Джейн Ан Кренц
Кристален пламък (12)

XII

Меката светлина на лампите изобщо не можеше да се сравни с блясъка на златистите очи на Ридж. Силните му мускулести ръце я повдигнаха леко и без никакво усилие я пренесоха в стаята. Осезателно усещаше топлината, която излъчваше тялото му, когато я положи на тясното легло. Той коленичи до нея и свали диадемата, която придържеше косата й. После не се стърпя и зарови пръсти в пищните златисти къдрици, блестящи на светлината на огъня като разтопена мед.

— Искам да намериш свободата си в моите ръце и имам намерение да ти докажа, че именно там ще я получиш.

След това я целуна диво. Устните му потърсиха нейните с такава настойчивост, каквато тя изобщо не бе очаквала. В нея започна да гори познатият чувствен огън, който като че ли бе чакал самата тази целувка, за да пламне с пълна сила. Не бе сигурна, че ще намери свобода в прегръдките му, но той предизвикваше у нея такива чувства, каквито никога преди това не бе и подозирала, че съществуват.

Тази нощ Калена разбираше, че в нея е настъпила промяна. Бе готова да му се отдаде изцяло, толкова дълго бе очаквала ласките му. Искаше той да я люби отново с онзи жар и плам, който бе видяла у него още преди да напуснат Града на Кръстопътищата. Обви ръце около врата му и го придърпа към себе си.

— Точно тук ти е мястото, Калена, при мен. Каквато и съдба да ти е отредил Спектъра, трябва да я споделиш с мен.

— Знам — отвърна му тихо. — Разбрах това тази вечер.

Бе сигурна, че така трябва да бъде. Тази сигурност обсеби цялото й същество до такава степен, че тя не можеше нито да я отрече, нито да избяга от нея.

Ръцете му започнаха нетърпеливо да шарят по тялото й. Миг след това туниката й полетя настрани, а тесните й панталони се озоваха на пода. Скоро прекрасното й голо тяло се озова в прегръдките му. Изведнъж тя силно се притисна към него, подтикната от такова непреодолимо желание, което изненада и самата нея.

— В името на Камъните! — едва продума Ридж, след като дълго я бе държал в прегръдките си. — Тази вечер си като свободния огън, който гори в планините. Как изобщо можа да си помислиш да ме напуснеш?!

— Не исках да те напусна — отвърна му тя, забивайки нокти в раменете му. — Не можех да те напусна тази нощ.

Това бе истината и тя я прие, без да си задава въпроси. Трябваше да го има, да го усети в себе си, изпълвайки я изцяло. Само при мисълта за това, дишането й се учести и тя сподави един страстен вопъл като зарови глава в рамото му.

Когато се надвеси над нея, грубо изсечените черти на лицето му се смекчиха от изгарящото го желание. Пръстите му трепереха от едва удържана страст, когато докосна гърдите й.

— Искам да ме любиш, Ридж. Сега — прошепна с приглушен от страст глас.

Повдигна бедрата си към него в недвусмислена покана.

— Скоро, скъпа — отвърна той с дрезгав шепот. — Скоро.

— Не, сега!

Неудържимото желание да се слее с него я накара да притисне силно длани към гърдите му. Изненадан, Ридж й позволи да го повали по гръб. Само след миг тя се озова върху него. На светлината на лампата косата й заблестя с червеникави отблясъци, превръщайки се във водопад от течна лава. Ридж погали стегнатите й бедра, а златистите му очи изразяваха всичките думи и обещания, които останаха неизречени между тях.

— Хайде — подкани я той като я повдигна леко. — Чувствам огъня, който те изгаря и който заплашва да погълне и двама ни.

Пръстите й леко се сключиха около твърдата му мъжественост. Ридж изстена и с рязко движение проникна дълбоко в нея. Калена си пое дълбоко въздух и се отпусна върху него. Постави ръце на раменете му като следваше наложения от него ритъм.

— Сега си свободна, Калена — говореше в унес Ридж, стараейки се да проникне още по-дълбоко. — Продължавай, лети… Но ще трябва да ме вземеш със себе си.

Със затворени очи, отметнала назад глава, тя се впусна с наслада в любовния танц. Огънят на страстта погълна и двамата и в следния миг времето вече престана да съществува за тях. Те полетяха към далечни, фантастични планински върхове. Около тях избухнаха хиляди искри. Двамата се понесоха към земята на крилата на безпаметното удовлетворение. Тържествуващият му вик се сля с нейния. Притисна я толкова силно, че тя едва можеше да диша, изливайки цялата си мъжка сила в нея. Продължи да я държи близо до сърцето си докато телата и на двамата потръпваха от затихващите вълни на екстаза. Измина дълго време преди Калена с усилие да отвори очи. Моментално потъна в познатите златисти дълбини: Ридж съсредоточено изучаваше лицето й. Бе поставил собственически ръка на бедрото й.

— Утре си тръгваме! Със или без Пясък! — заяви категорично.

— Добре, Ридж — Калена се съгласи с такава готовност, която го изненада. — Не се безпокой за Пясъка. Лечителките обещаха, че ще можем да вземем толкова, колкото можем да носим.

Калена просто не искаше да спори. Ридж не можеше да остане в долината. За него тук нямаше място. Беше наясно със себе си и знаеше, че няма да го изостави. Не можеше да живее без него. Тази вечер окончателно бе разбрала, че Ридж и тя бяха обвързани заедно. Наистина между тях от време на време прехвърчаха искри, но връзката им беше здрава като самия живот. Вече нямаше да се опитва да се бори със съдбата, която я бе събрала с този мъж.

Ридж въздъхна облекчено и още веднъж я притисна до гърдите си.

— Благодаря ти, Калена.

— За какво? — попита, озадачена.

— За това, че не ми се противопоставяш.

— Да не би да се страхуваш, че ако го бях направила, можеше да загубиш?

Но той само поклати глава.

— Страхувах се, че ти можеш да загубиш и тогава може би никога нямаше да ми простиш. Не ми харесва такава победа, Калена, но хиляди пъти бих предпочел това, отколкото да останеш в тази проклета долина.

— Защо не? — внезапно цялата се напрегна, тъй като отговорът бе важен за нея. — Нали ще си получиш Пясъка.

Изражението му веднага се промени и челюстта му се стегна.

— Между нас има нещо много повече от някакъв товар с Пясък. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Усмивката й се стопи.

— Знам, Ридж. Само че не съм наясно какво точно ни свързва.

— Защо жените винаги трябва да анализират това, което ги свързва с мъжа?!

— Може би защото не ни харесва да зависим от неща, които не разбираме.

Ридж се намръщи.

— По този начин успявате да усложните още повече живота си. Нещата би трябвало да се приемат такива, каквито са.

— Нямах представа, че си такъв философ, Ридж. А ти винаги ли приемаш нещата такива, каквито са, дори да не ги разбираш?

Той сведе глава и я ухапа леко по рамото.

— Още в деня, когато ми връчи брачния договор приех това, което ми бе отредил Спектъра.

След това той я притисна по-близо до себе си и Калена почувства как желанието отново започва да се надига в него. Протегна ръка и го погали.

— Сигурно си прав, Ридж.

— Така е — той се претърколи леко и тялото й се оказа притиснато към неговото. — Не забравяй, че съм твой съпруг, Калена. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че знам кое е най-добро за теб.

Калена понечи да се усмихне на мъжкото му самодоволство, но се въздържа. Той говореше напълно сериозно. Скоро тези мисли отлетяха някъде далеч, тъй като той започна да я целува дълго и страстно, а тялото й веднага реагира на тази чувствена атака.

Изглежда всички знаеха кое е най-добро за нея. Олара я бе принудила да поеме по пътя на отмъщението. Лечителките от долината бяха убедени, че тя е предопределена да вземе легендарния Светъл Ключ. Съпругът й пък заяви, че тя принадлежи на него.

И тя без колебание избра да се отдаде на любовта на Ридж, тъй като тази възможност й се видя най-привлекателна.

 

 

На следващата сутрин, точно след зазоряване потеглиха. Бяха станали много рано, Ридж бе оседлал птиците и натоварил торбите с Пясъка на Хармонията, преди още Калена да приключи със закуската си в трапезарията. Той не бе пожелал да се храни с Лечителките. Хапна набързо малко сирене, хляб и плодове и отиде да се погрижи за товара с Пясъка.

Калена с удоволствие би го последвала, тъй като се чувстваше доста неловко да се храни на една маса с Валика, Арона и останалите, след като категорично им бе заявила, че не вярва в съдбата, която те смятаха, че е предопределена за нея. Но никой не направи и най-малкия намек за това. Всички говореха весело и оживено и никой не спомена за разговора от предната вечер докато Калена не стана, за да се присъедини към Ридж.

Валика пристъпи към нея, улови двете й ръце, целуна я по двете страни и се усмихна окуражително:

— Не се притеснявай, Калена. Когато времето настъпи, нещата сами ще дойдат на мястото си. Не мисли, че с твоя избор ние смятаме, че си ни обърнала гръб. На нас и на Ключа.

— Но аз наистина имам предвид точно това — започна разпалено да протестира Калена. — Трябва да разбереш, Валика, не аз съм тази, която ви трябва. Истината е, че дори не съм сигурна, че Ключът съществува. Но дори наистина да е така, не искам да имам нищо общо с него.

— Няма смисъл да продължаваме да говорим за това сега. Очевидно равновесието не е нарушено в такава степен, че да те принуди да действаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Калена, знаеш не по-зле от мен, че всички събития и явления в нашия свят, в нашия живот, изграждат една невидима нишка в безкрайния Спектър. Когато започне едно явление, трябва да се случи още едно, противоположно на него, за да се запази равновесието. А равновесието в нашия свят започва да се руши, Калена, чувствам го. Напоследък в планините забелязахме, че Мракът започна да взема превес над Светлината. Това не може да продължава дълго. Нещата неминуемо ще излязат извън контрол. Когато този момент настъпи, ще трябва да се подчиниш на съдбата си. Сега върви и не мисли повече за това.

— Валика, моля те, изслушай ме. Аз съм просто дъщеря на Велика Династия. Моят род свършва с мен. Провалих се в единствената отговорност, която ми бе останала. Нещо повече, станах временна съпруга. Моята личност едва ли има някакво значение. Великите съдби не са предназначени за хора като мен. И аз не мога да приема, не мога!

В този миг към нея се приближи Арона. В погледа й се четеше разбиране.

— Знам, че искаш свободата си, Калена, а не предначертана съдба. Но миналата вечер самата ти ми каза, че никой не може да бъде напълно свободен.

— Мисля да си изградя свой собствен живот — отвърна твърдо Калена. — Той може да не е от значение за никого, но това ще бъде живот, който сама съм си избрала — отстъпи крачка назад като сведе почтително глава. — Бяхте много щедри към нас и ни предоставихте предостатъчно количество от Пясъка. Ще се постарая да попадне в ръцете на изкусни Лечителки.

— Ето пак, Калена, поемаш ново задължение — усмихна се Валика. — Олара може и да не е направила най-подходящия избор за теб и за себе си, но е успяла да ти втълпи чувство за дълг. Именно това те доведе толкова далеч. Мисля, че дългът ще ти подсказва верния път и за в бъдеще. Сега върви, пожелаваме ти приятно пътуване!

Калена хвърли поглед наоколо и се взря в лицата на жените, събрали се да се сбогуват с нея. Изведнъж почувства, че в очите й напират сълзи. С несигурна усмивка тя се обърна и се запъти към Ридж, който я чакаше при птиците.

Той й хвърли бърз поглед, докато я качваше на седлото.

— Плачеш ли?

— Разбира се, че не.

Избърса с ръкава на туниката си влажните си очи и го погледна предизвикателно.

— Готова съм.

Той се поколеба за момент и сложи ръка на седлото й.

— Калена, ако онези жени са казали или направили нещо, което те е разстроило, моля те да ми кажеш.

— Всичко е наред, Ридж.

Той изобщо не изглеждаше убеден, но очевидно нямаше търпение да напусне долината.

— Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре — измърмори той под нос като се метна на седлото. — Наметката ти под ръка ли е? Когато излезем от долината, отново ще стане студено.

Изненада се от искрената загриженост в гласа му, после дръпна поводите и подкара птицата си по-бързо.

— Наметката ми е под ръка, не се притеснявай, Ридж.

— Няма да можем да се движим със същата скорост, както на идване. Натоварих крийте до краен предел, но те са здрави птици, ще издържат. Все пак ще бъдем в състояние да пътуваме по-бързо от обикновения търговски керван.

Калена хвърли поглед през рамо на торбите с Пясък, които висяха в задната част на седлото. Птицата като че ли не усещаше допълнителната тежест, но със сигурност товарът щеше да забави крачката й.

— Поздравления, Ридж, тук има повече от достатъчно, за да осъществиш мечтите си.

— Ами твоите мечти, Калена?

Въпросът му наистина я изненада.

— Все още обмислям какво да правя — отвърна тя с небрежен тон.

— Ще обмисляме заедно — бе отговорът му.

За миг погледите им се срещнаха, след това Ридж дръпна силно поводите. Птицата му потегли с обичайната си весела походка. Женската последва веднага партньора си. Калена хвърли бегъл поглед през рамо и видя, че Лечителките се бяха събрали заедно и наблюдаваха как двамата се отдалечават. Изведнъж я осени прозрението, че в долината няма да намери по-голяма свобода, отколкото с Ридж. Просто свободата и ограниченията придобиваха различна форма.

Ридж яздеше мълчаливо, следвайки пътя, който извеждаше от долината, навлизаше в планината и после отвеждаше пътника точно при хълмистите плата. Калена разбираше, че той задълбочено обмисля нещо, но не попита нищо. Тя също трябваше да обмисля доста неща. Когато бръкна в пътната си чанта, за да извади наметката си, напипа познатата малка кесийка, която съдържаше праха от селитени листа. Ръката й замръзна във въздуха, когато си спомни, че предния ден бе забравила да вземе дозата.

— Калена? Случило ли се е нещо? — Ридж бе обърнал поглед назад, след като мъжкият крийте бе завил зад една скала.

— Не, всичко е наред — извика му тя в отговор, като добави тихо: — Поне се надявам да е така.

Объркана и отчаяна, започна да пресмята колко време щеше да мине, преди да разбере със сигурност дали ще се наложи да понесе последствията от изминалата страстна нощ. Но сега не можеше да направи нищо. Щеше да измине известно време преди да разбере дали не й беше отредена някаква друга съдба. Калена въздъхна, казвайки си, че това просто не е възможно. Не е възможно да плати такава висока цена само защото е пропуснала да вземе праха.

Спря дълго погледа си върху Ридж, който продължаваше да язди пред нея и се запита какво ли би казал, ако научеше, че е създал дете. Но отговорът бе повече от ясен. Той щеше да приеме новата си отговорност без следа от колебание. Калена се усмихна вътрешно, тъй като бе странно, че е толкова сигурна в Ридж. За пръв път, откакто бе приела връзката си с този мъж, започваше да си дава сметка какво означава такава връзка. Запита се дали Ридж бе мислил по този въпрос, тъй като на пръв поглед възможността за постоянен брак, след като бяха сключили временен, бе доста необичайна. Все пак постоянното обвързване с мъж като Ридж, груб и агресивен, освен това незаконороден, и който на всяка цена бе решен да основе собствена Династия, не бе това, за което си бе мечтала, след като напусна малката ферма в Самотната долина.

Ако трябваше да бъде откровена със себе си, трябваше да признае, че едва ли е този тип жени, които Ридж би търсил за постоянен брак. Той може и да бе копеле, но когато се завърнеше в Града на Кръстопътищата, щеше да бъде едно богато копеле. Аристокрацията от уважаваните Велики Династии щеше да бъде принудена да го приема насериозно, след като той започнеше да ухажва богатите наследнички.

Но дори и да не можеше да му осигури икономическите и политически връзки, които неминуемо би получил чрез един изгоден брак, тя притежаваше всички умения, маниери и гордост на дъщеря на Велика Династия. Ридж сам бе заявил, че цени още повече традициите и доброто наследство, след като са му били отказани по рождение. И тя му вярваше. С много усилия, труд и пот Ридж щеше да основе своя Династия. Сам спечели и заслужи богатството си, помисли си тя. Ако се оженеше за нея, тя можеше да му осигури финеса, атмосферата и уюта на един истински дом.

Ако се оженеше за нея!

Калена се усмихна тъжно. Мечтите й я бяха отвели толкова далеч, че тя просто се бе самозабравила и за кратко време се бе откъснала от реалността.

— Мъглата не е изчезнала. Погледни — с тези думи Ридж спря своята птица и посочи пред себе си.

Думите му я изтръгнаха от мислите й и тя бързо се изравни с него.

— Сигурно Лечителките ще я оставят да затваря входа още известно време. Разтревожени са, Ридж.

— От какво?

— Казват, че в, и около планините са забелязали следи от Мрака. Те вярват в Светлия ключ, Ридж. Което означава, че вярват и в Тъмния. Освен това мислят, че Тъмният Ключ е бил открит.

— Това ли ти казаха миналата нощ? Знаех си, че не трябваше да те оставям сама с тях. Влияят ти зле. Сега вече тях ги няма, а са ти напълнили главата с глупости и стари легенди.

— Престани да мърмориш. Тази мъгла, която виждаш пред себе си вероятно също ще се превърне в легенда с тази разлика, че тя съществува, а не е измислена история. Или може би предпочиташ да стоиш цял ден тук и да ми говориш за лошото влияние на Лечителките върху мен, вместо да ме оставиш да те преведа през тази тяхна мъгла, която е достатъчно силна да държи всеки мъж на разстояние.

— Понякога, Калена, нямаш никакви задръжки относно отрия си език. Имаш късмет с такъв толерантен съпруг като мен.

Ридж слезе от седлото.

— Сега, след като получи скъпоценния си Пясък, очаквам да бъдеш много толерантен към мен. Така, както аз виждам нещата, Огнен Камшик, толерантността ми я дължиш.

В отговор Ридж само се ухили лукаво.

— Винаги плащам дълговете си.

Хвана ръката на Калена и без колебание пристъпи в мъглата. Миг по-късно се намериха от другата страна.

Ридж хвърли замислен поглед назад.

— Чудя се колко още ще стои тази мъгла тук. Ако никой, освен теб не може да премине през нея, Куинтъл неминуемо ще си има проблеми.

— Интересна мисъл — отвърна бавно Калена. — Следователно човекът, който има привилегията да преминава през мъглата, може да назове цената си.

— Не си мисли, че можеш да играеш игри с Търговския Барон — отвърна Ридж, след като разбра какво се опитваше да му каже. — Той винаги получава каквото иска. Знам това. Имал съм хиляди пъти възможност да се уверя.

— Значи трябва да се страхувам от теб, не от Куинтъл, така ли?

Ридж не отговори, само я изгледа продължително.

— Казаха ли ти Лечителките дали в бъдеще ще отворят пак този маршрут?

— Не съвсем. Не говорихме по този въпрос. В момента са заети с други неща. Наистина мисля, че ще подновят търговията с Пясъка, но може да мине известно време преди да се почувстват достатъчно сигурни, за да махнат бялата мъгла.

— Ако е само това, Куинтъл може да им осигури въоръжена охрана, която да пази прохода.

— Лечителките не считат такава защита за много надеждна.

Ридж сви ядно устни.

— Предполагам, че си права. Не искат да имат нищо общо с мъже, нали?

— Те не мразят мъжете, Ридж. Просто са направили своя избор да живеят без тях. Изглежда са доволни от живота си.

— Добре направихме, че не останахме по-дълго в долината. В противен случай те биха ти повлияли още по-зле — изръмжа Ридж.

За пръв път откакто бяха напуснали долината Калена се усмихна със задоволство. Бе доволна, че Ридж е с гръб към нея и не можеше да забележи усмивката й.

Движеха се значително по-бавно, отколкото на идване, точно както предсказа Ридж. Натоварени с Пясъка, крийте просто не можеха да поддържат бързо темпо. Все още бяха на значително разстояние от подслона, където Ридж възнамеряваше да спре, когато започна да се смрачава. Калена проследи с поглед последните слънчеви лъчи, които се скриха зад високия заснежен връх пред тях и изведнъж осъзна, че трепери. Наметката, подплатена с дебели кожи, би трябвало да я стопли. Нямаше причина да изпитва такъв жесток студ.

— Подслонът не е далеч оттук, Калена. Скоро ще стигнем — каза й окуражаващо Ридж, който хвърли поглед назад и забеляза, че тя се увива по-плътно в наметката си.

Тя само кимна мълчаливо в отговор и се постара да скрие тревогата си. Бързо настъпващият мрак предизвикваше в нея неприятно чувство. Наистина в планината се мръкваше по-рано, но преди да се спусне нощта, настъпваше здрач. Топлината и светлината на деня изглежда си отиваха твърде бързо. Сгушена в топлата си наметка, Калена остави крийте да върви сама. Когато изведнъж птицата рязко спря, тя вдигна глава и хвърли тревожен поглед към Ридж.

— Какво има?

Ридж не погледна назад. Бе вперил поглед в нещо, което се намираше пред него и което Калена не можеше да види.

— Нищо.

— Защо спря? — тя дръпна леко поводите, за да накара женската да се изравни с партньора си.

Ридж се приведе леко напред, облегнал лакти на лъка на седлото.

— През пътя преминава поток.

— Когато идвахме към долината, не сме пресичали никакъв поток.

— Знам.

— Тогава какво…

Калена изведнъж млъкна, забелязала пенещата се черна вода, която пресичаше пътя и изчезваше в една цепнатина от другата страна. Дъхът спря в гърлото й.

— Ридж, какво е това?!

— Вода.

— Не, това не е обикновена вода. Когато минахме първия път, тук нямаше нищо.

— Сигурно някъде по високите места е валяло. Не бой се, изобщо не е дълбоко.

— Не ме интересува колко е дълбоко, не можем да го пресечем — прошепна тя.

Беше абсолютно убедена. Нямаше представа откъде знае с такава сигурност, но бе неоспорим факт, че знаеше.

— Разбира се, че можем — Ридж се изправи и стисна поводите. — Хайде.

Той подкара птицата си към бълбукащата тъмна вода. Крийте потегли неохотно, но тъй като Ридж дръпна по-силно поводите, нагази в потока.

— Ридж, почакай! — извика разтревожена Калена. — По-добре е да пренощуваме от тази страна. Ако наистина това е дъждовна вода, оттичаща се от високите места, до утре потокът ще е пресъхнал.

— Твърде студено е да прекараме нощта на открито, след като това не е необходимо.

Когато стигна до средата на потока, Ридж се обърна и я подкани нетърпеливо:

— Последвай ме, Калена!

Разбирайки, че той няма да обърне внимание на инстинктивната й омраза към черната вода, Калена се опита да приближи към потока. Птицата под нея вдигна уплашено глава, почувствала тревогата и напрежението на ездачката. Приближавайки ръба на потока, Калена почувства леко неразположение. Там, където пресичаше пътя, водата не беше дълбока. Когато Ридж преминаваше, само пръстите с дълги нокти на крийте се скриха под водата. При такава плитка вода земята би трябвало да се вижда, а Калена не можеше да види нищо друго, освен пенеща се черна течност. Дръпна поводите и птицата рязко спря.

— Не мога да премина, Ридж — каза тихо тя.

— Проклятие! Калена, става късно, а аз искам да стигнем до онзи подслон. Какво става с теб?

— Не знам. Просто знам, че не мога да премина. Толкова съм сигурна в това, колкото беше ти, когато пред теб се изпречи стената от бяла мъгла и ти разбра, че не можеш да преминеш.

Ридж се намръщи.

— Калена, това не е някакъв трик на Лечителките, а просто планински поток.

— Но не виждаш ли, че водата е черна? През нея нищо не се вижда, а такава плитка вода би трябвало да е прозрачна.

— Слънцето вече залезе, а мракът се спуска прекалено бързо. Затова водата ти изглежда черна — обясни търпеливо Ридж. — Ако гледката на водата те безпокои, просто затвори очи, докато птицата премине.

— Не мога да го направя, Ридж — отвърна тя, а в гласа й имаше умолителни нотки. — Просто не мога.

— Можеш! — Ридж обърна птицата и се върна обратно. — Хайде, подай ми поводите си. Аз ще водя твоята крийте.

— Не!

Викът й още повече подплаши животното. Ридж отпусна ръка като се отказа от втори опит да хване поводите.

— Калена, нямаш никакъв друг избор. Разбери, трябва да преминеш потока. Не знам защо се държиш по този начин, но трябва да престанеш. Няма причина да оставаме на открито при условие, че в подслона, който не е далеч, можем да намерим и топлина, и удобства.

— Моля те, Ридж. Трябва да разбереш. Не се опитвам да ти се налагам. Нито си въобразявам. Просто не мога да премина.

За един продължителен момент той изучаваше лицето й и нетърпението изчезна от погледа му.

— Добре. Виждам, че наистина си разстроена. Искаш ли да спим на пътя?

Калена кимна енергично.

— Да, моля те. Знам, че ще бъде студено, но ако запалим огън и се увием хубаво с наметките си, няма да замръзнем. Може би до утре водата ще е изчезнала.

Той приближи още повече.

— Може би. Хайде да се погрижим за нощувката.

Най-сетне Калена започна да се отпуска. Той очевидно нямаше намерение повече да спори.

— Благодаря, Ридж — каза тя облекчено. — Знам, че може би ти изглежда като женски каприз, но… Не! Спри! Моля те, Ридж!

Калена нададе вик на протест, когато без предупреждение той я повдигна от седлото и я настани до себе си.

— Знаеш ли, напълно си права — започна той с успокояващ глас. — Наистина изглежда съвсем като женски каприз. Но всичко ще свърши, преди да преброиш до десет.

Обви ръка около кръста й и я притисна до себе си. С другата улови поводите на женската птица.

— Ридж, не! Моля те…

Ридж повдигна края на наметката си и Калена се сгуши в него.

— Щом се страхуваш толкова много, просто затвори очи и не гледай — добави тихо, с неподправена нежност.

Накрая тя се предаде. Зарови лице на гърдите му. Двете топли наметки не бяха достатъчни, за да я защитят от студа и тя продължаваше да трепери. Притисна се още по-плътно до Ридж и затвори очи. Помисли си, че онова неразположение може да се върне, но този път нищо такова не се случи. Когато двете птици нагазиха в потока, от черната вода към нея се надигна нова ледена вълна, но това бе всичко. Сгушена в ръцете на Ридж, тя премина потока без други последствия. Като че ли топлината на тялото му й предлагаше най-сигурната защита от студа.

Когато птиците достигнаха другата страна, Ридж разхлаби силната си прегръдка. Калена се изправи несигурно и срещна очите му, които я наблюдаваха със съчувствие и разбиране.

— Не беше толкова лошо, нали? След малко ще можеш да се насладиш на топла храна, буен огън и покрив над главата.

Калена все още се чувстваше малко замаяна. Дори не се обърна назад.

— Какво очакваш да ти отговоря, Ридж? Или искаш да ти благодаря, че се отнесе към мен като към капризно дете?

Нежността и съчувствието в погледа му изчезнаха.

— По-скоро като към неразумна жена, Калена, а не дете. Едно дете би имало повече разум в главата си.

Тя се отдръпна от него и скочи на земята.

— Нататък възнамерявам да яздя сама.

— Също и да се цупиш цяла нощ, така ли?

— Твърде много съм изтощена, за да прекарам времето в цупене — отвърна тя, качвайки се на собственото си седло. — След вечеря си лягам веднага.

Като каза това, тя вдигна поводите и удари с тях леко птицата по врата. Крийте тръгна послушно напред, предчувствайки изобилна храна и почивка.

— Калена… — Ридж бързо се изравни с нея. Изражението на лицето му бе сериозно. — Съжалявам, че трябваше да те пренеса през потока против желанието ти — думите му прозвучаха някак изкуствено. Ридж не бе свикнал да се извинява. — Не виждах друг изход. Не можех да те оставя да прекараш нощта на пътя, трепереща от студ, когато подслонът е съвсем наблизо. Щеше да бъде глупаво и безотговорно от моя страна. Като твой съпруг аз съм длъжен да се грижа за теб, а ти трябва да се научиш да ми вярваш.

— Не съм в настроение да споря, Ридж — отвърна му рязко. — Моля те, не влошавай нещата като започнеш отново да изнасяш лекции за твоите съпружески отговорности и моите задължения като твоя жена.

— Никога не трябваше да те оставям сама с онези жени.

Калена си спомни за снощния разговор след вечерята.

— Трябва да призная, Ридж, че поне веднъж може би имаш право.

Дори да бе изненадан от неочаквания й отговор, Ридж с нищо не го показа.

Когато се събуди на следната сутрин, Калена намери мястото до себе си празно. Наметките, които бяха използвали вместо одеяла през изминалата нощ, бяха отметнати настрани. Прикри с ръка една прозявка и се зачуди защо Ридж все още не е запалил огън. Може би не искаше да губи време с приготвянето на топло ястие.

Предната вечер не се бе цупила, но и двамата бяха необичайно мълчаливи. Когато си легнаха, Ридж я привлече близо до себе си, но не направи опит за физическа близост. Очевидно бе не по-малко изтощен от нея.

Откъм решетката, която отделяше помещенията за птиците от главното помещение се чу шум — явно крийте също се бяха събудили. Калена не им обърна внимание, а продължи да наблюдава Ридж, който бе отворил вратата и се взираше в тъмната оловна зора, надвиснала над планините. Нещо не беше наред, чувстваше го. Калена веднага се изправи, като се уви в наметката си.

— Какво има, Ридж?

Той се обърна бавно. В погледа му имаше нещо странно и необяснимо, което Калена не можа да разбере.

— Загубени сме — заяви той.

Удивена, тя впери поглед в него.

— Загубени?! Но това е невъзможно. Намираме се в подслона точно на пътя. Нали същият подслон използвахме и на идване.

— С подслона всичко е наред. Пътят е изчезнал.