Елизабет Гейдж
Изповед (2)

Първа глава

Осемнадесет месеца по-рано

В една гореща юлска вечер в Ню Йорк Ребека Лоуъл стоеше в спалнята на апартамента си и се гледаше в огледалото.

Това не бе любимото й занимание. Разбира се, налагаше се да внесе някои дискретни промени — леко да пипне тук-там и да се приведе в приемлив за другите вид. Ала и промени вътре в нея, за да може, когато отвърне поглед от огледалото, да отнесе със себе си един поносим за самата нея образ. Това бе много по-трудна работа.

Тя не се смяташе и никога не я бяха смятали за привлекателна жена — дори като студентка, когато бе слаба и жива, дори преди раждането, от което тялото и лицето й натежаха.

Не че сами по себе си чертите й бяха грозни. Имаше фин нос и брадичка, а най-силно впечатление правеха големите й, умни очи — замислени и понякога тъжни. Косата й бе къса, с изсветлени кичури, за да се скрият сребреещите нишки. Кожата й бе бяла. След време щеше да се набръчка, като на майка й, но засега изглеждаше свежа.

Имаше впечатляваща осанка. С едно излъчване на зрялост. С топлотата на жена, която бе живяла, чувствала и копняла — ала без другото. Без дързостта, която прави някои жени желани, а други красиви. Дори в тези интересни очи човек долавяше неизживени възможности, неизследвани брегове. И никой не виждаше това по-ясно от самата Ребека.

Отвърна се. Десет пъти на ден се отвръщаше от същия този поглед в очите си, от погледа, в който срещаше себе си и мислеше: „Ти не си това, което можеше да бъдеш“. Изхвърли мисълта от ума си, изправи рамене и посрещна света извън огледалото с чувство за собствено достойнство, което караше другите да зависят от нея и почти я караше да забрави истината.

— Ребека, помогни ми, а?

Съпругът й забързано влезе в стаята. На петдесет години той бе всичко, което трябваше да бъде. Висок, загорял от слънцето, с енергични движения, все още тенисист, при това добър, състезател в градския отбор по голф, с посребрени слепоочия и с очи, искрящи от съвсем същата усмивка, която светеше от всяка негова снимка. Деймън Лоуъл безусловно бе най-красивият мъж в техния кръг от познати и обект на всеобща завист от страна на приятелите.

Приличаше на човек с власт и престиж и с апломб играеше тази си роля повече от двадесет години. Съдружник във фирмата, член на всеки клуб и обществена организация, които имаха някакво значение, той бе стълб на обществото, в което се движеше. Бе постигнал всичко, което обещаваше харвардската му диплома, и много повече. Имаше самоувереност, която почти плашеше Ребека, въпреки че бе прекалено внимателен и грижовен към нея. Бързаше да й подаде стола, да й отвори вратата и често я докосваше или прегръщаше пред хората. Често в разговор с гордост отбелязваше чувството й за хумор и силния й дух. Истинската им стойност бе по-малко важна за Деймън от впечатлението, което създаваха за неговия брак.

Баща му, според роднините, се бил държал почти по същия начин към баба Лоуъл. Ребека не можеше лично да го потвърди, тъй като старият доктор Лоуъл, който бе доктор и по медицина, и по право, специализирал се в патентоване на нови лекарства и методи на лечение, бе на смъртно легло, когато му я представиха. Но семейните албуми показваха необичайна прилика между строгата и пленителна усмивка на Деймън и на баща му. И наистина, Деймън се носеше по пътя на успеха, проправен за него преди едно поколение от баща му и почти изглеждаше, че оглажда последните ръбове на собствената си личност, за да пасне на калъпа. Интересно, че в очите на всички това го правеше само още по-силен.

— Благодаря, скъпа — кимна той, когато Ребека завърза връзката му. Грапавата загоряла кожа на врата му бе близо до нея и тя вдъхваше свежия му и естествен аромат. Гледаше как очите му се стрелкат по стаята. Деймън винаги бе нащрек, никога съвсем спокоен. На времето Ребека се чудеше какви мисли се крият зад тези блестящи очи. Сега вече не се чудеше.

— Ето! — тя потупа вратовръзката.

Той се наведе да я целуне.

— Много си елегантна — забеляза одобрително. — Ала по-добре побързай. Рой ще се сърди, ако отново закъснеем.

Щеше да има прием в къщата на Рой Минтър. Там щяха да са съдружниците — Боб Крийг, Ивън Гейт и останалите, както и някои държавни чиновници. Фирмата извършваше цялата юридическа работа по проекта за развитие на района Хайтауър, на който кметът бе заложил политическото си бъдеще, а Деймън бе избран да поддържа връзката с градската администрация. Не за пръв път фирмата играеше роля в политиката на града и щата — от времето, когато бе член на съвета, губернаторът много бе разчитал за съвети и влияние на Боб Крийг, негов съученик от колежа и бивш съквартирант. Обаче проектът Хайтауър бе много скъп и си бе спечелил и поддръжници, и противници от всички страни.

За Деймън бе голяма гордост да е представител на фирмата в нещо толкова оспорвано. Откак се зае с това, снимката му се появяваше почти всяка седмица във вестниците. Миналата пролет списание „Ню Йорк“ дори бе публикувало статия за него. Работата му върху този проект можеше един ден да му донесе длъжност във федералната администрация, защото проектът, когато се изпълнеше, щеше да промени облика на района, както преди време Рокфелеровият център.

Щеше да му се налага непрекъснато да тича от Ню Йорк до Олбъни и Вашингтон. Това не означаваше, че ще си е у дома по-малко, отколкото преди. Означаваше само, че ще е на различно място.

— Ще те чакам отвън — каза бързо той и излезе от стаята.

Миг след това влезе дъщеря им Дъсти. Замести го бързо и неусетно като актьор, който се втурва иззад завесата точно когато предшественикът му е напуснал сцената.

— Майко, ще ми помогнеш ли?

Дъсти отиваше на среща с новия си приятел и бе дошла вкъщи да вземе някакъв тоалет, който бе забравила да занесе в апартамента си в центъра. Тъмните панталони и копринената блуза не бяха официални, но изглеждаха скъпи. Ребека й ги бе купила в началото на пролетта.

— Дай да видя — промърмори тя и присви очи да закопчае златното колие на дъщеря си.

Дъсти бе руса, добре сложена, само с малко пълнички прасци, с изящни рамене и ръце, с кожа, която почерняваше лесно като на баща й и с красиви загадъчни очи. Всички казваха, че има очите на Деймън, ала в тях светеше изражението на Ребека — кротко, малко тревожно, малко унесено.

Приличаше на това, което бе — едно богато момиче, свикнало с хубави неща, предопределено да успее, родено да бъде щастливо. Но изглежда не се чувстваше съвсем удобно в тази си роля. И тук отново бе дъщеря на майка си.

— Трябва да бягам — обади се Дъсти. — Бях забравила колко е натоварено движението.

— Не можем ли да те закараме донякъде?

— Не, благодаря. Не съм във вашата посока.

Не за пръв път Ребека забелязваше, че Дъсти не поздрави баща си, когато влезе. Чакаше го да изчезне от погледа й.

От години тя избягваше Деймън — откакто от момиче се превърна в девойка, а може би дори по-рано.

Не че Дъсти не харесваше баща си. Тя му се възхищаваше, обичаше да се перчи с него пред приятелите си и се ласкаеше, когато роднините казваха, че е наследила красотата му. Ала изпитваше някакво страхопочитание пред него и не го търсеше.

Деймън, зает със собствените си планове, или не обръщаше внимание на отчуждението между него и дъщеря му, или предпочиташе да не се оплаква от това. Ребека не казваше нищо и на двамата по този повод. Искаше й се да са по-близки, но имаше чувството, че не може да направи нищо, без да ядоса единия, другия или и двамата.

Новият приятел на Дъсти, чието име Ребека все забравяше, бе последният от доста време насам, ала през последния месец Дъсти говореше все по-сериозно за него. Той бе студент по право в Колумбия, завършил Харвард като Деймън и произхождаше от добро семейство. Все пак, как се казваше? Ребека никога не можеше да си спомни.

— Как изглеждам? — попита Дъсти и се завъртя пред майка си.

Както изглежда, който и да е на двадесет години с такива очи, помисли Ребека.

— Ела тук — махна й тя и докато издърпваше един висящ от блузата й конец, долови миризмата на лака й за коса.

— Краищата на косата ти пак цъфтят — забеляза Ребека. — Защо не отидеш тази седмица при Сали? Ако искаш, мога да й се обадя.

Сали бе фризьорката на Ребека и истинско съкровище. По някаква причина Дъсти отказваше предложенията да я използва и предпочиташе едно момиче близо до университета, при което ходеше през последните две години. Ребека мислеше, че косата на дъщеря й е прекалено буйна, но бе достатъчно тактична, за да не го прави на въпрос. Момичето кипеше от живот и би изглеждало чудесно дори с опашчици.

— Не се безпокой — отвърна Дъсти.

— Права си.

Нямаше смисъл да се кара с дъщеря си. Ребека бе на този етап от живота си, когато всичко сякаш изведнъж й се изплъзваше. Майка й беше болна, някои от приятелите й също, и й се струваше, че всеки ден по някоя дълго лелеяна мечта избледняваше или биваше забравена. Дъсти растеше неусетно и близостта помежду им трудно се нагаждаше към бързите промени в живота им. Бе важно да държи вратата отворена за Дъсти, без да я кара да се чувства в капана на майчината си любов. Затова Ребека никога не осъждаше дрехите й, начина й да си прекарва времето или приятелите й. Понякога се преструваше, че приема избора й с чувство за хумор и старателно скриваше зад него дълбоката си загриженост и желанието си да я предпази.

Дъсти сияеща срещна погледа на майка си в огледалото.

— Майко, искам да те запозная с Тони. Тони! Разбира се. Тони Делафийлд. Винаги когато чуеше първото му име, второто идваше само. Това бе едно хубаво старо име, а тя познаваше няколко клона на тази фамилия покрай собственото си семейство и покрай семейството на Деймън.

— Наистина ли? Аз пък мислех, че го криеш от нас.

— Не, той просто е зает.

Ребека се чудеше за този Тони, защото Дъсти много държеше да не го кани вкъщи. Това я караше да подозира, че отношенията им са сериозни. Дъсти свободно и без смущение водеше у дома по-обикновените си приятели. Ала така и не доведе Брендън, момчето от колежа, нито Майкъл, с когото я бе запознала нейната приятелка Сюзън. Нещо в начина, по който тя говореше за тези двамата, бе накарало Ребека да им обърне внимание. А след като се раздели с Брендън, Дъсти цял месец изглеждаше разстроена.

— С удоволствие ще се запозная с него — каза Ребека. — Баща ти също.

Дъсти за момент замълча. Гледаше се в огледалото.

— Майко, мислиш ли, че лицето ми е прекалено широко?

Ребека се усмихна:

— А какво мисли той?

— О, той казва, че всичко ми е съвършено — отвърна Дъсти. — Но нали ги знаеш мъжете — страните й леко поруменяха.

Правилно или не, Ребека прие това като признак, че Дъсти спи с този младеж. Ала изхвърли тази мисъл от съзнанието си. Отдавна бе решила, че не иска да знае за сексуалния живот на дъщеря си нищо, освен онова, което Дъсти би поискала да й сподели. А Дъсти за щастие не й бе споделила нищо.

Това бе труден период за една майка. Сексът не беше каквото бе бил само преди десет години. Безразборните връзки вече бяха въпрос не на забременяване или благоприличие, а на живот и смърт. Но Дъсти бе разумно момиче. Като малка не бе твърдоглава, нито склонна към лудории и сега, когато порасна, си личеше, че е наследила предпазливостта на майка си. Тя би правила нормални неща, неща, които няма да й навредят — в секса и другаде.

При тази мисъл Ребека изпита смесени чувства на съжаление и облекчение. Съжаление, че нейната хубава и умна дъщеря вероятно нямаше да направи нищо по-забележително в живота си, освен да бъде една провинциална съпруга и майка, като самата Ребека и всичките й приятелки. Облекчение, че тази относително спокойна съдба бе по-добра от всички душевни мъки, пред които напоследък се изправяха толкова много жени. Не бе време за безразсъдство, дори ако човек трябваше да си плати за предпазливостта.

Затова Ребека не задаваше въпроси, а Дъсти й беше благодарна за това. Майка и дъщеря си живееха щастливо и безгрижно заедно, знаеха една за друга толкова, колкото искаха да знаят, и се харесваха.

А сега Дъсти щеше да доведе вкъщи един младеж, с когото имаше сериозни отношения. Ребека подозираше, че нещата може да вървят към годеж. Дъсти започваше последния курс. Може би в ума й се въртеше мисълта за сватба през юни.

Сърцето й отново се сви от смес от облекчение и тъга и тя погледна своята усмихваща се дъщеря.

— Споменах на баща ти, че е време да се запознаем с този екземпляр. Искаш ли да го поканиш на вечеря?

Както и очакваше, алюзията за Тенеси Уилямс остана незабелязан от Дъсти. Една от странностите на Ребека бе, че обичаше да чете. Бе добила този навик в колежа и никога не се отказваше от него, може би защото й напомняше за младостта. В разговорите й често се промъкваха литературни цитати, ала нито Деймън, нито Дъсти, нито който и да било друг изобщо забелязваше това.

— Не. Искам да дойде в събота на вилата ни в Сендс Пойнт — отговори Дъсти. — Родителите му имат къща в Кингс Пойнт, така че може после да се прибере рано вкъщи. Искам да дойде с плуване. Можем да обядваме…

— Ами баща ти? — попита Ребека. — Няма ли да се чувства малко изолиран?

— Мисля, че е по-добре първо ти да се запознаеш с него. Той е малко… Е, нали знаеш как се отнасят момчетата към татковците.

Ребека се усмихна на дъщеря си:

— Непременно му кажи да не се облича официално. Ние сме съвсем обикновени хора.

— Обичам те, майко — Дъсти бързо я прегърна. — Приятна вечер.

— На теб също, миличка.

Тази събота и неделя Деймън щеше да бъде в града. По-късно щеше да изслуша с интерес разказа на Ребека за младежа. Той се преструваше на собственически загрижен за приятелите на Дъсти и искаше да одобри всеки, с когото тя ходеше. Дразнеше го, че никога не бе виждал Брендън и Майкъл и понякога се чудеше на глас дали те наистина съществуват.

Значи щеше да е един важен обед, един важен ден. Затова толкова повече трябваше да се приеме по точно обратния начин, поне когато Дъсти можеше да чуе.

Дъсти бе излязла от стаята и Ребека бе сама, гледаше в огледалото роклята си и мислеше за предстоящата вечер. Съдружниците и техните съпруги й бяха познати колкото най-старите й обувки в килера. Но присъствието на политици, включително най-високопоставените съветници на кмета, щеше да придаде определена пикантност. Ребека трябваше да се опитва да изглежда интересна. Деймън щеше да я наблюдава с крайчеца на окото си.

— Ребека, идваш ли? — проехтя гласът му от хола. Тази вечер той не искаше да закъснява. Прекалено важни хора го чакаха.

По-късно щеше да я докара вкъщи и пак да излезе. Когато най-после се върнеше, в малките часове, тя щеше да се престори на заспала. Кожата му щеше да лъха на скорошна баня, а отдолу щеше да се долавя друг аромат — онзи, който след толкова години бе приела, защото разбираше, че нищо не може да направи.

Опитвайки се да избягва тази мисъл, Ребека направи грешката да се погледне още веднъж в огледалото. Видя очите си и се отвърна.