколта! Нямам намерение да те убивам, въпреки че когато приключа с теб, може и да съжаляваш, че не съм го направил.

— Значи се готвиш да ме бичуваш, а след това да ме предадеш на Куинтъл или на Градския Патрул? — попита тя унила.

— Нямаме време нито за едното, нито за другото, въпреки че намирам идеята ти за чудесна. Не, Калена! Нямам намерение да те бичувам.

— Защо не? — тя го погледна с недоверие.

— Защото ако го направя, утре няма да можеш цял ден да стоиш на седлото, ето защо! — избухна той. — Ако те набия така, както заслужаваш, няма да можеш да станеш от леглото поне осем дни. Все пак ние двамата с теб трябва да предприемем едно пътуване, забрави ли? Нямам намерение да ти позволя да ме отклониш от поставената ми задача. И аз си имам свой собствен дълг и предопределена съдба.

Той се наведе, хвана я и с рязко движение я принуди да стане и да се изправи пред него.

— Няма да ти позволя да ми попречиш да осигуря бъдещето си чрез моя дял от Пясъка. Преди може да си била високопоставена дама, Калена, но сега си омъжена за мен. Сега си жена на едно бездомно копеле и ще изпълняваш дълга си към своя съпруг. Може и да не съм Господар на Велика Династия, но по закон и традиция съм твой господар. Сама си подписала документите. Сега дължиш вярност на мен. Единственото ти задължение е да ми се подчиняваш. А аз съм решил, че ти ще седнеш на седлото на твоята птица крийте и ще се отправиш към Планините на Противоречията утре още преди зазоряване. Не се самозалъгвай, че не мога да ти нареждам и нямам власт над теб. Сега ти ми принадлежиш. Независимо какво мислим за това и какво чувстваме, нашите съдби са свързани заедно.

Калена го погледна смаяна, но не каза нищо. Нямаше възможност за избор. Всъщност изобщо нямаше избор. В края на краищата едно дълго пътуване беше по-добре, отколкото достойната смърт, която трябваше да търси в дома на Куинтъл. Безпощадната истина само за миг раздра завесата на лъжата и заслепението. Тя не бе родена да бъде инструмент на нечие отмъщение. Животът я привличаше много повече, дори ако трябваше да бъде жена на човек, който не притежаваше Династия и род и който имаше всички причини да я мрази. Нямаше никакво значение как приема всичко това. Знаеше, че не притежава силата и волята да се противопостави на Ридж. Съзнанието за собствения й провал бе убило цялата й воля и съпротивителни сили. Нямаше никакъв друг избор, освен да се остави в ръцете на Огнения Камшик.

Калена бе чувала, че много отдавна, когато властвали митичните Повелители на Зората, птиците крийте всъщност можели да летят. Не бе склонна да вярва на тази легенда, но през третия ден от пътуването с удоволствие би продала Тайните на Камъните, ако това можеше да се случи сега. Мисълта за летене бе доста странна, дори в някои отношения ужасяваща, но след три дни пътуване, след три дни, прекарани на седлото, нямаше част от тялото й, която да не я боли и тя би била благодарна за всяка промяна в начина на придвижване.

Калена не умееше да язди добре. Най-дългото пътуване, което някога бе предприемала, бе от Самотната долина до Града на Кръстопътищата, а и тогава бе пътувала с пътническа кола, теглена от птици крийте. Олара и Калена нямаха нужда от птици, докато живееха в Самотната долина.

За щастие, не беше толкова трудно да язди една съвсем кротка и миролюбива птица. Седлото бе дълбоко и бе направено така, че тя не можеше да падне дори когато птиците ускоряваха крачка и поемаха в галоп, леко подскачайки. Но това, че яздеше сигурно и безопасно не означаваше, че седлото е удобно, особено след като не бе свикнала с него.

Калена изобщо не забелязваше заобикалящата я околност. Отбеляза мимоходом и съвсем равнодушно, че пресичаха богатите плодородни поля на Равнините на Парадокса, но красивия пейзаж малко я интересуваше. При нормални обстоятелства естественото й любопитство би взело връх, но сега то бе притъпено от болката, пронизваща цялото й тяло и от безмилостната крачка на жълто-бялата крийте, която яздеше. Тя погледна покритата с пера шия пред себе си и се зачуди дали е истина, че малките, безполезни крила на птицата някога са можели да вдигнат тежкото й тяло във въздуха.

Крийте бяха изключително силни птици, на които леките, чупливи кости, позволявали им някога да летят, отдавна бяха заякнали, образувайки здрав скелет. Дългите пръсти на краката им все още завършваха със закривени, остри нокти. Калена знаеше, че когато птиците са разярени, тези нокти можеха да бъдат опасни. Някои собственици изваждаха ноктите им, тъй като повечето хора предпочитаха да пътуват в по-голяма безопасност. Но Търговският Експерт Ридж бе поръчал за пътуването до Планините на Противоречията птици, на които ноктите не бяха махнати. Така те можеха да се защитават, ако бъдеха нападнати от някой едър хищник. Във всеки случай, за разлика от Ридж, крийте не се дразнеха лесно. По природа бяха съвсем миролюбиви животни, които, когато не бяха използвани за работа, не правеха нищо друго, освен да чистят перата си и да се забавляват помежду си.

Калена вдигна глава и погледна злобно птицата, която вървеше пред нея. Това бе мъжкият крийте, партньорът на женската, на чийто гръб седеше. Крийте създаваха семейство за цял живот и обикновено ги използваха за работа или пътуване по двойки. Ридж яздеше с лекота, с едната си ръка небрежно придържаше кожените поводи. Изглеждаше силен, отпочинал и свеж, както сутринта, когато напуснаха Града на Кръстопътищата. Калена подозираше, че той наложи толкова бърза езда с единственото намерение да я накаже и си отмъсти. Понякога си мислеше да му каже, че наказанието е повече от достатъчно, но освен това съзнаваше, че той знае това много добре. Всеки мускул по тялото й я болеше. През последните три дни преглъщаше оплакванията си и мълчаливо понасяше болките. Нямаше да достави на това копеле удоволствието да разбере колко много страда.

От деня, когато се състоя сватбената церемония, тя само мълчеше и търпеше. Ридж бе прекарал нощта в нейната стая, но дори не направи опит да я докосне. Калена допускаше, че самата мисъл да прави любов с жената, опитала се да убие господаря му, бе отблъскваща за него. Свила се в другия край на леглото, за да има повече място за Ридж, тя не можа да мигне цяла нощ. Усещаше, че Ридж също стоя буден дълго време, но накрая заспа. На сутринта й заповяда да стане много преди разсъмване. В къщата дори и най-ранобудните слуги още спяха, когато той я вдигна и я сложи леко на седлото, подаде й поводите и я подкани да го последва.

През първия ден Калена си мислеше, че просто ще падне от седлото от умора. Но тази мисъл изобщо не я обезпокои. Нищо не бе в състояние да я разстрои или разтревожи. Бе изпаднала в тъпа апатия. Всичко около нея й се струваше сиво и безлично. Чувстваше се като в някакъв безкраен лабиринт, от който няма изход. Ако изобщо си помислеше за нещо конкретно, то бе нейния провал и предателство към Династията. Но дори тези горчиви мисли не я нараняваха толкова жестоко колкото в първия ден. Бе претърпяла неуспех. От това следваше, че Олара можеше да я лиши от наследство и сигурно щеше да го направи.

Когато накрая слезе от седлото пред странноприемницата, където щяха да прекарат първата нощ, Калена едва се държеше на крака. Дори не слезе да вечеря в трапезарията, която се намираше точно до таверната. Без да каже и дума, тя се качи на горния етаж, изкъпа се и се строполи безчувствена в леглото. Не се събуди, когато малко по-късно Ридж се присъедини към нея. Дори не се помръдна докато Ридж не я разтърси яко на следната сутрин. Никога не се бе чувствала толкова замаяна, никога тялото й не я бе боляло толкова, но гордостта не й позволи да се оплаква. Беше странно, че когато загубиш всичко друго, остава ти само гордостта.

Следващата нощ бе повторение на първата. Единственото малко отмъщение, което Калена можа да си позволи бе, че напълно пренебрегна традицията на сутрешния чай. Ако Ридж искаше чай, можеше да си го приготви сам. Но бързо стана ясно, че той не бе очаквал нещо подобно. Сега, когато и третият ден си отиваше, Калена започна да се чуди дали цялото пътуване до Планините на Противоречията ще протече в мълчание и непрекъсната болка.

Забеляза с известен интерес, че започва да изпитва съвсем основателно негодувание. През последните два дни се движеше като в мъгла. Нищо не можеше да я разтревожи истински, освен пълното изтощение, но все пак не пропускаше да вземе по една доза от селитения прах.

Когато пред погледа й се разкриха дървените, пръснати в безпорядък къщи на селото пред тях, почувства остър глад и закопня за вечерята. През последните два дни Ридж бе настоявал тя да яде по малко сутрин и обед, но не си бе правил труда да протестира, когато пропускаше вечерята, бързайки да се изкъпе и да си легне.

Слънцето клонеше към залез и когато изчезна съвсем зад върховете на далечните планини, от комините на къщите, разпръснати хаотично по прашната главна улица, започна да излиза дим. Нощта се очертаваше да бъде студена, по-хладна отколкото в Града на Кръстопътищата и много по-студена от нощите в Самотната долина. Калена смътно си спомняше, че тази сутрин Ридж бе разпитал собственика на странноприемницата, в която прекараха нощта за селище наречено Противоположност и какво е разстоянието до там. Това сигурно представляваше мястото, което трябваше да достигнат тази вечер. Птицата на Калена вдигна глава и нададе радостен крясък, предусетила края на дневния преход. Животните очакваха с нетърпение изобилната храна и топлите обори след дългия изморителен ден.

Калена покашля леко с намерение да извика Ридж и да го попита дали това е мястото, където трябва да прекарат нощта. В последния момент промени решението си. Той бе този, който наложи мълчанието между тях. Да бъде проклета, ако първа го нарушеше. Размисли и реши, че е по-добре да си мълчи. Изглеждаше й странно, че изпитва каквито и да е чувства, дори просто недоволство.

Половин час по-късно Ридж спря пред една странно: приемница, на чиято врата имаше табела, изобразяваща покрита със скъпоценни камъни кама. Калена също спря, изчаквайки покорно съпруга си, който бе влязъл да уреди нощувката им. От високото си седло хвърли поглед на къщите на селото. За пръв път от няколко дни насам в погледа й се четеше любопитство. Събраните накуп дървени здания очевидно бяха център на местната фермерска общност. Пазарният площад в центъра на селото по това време на деня бе съвсем безлюден, но нямаше съмнение, че от ранна сутрин до късно следобед тук гъмжеше от хора. В много отношения това село бе много по-провинциално и животът в него много по-прост, отколкото в Самотната долина. Прозорците се закриваха с дървени капаци. Самите сгради бяха построени само за удобство и не представляваха никаква архитектурна ценност.

Хората, пресичащи двора на странноприемницата, й хвърляха скрити погледи, което я наведе на мисълта, че вероятно в това село идваха много малко непознати. Нейният ездитен костюм — панталони с широки крачоли и къса туника — със сигурност изглеждаше твърде скандален в очите на местните жени, облечени в дълги, старомодни туники. Мъжете също я оглеждаха. Реши да не обръща внимание на погледите им и да чака търпеливо завръщането на Ридж. Мракът започна бързо да се спуска, времето захладя и тя почувства студ.

— Всичко е наред — заяви високо Ридж, след като излезе от странноприемницата и се запъти към нея. — Наех стая на горния етаж. Ти се качи първа, а аз ще донеса пътните чанти и ще се погрижа за птиците.

Калена кимна. Тези нареждания бяха всичко, с което се изчерпваше разговора им през последните два дена. Стана от седлото и като се придържеше за кожените ремъци, стъпи леко на земята. За миг остана неподвижна, опитвайки се да събере сили, тъй като краката й трепереха. Усещаше, че Ридж я наблюдава под око, докато събираше поводите. Широките крачоли на панталоните прикриваха несигурната й походка. Отправи се към странноприемницата, без да се обръща назад, а Ридж подкара птиците към обора.

Когато влезе вътре, всички обърнаха глави към нея. Това изобщо не й направи впечатление. Приближи се до съдържателя, който й подаде ключа от стаята.

— Желая ви приятна вечер, господине — каза тихо, но учтиво тя. Той кимна и й посочи стълбите. — Бих искала да се изкъпя.

— В края на помещението имаме баня, предназначена само за жени — обясни гордо съдържателят. — Скоро инсталирахме най-новите приспособления за затопляне на водата. Само дръпнете шнура и ваната ви ще се напълни.

Калена му се усмихна с благодарност.

— Звучи чудесно.

Изкачи с бързи крачки стълбите, отвори вратата на малката спалня и прикова поглед в единственото легло вътре. Очакваше я още една самотна нощ, тъй като Ридж издигаше невидима стена между тях. Отново ще се свие в единия край, ще заспи и когато Ридж се върне, след като е прекарал час или два в таверната, ще легне до нея, заемайки по-голямата част от леглото. Като се чудеше колко още ще продължава това без някой от двамата да избухне, Калена се приготви да се изкъпе. Тази вечер, реши тя, ще слезе долу в трапезарията и ще вечеря.

Въпреки че апатията бе отстъпила място на състоянието, което можеше да се нарече нормално, Калена разбираше, че нищо в нейното положение не се е променило. Трябваше да придружава Ридж докато трае пътуването, ако той не реши да прекрати брачния договор преди това. В края на краищата сама бе подписала този договор. Не бе успяла да изпълни задачата си, но гордостта не й позволяваше да пренебрегне останалите си задължения.

Един час по-късно Ридж се настани срещу Калена на ниската дървена маса. С удивление, примесено с възхищение наблюдаваше как тя грациозно и учтиво коленичи на възглавницата въпреки трите крайно изтощителни дни, които бе прекарала на седлото. Когато тръгна след него към трапезарията, той не издаде изненадата си, но вътрешно изпита облекчение, че тя отново започва да се храни както трябва. Казваше си, че нищо не би могло да й стане, след като се храни два пъти на ден, но тази сутрин бе започнал да се колебае дали да продължава да си затваря очите, ако тя и тази вечер пропуснеше вечерята. Имаше нужда от сили, особено след изтощителната езда, която беше наложил през последните три дни. А всъщност нямаше непосредствена необходимост от толкова бързане. Ридж бе постъпил по този начин само за да потуши собствения си гняв и да накаже Калена. Сигурен бе, че тя страдаше, но младата жена не започна нито да се оплаква, нито да се моли. След първия ден изпълненото й с гордост и достойнство мълчание бе започнало да го ядосва още повече. Нарочно се погрижи вторият ден да не се различава по нищо от първия. Тя пак не каза нищо. Изглежда приемаше наказанието, като че ли наистина вярваше, че е длъжна да изтърпи всичко, след като не бе успяла да убие Куинтъл.

Нейното мълчаливо страдание, което гордостта й диктуваше да приема като наказание за нейния провал, накрая убеди Ридж, че жена му наистина бе приела ролята си на отмъстителка много сериозно. Все още намираше идеята за ритуално отмъщение, извършено от жена, за напълно безумна, но в същото време не можеше да се съмнява в емоционалната реакция на Калена. Тя наистина е имала намерение да убие Куинтъл и след като не беше успяла, считаше се за позор на Династията си. Ридж трябваше да си признае, че тя се държеше гордо като всяка истинска аристократка. Без да иска той й се възхищаваше, въпреки че непрекъснато си повтаряше, че това не би трябвало да има значение. Вече дори и за миг не се съмняваше, че тя е точно тази, за която се представяше. Беше се оженил за дъщеря на Велика Династия и Калена без съмнение го презираше. Отпи голяма глътка от бирата, стиснатите му устни образуваха тънка, иронична линия. Каза си, че това си е неин проблем. Тя съвсем доброволно бе подписала брачния договор и сега трябваше да се съобразява с това. Както и той, разбира се.

Едно нещо бе сигурно — сегашното положение продължаваше твърде дълго. Предстоеше им дълго пътуване заедно и Ридж нямаше намерение да пътува с една мълчалива и намръщена жена. Бе дошло време да установи нормални взаимоотношения между тях. Все пак бяха мъж и жена. Ридж трябваше да си напомни, че дълг на съпруга е да внуши на жена си да се държи както подобава, т.е. да му се подчинява.

Калена привършваше първото ястие и Ридж със скрито задоволство наблюдаваше отличните й маниери. Начина, по който държеше приборите за храна, по който стоеше и се хранеше, издаваха у нея аристократката и придаваха достоверност на историята й, че е дъщеря на Велика Династия. Трябваше да разбере още преди няколко дни, че безупречните й маниери не бяха случайност. Вместо да обмисли този факт и да му даде логично обяснение, той се бе изпълнил с чисто егоистична мъжка гордост, че бъдещата му жена има много добро възпитание. Помисли си тъжно как мъжкото его понякога заслепява човека.

— Ако си се нахранила, върви и си лягай. Аз ще те последвам след малко — каза й с рязък тон — в същия миг се разкая за грубостта си. Не трябваше да й нарежда с такъв тон, като че ли е слугиня. Тя бе негова жена и заслужаваше малко уважение. Опита се да смекчи току-що изречените груби думи, като обясни плановете си за вечерта. — Искам да поговоря със съдържателя и някои хора в таверната. От утре ще навлезем в още по-изолирани райони и мисля, че е крайно време да се осведомим за някои неща. Един от търговските експерти на Куинтъл изчезна някъде наблизо. Искам да избегна подобна участ.

Калена повдигна учудено вежди и го погледна полуиронично, полуукорително за закъснелите му обяснения, но не каза нищо. Изправи се бавно на крака, наведе глава по-ниско, отколкото бе необходимо, за да покаже подчинението към съпруга си и се отправи към стълбите, водещи към втория етаж. Ридж я проследи с поглед, а очите му се присвиха подозрително. Жената си имаше начин да му се присмее без дори да си отвори устата. Е, все пак нейната мълчалива ирония бе по-добра от тъпото, апатично безразличие, в което бе изпаднала през последните два дни. Поне той така си мислеше. Отпи отново от гъстата червена течност и се замисли за това колко малко знае как да се държи с тази благородничка, която претендираше за наследството на една Велика Династия. Но едно нещо бе сигурно: високопоставена или не, тя бе негова жена.

Ридж довърши питието си, изправи се и влезе в задимената таверна, която се свързваше с трапезарията посредством една врата. Заведението бе наполовина пълно с местни хора, които може би не изпитваха никакво желание да говорят за последните кервани с товари от Пясъка, които бяха преминали през селото и особено за последния изпратен по тези места експерт на Куинтъл. Имаше работа, която трябваше да свърши на всяка цена, напомни си Ридж. Със своята горда съпруга щеше да се разправя по-късно.