Джейн Ан Кренц
Кристален пламък (18)

XVIII

Когато поеха по дългия път обратно, Ридж постоянно прехвърляше в паметта си последните хаотични сцени в пещерата от черно стъкло. Постоянно се връщаше към последните няколко минути. Искаше да си спомни всичко до най-големи подробности. Едно нещо се бе набило в съзнанието му и го тревожеше не на шега. Точно преди да напусне пещерата, той се бе обърнал само за миг, но този миг бе достатъчен да види как някой, който носеше запалена лампа в ръка, изчезва в друг тунел в отсрещната стена на пещерата. И това, което най-много го притесняваше, бе, че този някой съвсем не бягаше, обхванат от страх и паника, а вървеше със студената решителност на човек, който знае какво прави.

Още един човек, освен тях се бе спасил.

Ридж не преставаше да мисли за това. Дали предводителят на онези фанатици, твърде зашеметен от неуспеха и изпълнен с яростен гняв, не направи опит да се спаси. Другите бяха изцяло унищожени от последиците на неуспешния си опит да контролират сила, която не разбират. Само един бе запазил хладнокръвие. Изведнъж, с внезапна яснота разбра, че това бе неизвестният водач на Култа. Този мистериозен водач сигурно бе много богат човек, за да финансира самия Култ и да посреща огромните разходи по издирването на Тъмния Ключ. Изглежда той бе много влиятелен човек, за да може Култът да се запази в тайна. Също така той сигурно притежаваше огромни познания, тъй като очевидно се позоваваше на древните ръкописи. Този мъж познаваше силата на Ключовете и бе имал достатъчно търпение да търси и намери подходящите мъж и жена, които притежават невероятната способност да държат и управляват Ключовете. Той бе намерил начин да събере Ридж и Калена заедно, за да постигне крайната си, тайна цел. Изглежда му бяха известни и такива подробности, като например плановете на Ридж. Само един такъв човек би запазил хладнокръвие през последните ужасяващи мигове в пещерата, виждайки труда на целия му живот да пропада безвъзвратно пред очите му. Без да усети, Ридж бе стиснал дръжката на камата.

— Ридж? — яздейки до него, Калена забеляза светкавичното движение на ръката на Ридж и в нея се надигна неясно безпокойство. — Какво има?

— Припомнях си всичко, което се случи.

— Разбирам. За да дадеш после пълен отчет на Куинтъл.

— Винаги давам пълен отчет на Куинтъл.

Обаче не разбираше защо гласът му звучеше толкова необичайно. Бе някак си далечен и неразгадаем. Калена се разтревожи. Тъкмо обмисляше как да извади Ридж от мрачното му настроение, когато той проговори.

— Ще ти липсва ли долината на Лечителките, Калена?

— Не, не бих казала — отвърна Калена, като се замисли за момент. — Долината е интересно място и добър избор за една жена, но все пак това не е моят избор. Във всеки случай, долината не е забранено място за мен. Ако ми домъчнее много, мога да дойда и да я посетя.

Устните му леко потрепнаха.

— Но не без мен.

— Страхуваш се, да не би да ме убедят да остана, така ли? — усмихна се Калена.

— Нека да кажем, че бих предпочел да съм с теб, за да ти напомням, че има едно нещо, което никога няма да намериш в долината.

— И какво е то? — попита го с предизвикателен тон.

— Ти си жена на силните страсти, Калена. Имаш нужда от мъж.

— Искаш да кажеш от теб.

— Точно така — погледна я замислено. — Нима ще го отречеш?

Тя поклати отрицателно глава. Очите й блестяха.

— Ти ми показа какво е страст. Ти си чудесен любовник, Огнен Камшик, искам да знаеш това.

За нейна изненада той изглеждаше разколебан. Очевидно се чувстваше неуверен и водеше някаква борба със себе си.

— Истината е, че не знаех това. Не и докато не те взех в прегръдките си и не почувствах реакцията ти.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита го тихо, с огромна нежност в гласа.

Можеше да се закълне, че по високите скули на Ридж бе избила червенина. Той бе объркан и смутен. Ридж покашля леко, но не я погледна.

— Калена, през повечето време съм бил на път. Когато достигна до целта си, обикновено съм затрупан с работа, за която ми плащат. Ако Куинтъл има неприятности, аз съм този, който трябва да ги оправя. След това се връщам в Града на Кръстопътищата. Там обикновено оставам кратко време преди да се отправя към следващото си назначение. Не се задържам никъде достатъчно дълго, за да установя така наречените трайни взаимоотношения, ако разбираш какво искам да кажа. Не казвам, че в живота ми е нямало жени, но те все пак не са били чак толкова много, пък и всичко приключваше бързо — Ридж замълча, след което добави: — Мисля, че съм бил интересен обект за някои…

Изречението му остана недоизречено. Калена си спомни как Ариса и някои от приятелките й правеха непристойни намеци за стоманата на Града на Равновесието. За миг изпита съчувствие към съпруга си, както и желание да се разсмее. Миг след това веселият й смях проехтя отново.

Ридж измърмори нещо под нос, след което добави:

— Радвам се, че намираш това за смешно.

— Така е — призна тя. — Това е най-смешното нещо, което някога съм чувала. Ариса и приятелките й се опитаха да ме накарат да обещая, че ще им кажа дали стоманата блести, когато ти, ти… — тя не можа да продължи, като едва си поемаше дъх от смях. — Знаеш ли, Ридж, те имаха една шега за стоманата, която се намира между… хм, няма значение. Не мога да обясня.

Ридж рязко спря птицата си, пресегна се и хвана поводите на Калена. Тя изтри очите си, в които бяха избили сълзи от смях и отчаяно се опитваше да си придаде по-сериозно изражение. Нищо не се получи, смехът избухна с нова сила. Ридж стоеше и я гледаше, а когато проговори, тонът му бе повече от сериозен.

— Ако кажеш дори една дума на Ариса или на когото и да било, така ще те наплескам, че малкото ти сладко задниче ще стане по-горещо и от стоманата. Разбра ли?

Калена се опита да кимне, без да се засмее, но отново не успя.

— Да, Огнен Камшик, разбирам. Не бих посмяла да говоря по този въпрос извън нашата спалня. Можеш да разчиташ на моята дискретност.

— Вярвам ти, Калена — устните му се разтегнаха в бавна усмивка, разкриваща великолепни зъби, а очите му заблестяха. — Приемам, че и ти не изпитваш никакви съмнения относно твърдото ми намерение да спазвам обещанията си.

— Искаш да кажеш заплахите си.

— Имах предвид обещания — повтори настойчиво той.

— Дори за миг не бих се усъмнила в теб, Ридж.

— Отлично. Сега, когато постигнахме съгласие по този въпрос, по-добре е да не говорим повече, чака ни дълъг път, а преди да падне нощта трябва да изминем значително разстояние.

Като каза това, Ридж дръпна силно поводите и птицата му се впусна в галоп. Остави Калена зад себе си. Тя сама щеше да го настигне.

— Ридж?

— Какво има?

— Когато се върнем в Града на кръстопътищата, ще продължиш ли да работиш за Куинтъл како по-рано? — попита тя, а гласа й личеше тревога. — Ще отсъстваш ли продължително време?

Той решително поклати глава.

— Не, сега вече не съм сам. Имам семейство, за което да се грижа. Ще имам достатъчно грижи с моя дял от търговията с Пясъка. Никога повече няма да работя за Куинтъл както досега. Никога.

Калена се изненада от решителността, с която той наблегна на последната дума. Много по-късно същата вечер, когато тя седна до Ридж пред камината, той заговори за нещо съвсем друго.

— Какво стана, когато сложи Светлия Ключ на предишното му място?

— Нищо не се случи. Направих същото, както направи и ти с Тъмния Ключ. Оставих Ключа, заедно с ковчежето на същото място, откъдето го взех. От вътрешността на един леден блок.

— Лед? Но как проникна в него?

Калена се усмихна.

— Ледът се бе разтопил и представляваше течност, докато не сложих Ключа обратно там и тогава…

— Какво тогава?

— Тогава изведнъж течността изчезна. Не мога да ти обясня. Веднага след като извадих ръката си, течността замръзна и отново се превърна в дебел лед, точно така, както го видях за пръв път.

Ридж впи поглед в горящия огън.

— Мислиш ли, че някой друг може да го вземе оттам?

— Не знам. Нямам представа какво кара леда да се топи. А освен това не мисля, че това е обикновен лед.

— И огънят, в който е Тъмния Ключ, не е обикновен огън.

Калена кимна.

— Ние притежаваме някакво качество, което кара Ключовете да освобождават енергията си. Възможно е и други хора да притежават същите способности като нас, но това се среща изключително рядко. Така казаха и Лечителките.

— Възможно е ние да сме единствените от нашето поколение, които могат да контролират Ключовете — заключи Ридж.

Протегна се и добави:

— Дори и да има други хора, които могат да овладеят енергията на Ключовете, съмнявам се дали ще е толкова лесно да ги намерят отново. Грис ми каза, че им е отнело години къртовски труд и много човешки жертви, докато открият къде се намира Ключа, да не говорим за усилията и жертвите, докато пренесат купата с огъня в черната пещера. Дори и когато всичко това било свършено, никой от Култа не можел да вземе ковчежето от пламъците, да не говорим за самия Ключ. Изглежда Лечителките са свършили добра работа, пазейки Светлия Ключ в продължение на много поколения.

— И те не могат да вземат ключа — отвърна Калена, — но го пазят добре. Казват, че дори Повелите на Зората са се страхували от Ключовете. Те не можели да ги контролират, били в състояние само да ги скрият. Никой не може да каже каква катастрофа ще настъпи, ако Ключовете освободят Камъните на Контраста.

— Дори и ако това време настъпи, предполагам, че хората ще могат да контролират и Камъните, и Ключовете. Във всеки случай не мисля, че сега трябва да се тревожим за това. Трябва да мислим за детето си.

Ридж хвърли поглед към тънката й талия, очите му блестяха с нов пламък.

Калена улови погледа му.

— За какво мислиш сега, Ридж?

— Мисля колко много те обичам, скъпа. Ти си моята съдба и моят живот.

С тези думи той протегна ръце към нея и тя се хвърли в прегръдките му.

 

 

Шестнадесет дни по-късно, след като се бяха върнали в Града на Кръстопътищата, Калена стоеше под блестящ кристален полилей и наблюдаваше как съпругът й незабелязано се измъква от огромната зала, пълна с весели, красиво облечени хора. Не й бе казал къде отива, но тя се досещаше. Без всякакво съмнение това я караше да изтръпва от страх.

И втората сватбена церемония на Калена бе подготвена от Куинтъл. Този път обаче поканените не бяха само от Търговската Гилдия. Наистина Ариса, Вертина и някои от приятелите на Ридж бяха получили специална покана, но повечето от гостите бяха представители на най-известните Династии в града. Щом като Куинтъл бе подписал поканите, никой не бе отказал.

Бяха дошли, водени от чисто любопитство, разбира се. За никого не бе тайна, че Ридж бе възстановил маршрута на търговията с Пясъка. На този маршрут дължаха богатствата и препитанието си много хора, затова за всички присъстващи тази вечер този факт бе от изключително значение. Много от тях бяха дошли, за да се срещнат с Ридж, както и с временната му съпруга, която той бе решил да направи постоянна.

Втората церемония бе нещо наистина необичайно.

Случаите, когато търговският брак се превръщаше в постоянен бяха много редки. Полярният Съветник бе същият, който бе провел и първата церемония. Той тайно се радваше, че съюзът им става постоянен. Още отначало бе усетил, че те идеално си подхождат. Затова бе много доволен, че го бяха поканили да проведе и втората церемония. А тя бе много по-изискана от първата. Присъствието на богатите и влиятелни гости действаше отрезвяващо върху онези, които имаха склонност към груби шеги при такива обстоятелства. Калена бе благодарна, че не бе принудена да се изчервява и бе сигурна, че и Ридж изпитва същото.

На втората си сватбена церемония Ридж носеше черно, но не само черна наметка, а и риза, панталони и обувки в същия цвят. Не го бе попитала защо бе постъпил така, но очевидно изборът му не беше случаен. Този път не се бе съобразил с нейните цветове.

Калена пак се бе спряла на червената наметка. Под нея носеше жълта бродирана копринена туника, изумруденозелени панталони и меки обувки. С част от Пясъка, който бе продала, можа да си осигури втори комплект сватбени дрехи. Бе настояла сама да ги плати, въпреки протестите на Ридж. Но не можеше да го спре да й купи сватбения подарък, който той твърдеше, че й дължи, за ризите, които му бе избродирала. Този подарък блестеше на ръката на Калена тази вечер — пръстен с красив скъп кристал от мините на прохода на Хищните птици. Когато Ридж го сложи на пръста й, каза, че камъкът е точно с цвета на очите й.

Калена опипа с известно смущение пръстена и се огледа наоколо благодарна за няколкото мига спокойствие. Искаше да остане малко сама, за да помисли. За пръв път, откакто се бяха върнали в Града на Кръстопътищата, идваше в дома на Куинтъл. А тази вечер дори не бе видяла своя домакин.

Веднага щом пристигнаха в Града, Ридж й каза, че няма да се връщат в дома на Куинтъл, тъй като се нуждаеха от собствено жилище. Първата нощ отседнаха в една странноприемница, а след това той отиде да даде отчет на Куинтъл. Калена не протестира.

Нямаше особено желание да се срещне с Куинтъл. Търговският барон само с присъствието си щеше да й напомни за неуспеха й. Сега нямаше желание да го убива, всъщност никога не бе имала. Онази, първата нощ, Ридж се бе върнал късно и дълго време лежа буден, вперил поглед в тавана. Накрая каза, че ще останат в странноприемницата, докато си намерят подходяща къща. Калена бе прекарала последните няколко дни в разпитване на търговски агенти, които предлагаха къщи за продан. Накрая се спря на една очарователна малка къща с изглед към реката. Ридж бе хвърлил един поглед и бе останал доволен.

Сделката бе сключена. Калена започна да урежда домакинството си в първата къща, която наистина бе нейна собственост. Няколко дни по-късно, след като бе подредила дома си, тя поговори с някои членове на Гилдията на Лечителките. Възнамеряваше да направи постъпки да започне обучението си. Скоро след това й представиха три Лечителки, експерти в различни области на лечителското изкуство, които с удоволствие се заеха с нея. Дадоха й запалка и малка торбичка с Пясък, с който тя се гордееше не по-малко, отколкото с разкошния подарък на Ридж. Оглеждайки пъстрата, многолика и весела тълпа. Калена си казваше, че всичко би трябвало да е наред, но не беше. Куинтъл пръв беше напуснал тържеството, а Ридж го бе последвал скоро след това. Калена ги бе наблюдавала внимателно, а интуицията й я предупреждаваше, че наблизо дебне опасност. Изведнъж си спомни думите на леля си, след като бе излязла от Ясновидския Транс.

„Куинтъл ще умре в деня на твоята сватба.“

Калена не просто се страхуваше, в този момент я обхвана непреодолим ужас. Истината се налагаше с ужасяваща яснота. Калена се досещаше, подозираше от самото начало, но съзнателно потискаше интуицията си и вътрешната си убеденост в продължение на дни. Може би заради Ридж. Но сега осъзна, че и Ридж знаеше всичко. И бе решил да действа, следвайки собствената си интуиция. Не беше в природата му да отстъпва пред грубата реалност. От колко ли време знаеше? Може би откакто се върнаха в Града на Кръстопътищата. Но бе запазил това, което знаеше само за себе си. Тази нощ бе решил да действа.

С всеки миг тревогата й растеше. Калена остави чашата си и незабелязано се спусна в посоката, в която изчезна съпругът й. Нямаше да го остави да се изправи сам срещу опасността. Той бе неин съпруг и тя възнамеряваше да бъде до него, когато настъпеше моментът на крайното стълкновение.

Навън, в градината, Ридж се загледа в танца на лунните лъчи по каменната алея. Беше отново пълнолуние и червената луна блестеше ярко в нощта. Като че ли камъните по алеята бяха опръскани с кръв.

Прислужникът, който носеше виното на господаря си, се изненада, когато видя Ридж да се приближава до стаите на Куинтъл, но не се разтревожи. Стори му се странно, че младоженецът е напуснал тържеството, ала това не го обезпокои.

— Аз ще занеса виното на Куинтъл.

Ридж спокойно протегна ръка за подноса с инкрустираната чаша. Не очакваше прислужникът да се усъмни в него и не се излъга.

— Както желаете, Търговски Експерте.

Прислужникът се поколеба за момент, преди да поднесе подноса с лек поклон. Ридж бе видна фигура в този дом. На всички бе известно, че Куинтъл се доверяваше на своя Огнен Камшик повече, отколкото на всеки друг човек по целия Северен Континент. Прислужникът се поклони още веднъж, обърна се и леко се отдалечи.

Ридж погледна красивата чаша за вино и се замисли. Спомни си безразсъдния план на Калена в нощта на първата им брачна церемония. Той потрепери, след това съзнателно се опита да пропъди спомена и дръпна шнура на звънеца в отдалечения кабинет на Куинтъл. Миг по-късно звънецът над вратата, където се намираше Ридж звънна и той разбра, че Куинтъл бе разрешил на прислужника да влезе в кабинета.

Ридж влезе и затвори вратата след себе си, но не я заключи. Куинтъл се бе отпуснал в едно кресло пред голямо черно бюро и седеше с гръб към вратата. Кабинетът изгледаше точно така, както последния път, когато бе влязъл тук. Стаята не му харесваше. По начало не обичаше помещения без прозорци, а кабинетът нямаше нито един. Сложна система от тръби осигуряваше вентилация на помещението. Куинтъл държеше на абсолютното уединение. В единия ъгъл на кабинета имаше камина, в която гореше огън. От пода до тавана стените бяха отрупани с книги и ръкописи. Ридж знаеше, че някои от тях са много стари. Други бяха нови, напечатани на новите преси, изобретени само преди няколко години. В едно чекмедже, което стоеше винаги заключено, Куинтъл държеше най-ценните си ръкописи. Книгите бяха наистина много, а човекът, който ги бе събрал, очевидно притежаваше блестящ, неуморен, винаги търсещ ум. Най-много бяха трудовете по математика, но не по-малко бяха и онези, съдържащи древните легенди за Северния Континент и за самата Занталия. Ридж бе чел някои от тях. Куинтъл се бе погрижил неговият Огнен Камшик да не се смущава или срамува от липсата на образование.

— Виното ти, Куинтъл!

Ридж спря, държейки подноса в ръка и чакаше другия мъж да се обърне с лице към него. Куинтъл бавно остави перото, с което пишеше, но не се обърна. Бе впил поглед в сложния мотив, гравиран в каменното бюро. Както обикновено, бе облечен в черно.

— Да разбирам ли, Огнен Камшик, че си се отегчил от сватбената церемония? Не бих те винил, ако е така. Напоследък като че ли ти се събра много, не е ли така?

— Втората церемония не беше предвидена, Куинтъл.

Ридж забеляза как тялото на по-възрастния мъж за миг се стегна, след това Куинтъл накрая се обърна с лице към Ридж. Очите му, прилични на черни бездни, задълго спряха върху служителя му, но самите те оставаха далечни и безизразни. В острите, аристократични черти на Куинтъл, се четеше известна умора, която Ридж не си спомняше да е забелязвал, преди да се отправи към Планините на Противоречията.

— Не — съгласи се Куинтъл. — Втората церемония изобщо не трябваше да се провежда.

— Защото Калена и аз изобщо не трябваше да се върнем от пътуването.

Ридж сложи подноса на една малка масичка, която се намираше близо до вратата, след това бавно се изправи. Тялото му се стегна, а ръката му стискаше дръжката на камата. Двамата мъже впиха погледи един в друг.

— Знаеш всичко, нали? — гласът на Куинтъл бе безизразен като очите му.

— Разбрах всичко, докато пътувах обратно към Града на Кръстопътищата.

Куинтъл кимна, сякаш доволен от това, че подчиненият му е проявил предпазливост.

— Жената знае ли?

— Калена не знае нищо.

— Съвсем разумно. Това е нещо, което трябва да се уреди между мъже. Няма нужда да се въвлича и жена в тази работа.

— Но нямаше нищо против да я въвлечеш, когато имаше нужда от Светлия ключ. С още по-голямо желание искаше да я видиш мъртва.

Куинтъл сви рамене.

— Това не можеше да се избегне. Ако наистина знаеш всичко, сигурно си разбрал, че исках да пожертвам и теб.

— Тук съм заради това, което се опита да причиниш на Калена, а не защото си използвал мен. Тя е моя жена!

— Бях толкова близо до отговорите, Огнен Камшик! — Куинтъл сви ядно юмруци. — В името на Камъните, наистина бях на крачка от тях. Имах нужда от подходяща жена и всички белези сочеха, че Калена е тази жена. Теб бях избрал преди много години и те държах в готовност.

— Имал си нужда от мъж, който да може да контролира огъня в стоманата на Града на Равновесието.

Куинтъл се усмихна злорадо.

— Древните легенди казват, че само мъж, който може да накара стоманата да пари и блести, само такъв мъж може да държи Тъмния Ключ. Във всяко поколение има няколко такива мъже, Ридж. В продължение на много години търсех такъв човек, надавах ухо на всеки слух, който се носеше. Търсех млад мъж, когото да мога да обвържа с лоялност, докато намеря подходящата жена. Когато те открих на улиците в Града на Равновесието, ти ми изглеждаше напълно подходящ за целта — здраво, интелигентно и будно малко копеле. Ти нямаше семейство, спокойно можех да направя така, че да те привържа към себе си. И ти ме възнагради с лоялност, Огнен Камшик. Беше наистина интересно и аз действително започнах да ти се доверявам напълно. Разбира се, поемах риск с теб. Опасно бе да те изпращам да разчистваш маршрутите ми от бандити. Можеха да те убият, но трябваше да те поддържам във форма, за да съм сигурен, че няма да се провалиш, когато моментът настъпи. Само истинската опасност може да държи един мъж постоянно нащрек и да го кали така, че да не загуби самообладание при никакви обстоятелства.

— А Калена?

— Имах нужда от необучена Лечителка, така поне пише в старите ръкописи. Жена, която да притежава Таланта, но в груба, нешлифована форма. Точно такава жена може да държи Светлия Ключ, той трябва да я ръководи, да я направлява, а една обучена Лечителка не може да адаптира уменията си към Ключа. Ще се получи огромно противоречие между това, което изисква Ключа и нейните собствени знания и умения, а това би убило Лечителката веднага, преди още да е докоснала ключа. Както твоята способност да караш стоманата да блести, Талантът е рядък дар. Това е нещо, характерно за нашия свят, което Повелителите на Зората не са притежавали, защото са били чужди на тази планета. Но те започнали да откриват следи от тези способности в децата си. По някакъв начин разбрали, че в бъдещите поколения ще има по няколко мъже и жени, надарени с необикновени качества. Знаели са, че способността за контролиране на огъня и лечителските способности ще бъдат необходими, за да се контролират Ключовете. Лечителският Талант се среща много по-често, Огнен Камшик, но повечето лечителки ги откриват рано и ги обучават. Много трудно може да се намери някоя, която да не е обучавана и излагана твърде много на влиянието на Пясъка. Оказа се много по-трудно обаче да се намери начин да се доведе такава жена тук. Кое почтено семейство би дало дъщеря си за жена на незаконороден като теб, Огнен Камшик? Необходимо бе мъжът и жената да са обвързани, преди да вземат ключовете. И после проклетите Лечителки затвориха маршрута, като направиха нещата неимоверно сложни за мен, особено с Градския Съвет. Те казваха на търговските ми експерти, че се нуждаят от подходящата жена. Имах си причини да се съглася с тях. Изморих се от толкова години чакане. След това дойде предложението за търговски брак между теб и племенницата на една лечителка от Самотната долина. Предложението дойде от самата Лечителка. Като че ли съдбата най-накрая ми предоставяше толкова дълго чаканата възможност. Разбрах, че моментът бе настъпил.

— Откъде знаеше, че Калена притежава Таланта?

— Предположението ми беше базирано на дългогодишни проучвания и изчисления върху това как някои характерни черти и особености се предават по наследство в някои семейства. Така стигнах до заключението, че племенницата, свързана в кръвна връзка с лелята, която е Лечителка, трябва да притежава Таланта. Така и не проучих защо Калена не е била обучавана от ранна възраст, но нямах време. Бях започнал да се отчайвам, а времето ми изтичаше. Годините бързо се изнизваха. Целият ми живот би отишъл напразно, трябваше да опитам.

— Значи ти си тайнственият водач на Култа на Затъмнението, на когото Грис постоянно се позоваваше и който никога не се появи.

— Бях там в деня, когато двата Ключа се събраха заедно. За нищо на света не бих пропуснал момента, който очаквах през целия си живот. Бях един от онези мъже, които присъстваха в стъклената пещера.

— Ти стоеше там и чакаше ние с Калена да се унищожим един друг?!

Ридж наистина бе изненадан от себе си. Все още запазваше спокойствието и хладнокръвието си. Но сега не бе време да дава воля на яростта си.

— Трябваше да поема още един риск, когато ви събрах заедно. Двамата можехте да създадете връзка, която да излезе по-силна от енергията на Ключовете. Това бе много деликатен проблем, който все пак се опитах да реша. Връзката между вас трябваше да е достатъчно силна, за да накара Калена да се върне в Долината на Лечителките и да вземе Светлия Ключ, за да те спаси. Връзката между вас трябваше да ви позволи да държите Ключовете. Освен равновесие на силите, ситуацията изискваше изключително сложни и взаимосвързани чувства. В продължение на дълги години се трудих да създам тези предпоставки.

— Но си се надявал, че връзката между нас няма да се окаже толкова силна, че да се противопоставим на Ключовете и да не се избием взаимно, така ли?

— Наистина си много проницателен, Ридж. Ако всичко вървеше както бе планирано, енергията, която щеше да бъде освободена от Тъмния Ключ, щеше да бъде достатъчна, за да унищожи Светлия — гласът на Куинтъл звучеше глухо и безжизнено. — Бях сигурен, че Мракът ще победи Светлината. За известно време в Тъмния Ключ нямаше да остане никаква енергия, никаква сила. Аз бих имал време да го изуча, за да се науча да го контролирам. Аз трябваше да бъда този, който да разкрие Тайните на Ключа и Тайните на Камъните — Куинтъл хвърли поглед към заключеното чекмедже. — Някои от тези книги са написани на езика, който са говорили Повелителите на Зората. Успях да разгадая по-голямата част от него, и което е по-важно, разбрах тяхната логика и математика. Те са били гениални, Огнен Камшик. Тук има книги, които не могат да се намерят никъде другаде, защото са единствени екземпляри. Платил съм прескъпо за тях.

— Заплатил си с живота на много невинни хора, Куинтъл. И до голяма степен ти помогнах самият аз, въпреки че по това време не знаех нищо. Аз убивах по твоя заповед. Когато го правех, си мислех, че защитавам скъпоценните ти търговски маршрути, но в повечето случаи просто съм ти разчиствал пътя да сложиш ръка върху още някои от тези книги. Сега вече съм сигурен в това.

По лицето на Куинтъл премина сянка. След това Търговският Барон бе обхванат от дива ярост. Ридж никога не бе го виждал такъв. Куинтъл винаги бе най-студеният и хладнокръвен човек, когото познаваше. Но тази нощ очите му горяха с опасен блясък, който нямаше нищо общо с хладнокръвието и контрола.

— Ти си роден да ми служиш, Огнен Камшик, а сега ме провали.

— Не съм роден да ти служа, Куинтъл. Докато яздех насам, си дадох сметка, че съм роден да те убия.

— Невъзможно. Не можеш да направиш това — баронът го измери с поглед, в който се четеше огромно презрение.

— Аз съм единственият, който може да стори това — възрази спокойно Ридж.

— Дори да бе възможно, това неминуемо ще доведе до собствената ти гибел, забрави ли? Съпругата ти ще остане сама в свят, който е твърде жесток за самотните жени. Гневът ти е легендарен, Огнен Камшик, но когато си обхванат от него, не се отличаваш с особен разум и досетливост.

— Това е самата истина — потвърди Ридж спокойно, — но за твое нещастие, тази нощ не съм ядосан. Обмислил съм всичко и нямам никакво намерение да оставям Калена да се оправя сама. Ще ставам баща, Куинтъл. Трябва да основа собствена Династия и да осигуря на бебето и майка му приличен живот.

— Глупак! И как ще ме убиеш, без да си лепнеш етикета „убиец“?

— Казах ти, че съм обмислил всичко. Смъртта ти ще изглежда като нещастен случай. И никой в този град, а и в целия Северен Континент няма да го нарече по друг начин. Всеки знае за безграничната ми лоялност към теб. На никого и през ум няма да му мине да ме обвини в убийство — пръстите му стиснаха силно дръжката на камата. — Време е да тръгваме, Куинтъл. Трябва да дойдеш с мен.

— А ако откажа? — колкото и да бе странно, Куинтъл изпитваше някакво мрачно удоволствие.

— Тогава ще те зашеметя и ще те изнеса оттук — отвърна безстрастно Ридж.

— И ти си мислиш, че ще дойда покорно с теб, Огнен Камшик? Вече ти казах, че си роден да ми служиш. Искаш ли да знаеш и нещо друго? Аз трябваше да бъда този, който има власт над стоманата от Града на Равновесието. Чуваш ли ме, копеле? Аз трябваше да карам стоманата да блести, нажежена до червено. Аз трябваше да я контролирам, както трябваше да контролирам и самия Ключ!

Тежката врата на кабинета внезапно рязко се отвори. Изненадан, Ридж вдигна поглед и видя в рамката на вратата една жена, която не познаваше. Тя влезе в стаята, затвори вратата и с бързи крачки се отправи към тях. Полите на широката й пътна наметка се развяваха около талията й. Когато пламъците от камината се отразиха в изумруденозелените й очи, Ридж изведнъж разбра коя бе тя. Никой не помръдваше.

— Върви си, Огнен Камшик — заповяда Олара от Династията на Ледената Реколта. — Не ти трябва да го убиеш. Една Велика Династия има право на отмъщение.