Джейн Ан Кренц
Кристален пламък (5)

V

Полярният Съветник, избран от Куинтъл да ръководи сватбената церемония, бе облечен в традиционната черно-бяла роба. Ако и да намираше, че бе твърде странно да го канят да почете с присъствието си едно тържество, където в крайна сметка се сключваше само един търговски брак, той бе твърде тактичен, за да го изрази гласно. Можеше да задоволи любопитството си с огромната сума, която Търговският Барон Куинтъл му бе заплатил. Но някои други подробности относно тази сватба тревожеха съветника.

Младоженката, например, изглеждаше определено смутена и напрегната. Качулката на сватбената й мантия бе спусната ниско и скриваше почти напълно лицето й, но въпреки това не можеше да прикрие тревогата в зелените й очи. В миналото Полярният Съветник бе канен да ръководи брачни церемонии, в които булката встъпваше в брак с не особено желание, въпреки че да наложиш брак на някоя жена беше на теория незаконен акт. Но Съветникът бе достатъчно добре запознат с действителността, за да не знае, че за една жена бе много трудно, когато работата стигнеше до брак. Все пак той не бе убеден, че това се отнася и за този случай и продължаваше да размишлява по този въпрос докато разгъваше кожения пергамент, съдържащ официалните слова. В края на краищата това си беше просто търговски брак. В такъв случай се предполагаше, че не само младоженката има желание да го направи, но вероятно и сама бе сключила договора. Малко почтени семейства биха позволили на дъщерите си да участват в такъв вид сделки.

Освен тревогата, която се четеше в погледа на младата жена, суровото изражение на младоженеца смути Съветника. Не че Огнения Камшик не желаеше този брак. Напротив, изглеждаше необичайно решен да свърши с това. Ридж застана пред Съветника. На плещите си бе наметнал мастиленочерна мантия. Тази наметка с цвета на най-черната нощ се открояваше ярко и несъмнено доминираше над аленочервената сватбена дреха на младоженката. Тези необичайни цветове накараха Великия Съветник да се замисли. Със сигурност такива драматични тонове предвещаваха конфликти и неприятности.

Господарят на дома наблюдаваше всичко от центъра на дългата зала, в която да се щеше да е тържеството. Също като младоженеца Куинтъл бе облечен в черно. Тогава Великият Съветник си спомни, че Търговският Барон почти винаги носеше черно. Може би самият той бе заел на Ридж своята мантия.

Около Куинтъл седяха множество живописно облечени гости, повечето от които изглежда идваха направо от Търговската Гилдия. Дори жените носеха всички белези на по-низшите класи. Туниките им бяха твърде къси, косите им — подрязани твърде ниско. Очите им гледаха твърде дръзко. Не се виждаше нито един гост от висшите слоеве на обществото. Но като се има предвид естеството на този брак, това едва ли бе изненадващо.

Зад гостите стояха наредени в редица музиканти, които изчакваха да започне тържеството, за да засвирят със своите арфи и флейти. Полярният Съветник със задоволство забеляза отличните приготовления за приема. Дългата маса вече бе отрупана с храна. Печени бутове от най-разпространеното домашно животно Зоркан, пълни купи с пресни плодове „колума“, различни видове риба и изобилие от скъпите плодове „танга“ — това бе само една малка част от богатото разнообразие и разточителство, което предлагаше Куинтъл. В разгара на приема по-голямата част от ястията щеше да бъде изнесена навън и Съветникът с нетърпение очакваше тази част от тържеството. Разбира се, той бе поканен да присъства на угощението.

Но преди това трябваше да проведе брачната церемония. Покашляйки леко, Съветникът се поколеба още няколко секунди. Когато последните слънчеви лъчи обагриха хоризонта, кристалният воден часовник в голямата зала показа, че здрачът е настъпил. Церемонията можеше да започне.

— Слънцето се отпусна в прегръдките на нощта, както жената — в ръцете на съпруга си — започна монотонно да припява Съветникът. — Точно сега е моментът да оповестим и станем свидетели на едно подобно сливане на светлината и мрака, деня и нощта, мъжкото и женското начало. Защото в този съюз на мъжа и жената се съдържа цялата сила, цялата мощ и енергия, която възниква от срещата на две противоположни точки от Спектъра. Силата на това единение е толкова голяма, че от него може да се роди нов живот. И все пак това сливане не може да съществува без силите на съпротивлението. В самата природа на това съединение се съдържат семената на собствената му разруха. Едната страна на силата и контраста трябва да бъде по-силна от другата или ще настъпят беди и нещастия. Съюзът ще бъде разрушен. Следователно, предопределено е както тъмнината поглъща светлината, както нощта — деня, така мъжът трябва да, прегръща и защитава жената. Неговата сила е силата на мрака, а тя е цялата вселена. Силата на жената идва от блестящия извор на светлината, която съществува във вселената.

Калена слушаше древните думи на церемонията. Същевременно си даваше сметка с какво внимание я следи Ридж. Независимо от факта, че се сключваше само търговски брак, Огненият Камшик изглежда приемаше тази церемония твърде сериозно. Решителността, която усети у Ридж, я уплаши. През деня го бе видяла само няколко пъти и то за кратко. Той бе зает с последните приготовления за пътуването към планините на Противоречията. През по-голямата част от деня Калена бе стояла в стаята си, преструвайки се, че е много развълнувана от предстоящата сватба, което бе нормално за всяка младоженка. В действителност се бореше със страха и ужаса пред предстоящата й задача. Бе благодарна на Ариса и другите свободни жени, че пристигнаха рано и с весели приказки и смях й помогнаха да се облече и я откъснаха от неприятните й мисли. Вертина я попита дали всеки ден си взима дозата от смлени селитени листа и подхвърли едно-две неща, касаещи стоманата от Града на Равновесието. От този момент нататък почти не й остана време за размисъл.

Но церемонията беше към края си и скоро тя трябваше да поеме ролята, която Олара и съдбата на Спектъра й бяха отредили. Слушаше с половин ухо какво говореше Полярният Съветник. Мислите й бяха заети с предстоящата задача и затова улавяше само отделни думи и фрази.

— Мъж, който приема една жена за съпруга, трябва да поеме и задълженията си към нея. Тя е оставила дома си, който й е предлагал закрила, за да се довери на мъжа си. Сега тя е негова отговорност. Нейната чест е завинаги обвързана с неговата. Той трябва да я защитава така, както собствената си чест.

Калена чувстваше тъмния поглед на Ридж върху себе си и се зачуди какво ли си мислеше. Не можеше да намери задоволително обяснение защо бе настоявал за официална церемония. Олара я бе предупредила, че ще се състои голяма сватба, но нейния Ясновидски транс не бе дал отговор защо Куинтъл осигуряваше такова отлично прикритие за убийството си. Калена ясно си спомняше как Олара заяви, че всичко трябва да се извърши в нощта на сватбата, когато угощението щеше да бъде в разгара си и всички, включително и слугите, щяха да празнуват. На Калена бе дадено ясно да разбере, че трябва да използва времето от един час след тържеството, което по право й се полагаше като младоженка, за да отрови Куинтъл. Само да не беше се поддала на изкушението Миналата нощ, повтаряше си отчаяно тя. Сега трябваше скъпо да плати за слабостта си. Вътрешно се измъчваше ужасно и решителността й почти се бе изпарила. Само при мисълта какво й предстоеше да извърши, потръпваше от отвращение. Изобщо не се съмняваше, че времето, прекарано в прегръдките на Ридж, бе отслабило катастрофално съпротивителните й сили. Някаква вътрешна преграда в нея се бе пречупила и вече не чувстваше сигурна почва под краката си.

— Жена, която приема съпруг, приема и властта му. Тя трябва да помни това, дори когато естествената реакция на противоположностите я накара да мисли, че може да оспорва тази власт. Тя трябва да се доверява на неговото ръководство и сила, знаейки, че той е отговорен за нейната чест, както и за неговата.

Малката гравирана кутийка от оникс, която връчиха на Полярния Съветник веднага привлече вниманието й.

— Нека този символ на брака да бъде поставен на шията на младоженката. И нека това направи съпругът като знак за своето покровителство и власт и никога този символ да не се маха от друга ръка.

Наблюдавайки всичко това, Калена се чувстваше напълно безпомощна. Знаеше, че това трябва да се случи и че нищо не е в състояние да промени хода на събитията. Отвориха кутийката и я връчиха на Ридж. Вътрешността бе покрита с мека коприна. Огнения Камшик извади от там блестяща верижка. Единият край на верижката завършваше с малка ключалка, изработена от бял кехлибар, а другия край — с ключе от черен кехлибар. Когато верижката бъдеше поставена на шията й като медальон, Калена щеше да бъде омъжена — поне докато траеше пътуването.

За пръв път откакто започна церемонията Ридж се обърна към нея. В ръка държеше символа на съпружеската си власт. Калена затаи дъх. В един миг й се стори, че всичко застина неподвижно и едва сдържаната паника я обхвана напълно. Златистите пламъчета в очите му я ужасяваха и инстинктът й подсказваше, че трябва да бяга. Щеше да направи точно това, но тялото й отказа да се подчинява. Вместо това стоеше няма и неподвижна пред Ридж, който отметна качулката на червената й наметка и откри красивата й шия. Почувствала допира на ръцете му, които поставиха медальона на врата й, Калена притвори очи. Настъпи, пълна тишина, когато Ридж приближи ключето до ключалката. Гостите следяха движенията му с напрегнато внимание. Той постави ключето в определеното за него място, съединявайки краищата на красивата верижка. Чу се кратко, едва доловимо прещракване, когато ключето се превъртя и залата веднага се огласи от радостни викове. Дори лицето на Куинтъл се озари от бледа усмивка на задоволство, която изчезна така бързо, както се беше появила. Той бавно се изправи, приближи се и поздрави младата двойка.

Следващите три часа Калена прекара като в мъгла. Навред около нея се носеше весел смях, водеха се шумни разговори, виното се лееше безспир, а слугите не преставаха да отрупват масата с всевъзможни ястия. Тъй като гостите идваха от низшите прослойки, със сигурност можеше да се очаква, че те ще бъдат изключително шумни и безцеремонни. За щастие от Калена не се очакваше да взема дейно участие в празненството. Нейното задължение се състоеше просто да седи в единия край на масата и да опитва по малко от храната и виното. Никак не й бе приятно да бездейства, задушаваше се от напрежение и страх, но като си помислеше какво има да върши тази вечер, реши, че все пак шумният прием е най-малкото изпитание. Тази вечер поне не я очакваха на масата на Куинтъл. Ръцете й трепереха твърде много и тя не посмя да вземе кристалната чаша от страх да не я изпусне и счупи и всички да забележат трескавото състояние, в което се намираше.

Ридж седеше на противоположния край на масата. Погледът му от време на време се спираше на напрегнатото й лице. Гостите го обсипваха с весели закачки и неприлични шеги. Куинтъл седеше на известно разстояние от Ридж като снизходително търпеше шума и веселия смях.

— Тост за Огнения Камшик на Куинтъл! — извика високо един мъж, който се олюляваше.

— Да, тост! — закрещяха и останалите, обръщайки погледи към Ридж с нетърпеливо очакване.

— Ето, представям ви човека, който може да превърне студената стомана в блестящ огън…

Калена веднага забеляза как Ридж недоволно се намръщи. Очевидно легендите, които се носеха за него, не бяха по вкуса му.

— Да му пожелаем и сега да прояви тази си способност, така че булката никога да не забрави своята брачна нощ! — и търговецът, който вдигна тоста, придружи заключителните си думи с многозначителна усмивка.

В отговор екнаха гръмки смехове и последваха неприлични забележки относно прословутата връзка на Ридж със стоманата и огъня и как тази способност може да се приложи в леглото. Калена забеляза, че Ридж запази безстрастното си изражение. Разтревожена от мълчанието на съпруга си, тя го погледна изпитателно. Едната му ръка се плъзна под наметката, където се намираше камата му. Когато гостите разбраха, че шегата им не се приема добре, смеховете секнаха и самодоволните усмивки изчезнаха от лицата им. Настъпи напрегната тишина. Накрая Ридж проговори, обръщайки се с рязък и заплашителен тон към търговеца, имал неблагоразумието да вдигне неуместния тост.

— Човек, който няма никакви маниери, би направил по-добре да си държи устата затворена, когато е имал щастието да бъде поканен в отбрана компания. Но може би все още не е много късно да те науча на светски обноски, Ларис?!

Гостите си размениха смутени погледи. Калена инстинктивно погледна към Куинтъл, очаквайки, че той ще се намеси, преди Ридж да се сбие с човека, наречен Ларис. Но Куинтъл просто се облегна по-удобно на възглавниците, като наблюдаваше Огнения Камшик, сякаш той бе някакъв актьор, който се готви да изнесе представление.

— Ридж — започна Ларис с нервен смях. — Това бе просто шега.

Ридж стисна дръжката на камата си, въпреки че не я извади от ножницата.

— Просто шега, а? Може би ще искаш да се извиниш на всички тук за неуместното си чувство за хумор? Ти постави в неловко положение жена ми!

— Е, Ридж, няма нужда да се горещиш толкова — промърмори смутеният Ларис.

— Може би не, но така или иначе вече ме ядоса и бих искал да знам какво смяташ да правиш сега.

След като хвърли още един изпълнен с безумна тревога поглед към Куинтъл и след като видя, че този човек си оставаше все така безстрастен, Калена се изправи рязко, като с това привлече погледите на всички, включително и на Ридж. Отново настъпи тишина, в този миг Калена се пресегна и взе една кана вино. Изобразявайки на лицето си една очарователна усмивка, цялата трепереща, тя заобиколи масата и се отправи към Ридж. Червената й наметка прошумоля покрай нея.

— Виждам, че чашата ти е почти празна, съпруже. Може би именно затова си ядосан толкова. Не бих искала точно тази вечер да си в лошо настроение. Позволи ми да изпълня първия си дълг към теб като твоя жена и да ти напълня чашата.

Ридж й хвърли гневен поглед, а тя коленичи и наля вино в чашата му. Всички затаиха дъх в очакване какво ще последва. Ако Ридж вземеше чашата, тогава трябваше да махне ръката си от дръжката на камата.

Младата жена не му подаде чашата веднага. Вместо това отпи малка глътка от виното, след което му подаде красивия гравиран съд. Гневният пламък в очите му угасна и бе заменен с тъжно разочарование.

— Изглежда, от теб ще излезе отлична съпруга, Калена.

Ръката му отпусна дръжката на камата и пое чашата. Отпи от виното и гостите си отдъхнаха с облекчение. Разбрала, че положението е овладяно, Калена не каза нищо повече. Изправи се и се върна на мястото си. Веселието продължи, като че ли нищо не се бе случило. Точно когато коленичи на възглавничката си, Калена огледа редицата от лица около себе си и видя, че мястото на Куинтъл бе празно. Огледа се на всички страни и забеляза как черната му фигура изчезва към личните му покои. Изглежда никой друг не забеляза отсъствието му. Кристалният воден часовник показваше точно часа, когато Куинтъл по правило се оттегляше в покоите си, където четеше и се занимаваше с наука. През последните три дни бе изучила добре навиците му. Бе вече време да изпълни задачата, за която я бе подготвяла Олара. В същия миг почувства непреодолимо отвращение. Помисли си тъжно, че това е съвсем нормална реакция на жена, която се готви да умъртви един човек, като го отрови. Изчака още няколко минути, след което се изправи бавно на крака. Трябваше с много ловкост и умение да се измъкне, тъй като булката едва ли можеше да напусне тържеството, без да бъде забелязана. Почти веднага всички погледи се обърнаха към нея.

— Нима вече си уморена? — осведоми се Ариса, като я погледна лукаво.

— Съпругата ти е много нетърпелива, Ридж — подвикна многозначително някой от мъжете.

Последваха още няколко подобни забележки, които без съмнение биха накарали всяка младоженка да се изчерви. Калена само сведе поглед. Беше подложена на страшно напрежение и тези подмятания бяха най-малкия проблем. Само като си представи какво трябваше да направи, всичката кръв се отдръпна от лицето й.

— С ваше позволение ще се оттегля за един час, който по право ми се полага, за да направя нужните приготовления — отвърна тя, без да вдигне поглед, надявайки се това да мине за съвсем естествено смущение. — Не искам да прекъсвам тържеството. Продължете без мен.

— Не се притеснявай, Калена, след малко ще изпратим съпруга ти да се присъедини към теб — увери я Вертина. — Иди и се възползвай от твоя един час и се приготви както трябва.

— Но това е напълно достатъчно да се отегчи и заспи — добави някой.

— Не се тревожи, Калена, ние ще се погрижим всичко тук да бъде наред — каза Ариса. — Всяка младоженка се нуждае от своя час на усамотение. Хайде, върви.

Ридж също се изправи, без да откъсва поглед от нея. Лицето му се бе превърнало в безстрастна маска и когато заговори, тонът му бе строго официален:

— Пожелавам ти приятна вечер, жено.

Тя му се поклони учтиво.

— Аз също, съпруже.

Калена се обърна и се отправи към изхода на залата. Краищата на аленочервената й наметка се развяваха около нея. След като излезе, угощението продължи шумно и високо както преди.

Калена вдигна края на наметката си и побягна. Премина тичешком потъналата в лунна светлина градина и се насочи към безопасността и спокойствието на стаята си. Сега или никога. Настъпи моментът, за който я бе подготвяла Олара. Моментът, от който зависеше честта на Династията на Ледената Реколта. Шишенцето с отрова все още се намираше на тайното място в пътната й чанта. Калена разбра, че трябва да действа или завинаги да се покрие със срам и позор. Ръцете й трепереха. Пред погледа й преминаваха ужасяващи кошмарни картини на един гърчещ се в предсмъртни мъки мъж, чиито черни очи я обвиняваха и заплашваха. Вътрешно Калена кипеше от гняв, тъй като не искаше да бъде причина за смъртта на някого. Не искаше да има нищо общо с това.

Всичко се бе случило толкова отдавна. Защо именно тя трябва да урежда стари сметки? Нищо чудно, че отмъщението за честта на Династията бе по традиция дълг на мъжете. Ето, когато моментът настъпи, тя се чувстваше твърде слаба и неуверена. Един мъж на нейно място щеше да бъде по-силен. Олара беше права да се опасява, че племенницата й ще прояви слабост в решителния момент. Може би, мислеше си Калена, ако бе видяла Куинтъл да убива баща й и брат й, нямаше да изпитва такива угризения. Но тя разполагаше само с уверението на Олара, че Търговският Барон е причината за тяхната смърт. Леля й казваше, че е открила истината малко след гибелта на мъжете от Династията, когато изпаднала в Ясновидски транс. Възрастната жена бе излязла от този унес, обхваната от горчив гняв.

Напрежението, обхванало цялото й тяло, бе вдървило крайниците й, но с усилие на волята тя се откъсна от вратата и се отправи към леглото си, където бе оставила пътната си чанта. Бръкна вътре и отпори подплатата. Миг след това в ръцете й паднаха малкото кожено пакетче, в което се намираше шишенцето с отровата и покритата със скъпоценни камъни кама на баща й.

Калена седна на ръба на леглото. Втренчи се в блестящото острие, като се чудеше за кой ли път какъв човек е бил баща й. Спомняше си го смътно. Той представляваше една неясна фигура от детството й, силен и аристократичен на вид, но все пак далечен. Пътуваше много, често вземаше по-големия й брат със себе си, а Калена бе оставяна на грижите на майка си и леля си. Един ден Господарят на Династията и неговият наследник изобщо не се върнаха. Останаха само Калена с майка си и Олара.

Отровата беше нечестно, коварно оръжие, помисли си тя, като взе малкия пакет. Оръжие, използвано само от страхливци. Някой го бе нарекъл женско оръжие. Но въпреки че Олара презираше този начин за отнемане на човешкия живот, не виждаше друг избор. Не съществуваше никакъв начин, по който една жена би могла да убие Търговския Барон Куинтъл в открито стълкновение. Нямаше начин Калена да отиде в леглото на жертвата. Куинтъл не бе човек, който ще се остави да го съблазни една жена.

Единствената възможност оставаше отровата. Калена отново потръпна от отвращение. Трябваше да действа. Скоро към крилото на къщата, принадлежаща на Куинтъл, щеше да се отправи един прислужник, който всяка вечер носеше на господаря си чаша вино. Отровата трябваше да се сложи в това вино. Бе прекарала много часове, обмисляйки как точно да направи това.

А времето минаваше. Трябваше да действа незабавно. Все още със сватбената наметка върху раменете си, Калена пусна отровата в джоба на туниката си, скри камата под наметката и се върна отново в градината. Когато се намери на застланата с каменни плочи алея, водеща към стаите на Куинтъл. Младата жена се спря за момент, след това с твърда стъпка се отправи в определената посока.

 

 

След като Калена си тръгна изведнъж в разгара на тържеството, Ридж бе обхванат от странно безпокойство. През целия ден се чувстваше напрегнат. Имаше необяснимо, ярко, почти болезнено предчувствие за някаква заплаха. Неведнъж в живота си бе изпитвал това чувство, познаваше го. То го бе завладяло с изключителна сила последния път, когато минаваше през опасния Проход на Хищните птици. Не можеше да си представи защо и тази вечер се чувстваше по същия начин. Каза си, че след като у церемонията свърши, необяснимата тревога ще изчезне, но това не се случи. Нещо повече, тя бе по-силна от всякога. Нещо не беше наред и той бе дълбоко убеден, че каквото и да бе то, беше свързано с младата му съпруга.

Не бе само това, че телата им си пасваха идеално и бяха правили страхотен секс. Несъзнателно Ридж си даваше сметка, че миналата нощ между тях двамата се бе установила една невидима връзка. Калена му принадлежеше. По някакъв необясним начин бе разбрал, че тази жена е неговата съдба. През целия ден в ума му минаваха откъслечни мисли относно бъдещето. С Калена до себе си и с печалбата от Пясъка, който възнамеряваше да донесе от Планините на Противоречията, Ридж можеше да направи първите стъпки към основаването на собствена Династия. Тя бе жената, която бе чакал. Тя му подхождаше идеално, както ключът в ключалката. От миналата нощ знаеше това със сигурност, но го бе подозирал още в момента, в който я видя за пръв път. Тази мисъл не му даваше покой през целия ден. Осъзнаваше също така, че може би щеше да се наложи насила да накара Калена да приеме факта, че съдбата й е в негови ръце. Началото бе добро. В края на краищата, сега той бе неин съпруг.

— Хайде, пийни още, Огнен Камшик. Чака те дълга нощ. Трябва да си във форма, нали така? — един мъж от другия край на масата вдигна чашата си в шеговит поздрав към Ридж.

Веднага взе решение. Изобщо не се замисли над това. Отдавна се беше научил да не анализира нещо, подсказано от непогрешимата му интуиция. Изправи се преднамерено бавно. По лицата на присъстващите се разляха многозначителни усмивки. Обърна се към гостите си с обичайната си учтивост. Ръката му небрежно легна на дръжката на камата.

— Ако желаете, можете да пирувате и да се забавлявате до зори — има достатъчно храна и напитки и слугите са на разположение. Но се страхувам, че трябва да ме извините. Имам си други планове за тази нощ.

— Ние нямаме намерение да те задържаме, Ридж — обади се някой.

Сред гостите премина одобрителен кикот.

— Желая на всички ви весело прекарване — отвърна Ридж с безизразен глас.

— Почакай, Ридж — обади се Ариса. — Времето на Калена още не е изтекло.

— Колкото й остава, ще го прекара с мен.

Ридж вдигна гордо глава — жест, който бе усвоил през дългогодишната си служба от самия Куинтъл — пожела на гостите си лека нощ и излезе от залата. Когато се скри от погледите им, изведнъж спря. Безпокойството, което го измъчваше, бе по-силно от всякога. С всяка фибра от тялото си чувстваше, че нещо не е наред. Излезе на широката покрита алея, която водеше към стаите на Калена. Мисълта, че тя го очакваше, кой знае защо не предизвика приятната чувствена тръпка, която би трябвало да се очаква.

Покритите с каменни плочи алеи отразяваха ярките лунни лъчи на червеното светило. Ридж се скри в плътната сянка, която хвърляше колонадата. Без никаква обяснима причина, воден само от инстинкта си, той пое с дебнещи стъпки по блестящите алеи.

Преди да измине и половината път към покоите на Калена, Ридж веднага се спря, забелязал тъмната й сянка да преминава през градината. Последва я безшумно, ръката му стисна силно дръжката на камата. За момент не можа да повярва на очите си. Миг след това бе обхванат от неудържима ярост. Не и след отминалата нощ, тя просто не можеше да направи това. След като отвърна толкова страстно на ласките му, тя не можеше да копнее за недостижимия Куинтъл. Нямаше да посмее да търси Куинтъл сега. Но посоката, в която вървеше, не оставяше никакво съмнение за намеренията й. Единствените стаи, които се намираха в тази част на къщата, принадлежаха на Търговския Барон.

Няма думи, с които да се опишат гневът, яростта и болката на Ридж, когато видя как жената, която се бе омъжила за него същия този ден, се отправя към покоите на друг мъж. Никога не бе изпитвал такава ярост, както в този момент. Бе сигурен, че ако докосне камата си, тя ще се нажежи до червено и ще заблести със същия кървав цвят. Само за миг обаче желязната му воля смаза гневния изблик. Глухата ярост, бушуваща в гърдите му, не изчезна, но бе напълно подчинена на разума на този забележителен човек. След това Ридж навлезе в градината. Тъмната му и заплашителна сянка се плъзна безшумно след Калена.

 

 

Калена достигна края на градината и се спря разтреперана в сянката на колонадата. Задушаваше се от болезнено стягане в гърдите. Имаше отчаяна нужда да спре и да си поеме дълбоко дъх. Във възбуденото й въображение мракът раждаше страховити, ужасяващи образи. Калена се движеше като в мъгла, чувстваше, че й се гади, а коленете й бяха странно омекнали. Облегна се на една колона като отчаяно се мъчеше да си вдъхне кураж. Пръстите й силно стиснаха малкия пакет. Изведнъж се вцепени от нова, ужасна мисъл. По всяка вероятност нямаше да преживее тази нощ и това бяха последните мигове от живота й. Тялото й реагираше странно и тя започна да се чуди дали наистина убийството, което се готвеше да извърши, ще стане причина за собствената й гибел. Никога не се бе чувствала толкова зле. Всеки нерв от тялото й се бунтуваше срещу това, което трябваше да направи. Тялото и разумът й поведоха война с дълга, който се бе превърнал в нейна съдба. Олара сигурно е знаела, че така ще се случи, ако странната бариера в съзнанието й бъде пречупена. Леля й се бе опитала да я предпази от тази слабост. Бе я предупредила, но Калена не бе разбрала и не бе обърнала достатъчно внимание на предупрежденията й.

Да тръгне отново напред й се струваше по-трудно, отколкото да премине огромно лепкаво тресавище. Всичко зависеше от това — да направи няколко стъпки напред към определената цел. Калена разбра, че губи не само хладнокръвие, но и волята си. Искаше да се откаже, да се подчини на мощните сили, които се опитваха да я спрат. В този момент предпочиташе ключовете да се съединят, да се върнат легендарните Повелители на Зората или дори онзи катаклизъм, за който се говореше, че ще настъпи, когато Тъмните и Светлите Камъни се поставят в непосредствена близост. Всяка една от тези катастрофи би била добре дошла за нея тази вечер.

Никой не охраняваше входа към покоите на Куинтъл. Имаше готови отговори, ако някой я видеше или предизвикаше, но както и предполагаше, не срещна никого. Куинтъл беше съвсем сам. Калена чувстваше пакета с отрова като парче лед между пръстите си или по-скоро пръстите й се бяха вдървили като парчета лед.

Това е твой дълг, Калена! Ти си последната от династията. Нямаш друг избор.

Думите на Олара кънтяха в съзнанието й, докато се мъчеше да направи последните крачки до вратата, отделяща я от Куинтъл.

Това е твой дълг!

Посегна към тежката метална брава. Отначало търсеше сили в себе си, за да я натисне. Потрепери от върховното усилие, което налагаше над разума и волята си и изведнъж разбра, че не е в състояние да изпълни задачата.

Беше се провалила.

Точно когато започна да осъзнава този горчив факт, две силни ръце запушиха устата й. Писъкът заседна в гърлото й. Една огромна мъжка ръка обви кръста й, хващайки я като в капан. Знаеше на кого принадлежи тази ръка още преди той да е заговорил.

— Проклета да си до най-далечния край на Спектъра! — изръмжа Ридж. — Той не е за теб. Вече ти казах това. Как смееш да ме мамиш по този начин?! Толкова ли много ти се иска да опиташ камшика? Как смееш да отиваш при него същата нощ, когато сложих моя медальон с ключето и ключалката на шията ти?!

Очите й се разшириха от смайване и ужас. Изобщо не направи никакъв опит да се освободи. Не можеше да помръдне, тъй като волята й бе напълно сломена, а и ръцете на Ридж я стискаха като стоманени клещи. Стоманата на града на равновесието.

— Не казвай нищо! Не вдигай шум, разбра ли ме?! В противен случай ще те бичувам веднага. Ако искаш слугите да чуят виковете ти, тогава така да бъде.

Калена се опита да кимне с глава, за да покаже, че няма намерение да вдига шум. Наистина нямаше да постъпи толкова глупаво. Ридж махна ръката си от устата й и я дръпна толкова силно, че тя се спъна и щеше да падне, ако той не я бе хванал навреме. Очите му хвърляха огнени мълнии и младата жена уплашено се сви под този поглед.

Хвана я за ръката и я повлече след себе си по алеята. Калена се чувстваше напълно зашеметена. Дори не можа напълно да осъзнае факта, че физическите й сили постепенно се възвръщаха, колкото повече се отдалечаваше от стаите на Куинтъл. Но не можеше да мисли ясно. Единствената мисъл, която се въртеше в обърканото й съзнание бе, че катастрофата, която си бе пожелала, стана действителност. Разбира се, това не можеше да унищожи Занталия, както неминуемо би станало, ако двата Камъка се поставеха редом един до друг, но със сигурност нейният личен свят щеше да се промени завинаги. Ридж я бе хванал точно когато се готвеше да убие Куинтъл. Миг по-късно Ридж я бутна грубо в стаята, преднамерено бавно затвори вратата и се обърна с лице към нея. Калена се помъчи да запази равновесие, като отчаяно се опитваше да нормализира дишането си.

— Преди да си получиш заслуженото, кажи ми защо? — изръмжа Ридж. — С какво толкова те привлича Куинтъл? Затова, защото той не се интересува от жени и ги поиска на всяка цена да опиташ късмета си, така ли? Или след миналата нощ просто умираш от любопитство да узнаеш какво е да те обладае друг мъж? Защо?

— Аз… не мога да ти обясня — успя само да каже тя, онемяла от ужас.

Едва сега започна да разбира защо Ридж бе толкова бесен. Той ревнуваше. Със сигурност обаче щеше да побеснее още повече, ако знаеше истинската причина, поради която тя търсеше Куинтъл. Изведнъж напрежението, което я бе превърнало в кълбо от нерви, отстъпи място на тъпа апатия. Всичко свърши. Включително и бъдещето й. Нищо чудно, че никога не можеше да реши по какъв път да поеме, когато стане свободна — това просто никога нямаше да се случи.

— Кълна се в честта на моята Династия, че тази нощ не отидох при Търговския Барон с намерението да споделя леглото му. Кълна се!

— Честта на твоята Династия? Но това е смешно! Нали идваш от малка ферма в Самотната долина. Може някога родът ти да е бил известен и уважаван, но това е всичко. А това, което направи тази вечер, унищожи и малкото уважение към него.

Калена щеше напълно да рухне, ако не бе гордостта й. Беше се заклела пред Ридж и клетвата й бе съвсем честна и искрена. Изглежда, когато човек загубеше всичко друго, оставаше му само гордостта. Тя вдигна гордо глава, очите й се впиха в него със студен блясък.

— Ти, бездомно копеле! Не смей да ме поучаваш какво е чест и отговорност! Аз принадлежа към Велика Династия, а ти не си нищо повече от инструмент в ръцете на един богаташ.

Ридж пристъпи напред със заплашителен вид.

— Отгоре на всичко ме лъжеш. За това ще получиш същото наказание, както и за опита си да ме измамиш с друг мъж?

— Не съм се опитвала да те мамя! Не и в този смисъл, в който си мислиш.

— Думи, само думи! — изсъска през зъби Ридж. — Ако имаше поне малко разум, щеше да падне на колене и да молиш за милост, а вместо това ми отправяш само празни уверения. Ти отиде до стаите на Куинтъл. Не можеш да го отречеш.

— Да, така е. Но се кълна, че не отидох с намерение да спя с него, Ридж!

Калена бързо отстъпи крачка назад, когато той посегна към нея, но бе твърде късно. Той я хвана за раменете.

— Кажи ми истината. Признай си и аз ще…

Калена вдигна високо брадичка; жест, който въплъщаваше цялата гордост и арогантност на много поколения аристократи от Велики Династии.

— Още веднъж ти се заклевам в честта на Династията, към която принадлежа, че нямах намерение да спя с Куинтъл.

— Тогава защо го търсеше?

В слабо осветената стая очите на Ридж горяха като живи въглени. Калена си повтаряше, че не трябва да се страхува. Нищо, което Ридж можеше да й направи, нямаше да бъде толкова лошо, колкото тя сама си бе причинила. Бе се провалила и по този начин не можа да защити честта на Династията. Вече нямаше от какво да се страхува.

— Не мога да ти кажа.

— В името на Свещените камъни, ще ми кажеш! — отвърна рязко, а пръстите му в това време развързваха връзките на алената наметка. Калена затвори очи, когато дрехата се смъкна от раменете й, а камата, скрита под нея, тупна глухо на пода. Не бе възможно Ридж да не е чул. Той я изгледа за момент, след това я пусна и вдигна наметката. Веднага забеляза покритата със скъпоценни камъни кама.

— Откъде открадна това?

Вбесена от новото обвинение, Калена рязко се извърна към него.

— Не съм я откраднала. Принадлежеше на баща ми, а той е мъртъв. Аз съм последната оцеляла от Династията и по право това оръжие е мое!

Посегна към отворената пътна чанта и започна трескаво да отваря подплатата, докато намери скрития колан с инкрустираното име на Династията на Ледената Реколта върху него. Извади го и го хвърли в краката на Ридж.

— Огледай го добре, Ридж! Върху този колан е знакът на моя род — Династията на Ледената Реколта.

Без да я изпуска от поглед, той се наведе и вдигна колана. Погледна го бегло и го захвърли настрани.

— И него ли си откраднала?

— Дано да се продъниш в най-тъмната част на Спектъра, копеле такова! Ти си упорит и твърдоглав като бик зоркан!

Ридж направи толкова бързо и рязко движение, че преди още да се опомни, Калена забеляза оръжието в ръката му. Хрумна й, че може да я убие за това, което смяташе, че е предателство от нейна страна. Кръвта в жилите й се смръзна от ужас. Ако наистина имаше намерение да я убива, по-добре беше да го направи поради истинската причина.

Ридж пристъпи към нея и Калена инстинктивно се дръпна назад. Острието на камата не бе насочено към нея, следователно той още не възнамеряваше да я удари. Не можеше да откъсне поглед от студеното, неукрасено с нищо оръжие, чието предназначение бе да пролива кръв.

И стоманеното острие в ръката на Ридж се бе нажежило и излъчваше огненочервен блясък.

Когато заговори, гласът му бе лишен, от каквито и да е емоции:

— А сега ще отговаряш на въпросите ми! Искам да знам истината.