Елизабет Гейдж
Изповед (32)

Тридесет и първа глава

Сватбата се състоя през втората седмица на юни. По желание на Дъсти бяха поканени само най-близките роднини и шепа добри приятели. Церемонията трябваше да се проведе в университетския параклис.

Дъсти имаше намерение след медения месец да започне работа. По нейно настояване засега щяха да живеят в апартамента на Камерън. По-късно щяха да търсят друго място. Тя имаше много щастливи спомени, свързани с този апартамент, и искаше семейният й живот да започне там.

Ребека пристигна две седмици преди сватбата. Имаше много за разчистване, и в апартамента, и в къщата в Лонг Айлънд. Някои от нещата щеше да вземе в квартирата си в Чикаго, а други подаряваше, като всяка горда майка, на Дъсти и Камерън за тяхното жилище. Чувстваше се странно, защото й се струваше, че помага да започнат два нови живота, нейният и на Дъсти, и в същото време изтрива миналото.

Майката, и сестрата на Камерън дойдоха два дни преди церемонията. Ребека обядва с тях в едно малко ресторантче в студентското градче. Те бяха скромни, непретенциозни хора, приятни като компания, макар и не толкова чаровни като дъщерите на Сам Битмън. Тя забеляза физическата и емоционална прилика между Камерън и майка му и се опита да си представи липсващата фигура на бащата, който не бе поканен. Той също трябва да бе предал някои свои черти на Камерън и сестра му.

Най-трудният момент за Ребека бе първата й среща с Дъсти. Тя се състоя още вечерта след пристигането й в Ню Йорк. Дъсти й обясни как да стигне и Ребека кара сама от хотела си до студентското градче. В седем часа натисна звънеца на входната врата.

Когато автоматът избръмча и тя влезе в сградата, имаше чувството, че навлиза в ничия земя, която сама бе създала. Лудото й скитане през последната година сякаш оцветяваше полутъмния коридор пред нея и го правеха чужд и невъзможен, като място на края на света.

Ала Камерън стоеше на вратата на апартамента и й се усмихваше от височината на своите метър и осемдесет.

— Вие трябва да сте Ребека — каза той.

За момент Ребека спря, хванала ръката му. Говореше с него, но се страхуваше да влезе. После видя как вратата се отвори по-широко и Дъсти тръгна към нея. Ребека се втурна напред и силно прегърна дъщеря си. Усещаше познатото тяло в ръцете си и не се осмеляваше да погледне порасналото с една година лице.

— Боже мой — ахна тя, — толкова ми липсваше.

— Ти също, мамичко — това нежно обръщение, което Дъсти рядко използваше, откак порасна, разкъса сърцето на Ребека.

Настъпи моментно объркване, когато всички нахлуха в малкия апартамент и лавиците с книги по стените, картините в рамки и старите мебели отклониха за още малко вниманието на Ребека от лицето на дъщеря й.

После истински погледна към Дъсти.

— О, толкова си се променила! — възкликна тя с изпълнен с благоговение глас.

— Наистина ли? — попита Дъсти.

Промяната бе очевидна. Дъсти все още изглеждаше млада, но сякаш й бе отнето нещо съществено и на негово място бе добавено друго. Бе отслабнала. Дрехите, които Ребека й бе купила тази пролет, сигурно щяха да са й широки. Сияеше като всяка младоженка, ала бе ясно, че момичешкото й държание бе поза, скриваща страдание, за което Ребека трябваше да носи по-голямата част от отговорността, ако не и цялата. При тази мисъл я обзе срам. Но Дъсти, хванала я за ръка, вече я развеждаше из апартамента.

— Тук работя аз… Нещата на Камерън са в другата стая… Помниш ли тази картина? Брит ми помогна да я закача. Тя казва, че вкусът на Камерън е доста недодялан. Нали познаваш Брит.

Нещата вървяха добре, докато Ребека осъзна, че не можеше да запомни нищо от това, което Дъсти й казваше. Непрекъснато я питаше за едни и същи неща. Не бе спряла да плаче, откак влезе в апартамента.

Успокои се едва когато започнаха да приготвят вечерята в миниатюрната кухня. Веднага хареса Камерън. Макар че имаше някои черти на аспирант — зрелост, лека отчужденост, внимателно подбиране на думите, в него прозираше и нещо луничаво и момчешко, което очароваше Ребека. Личеше си, че обича Дъсти.

Колкото до Дъсти, тя намираше майка си невероятно променена. Ребека изглеждаше по-спокойна, повече в мир със самата себе си, и едновременно по-енергична, отколкото по-рано. Бе приказлива и пълна с идеи, без да се смущава от положението си, както в старите времена. Изглеждаше свободна, помисли Дъсти. Свободна и непринудена.

След вечерята Камерън доста непохватно се извини, че трябва да отиде до лабораторията, и Ребека остана насаме с Дъсти. За момент се помъчи да си припомни речта, която бе репетирала цяла зима и цяла пролет, после изтърси:

— Как можеш някога да ми простиш?

— Аз вече съм ти простила — отговорът на Дъсти бе бърз, може би също отрепетиран. И въпреки това за Ребека той бе всичко.

— Имам чувството, че разбих живота ти — каза Ребека. — Никога няма да си простя за това.

Дъсти изглежда усещаше разликата между тези две неща, затова изкоментира само първото:

— Нищо не си разбила. Аз ще бъда щастлива, майко. Камерън е прекрасен човек.

Ребека изтри очите си.

— Виждам, миличка. Толкова съм щастлива за теб — дълго говориха, седнали заедно на стария диван.

Ала тяхната размяна на новини бързо се превърна в повторение на неща, които вече си бяха казвали по телефона през пролетта. Истински разговор бе невъзможен. Прекалено много се бе случило. Не можеха да се отърсят от абсурдността на ситуацията — две жени, намерили щастие с мъже, които преди една година не са познавали, и всичко заради това, което се бе случило между Ребека и Тони. Но някъде в неравния ход на разговора им се чувстваше основата на бъдещата близост. Ребека се усети, че отново плаче, а после се смее като ученичка. След това Камерън се върна и тя, изтощена, си тръгна към хотела.

Два дни преди сватбата Сам пристигна в Ню Йорк. Дъсти настояваше веднага да се запознае с него и Ребека се предаде и го заведе в апартамента. Докато двамата с Камерън се здрависваха в хола, на нея отново й се зави свят от нереалността на ситуацията.

 

 

Всички бяха толкова далеч от местата, които бяха заемали в света преди една година. Не можеше да не си спомни колко се очароваше Сам от движещите се плочи на земната повърхност. Както онези отдалечени точки на земята, които се събират, когато едната плоча се плъзне дълбоко под другата, така Сам и Дъсти се бяха събрали поради огромната неправдоподобност на авантюрата на Ребека с Тони.

За нейно облекчение, Сам надмогна неловкостта на момента и бързо се сприятели и с Камерън, и с Дъсти. С интерес разпитваше Камерън за изследванията му по химия и похвали Дъсти за специализацията й по журналистика.

— Винаги съм се възхищавал от хора, които умеят да пишат — каза той — това е талант, който аз никога не съм притежавал. Бих се срамувал, ако видиш някое от писмата, които съм пращал на майка ти. Сякаш ги е писал осмокласник.

По молба на Дъсти той показа снимки на дъщерите си и й разказа за възхищението на Кристин към Ребека.

— Тя не можа да дойде с мен, защото има изпити — обясни Сам. — Да ти кажа, много й беше мъчно. Но тези дни ще я видиш. Умира си да се запознае с теб.

В отговор на въпроса на Дъсти той й разказа за плановете си да си построи къща в Лейк Женева, Уисконсин.

— За тридесет години Медисън ми е дошъл до гуша. Иска ми се да започна нещо ново. Ала искам да остана близо до семейството. А и трябва да мисля за Кристин, поне докато завърши — усмихна се на Дъсти: — Майка ти бе така мила да се съгласи да ми помогне за обзавеждането, когато му дойде времето. Честно казано, много ще ми е нужно. Както би казала Кристин, моят вкус е варварски.

Въпреки че вечерта премина тихо и спокойно, имаше някакво настроение на шеметна празничност, сякаш всички са били отнесени от ураган и са се приземили цели и невредими. Ребека не можеше да повярва, че съдбата е била толкова всеопрощаваща към нея, че да й върне дъщерята. А тук бе и Сам, потънал в мъжки разговор с Камерън за изискванията за научни степени, кандидатстване за работа, кариера. Всичко бе реално, но бе прекалено хубаво, за да бъде истина.

Няколко дни преди сватбата Деймън и Ребека се уговориха да обядват заедно. Говориха няколко минути за развода си, който по ирония на съдбата щеше да приключи в деня преди сватбата на Дъсти. След това преминаха към по-приятната тема за Дъсти.

— Какво мислиш за Камерън? — попита Деймън.

— Струва ми се много симпатичен младеж — отговори Ребека. — Може би не е човек, който ще стои под светлините на прожектора, ала е стабилен и силен.

— Да, така изглежда.

— И е млад по душа, по свой собствен начин. Това е добро качество.

Тя леко се изчерви, защото усети, че и двамата мислено го сравняват с Тони като кандидат за Дъсти.

Знаеше, че Деймън не би могъл да е толкова доволен от Камерън, колкото би бил от Тони. Камерън бе от скромно провинциално семейство. Дори ако се издигнеше в научните среди, той никога нямаше да бъде, нито искаше да бъде стълб на обществото като Деймън.

— Как ти се струва тя? — попита Деймън, наблюдавайки внимателно Ребека.

— Щастлива — отговори тя след моментно замисляне. — Силна. Много се гордея с нея.

Деймън погледна настрани, после обратно към нея.

— Значи твоят приятел е с теб — каза той.

Ребека кимна:

— Можеш да се запознаеш с него, ако искаш. Надявам се, нямаш нищо против, че ще дойде на сватбата.

— Глупости — отговори Деймън. — Както се казва, твоите приятели са и мои приятели. Освен това, Дъсти изглежда го харесва — добави той без видима ревност.

— Да — съгласи се Ребека. — Харесва го.

Деймън погледна жена си. След няколко дни бракът му с нея щеше да е разтрогнат и Дъсти щеше да остане последната връзка между тях. Ребека вече му се струваше отдалечена на милиони километри. Последните няколко месеца я бяха променили. Когато я видя в Канада, тя изглеждаше непокорна, решителна — но не и щастлива. Сега бе спокойна, усмихната, напълно в съгласие в себе си по начин, който Деймън никога не си бе представял, че бе възможен за нея. Този Сам трябва да й действаше добре.

Сърце не му даваше да я укорява повече. Бе го правил в Канада, и от това нищо не се бе оправило. Колкото и да бе изненадващо, нямаше причини сега да не й пожелае щастие. И заради Дъсти, и заради самата нея. Чувстваше се достатъчно мъж, за да бъде великодушен. Всички бяха оцелели, а Деймън бе получил своята отплата.

— Ще ми липсваш — каза той.

— И ти ще ми липсваш, Деймън — Ребека бързо стисна ръката му. Деймън почувства остро пробождане в самата сърцевина на гордостта си и потисна гримасата, която напираше на устните му.

 

 

Церемонията бе скромна. В катедралата групата гости изглеждаше още по-малка. Брит бе кума, а кум бе един младеж от родния град на Камерън. Деймън предаде Дъсти.

Сам седеше до Ребека. Деймън се бе срещнал за малко с него тази сутрин. Той бе озадачен. Сам изглеждаше някак недодялан, дори простоват, без никакъв особен чар или изисканост. Това ли бе мъжът, който правеше Ребека толкова щастлива? Звучеше невероятно.

Свещеникът извърши унитарианска церемония — Ребека не бе предала своя католицизъм на Дъсти, а семейството на Камерън нямаше особено отношение към религията — и не добави своя собствена проповед.

Когато Дъсти и Камерън съединиха ръцете си, за да се закълнат, Сам хвана ръката на Ребека.

— Дъсти, вземаш ли този мъж, Камерън, за свой законен съпруг, да се грижиш за него и да го обичаш от този ден нататък, в богатство и бедност, в здраве и болест, като се отричаш от всички други, докато и двамата сте на този свят?

Думите на ритуала жегнаха Ребека, и напиращите в очите й сълзи бяха и за дъщеря й, и за самата нея. Какво значат обещанията, помисли си. Какво значи да повярваш на няколко думички. Спомни си за обещанието, което самата тя бе дала преди толкова години на Деймън, и за начина, по който бе приключил техният брак.

— Да.

Ребека не можеше да види лицето на Дъсти. Усети, че Сам стисна ръката й. Следващото нещо, което разбра, бе че всичко бе свършило. Младоженците прегръщаха всички наред и изглеждаха така, сякаш нямат търпение да започнат своя меден месец.

Колкото до Деймън, той чувстваше известно превъзходство над всичко, което се случваше. Нещо в скромността на церемонията и на бъдещия живот на Дъсти го обиждаше. Деймън бе амбициозен човек, мъж, който иска да остави своя диря в живота. Целият ритуал му се струваше причудливо отхвърляне на тези широки хоризонти. Един съпруг с тебешир по ръкавите и малка къща в провинциално университетско градче, пълна с деца — това бе мечтата в очите на Дъсти.

И все пак в катедралата тази сутрин имаше много щастие. Дъсти сияеше. Камерън бе горд и развълнуван. Ребека, със стичащите се по бузите й сълзи, изглеждаше странно красива.

— Обявявам ви за мъж и жена — произнесе свещеникът с усмивка.

Когато Камерън целуна Дъсти, Деймън неволно се впечатли от сериозността на събитието. Дъсти и Камерън се бяха избрали един друг, така да се каже, против волята си, и се осмеляваха да се впуснат в живота, въпреки ужасната несигурност на днешната епоха. Колкото до Ребека, въпреки че бе съгрешила пред семейството си и пред своята религия, тя бе намерила своята свобода, или поне това, което мислеше за свобода. А Сам Битмън, след като мъжествено се бе борил да преживее тежката загуба, сега бе намерил Ребека. Това, трябваше да признае Деймън, означаваше, че бе намерил нещо значително.

Смътно чувстваше някаква неправдоподобност във всички тези отношения. Днес всички бяха грешни, несъвършени — ала всички се опитваха да направят правилния избор. Да направят това, което бе най-добро. Слабостта и силата намираха хармония в сиянието на любовта, което озаряваше тези лица. А любовта бе неразличима от надеждата. Деймън видя това и се трогна.

Тази вечер, след празненството, той се обади на Ашли и скъса с нея. Тя изслуша мълчаливо доводите му, които, честно казано, бяха доста неясни както за нея, така и за него.

След това изруга кратко и затвори телефона.