Джейн Ан Кренц
Кристален пламък (16)

XVI

Той беше нейната естествена противоположност: Мъжът, с когото бяха създали нов живот.

Ключът трептеше в ръката й, а тя не откъсваше поглед от Ридж. Обещание за удовлетворение, екстаз, сила и триумф изпълваше тялото й. Но най-важно от всичко бе животът, който растеше в нея.

— Ти си моя!

В златистите му очи проблеснаха огнени езици, по-силни и по-горещи от тези, които горяха пред него. Ридж водеше борба със себе си. Имаше непреодолимо желание да изпита силата на Ключа, но в същото време нещо дълбоко в него го караше да не го правил.

Калена се разкъсваше от противоречиви чувства. От една страна искаше да му се подчини и отдаде, а от друга — силно желаеше да му се противопостави.

— Аз не принадлежа на никой мъж, Огнен Камшик. Нямам нужда от мъж.

— Когато отново те взема в прегръдките си, ще видиш, че принадлежиш на мен. Дори да отидеш на края на света, ти пак ще ми принадлежиш. Защото вече съм част от теб.

Бебето! Дали вече знаеше за бебето? Дали се досещаше? Светлият Ключ заблестя по-силно от всякога. В съзнанието й изплува споменът за жената, която раждаше сама, а съпругът й в това време бе долу в таверната. С нея това никога не можеше да се случи. Този мъж никога нямаше да изостави жената и детето си. Заради тях той ще премине през огъня на Тъмната част на Спектъра. Ако се наложеше, сам щеше да предизвика Светлия Край. Тя му принадлежеше, както и той на нея.

От другата страна на огъня Ридж продължаваше да се взира в нея, но сега в погледа му се четеше безкрайно удивление.

— Аз съм част от теб.

Тази увереност гореше в очите му и Калена бе сигурна, че той знае за бебето. По някакъв начин бе разбрал, бе усетил това.

— Ридж!

Името му неволно се изтръгна от нея, но дори да искаше, тя не би могла да му каже нищо повече. Пред очите й заиграха странни видения. Ето че той пак я докосваше, ръцете му я галеха нежно, разпалвайки страстта й. Усещането беше толкова реално, че просто не бе за вярване. Калена затвори очи и се отдаде на шеметното удоволствие. Големите му, груби длани галеха връхчетата на гърдите й, спускаха се по вътрешната страна на бедрата й и я караха да потръпва от желание. Златистият му поглед я изгаряше. По някакъв мистериозен начин пулсиращата сила на неговото желание премина през огнената бариера между тях, помете всичките й задръжки и отприщи собствената й страст.

Зашеметена от чувствената сила, която се излъчваше от Ридж, преминаваше над огъня и я обгръщаше, Калена се опита да запази самообладание. Но не можеше да отвори очи. От устните й се изтръгна тих стон. Чувстваше как той я принуждава да стои неподвижна, хванал китките й в огромните си ръце, притискайки я с мускулестото си, здраво тяло. Устните му покриваха нейните, изучаваха, изследваха, приласкаваха я, любеха я.

Той бе огън, а тя — лед. Опасните пламъци, които горяха в него, можеха да бъдат потушени само от нейната женственост, хладна и чиста като кристал.

Можеше да се закълне, че в този момент той леко разтваря краката й, търсейки достъп до женствената й мекота. Чувстваше твърдата му, пулсираща мъжественост, силата на желанието му. После той бавно проникваше в нея, търсейки, изисквайки взаимност. Така и би трябвало да бъде. Това бе негово право. Калена нямаше друг избор, освен да се подчини. Но тя не желаеше друго — искаше да отговори на страстта му, да му се отдаде, да го приеме в себе си, да му докаже, че той й принадлежи. Както и тя на него. Само по този начин можеше да спечели крайната битка, да победи.

Но победата щеше да бъде не само нейна, а и на Ридж. По този начин той щеше да научи какво е подчинение и отдаване на другия.

Те бяха мъж и жена. Такъв бе законът на Спектъра.

И после всичко изчезна. Остана само любовта, нежността, допирът на младите им тела, пълното отдаване. В мига на върховния екстаз Калена високо изстена. Миг след това сякаш от много далеч чу страстният, тържествуващ отговор на Ридж. Сега те бяха едно цяло. И бяха по-силни от всякога. Противоположности, които можеха да унищожават и рушат, но и да се привличат, да се сливат в едно, да създават нов живот. Пред това чудо, за един безкраен миг, времето спираше.

В този момент Калена отвори очи.

Ридж все още стоеше от другата страна на огъня. Тялото му потръпваше, докато последните вълни на зашеметяващото удовлетворение постепенно стихваха. В очите му се четеше безкрайно изумление от това, че се бе отдал на тази жена.

Калена знаеше, че той също бе преживял този странен любовен акт, който съществуваше само в съзнанието им. Всичко свърши, но Ридж все още водеше жестока битка. Калена усещаше това с всяка фибра от тялото си. Какво можеше да бъде това, чудеше се тя. Изведнъж разбра: Ридж се стремеше да овладее Тъмния ключ, така както тя трябваше да овладее Светлия. Ако не го направеха, Ключовете щяха да ги унищожат заедно с живота, който бяха създали. Оцеляването им зависеше от това дали ще успеят да овладеят Ключовете и да постигнат контрол над тях.

И сега това, което преди малко искаше да направи със Светлия Ключ, я разтърси до дъното на душата й. Изведнъж удоволствието и еуфорията, които изпитваше до този момент, изчезнаха. Ако сега използваше Ключа, не само щеше да унижи Ридж, нещо повече, можеше да го убие. Но тя не можеше да убие човека, когото бе дошла да спаси. Той бе бащата на детето й, нейният съпруг; мъжът, с когото бе обвързана. И който бе нейна съдба.

Какво правеше тя? Не бе дошла тук да го убие!

Замаяна, Калена забеляза как Ридж с две ръце силно сграбчи Тъмния Ключ. Усещаше, че това му причинява болка и той се мъчеше да я овладее. Светлият Ключ блестеше и потръпваше, пълен с енергия, която искаше да бъде освободена. Горещината, която излъчваше белият пламък бе непоносима. Скоро Ключът щеше да има пълна власт над нея.

Ако преди това тя не го овладееше. Но това бе нечувано! Никой не можеше да контролира Ключовете, затова те бяха скрити в продължение на векове. Сега мъдростта на вековете обаче бе безполезна. Енергията на Ключовете бе освободена и, ако не намереше начин да овладее тази енергия, Калена знаеше, че всичко ще свърши със смъртта на Ридж. С мъка си пое въздух и обви с ръце горящия пламък. Горещината бе невероятна. Тя бе жива, въздействаше й до всяко нервно окончание, стремеше се на всяка цена да я завладее и подчини. Трябваше да потуши пламъка или всичко щеше да излезе извън контрол. Въпреки че не беше обучена Лечителка, тя можеше да се вгледа в себе си и да намери отговорите, които търсеше. Сега нямаше Пясък, който да запали, за да й покаже пътя, но Ключът съдържаше цялата сила на всичкия Пясък, който някога е съществувал. Калена затвори очи и си пое дълбоко въздух. Изведнъж светът се разтресе. Пред нея се спусна блестяща пелена, която трябваше да се разкъса и да се унищожи. И тя трябваше да намери начин да го стори. Съсредоточавайки всичките си мисли и вътрешна сила, Калена се опита да махне странната белота. За миг почувства упорито съпротивление. За момент си помисли, че няма да успее, но изведнъж пелената изчезна.

Отговорът бе съвсем ясен и прост. Единственият начин да потуши белия пламък на Светлия Ключ бе да постъпи по същия начин, по който постъпваха Лечителките, когато лекуваха треска; така както тя неведнъж бе потушавала легендарния гняв на Ридж. Тя бе дъщеря на Династията на Ледената Реколта. Дълбоко в нея бе заложена силата на леда, способността да прогонва горещината и да угасява огъня. Тя се бе родила със способността да контролира Ключа, а не да бъде използвана от него. Със затворени очи, Калена започна да концентрира вниманието си върху пламтящия Ключ.

Между двата Ключа се установи странен контакт. Над буйните пламъци между Калена и Ридж започна да преминава груба, сурова, неконтролируема енергия. Блестящи ледени и огнени светкавици преминаваха между двамата. Пещерата, облицована с черно стъкло, се разтърси от неистов писък, но болезненият протест не идваше от Калена и Ридж, защото те бяха съсредоточили всички сили да контролират Ключовете.

След миг писъкът отново проехтя в огромната пещера, почти веднага след това последва втори. Калена отвори очи и потъна в златистия поглед на Ридж. Бе заобиколил огъня и сега стоеше съвсем близо до нея. Ключът в ръката му бързо сменяше цвета си. Цялото му тяло трепереше от усилието да овладее енергията на Ключа.

Калена не знаеше кой бе изкрещял. Сигурно някой, от членовете на Култа бе извикал, тъй като Ридж не бе издал и звук. Той бе стиснал силно устни. Очите му блестяха под влияние на огъня, който все още бушуваше в него. Докато гледаше очите му, Калена сякаш виждаше и докосваше ледения Черен Ключ, който започна леко да блести по същия начин, както острието на камата в ръката на Ридж, когато гневът избухнеше в него.

Калена затаи дъх, когато Светлия Ключ в ръката й проблесна за последен път, след което започна бавно да изстива. Белият пламък постепенно се превръщаше в бял метален предмет, който можеше спокойно да се държи в ръка.

В този момент отново проехтя вик и този път Калена ясно разбра, че това бе вик на ярост. Но никоя от черните фигури не посмя да се приближи. Очевидно силата на Ключовете бе достатъчна, за да ги държи на разстояние.

— Не можете да ни лишите от триумфа ни! — агонизиращият вик на Грис изпълни пещерата. — Унищожи я, Огнен Камшик! Затова те доведохме тук, затова те пощадихме. Освободи Мрака, за да я унищожи заедно със Светлия Ключ! Освободи го!

Ридж не откъсваше поглед от Калена, като че ли тя бе най-важното нещо в цялата вселена. Тя също продължаваше да се взира в него, докато и двамата с върховни усилия се мъчеха да овладеят Енергията на Ключовете.

— Не знам колко ще издържа, Ридж — едва продума Калена. Устните й бяха сухи и напукани.

— Точно колкото трябва — отвърна той с дрезгав глас. — Ще издържиш, така трябва.

Насили се да се обърне на една страна. С усилие се отправи обратно там, където бе оставил черното ковчеже. Въпреки че разстоянието бе нищожно, това страшно много го изтощи. Той падна на колене и вдигна високо ръцете си, все още държейки здраво Ключа. Огънят в очите му бе разтопено злато.

— В името на Камъните!

Викът му изтръгна яростни крясъци от много гърла, особено когато постави Ключа на черния стъклен под.

— Не! — изкрещя Грис. — Бъди проклет, не!

Калена, все още мъчеща се да овладее Светлия Ключ, видя с ужас как по средата на пода се появи дълга, тънка цепнатина. Тя започваше от мястото, където Ридж бе коленичил. Отпуснал рамене, той едва си поемаше дъх. Пукнатината изглежда преминаваше точно през мястото в средата на пещерата, където гореше огънят и се насочваше право към Калена.

Ридж се изправи, олюлявайки се на крака, и сграбчи черната кутия. С последно усилие на волята той хвърли Ключа в ковчежето. Само за един кратък миг Калена можа да види, че Тъмният Ключ блестеше слабо от топлината, която Ридж му бе предал. След това капакът щракна и всичко свърши.

Последваха яростни викове. Пещерата се изпълни с почти осезаема агония. Черните фигури се спуснаха към Калена и Ридж, но спряха на известно разстояние от тях. Очевидно бе, че все още не можеха да ги докоснат. Калена сграбчи своя Ключ, осъзнала, че мощната енергия в него постепенно изчезваше. Тя можеше и щеше да я контролира. Без да изпуска Ключа, започна да търси сребърното ковчеже. Намери го точно когато Ридж хвърли в огъня тъмния Ключ заедно с ковчежето. Пламъците веднага го погълнаха.

Веднага след това се чу остър звук сякаш се разцепваше скала и дългата назъбена цепнатина на пода стана по-широка. Встрани от нея веднага се образуваха по-малки, тънки като паяжина пукнатини. В зейналата пропаст бе тъмно като в рог. От нея лъхаше невероятен студ.

— Бягай, Калена! Пещерата ще се срути!

— Няма да бягам никъде без теб, Ридж. Да бъда проклета, ако те изоставя, след като преминахме през това изпитание!

Калена бързо хвърли изстиналия Светъл Ключ в сребърното ковчеже и затвори капака. Почти веднага почувства как отново възвръща контрол върху съзнанието си. Чак й се доплака от облекчение. В този момент ужасяващ шум от счупване изпълни пещерата. Точно пред краката й се отвори дълбока пукнатина, която продължи под горящите пламъци в средата. Тъмните фигури веднага се спуснаха към нея и протегнаха ръце да я хванат.

— Ридж!

— Дръж Ключа! Докато го държиш, те не могат да те докоснат.

Той се затича към нея, прескачайки по-големи и по-малки пукнатини. Огънят в пещерата се разгоря буйно и яростно. Членовете на Култа продължаваха да крещят и ужасени тичаха напред-назад.

— Накъде? — Калена се огледа безпомощно наоколо.

— Видях един от тях да влиза през тази врата.

Ридж посочи към една стена, която все още бе здрава.

— Оставиха лампа на входа, за да обозначат къде е входа. Хайде, оттук! Да изчезваме!

Ридж протегна ръка да улови ръката на Калена, но изведнъж изруга тихо. Ръката му падна като отсечена и той потрепери от болка.

— Не мога да те докосна. Хайде, по-живо! Не се отделяй от мен.

Ридж се отправи тичешком към стъклената стена. Докато си проправяха път, тя започна да трепери и да се пропуква. Калена видя как гладката повърхност се разтресе, разкривайки мастиленочерна тъмнина. Ридж сграбчи лампата, която бе оставена на пода и отстъпи крачка назад, за да пропусне Калена пред себе си.

— Побързай! — извика й рязко. — Тази стена ще се срути върху главите ни всеки момент.

Калена се подчини. Пристъпи напред, стиснала здраво сребърното ковчеже.

— Не можете да избягате! — гласът на Грис бе изпълнен с отчаяние и болка. — Не трябва да си отивате! Не можете да си отидете!

Той се втурна към Калена, а около него продължаваха да се блъскат ужасени други членове на Култа. Грис приличаше на зловеща черна птица, която искаше да издере Калена с ноктите си. Младата жена се обърна ужасена назад, като се питаше дали безподобната ярост на този човек няма да пробие защитата, която й осигуряваше Ключа.

В миг Ридж застана пред нея, защитавайки я с тялото си. Той бе реагирал светкавично, движейки се с ловкостта на див ловец. Калена знаеше, че всичко ще свърши със смъртта на мъжа, имал неблагоразумието да я нарече уличница. Внезапно й прилоша и отново почувства познатата тежест в стомаха, както когато се готвеше да убие Куинтъл. Искаше да извика, да каже на Ридж, че е в пълна безопасност поради присъствието на Ключа, но не успя. Знаеше, че не би могла да го спре, дори и да бе извикала, въпреки стягането, което чувстваше в гърлото си. Той бе другата част от нея, нейната противоположност, тъмната страна на живота. Ридж можеше да убива.

В този момент Огнения Камшик вдигна ръка и нападна Грис. Грис отново изкрещя, посегна към Ридж, а черните поли на плаща му изплющяха силно, развявайки се около тялото му. За миг на Калена й се стори, че черната наметка искаше да хване съпруга й в капан. Двамата мъже се вкопчиха един в друг, но това трая само миг. След това и двамата паднаха на пода. Претърколиха се два пъти, а Грис остана затиснат под Ридж. Калена не можеше да вижда добре поради плаща, който скриваше и двамата. Последва пронизителен вик, който миг след това рязко секна. Побиха я тръпки. И двете тела лежаха абсолютно неподвижни. Калена не смееше да помръдне. Пукнатината в пода се увеличи още няколко стъпки, докато достигна до двамата проснати на пода мъже.

— Ридж, махни се оттам! Побързай, подът пропада!

С яростни движения Ридж се освободи от мъртвата хватка на Грис и увилия се около него плащ. Скочи на крака. В ръка стискаше камата си. Калена разбра, че бе взел оръжието си от Грис и бе пробол противника си с него. Въпреки слабата светлина и танцуващите сенки, Калена забеляза, че острието бе червено. Този път цветът не се дължеше на яростта на Ридж. Острието бе обагрено от кръвта на Грис.

Грабвайки лампата, Ридж се спусна към нея.

— Казах ти да се махнеш оттук!

— Да, Ридж.

Сега не бе моментът да му обяснява, че не би могла да си тръгне без него. Тъкмо се канеше да потъне в зейналата тъмнина на тунела, извеждащ от пещерата, когато забеляза как пукнатината в средата рязко се разшири. Тялото на Грис се задържа за момент на ръба на счупения стъклен под, след което с ужасяваща неизбежност падна в черната бездна.

— Побързай, Калена! В тунела, хайде!

Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои бесните удари на сърцето си и премина през отвора в пропуканата скала. Ридж я следваше неотлъчно. Когато се намериха в безопасност, той й извика да спре. Подтикнати от едно и също желание, обърнаха поглед назад към пещерата. Удивени, гледаха как останалата част от стъкления под се разпадна, а огънят в средата изчезна в зеещата черна пропаст. Няколко от последователите на култа го последваха, а ужасените им викове зловещо проехтяха.

— Проклятие! Проклятие! Да бъде проклет до най-тъмната част на Спектъра! — Ридж ругаеше със стиснати зъби и думите му едва се разбираха.

— Ридж, какво има?

Той не откъсваше поглед от разпадащата се пещера.

— Някой от членовете на Култа също е намерил изход. Видях светлината на една лампа да изчезва в стената от другата страна.

Но Ридж бързо усмири гнева си и се обърна към Калена.

— Може пък да е само плод на въображението ми. Няма значение. Нищо не можем да направим. Да се махаме оттук.

Ридж се обърна. Отново направи опит да хване ръката й, но почти веднага последва яростна ругатня, след като отново не бе могъл да я докосне.

— Има обаче малък проблем.

И той кимна с глава към тунела. Светлината от лампата му не проникваше много надалеч.

— Не мисля, че това е главният тунел. Този, по който ме доведоха Грис и останалите, беше добре осветен — отбеляза обезпокоена тя.

— Знам. Но някои от членовете на Култа дойдоха оттук. Видях ги, когато влязоха в пещерата. След това сложиха лампата пред изхода.

Калена преглътна с мъка.

— Можем да се изгубим в многобройните пещери и тунели.

— Точно това си мислех — Ридж пристъпи предпазливо напред. — Въпреки всичко, не можем да се върнем в онази проклета пещера. Трябва да се опитаме да намерим изход през този тунел. И по-добре да побързаме. Не знаем още колко ще продължи да расте онази пропаст. Може и половината планина да се разцепи.

— Не! — отвърна Калена с такава убеденост, че това я изненада не по-малко от Ридж. — Това няма да се случи. Пропастта няма да расте повече, процесът е приключил. Вече сме в безопасност.

Ридж я изгледа невярващо и се намръщи.

— Откъде знаеш?

Калена наведе глава и погледна ковчежето в ръцете си.

— Просто знам.

Той понечи да изрази съмнение, но след това очевидно се отказа. Хвърли бегъл поглед към сребърното ковчеже.

— Сигурно е така. Имаш ли още нещо да ми кажеш?

— Може би — Калена погали сребърната кутия. — Това е нещо, което принадлежи на светлината, а не на тъмнината.

— Знам — в гласа му се долавяше нетърпение.

Калена вдигна поглед и го впи настойчиво в Ридж.

— Възможно е да ни покаже пътя навън.

— Как?

— Аз… не съм сигурна. Но сега, когато Тъмният Ключ изчезна, този вече не чувства неговото привличане. Ключът е свободен и аз мисля, че той ще се стреми отново към светлината. Мястото му е в ледената пещера, не тук.

— Калена, да не би да се опитваш да ми кажеш, че можеш да установиш телепатична връзка с този проклет Ключ?

— Не съвсем — тя се поколеба, търсейки най-точните думи да обясни нещо, което сама не разбираше. — Чувствам как той ме тегли в дадена посока. Преди ме теглеше към Тъмния Ключ, защото искаше да го унищожи. Но сега е по-различно. Някак си усещането е по-слабо. Може би, ако отново го извадя от ковчежето…

— Не!

Отказът на Ридж дори да обмисли подобна възможност бе по-красноречив от всякакъв протест. Калена кимна в знак на съгласие.

— Да, ще бъде опасно. А и може да не е необходимо. Все още чувствам силата му, макар и през ковчежето — тя отново вдигна поглед към него. — Ще ми позволиш ли аз да търся пътя за навън с помощта на Ключа?

Ридж я изгледа внимателно.

— Добре. Нямаме какво да губим, нали? Хайде, опитай. Когато достигнем завой, ще оставяме някаква следа. С малко късмет, ако не напредваме, поне можем да намерим следите си. Трябва да има изход от този тунел, но може да ни отнеме доста време, докато го открием.

Калена затвори очи и се опита да се концентрира върху топлината, излъчваща се от сребърното ковчеже. Известно време не чувстваше нищо друго, освен приятна нежна топлина. Нарочно направи крачка назад в посока към това, което бе останало от пещерата от черно стъкло. Веднага усети слабо съпротивление. Когато се обърна и тръгна в друга посока, съпротивлението изчезна.

— Сега е по-различно, Ридж. Искам да кажа, когато вървим напред. Чувствам, че това е правилната посока.

— Да вървим тогава. Все пак внимавай. Не е изключено последователите на Култа да са сложили капани.

— И защо да го правят? Самите пещери представляват достатъчно опасен капан.

— Хм! Въпреки това не е излишно да проявим предпазливост. Не се отдалечавай много напред и нека аз проверя завоите и ъглите, преди да преминем. Последното нещо, което ни трябва сега е някоя качулата усойница.

— А аз си мисля, че всички са избягали — измърмори Калена. — Завладели са пещерите им и това никак не им се е понравило.

Тръгнаха и вървяха, както им се стори, с часове. Въпреки това Калена знаеше, че не бе изминало много дълго време. След всеки завой се надяваше да открият лампи, което би било сигурен признак, че тунелът е един от често използваните от членовете на Култа. Ридж оставяше на всеки завой отличителен белег, а когато поемаха по нов коридор, натрупваше малки пирамиди от дребни камъчета. Всеки път, когато трябваше да избират накъде да тръгнат, Калена спираше, притваряше очи и се опитваше да усети кога Ключът излъчва най-силна топлина. Когато топлината изчезнеше, Калена поемаше в друга посока. Това бе много отегчително, изморително както умствено, така и физически. На моменти Калена се страхуваше, че леките промени в топлината, която излъчваше Ключът в ковчежето, са само плод на въображението й. Питаше се дали да не предупреди Ридж за това, но все пак не мислеше, че е уместно да го тревожи.

Докато вървяха по един дълъг и тесен тунел, мислите й неволно се върнаха към това, което се случи в черната стъклена пещера. От дълго време Ридж не продумваше и Калена се питаше дали и той не мисли за същото.

— Ридж, какво чувстваше, когато държеше Ключа? — Ридж продължи да се взира в мрака пред себе си. — Като че ли бях свързан с него. Бях част от него.

— Точно така се чувствах и аз. Но Ключът искаше да вземе надмощие над мен, да ме подчини на волята си и да изцеди всичките ми сили.

— Знам. Ключовете щяха да ни принудят да се унищожим взаимно. Кой знае каква енергия би се освободила тогава?

Калена се замисли, прехапала долната си устна.

— Значи си мислеше, че Ключовете биха абсорбирали тази енергия по някакъв начин, след което да я използват?

— Не знам, Калена. Дори не съм сигурен, че искам да знам.

— Странното е, че никога истински не почувствах злото влияние на Тъмния Ключ — отбеляза замислено тя.

— Значи сме квит — отвърна той. — Аз пък не почувствах еманацията на доброто от Светлия Ключ.

— Мисля, че това е съвсем логично. Ключовете представят противоположни краища на Спектъра, но съвсем не е необходимо да са носители на понятията за добро и зло. Цял живот са ни учили на това. Те представляват различни противоположни източници на енергия.

— Чистата енергия може да дойде, от който и да е край на Спектъра — съгласи се Ридж, след като размисли малко. — И според Полярните Съветници същото се отнася за доброто и злото. Но това са две различни понятия. Понятия за Баланса и Равновесието.

— Но вие, мъжете, винаги сте твърдели, че при евентуален сблъсък Тъмният край ще се окаже по-силен.

Ридж сви рамене.

— Може би. Мисля, че Светлият край на Спектъра представлява женското начало и предполагам, че с основание повечето мъже приемат жените като по-слабия пол. Поне във физически смисъл. Полярните Съветници винаги са твърдели, че абсолютната енергия, над която жените упражняват власт, няма да притежава същата мощ, както абсолютната енергия на мъжете.

— Вероятно защото Полярните Съветници са почти винаги мъже — отвърна сухо Калена. — Е, поне глупавият експеримент, който направиха членовете на Култа, доказа, че това твърдение е невярно.

— Не бъди толкова самодоволна, Калена. И двамата преживяхме един малък ад в онази пещера, а и все още не сме се измъкнали от него.

Но след като огромното напрежение бе отминало, Калена отново изпита желание да провокира Ридж.

— Цял живот ли ще спорим за това кой от нас е по-силен?

— Не, няма.

— Защо не?

— Защото оттук нататък няма да позволя този въпрос изобщо да се споменава.

Калена се усмихна, искрено развеселена.

— Ето какво най-много харесвам у теб, Ридж. Не позволяваш да те забъркат в сложни философски умозаключения. Ти винаги мислиш праволинейно.

— Ако един съпруг иска да постъпва разумно, не мисля, че има голям избор — отвърна й той, а в гласа му се долавяха весели нотки.

Никой от двамата не спомена за необикновеното чувствено преживяване в стъклената пещера. Много й се искаше да узнае дали и той бе изживял същото, но чувстваше, че моментът не е подходящ. Искаше да го попита дали наистина е разбрал за бебето им, но и за това не можеше да говори точно сега.

Изведнъж Калена усети през тялото й да преминава ледена тръпка. Веднага спря, опитвайки се да се ориентира.

— Какво има? — Ридж вдигна лампата по-високо, за да види по-добре лицето й.

— Нищо. Като че ли почувствах студ, но може би само съм си въобразила. Тези тунели изглеждат безкрайни. Не съм сигурна дали изобщо напредваме, Ридж. Може би е по-добре да се върнем и да започнем отначало.

Той дълго се взира в нея. В очите му Калена не можеше да прочете нищо.

— Чувстваш ли някаква промяна в Ключа?

— Не, не мисля, че има промяна — Калена сведе поглед към сребърната кутия.

— Все още ли излъчва топлина?

— Да.

— В такъв случай продължаваме.

— Ридж, опитвам се да ти обясня, че вече не съм сигурна дали изобщо чувствам нещо от него.

— Какво се е случило, Калена? Ти беше напълно уверена в себе си, дори в самото начало. Защо губиш самообладание?

— Не губя самообладание! Опитвам се да ти кажа, че вече не съм сигурна дали мога да се доверя на Ключа да ни изведе оттук — гневът накара кръвта да кипне в жилите й и това прогони част от студа. Ковчежето в ръката й отново започна да се затопля. — Много добре. След като настояваш, да вървим.

Тя ядно го отмина, а той я последва, без да каже нищо повече. Не трябваше да настоява и да я ядосва, но истината бе, че не можеха да се върнат назад. Не знаеше защо бе така сигурен, че трябва да продължат напред, но бе абсолютно уверен, че въпреки знаците и следите, които бе оставил, те бяха безвъзвратно загубени, ако се върнеха и крачка назад.

Ридж се бе научил да се доверява на инстинктите си още когато бе малко момче, принудено да живее на улиците в Града на Равновесието. Благодарение на инстинктите си бе оцелял през дългите години служба у Куинтъл. Но дълбоко в себе си знаеше, че това, на което бе разчитал в миналото, не бяха просто инстинкти. Изборът му се основаваше на обстоен анализ на ситуациите, в които се намираше, но мозъкът му преценяваше и решаваше всичко за части от секундата. Преценяваше и най-малките подробности и възможности и светкавично правеше заключенията си. Бе много по-лесно да нарича всичко това просто интуиция или инстинкт за оцеляване. Ридж искрено вярваше, че е най-добре да се вземат най-простите решения. Калена бе права — той бе праволинеен по природа.

Не разбираше напълно какво точно се бе случило в черната пещера, но видя как приключи всичко. Той бе водил битка, най-отчаяната и опасна битка в живота си, но наградата си заслужаваше усилията. Той бе спечелил и Калена бе негова. Нямаше да позволи да му я отнеме никой, независимо към коя част на Спектъра принадлежи. Разкъсван между огъня и леда, Ридж бе научил още нещо в онази стъклена пещера. Калена бе водила същата жестока битка, за да го спечели. Той също й принадлежеше. Бе се изправила срещу безмилостната мощ на своя край на Спектъра, за да го защити. Само при мисълта за това го изпълваше луда радост. Те бяха обвързани един с друг. Тя вероятно не мислеше за връзката между тях по този начин, нито пък я определяше с толкова прости и ясни думи. Ридж разбираше, че нейната логика бе много по-сложна. Женска логика! Полярните Съветници обикновено предупреждаваха мъжете, че е безполезно да се опитват да разберат мислите на една жена, и Ридж бе склонен да се съгласи с това. Но това нямаше значение, след като и тя бе достигнала до същото заключение. Изведнъж Ридж се намръщи.

— Калена?

Тя го погледна обезпокоена.

— Какво има?

— Мисля, че сигурно си права.

Тя просто онемя от изненада.

— За какво, че вървим в погрешна посока ли?

— Не, за студа. Наистина става по-студено. Температурата в тези тунели ми се струваше постоянна, но сега определено отнякъде идва студен полъх.

— Полъх. Течение! Ридж може би това е свеж въздух отвън?!

— Как е Ключът?

Калена сведе поглед към ковчежето.

— Добре. Искам да кажа, чувствам същата топлина, както и когато тръгнахме.

Той кимна.

— Да вървим.

Калена тръгна отново, постепенно ускорявайки крачки, след като се убеди, че наистина усеща студен свеж въздух, който идваше от планините, а не от вътрешността на подземните пещери. Подът започна леко да се издига, а тунелът се стесни дотолкова, че вече не можеха да се движат един до друг, а имаше място само за единия.

— Кажи ми, ако почувстваш някаква промяна в Ключа — каза Ридж, като мина пред нея, осветявайки тясната просека с лампата.

— Добре.

Тунелът се стесни още повече. Ридж бе принуден да се наведе, за да не удари главата си в ниския таван. Калена почувства неясна тревога.

— Ридж, ако тунелът се стесни още повече, ще трябва да се върнем.

— Виждам лунна светлина, Калена!

При тези думи безпокойството й изчезна. Ускори крачка и след още един завой пред погледа й се откри късче черно небе, обсипано с шепа звезди. През отвора в тунела струеше мека лунна светлина. Жадно вдъхна свежия нощен въздух и в същото време изпита огромно облекчение.

— Свободни сме, Ридж, успяхме! Сега сме в безопасност.

— Не съм сигурен къде се намираме, но всяко място е за предпочитане пред местата, където бяхме.

Ридж подаде глава навън, за да огледа мястото и инстинктивно посегна да улови ръката й. Веднага изкриви лице от болка.

— В името на Камъните! Защо постоянно забравям за това? — простена той.

— Съжалявам, Ридж.

— Недей, вината не е твоя. Всичко е заради този проклет Ключ. Почакай малко, искам да се опитам да разбера къде се намираме.

Двамата застанаха на изхода и любопитно се огледаха наоколо. Никога звездите не бяха светили толкова ярко. Земята бе покрита със сняг. Калена разбра, че са все още някъде в планините, но местността й бе съвсем непозната.

— Мисля, че се намираме малко на запад от пътя — заяви Ридж.

— По какво съдиш?

— Мъжка логика и късмет. Предимно късмет — усмихна й се топло. — Плюс много години, прекарани в изучаване на нощното небе и изкуството да се ориентираш по звездите. Да вървим. Стъпвай внимателно.

Теренът пред тях се спускаше с лек наклон. Нощният въздух бе студен, но това бе истински, съвсем естествен студ, който в този момент я изпълваше само с радост. Червената Симетра бе пълна и грееше ярко.

— Ако скоро не намерим пътя, ще трябва да прекараме нощта на открито — каза Ридж, като й хвърли поглед през рамо. — След като имаме лампа, няма от какво да се страхуваме, но все пак бих предпочел да намерим подслона.

— Не съм сигурна дали отново искам да вляза в този подслон — измърмори Калена.

— Ще бъдем в безопасност. Сега Светлия Ключ е с нас.

— Така е. При това не мисля, че членовете на Култа оцеляха след онзи катаклизъм — споменът я накара да потрепери. — Грис не можа, в това поне сме сигурни.

— Не, Грис не оцеля — съгласи се Ридж. В гласа му се чувстваше стоманена нотка. — Грис можеше да се счита за мъртъв в момента, в който те нарече уличница.

Калена отново потрепери, но не каза нищо. Половин час по-късно намериха главния път. Ридж се ориентира почти незабавно. Не след дълго намериха и подслона. Двете крийте и товара с Пясъка стояха непокътнати вътре. Щом ги видяха, птиците ги приветстваха с весели крясъци, които стоплиха сърцето на Калена. Ридж веднага се зае да запали огън в камината.